От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Доколко ироничен е фактът, че размириците се състояха предимно в грабежи на потребителски стоки (имайки пред вид вашите работи върху постмодернизма и консумеризма)?

Тези размирици бяха, така да се каже, експлозия, която рано или късно трябваше да се случи… Също като минно поле: човек знае, че поради самата им природа някои от експлозивите ще избухнат, но не знае къде и кога. В случая на социалното минно поле обаче една експлозия най-вероятно ще се разпространи моментално, благодарение на модерните технологии, пренасящи информацията в „реално време“ и насърчаващи ефекта на копиране. Конкретното сегашно социално минно поле беше създадено от комбинацията от консумеризъм и все по-нарастващо неравенство. Това беше бунт не на умиращи от глад и обеднели до крайност хора, или някакво потиснато етническо или религиозно малцинство, а метеж на непълноценни и лишени от възможности за участие консуматори. Това са хора, обидени и унижени от излагането на богатства, до които им е бил отказан достъп. Всички ние сме принудени и изкушени да гледаме на пазаруването като на рецепта за добър живот и принципно решение на всички проблеми – но една много голяма част от населението не е в състояние да прилага тази рецепта… Градските размирици във Великобритания могат да бъдат разбрани най-лесно като бунт на разочарованите консуматори.

Има множество дискусии, анализиращи социалните корени на размириците и човек с неизбежност трябва да анализира хипотезата за неравенството. Колко трудна е задачата пред управляващите – да се заемат с тези въпроси – когато понятието за имащи и нямащи изглежда се е променило толкова много през последните десетилетия?

Също толкова, колкото и реакцията на правителствата към кризата, предизвикана от кредитния колапс (да рефинансират банките, за да ги върнат „обратно към нормалността“, тоест точно към същата дейност, която беше най-важната причина за колапса и кризата!)… Досегашната реакция на британското правителство към размириците на унижените с неизбежност ще задълбочи именно унижението, което ги предизвика – оставяйки, заедно с това, недокоснати източниците на тяхното унижение, тоест пълзящия консумеризъм, комбиниран с увеличаващо се неравенство. Твърдите и арогантни мерки, взети от правителството, най-вероятно ще прекратят тази експлозия тук и сега, но няма да направят нищо за обезвредяване на минното поле, което я причини. Социалните проблеми никога не са били решавани чрез налагане на полицейски час – по този начин те просто биват оставени да загнояват… Реакцията на британското правителство е погрешно насочен опит за еднократно и моментално решение на една дълголетна социална болка. За да може да се започне сериозно лечение на тази болка, би трябвало да се подеме нещо не по-малко от сериозна реформа на начините, по които функционира обществото, истинска културна революция – именно това предложи Едгар Морин по време на скорошното си посещение в Сао Паоло.

Когато човек разговаря с бедни младежи, става очевидно негодуванието им от липсата на шансове в образованието и по работните места, но не видяхме да бъдат палени университети. Можем ли да допуснем, че има много повече символика в изгарянето на някой от филиалите на „Диксън“?


Small Ad GF 1

Каквото и да казват тези младежи, когато бъдат приканени да дадат обяснения за гнева си (най-често повтаряйки обясненията, които сами слушат по телевизията или четат по вестниците…), остава си факт, че грабежите и палежите на магазини, които те извършиха, нямат за цел „да променят обществото“ – да заменят настоящия ред с друг, по-хуманен и по-открит за почтен и достоен живот. Те се надигнаха не срещу консумеризма, а направиха един погрешно насочен и осъден на провал опит да се присъединят, ако и само за кратко, към редиците на консуматорите, от които са били изключени. Метежът им е една не-планирана, не-съвместна, спонтанна експлозия на натрупано разочарование, което може да бъде обяснено единствено от гледната точка на „защото“, а не от онази на „за да“… Самият аз се съмнявам, че въпросът „за какво“ е играел каквато и да е роля в тази оргия на разрушението.

Доколко виновни са правителствените политики, които създадоха социалните жилища, днес описвани като дупки на апартейда?

