Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 (Интервю с Яхим Топол – чешки писател, член на „Харта 77“)


Вие бяхте най-младият член на Харта 77. Кога подписахте хартата и как изглеждаха нещата тогава?

Яхим Топол: Не знам точно, дали е вярно това с най-младия член. Някакъв американски журналист написа за мен, че съм подписал Хартата на 15 години и че с това съм бил най-младият й член. Това, разбира се, звучи много секси. Истината обаче е, че аз влязох в Хартата едва на 18 години, на 15 това изобщо не беше възможно. Спомням си, че подписах Хартата в годината, в която в Полша беше обявено военно положение, значи в 1981. Както и много други хартисти аз също подписах документа в една кухня, по-точно в кухнята на Дана Немцова, една много важна представителка на Хартата, която по тази причина лежа дълго време в затвора. Седях там с Мартин Палуш, който по-късно щеше да стане чешки посланик в САЩ и ООН, и му казах: Ей, Мартин, диване такова, подай ми го това нещо, сега ще го подпиша. Всички ние тогава бяхме малко фаталисти. Хайде, нека да ни избият! А всъщност по това време вече беше напълно без значение дали ще подпиша Хартата или не, защото полицията вече ме познаваше. Баща ми беше подписал Хартата, брат ми също, това беше семейна традиция.

И какви последици имаше за вас това подписване?

Никакви. Цялото ни семейство вече беше добре познато на полицията. Струва ми се дори, че след това държавна сигурност се отнасяше към мен по-добре, отколкото преди това. Дълго време бях си имал работа само с така наречените „биячи“, тоест служители, чиято задача се състоеше в това да бият такива дългокоси нехранимайковци като мен. Те бяха доста брутални. А след като бях приет в кръга на хартистите, полицаите внезапно започнаха да говорят с мен за поезия и бяха истински учтиви. Очевидно за тях аз внезапно бях станал интелектуалец.

С обичайните проблеми в училище, в университета или на работа вече бяхте се сблъскали по-рано?

Завърших училище през 1981. Най-важната ми цел тогава се състоеше в това да не отида в армията. Затова след завършването напълно безсмислено посещавах и едно друго училище за социални науки – а оттам попаднах направо в лудницата, където получих така наречената синя книжка, която установяваше, че съм негоден за военна служба. Получих и пенсия по инвалидност. Това означаваше, че след това не можех да следвам, да карам кола и т. н. Животът ми вече беше доста съсипан, режимът не можеше да ми направи нищо повече. Това беше чудесно, направо великолепно!


Small Ad GF 1

Къде бяхте в края на ноември 1989, по време на „кадифената революция“?

На 17 ноември, деня, в който беше проведена голямата студентска демонстрация, бях заедно с няколко приятели в нашата нелегална печатница. Там имахме няколко печатарски машини, които бяхме пренесли собственоръчно през Карконоше в Прага. Тази контрабанда от Полша беше сред най-любимите ми занимания, защото чрез нея можеше да се предприеме нещо против държавата, а освен това човек се чувстваше като в някой роман от Джек Лондон, с 60 килограма товар на гърба през сняг и лед, винаги под риск да бъдеш открит и хвърлен в затвора, което между другото понякога се и случваше. Седяхме ние в нашата печатница и разбрахме от радиото, че студентите са се събрали за огромна демонстрация. Като представители на така наречените „нелегални“ преди това бяхме гледали на студентите – които в нашите очи изглеждаха малко нещо идиоти – доста надменно, а сега изведнъж тази демонстрация! Ние – Збинек Петрачек, Иван Лампер, Саша Вондра, Марек Хлупи и аз – отидохме тогава в кафе Славия, където келнерите вече наливаха безплатно шампанско, защото беше ясно, че тоя път наистина ще се случи нещо, че режимът няма да може да се удържи още дълго време. Скоро след това основахме Независимия център на пресата (NTS), който издаваше информационни материали, които скоро достигнаха тиражи от много десетки хиляди екземпляра. NTS издаваше и Revolver Revue, която бяхме основали през 1986 като самиздат-списание, както и ежеседмичника Respekt. Това бяха първите независими вестници – те съществуват и до днес.