Цяла поредица британски правителства прекратиха изграждането на „социални жилища“ още преди много време. Те оставиха пространственото разпределение на населението, заедно с всичките му тревоги и проблеми, изцяло на пазарните сили. Кондензацията на непривилегировани и лишени от добри условия за живот хора в определени райони на града, не много различаващи се от случая с бразилските фавели, е ръководена не от социални политики, а от цените на жилищата. Тя се подпомага от възможността за по-добре живеещите градски обитатели да се изолират в така наречените „оградени общности“, далеч от градските проблеми. Разделението и поляризацията в градовете днес е резултат от една свободна и политически неконтролирана игра на пазарните сили; ако държавната политика има някакъв принос, той се състои само в отказа на правителството да бъде занимавано с неща като отговорност за социалното подпомагане. А също и в решението да се остави тази задача на частния капитал.

В статията си за списание „Социална Европа“ вие отказвате да квалифицирате размириците като някакъв вид социална революция. Не може ли да се открие поне следа от някакво желание за социална промяна в тази ситуация или става дума просто за масивен дисбаланс между различни състояния на желание?

Засега не успявам да открия каквито и да е свидетелства за такова желание… Романтизирането на скромния живот или себеотричането винаги е било идеология на живеещите по-добре и по-комфортно; що се отнася обаче до случайните жертви на техния комфорт, те копнеят само да ги имитират (една ирационална мечта, която може да бъде реализирана единствено чрез ирационални средства), но не и да заменят обичайния си начин на живот с друг, основаващ се на самоограничение, сдържаност и умереност. Както посочва Нийл Лоусън, най-проницателният наблюдател на сегашните настроения, „онова, което някои окачествяват безпардонно като ‚свирепа низша класа‘ не е нищо друго освен огледален образ на новия свиреп елит“ – едно изкривено и изкривяващо огледало, със сигурност, но все пак огледало…

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Полицията няма да може да остане по улиците в такъв голям брой за дълго време и много скоро ние ще се върнем обратно към „нормалността“. Като се има пред вид относителния успех на първите консуматорски размирици, до каква степен Лондон би трябвало да се страхува от по-нататъшни неприятности?

Не мога да кажа нищо повече от самия вас… Но всички ние знаме от изобилен опит, че наказателните експедиции могат да загасят един или друг местен пожар, но не и да поправят и изградят отново района, който сега е в пламъци. Те няма да му помогнат да престане да бъде „социално възпламеним“. Единственият ефект от извънредните полицейски мерки е да направи необходимостта от по-нататъшни полицейски мерки все по-наложителна: полицейските акции, така да се каже, са отлично средство за възпроизвеждане на собствената си неизбежност. Припомнете си, че в случая с разочарованите и лишени от участие потребители, завръщането им към „нормалността“ означава завръщане към условията на минното поле!

И накрая, но не на последно място (и с поглед към прословутия последен въпрос от New Statesman: като се има пред вид колко дълбоко е вкоренен консумеризмът в пост-модерното общество, осъдени ли сме всички?) Как да се отнасяме към сценария „да пазаруваме както обикновено“? 

Преди няколко месеца Франсоа Флао публикува забележително изследване върху идеята за общото благо и реалностите, които тя представлява (Où est passé le bien commun ?, Éditions Mille et une nuits, 2011). Основното послание на това ново изследване, фокусиращо се върху настоящата форма на нашето радикално „индивидуализирано“ общество е, че идеята за човешките права понастоящем се използва като нещо, което да замести и елиминира понятието за „добра политика“ – а всъщност тази идея, ако искаме да бъдем реалисти, няма как да не се основава на идеята за „общото благо“. Човешкото съвместно съществуване и социалният живот съставляват благото, общо за всички нас, от което – и благодарение на което – произхождат всички културни и социални блага. По тази причина преследването на щастието трябва да се фокусира върху насърчаването на преживявания, институции и други културни и естествени реалности, присъщи на живота-заедно, а не да се концентрира върху признаците на богатство, които тежнеят към деформиране на човешкия съвместен живот, превръщайки го в индивидуална конкуренция и съперничество.