Кой беше най-важният идеал на революцията от 1989?

Трудно е да се каже. Някои хора тогава се отдаваха на доста сериозни утопии. Цареше настроение като при карнавал, хората вярваха наистина, че истината е победила лъжата, както гласи надписът на чешкия герб. Тогава доста се страхувах, че за няколко години Чехословакия ще се превърне в една втора Швейцария, че и при нас ще настъпи голямата скука. Но как ще се развие всичко това – тогава, разбира се никой не можеше да си го представи.

А какво стана с карнавала и с идеалите от тогава?

Моят личен баланс на времето след промените е много положителен: днес върша точно онова, което винаги съм искал да правя. Пътувам много и пиша книги. За мен свободата на словото е от принципно значение. Но разбира се във всички посткомунистически страни има много хора, които изобщо не се интересуват от това. Самият аз мога само да повторя онова, от което се оплакват отново и отново много хора от времето на промените насам: а именно, че загубата на социалната сигурност е довела до огромно разочарование. Но от това пък не се интересувам самият аз.

Има ли във връзка с кадифената революция някакъв въпрос, на който историците и до днес не са дали задоволителен отговор?

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Труден въпрос. Досега винаги съм изхождал от това, че тази революция избухна и протече спонтанно, защото тогава самият аз действах напълно спонтанно. Не съм привърженик на конспиративни теории, но онова, което наистина ме интересува е въпросът дали все пак КГБ не е имало някакво участие на страната на революционерите.

Защо режимът в ЧССР се срути толкова късно, но пък толкова бързо?

Именно защото режимът вече нямаше зад гърба си Червената армия и КГБ. Още през 1988 съветската армия се възприемаше като голяма заплаха – но през 1989 тя просто отказа да подкрепи чехословашката комунистическа партия. А без Червената армия партията беше нищо, това бяха просто марионетки. Ето защо ме интересува толкова да узная дали тази промяна е протекла спонтанно и в Съветския Съюз или всичко това е било направлявано от КГБ. Аз обаче не вярвам, че КГБ беше особено интелигентна служба.

Какво стана с идеалите от 1989 в Чехия? Разочарован ли сте?

Не, в никакъв случай. Нашата система стои върху добри основи. Малко странно ми се струва следното: през 1989 бях убеден, че след двадесет години няма вече да има източна Европа. И никога не бих повярвал, че двадесет години след промените при едно посещение в Берлин ще бъда все още толкова преследван от историята. Понякога си казвам: ей, това наистина си е твоя идея-фикс. Трябва да приключваш с него. Но действително все още има големи разлики между източна и западна Европа.

Какво имате пред вид?

Например една проверка на билетите в метрото. Тук в Берлин всички пътници просто показват билетите си. В Прага това е немислимо, там много хора ровят из джобовете си и се бавят нарочно, защото контрольорът е представител на обществена институция и като такъв бива разглеждан като враг – ето защо важи правилото, че той трябва да бъде бавен колкото се може повече, за да могат хората без билети да се измъкнат навреме. Затова при всяка проверка на билетите отново ми става ясно, че съм типичен източноевропеец. Защото, макар и днес вече да не пътувам без билет, при проверките на билети тук в Берлин често се преструвам, че спя. Вътре в мен просто е програмиран тоя непреодолим стремеж да провокирам контрольорите. Един друг феномен, който през 1989 не очаквах, е фактът, че двадесет години по-късно много комунистически престъпления все още не са изкупени, извършителите им все още не са наказани. Всичко това продължава да ме занимава.

Значи в Чехия не ви се удава през последните двадесет години да помирите обществото и държавата?

В културната област ситуацията е доста ужасна. Много хора, работещи в администрацията, изобщо не разбират работата на културните институции, за които отговарят. Като следствие от това следва един скандал след друг, независимо от това дали става дума за строежа на новата Национална библиотека или за ситуацията в чешкия театър. Това се дължи на факта, че нашият културен елит беше напълно разрушен от комунизма. Хората или отиваха в затвора, или емигрираха. А настоящият политически елит просто не се интересува от култура. Нашата държава и досега е всичко друго, но не и идеална.

Страдат ли чехите от Осталгия?

Не, не бих казал. Според изследванията на общественото мнение повечето чехи днес казват, че животът им сега е значително по-добър, отколкото по комунистически времена. Никой не копнее по тогавашното време. И тъй като нямахме Западна Чехословакия, то няма и някакво въображаемо място като ГДР, при което да се завръщаме.

Споменахте незадоволителното положение в областта на културата. Как отговаряте на обвинението, че икономическият натиск при капитализма има същото въздействие като социалистическата цензура?

Това твърдение ми се струва напълно комично. По комунистическо време просто бях прекалено често облъскван от някакви полицаи, за да кажа нещо подобно. Но онова, което ми прави впечатление при всяко пътуване през Чехия, са огромните рекламни плакати, на които са изобразени красиви млади хора. Само допреди няколко десетилетия ландшафтът беше покрит не от красиви млади хора, а от разпятия и сцени на христовите мъки. Не искам тук да агитирам за църквата – но тези разпятия просто винаги показваха на хората, че животът не е разходка из розова градина, че болката и разочарованието са част от него. Днес ние се намираме под непрекъснатия натиск да бъдем млади, красиви, богати и стройни – което, разбира се, се превръща в нов източник на разочарования.

Един друг пример за капиталистическото всепроникване в културния живот е дискутираното в Чехия предложение да бъдат поддържани със субсидии само ония театри, които продават едно минимално количество билети.

Да, това е един от примерите за идиотщината на нашата културна политика. Но капитализмът сам по себе си може да играе и една много положителна роля за културата на една страна, защото той поражда гражданство, за което начетеността е ценност и за което е нещо естествено, че децата му свирят на пиано и следват в университети. Такова гражданство има в Германия, Франция или Ангиля. Може би това вече не играе при тях някаква особена роля, но там цари един определен респект пред културата. В източноевропейските държави няма такова нещо. Нашите капиталистически елити са идеален пример за хищнически капитализъм. И ония, които при нас са стигнали до пари и власт, по правило са пълни варвари.

Но не искам да звуча тук прекалено песимистично, при нас също има положителни примери за влиянието на капитализма върху културата. Да вземем например познанията по немски език на чешките писатели. За поколението на моя дядо е било нещо абсолютно нормално да се говори свободно немски език. Поколението на баща ми също е учило немски в Протектората. Моето поколение е първото, което изобщо не може да говори немски. Но следващото поколение, тоест млади автори като Йарослав Рудиш или Радка Денемаркова, е умно и учи немски. Те знаят, че немският книжен пазар предлага по-големи възможности от чешкия.

Има ли днес все още една чешка, национална литература? И ако да: по какво се различава тя от другите литератури в Европа?

Да, съществува чешка литература и тя ще продължи да съществува, докато нашите писатели пишат книгите си на чешки език. Някои автори от поколението след Ярослав Рудиш пишат отчасти вече на английски. Тематично чешката литература може би се отличава по това, че дори съвсем млади автори като Магдалена Платцова или Маркета Пилатова работят много с исторически теми: комунизмът, 1950-те години, националсоциализмът – всичко това не е единствено и само моя мания. Може би причината за този голям интерес към историята се крие в това, че по комунистическо време изобщо не говорехме за историята. В училище например не учехме нищо за Холкоста. По тази причина писателите днес постоянно трябва да пишат за всички тия исторически теми.