Въпросът, следователно – и това е въпрос, на който засега нямаме убедителен и емпирично обоснован отговор – е дали удоволствията на съвместния живот са в състояние да заменят преследването на богатство, наслаждението от предоставяните от пазара консуматорски блага и усещането за превъзходство (всички те съчетаващи се в идеята за безконечния икономически растеж), в ролята им на почти всеобщо възприети предписания за щастлив живот. За да обобщим: може ли нашият копнеж по радостите на споделения живот, колкото и „естествени“, „нормални“ и „спонтанни“ да са те, да бъде преследван вътре във властващото в момента разбиране за общество, без да се попадне в капана на утилитаризма, и с подминаване посредничеството на пазара? Може би, ако не го изберем по своя воля, ние ще бъдем принудени да го приемем, чрез последствията от отказа си…

Професор Тим Джаксън от университета в Съри, в последната си книга Новата дефиниция на процъфтяването, предупреждава: днешният модел на растежа причинява необратими щети. И това е така, защото „растежът“ се измерва чрез нарастването на материалната продукция, а не на услуги като почивка, здравеопазване, образование… Тим Джаксън предупреждава, че до края на този век „децата и внуците ни ще се изправят пред един враждебен климат, изчерпани ресурси, разрушени местообитания, намалели животински видове, липса на храна, масова миграция и почти неизбежно – война“. Нашата консумация, поддържана чрез дългове и насърчавана от властващите идеи и представи „е неудържима екологически, проблематична социално и нестабилна икономически“. Друго едно наблюдение на Джаксън – че при социална уредба като нашата, при която най-богатите 20% от световното население получават 74% от годишния планетарен доход, докато най-бедните 20% са принудени да се задоволяват с 2% – то обичайната мантра за оправдаване на опустошението чрез благородната нужда от прекратяване на бедността, не може да бъде нищо друго освен чисто лицемерие и обида към разума… Това наблюдение се игнорира почти навсякъде от най-популярните и ефективни канали на информация.

Джеръми Легет (в The Guardian от 23 януари 2010) следва идеите на Джаксън и подсказва, че едно продължаващо благоденствие трябва да се търси „вън от обичайните капани на изобилието“. То трябва да се търси във връзките между хората, семействата, съседствата, общностите, смислите на живота… Самият Джаксън започва пледоариите си с трезвото наблюдение, че поставянето под въпрос на икономическия растеж с неизбежност ще бъде възприето като акт на „лунатици, идеалисти и революционери“.

На пазара, както посочва Адам Смит, ние дължим ежедневните доставки от хляб на алчността, а не на алтруизма или високите морални стандарти на хлебаря. Онова, което следва от това е, първо, че ако премахнем желанието за и преследването на печалбата, то заедно с това изчезват и пазарите, а заедно с тях и стоките. Второ: тъй като пазарите са необходими за „процъфтяването на икономиката“, то егоизмът и алчността могат да бъдат елиминирани от човешките мотивации само на цената на едно споделено фиаско. И накрая, едно трето заключение: алтруизмът е несъвместим с една „процъфтяваща икономика“. Може да имаме едното или другото, но едва ли и двете неща заедно…

Джаксън подминава това много сериозно препятствие, като залага на човешкия разум и способността за убеждаване. Да, тези неща са мощни оръжия, без съмнение, и сигурно ефективни при „преоформянето на икономическата система“ – ако не беше неудачният факт, че предписанията на разума зависят от реалността, за която се разсъждава. А в случая това е реалността на едно общество, което може да разреши проблемите, създадени от самото него, единствено чрез непрекъснато подсилване на „апетита за новост“ – и следователно позовавайки се на алчността и скъперничеството, които поддържат икономиката „в състояние на процъфтяване“…

Джаксън предлага програма, състояща се от три точки: да се направи ясно за хората, че икономическият растеж има своите граници; да се убедят (задължат?) капиталистите да разпределят печалбите си не само въз основа на „финансови съображения“, но и от гледна точка на социалните и екологически ползи за общността; да се „промени социалната логика“, като правителствата подреждат по съответен начин стимулите, които карат хората да разширяват и обогатяват животите си не само според материалистически съображения. Въпросът обаче си остава: а възможно ли е да се мисли сериозно за всичко това, без да се засегнат онзи аспекти от човешкото състояние, които изобщо са накарали хората да търсят някакъв вид обезщетение в пазарите?

Източник

Зигмунт Бауман (род. 1925) е известен полско-британски социолог, който живее от 1971 г. насам във Великобритания, след като е бил прогонен от Полша в резултат на антисемитските чистки, проведени от полската комунистическа партия през 50-те години. Той е професор по социология в унивеситета в Лийдс (от 1990 – emeritus professor). Бауман е най-добре познат с анализа си на връзките между модерността и Холокоста, както и на постмодерния консумеризъм.

Pin It

Прочетете още...