А може би това се дължи и на огромната скорост, с която се променя света. Ако днес напиша книга за настоящето и тя излезе след година и половина, то тя вече изобщо няма да разказва за настоящето. Може би ние писателите се страхуваме именно от това и по тази причина пишем направо за миналото.

Но големият интерес към историята си е чисто европейски феномен. Най-успешният роман за 2006 година беше Добронамерените на Джонатан Литл, в който се разказва за националсоциализма; немската награда за книги беше дадена през 2007 и 2008 на романи, в които се разглеждат исторически теми.

Може би това е свързано с факта, че благодарение на Интернет за пръв път ние имаме един невероятно улеснен достъп до историята. Достатъчно е например да въведем в компютъра година 1310 – и веднага получаваме един обзор за това какво се е случило през тази година, или пък може да се намерят всевъзможни исторически документи. Когато бях на 25 години, историята се използваше като оръжие. В училищата ни историята се представяше по напълно изкривен начин, истинската история беше нещо тайно и тайнствено. Днес всеки има възможност да върши свои собствени изследвания относно реалната история.

Имат ли „малките езици“ като чешкия, словашкия или латвийския шансове да оцелеят на глобалния пазар?

Този въпрос вече ми беше зададен веднъж от един белорусин: „Имат ли нашите малки езици бъдеще?“ – „Не вярвам“, отговорих му аз, и белорусинът, истински националист, беше много ядосан. „Но езикът е нацията“, каза той. През 1987 или 1988 аз също мислех така, тогава една преводачка ми каза: „Жалко, че вие чехите сте се отделили от германците. Ако само можеше да пишеш на немски …“ – „Какво? Никога!“, беше тогава моята обидена реакция. Днес вече мисля: а защо не? За съжаление не владея немски, инак това наистина би ми било безразлично.

Какво значение има за вас онази „Източна Европа“, на която до този момент не се удава да се отърси от диктаторите и все още трябва да чака пред вратите на ЕС? Действието на вашия нов роман Дяволската работилница се развива в Беларус, а не във Франция.

На първо място това беше голяма случайност. Всъщност изобщо не исках да отида в Беларус. Отново толкова много гробове, толкова много мъртъвци, наистина вече не исках да си имам работа с това. Но тогава едно малко издателство, за което все още не знам дали работи легално или не, преведе през 2008-ма моя роман Андел на белоруски. Затова и отидох там. По време на едната седмица, която прекарах в Минск, имах един свободен ден и така няколко души от издателството ме взеха със себе си на разходка. И къде отидохме? Първо в гетото в Минск, а след това в Хатин. „По дяволите“, мислех си. Но тези млади белоруси бяха напълно спокойни. „Гледай, Яхим, тук един милион убити, там един милион убити.“ И по едно време разбрах: за тях този ужас е нещо напълно нормално. Именно в това според мен се състои най-голямата разлика между западна и източна Европа. В Германия, Австрия, но също и в Чехия, на Аушвиц се гледа като на прекъсване на историята, като нещо, което никога преди това не е съществувало. В Русия, Беларус или на други места в източна Европа хората също казват: Да, имало е Гулаг – но никой не знае нещо повече за него …

… или, ако някой знае нещо, той не иска да чуе нищо за него …

Именно. Западният подход към историята на 20 век се състои в това, че всеки трябва да знае каква катастрофа се е случила в Терезиенщадт или Аушвиц. В източна Европа никой не иска, нито пък трябва, да узнае нещо. Това е свързано и с напълно различното отношение към живота. Дори по-стари руснаци, които лично са преживели Гулаг, казват най-много: Да, бил съм в Гулаг. Но от това не следва нищо. Тези хора живеят и след този ужасен опит така, сякаш нищо не се е случило. Американската историчка Ан Аплбаум посочва в послеслова към своята книга Гулаг една много интересна връзка: ако хората в източна Европа биха знаели какво конкретно означава една такава катастрофа като Аушвиц или Гулаг, ако имаше снимки и филми за Гулаг, то може би тогава не би се стигнало до войната в Чечения. А може би и конфликтът в Южна Осетия и Абхазия би бил решен по друг начин. Кръвопролитията в Чечения свидетелстват за един напълно остарял примитивизъм. Невъобразимо е например, че Англия може да нахлуе с танкове в Шотландия. Русия решава своите конфликти с методи от Втората световна война. А грузинският културен министър казва само: руснаците са народ от воини, прадядовците им са били воини и внуците им днес все още са воини.

Какво означава това за Европа?

Очевидно тук ние си имаме работа с една историческа неедновременност. Светът на Алкайда е свят на средновековието. А 21-ви век изглежда в западна Европа по друг начин, отколкото в източна. Човек трябва да разбира ясно, че когато през средновековието в Европа са се основавали първите университети, в Русия са управлявали монголците. Британският историк Колин Туброн пише в своя фантастичен пътепис Сибир: спяща земя – пробуждаща се страна, за срещата с един човек, който му казал: „Ние сме по-различни от вас – насилието не ни смущава. И ще трябва да минат още три поколения, докато и ние мислим като вас.“ Туброн е оставил този цитат в книгата си, защото притежава смелостта да бъде политически некоректен. И аз му вярвам.

И въпреки това вие пътувате често и с удоволствие из източна Европа …

Да, обичам това! Когато показвам паспорта си на белоруската граница и граничните служители четат „Топол“, те веднага са въодушевени: „Добре дошли в Беларус“. Защо? Може би защото Русия и Беларус решиха да отговорят на американските планове за изграждане на защитна система в Полша и Чехия с нова междуконтинентална ракета, наречена „Топол М“? Не, шегата настрана! Да се пътува в източна Европа доставя такова голямо удоволствие, защото там толкова бързо се създава контакт с хората. Когато пътувам в Украйна или Полша, са ми достатъчни 20 минути, за да се запозная с някого, да отида с него в кръчмата или дори да живея у тях. Когато пътувам в Австрия или Франция, попадам в някой пансион. Източна Европа просто е по-дива и по-интересна – поне когато човек има в джоба си кредитна карта и билет за обратен полет вкъщи.

Значи вие рационално се дистанцирате от източноевропейското отношение към историята, но същевременно изглежда така, сякаш се чувствате в източна Европа повече вкъщи, отколкото например в Париж или Ню Йорк …

Нямам ни най-малък проблем да бъда определян като източноевропеец. Чеслав Милош, Дьорд Конрад и Милан Кундера се бориха дълги години за това страните между Русия и Германия да бъдат определяни като средна, а не като източна Европа. И до днес много хора в Прага се обиждат, ако бъдат наречени източноевропейци. Аз не мога да търпя тези преструвки. Приемам, че съм източноевропеец. Милош и Кундера в никакъв случай не искаха да бъдат идентифицирани с цивилизационно и културно изостаналия Изток.

Такива приписвания нямат никакво значение за мен. Това вероятно се дължи на факта, че като член на пънк-сцената в комунистическа Чехословакия аз постоянно трябваше да живея с определението „пънк“. В края на краищата ми е напълно безразлично дали съм западно- или източноевропеец. В Париж и Ню Йорк съм източноевропеец. Това е ОК. Това, че днес вече мога да се отнасям толкова спокойно към тези неща, вероятно се дължи на факта, че днешните чехи вече не са роби на Москва.

Разговора водиха Анека Худала и Фолкер Вайхзел.

Източник
 

Яхим Топол (род. 1962) е чешки писател, член на чешкото нелегално литературно движение и от средата на 80-те години един от основателите на нелегалния литературен вестник Revolver Revue.

Pin It

Прочетете още...

Хомо Орбаникус

Ян Вернер Мюлер 30 Мар, 2018 Hits: 6490
Подобно на всички други популисти, Виктор…