Pin It

 

Полша, противоречивата

Поредица на „Либерален преглед“, посветена на най-голямата посткомунистическа демокрация в Европа...

Катин от Ан Епълбаум

Ние бяхме народът от Адам Михник

Полският антисемитизъм – една нова страница от Якоб Клок-Конколович

В търсене на изгубения смисъл от Адам Михник

Как паметта на социализма работи в Полша? от Павел Шпевак

Полският лов на вещици от Адам Михник

Съседи от Ян Грос

Възвишеното и низкото, или за Полша и Холокоста от Джон Конъли

Евреи, поляци и нацисти: ужасяващата история от Тимъти Снайдър

Противоречивият полски Оскар от Филип Мазурчак

Еврейската история не е само Холокост от Джеймс Маколи

Кръстовете на Аушвиц от Женевиев Зубржицки

Наследството на „юдео-болшевизма“ от Марси Шор

Дори още по-лошо, отколкото си мислехме от Джулиан Барнс

Проблемът с Полша от Ян Вернер Мюлер

Почетният орден на Ян Грос от Ана Биконт

Jesus Rex Poloniae от Тимъти Гартън Аш

ПиС и полската история от Матеуш Мацини

Крайнодясното полско правителство и положението на жените в Полша от Алекс Кокотас

Полша копае дупка в паметта си от Марси Шор

Пренаписването на историята в Източна Европа от Волха Чарниш и Евгений Финкел

Прочистването на сложното полско минало от Алиса Валес

Представянето на Полша и нейното минало от Константи Геберт

Чували ли сте някога за Полокоста? PR-гуруто на Ярослав Качински – лидерът на управляващата партия в Полша – си е поставил за цел да ви накара да го направите.

„Полската държава няма на разположение институция, която, подобно на Яд Вашем [музеят на Холокоста в Израел], да показва страданията, които поляците са преживели“, оплаква се Марек Кочан, PR-съветникът на Качински.

Кочан нарича това страдание „Полокост“.

В статия, публикувана във варшавския всекидневник Rzeczpospolita, Кочан твърди, че такъв музей е необходим и може, и трябва, да бъде построен за една година. „Можем да поканим министър-председателя Бенямин Нетаняху за откриването“, предлага той. „Неотдавнашните дебати показаха, че в Израел има недостиг на знания за Втората световна война, дори сред хората, които определят общественото мнение там.“

Той има предвид израелските реакции срещу неотдавнашното приемане от полския парламент на закон, който би наказал с до три години затвор всеки, който прави „твърдения, че полската държава или полската нация са отговорни или съ-отговорни за нацистките престъпления на германския Трети райх“, плюс някои допълнителни разпоредби.

Законът породи в Израел възмущение, тъй като спомените за военновременните предателства, извършени от много поляци (наред с множество други, за безкористна помощ, при това с риск за живота им, от други хора), все още са живи. Един от първите, които реагираха, бе израелският опозиционен депутат Яир Лапид, който писа в Туитър: „Осъждам изцяло новия полски закон, който се опитва да отрече полското съучастие в Холокоста … Имало е полски лагери на смъртта и никой закон не може да промени това“.


Small Ad GF 1

От своя страна полското посолство отговори по следния начин, също в Туитър:

„Вашите неподкрепими твърдения показват колко наложително е да се провежда образование по Холокоста, дори и тук в Израел.“ Бесен от гняв, Лапид изиска извинение, говорейки за баба си, която по негови думи, „е била убита в Полша от германци и поляци“. Никоя от двете страни не пожела да отстъпи, а оттам нататък нещата само поеха още по-надолу.

И макар че полемиката все още бушува, обменът на мнения „Лапид“ осигурява необходимия заден план за привидно екстравагантното предложение на Кочан. Израелският политик е напълно прав, когато настоява, че целта на новия закон е да задуши дебата относно мащабите на съучастие на много поляци в Холокоста (дори властите не отричат ​​отделни случаи на жестокости), но и напълно неправ (и обидно погрешен) в твърденията си за съществуване на „полски лагери на смъртта“. Полша и поляците нямат нищо общо с решението на германските окупационни власти да изградят лагерите си на полска земя, нито пък играят никаква роля при организирането на  работата им. Но според много хора в Полша дори самият факт, че такова твърдение може бъде направено, е ясно доказателство за това, че светът не обръща внимание на полската история и полското страдание – а следователно трябва да бъде информиран (образован) за това.

Всъщност светът трябва да научи, че поляците не само не са отговорни за лагерите, но са били и техни жертви (100 000 нееврейски поляци са били убити само в Аушвиц). От общо шестте милиона души – или 17% от цялото население на Полша – които са били унищожени през Втората световна война, половината са били полски евреи, а другата половина – нееврейски поляци.

 

2018 05 Gebert Holocaust
„Паметник на падналите и убити на Изток“. Варшава, Полша.

Източник: Flickr

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

 

Но дори и да е така, има ли всичко това значение?

Да, казват защитниците на тази гледна точка. Щом само веднъж светът е осъзнал мащаба на полското страдание и героизъм през Втората световна война, той не само ще спре да ни клевети по начина, по който го направи Лапид, но и ще осъзнае, че ние сме велика и благородна нация. А такива нации заслужават не само уважение и благодарност, но и компенсация, при това както в политически смисъл – нашите съюзници от времето на войната имат задължението да ни подкрепят срещу израелските клевети, руските заплахи и украинските нахалства (въпросът за престъпленията срещу полското население в това, което днес е Украйна, е друга чувствителна тема) – но също и финансово. Дясното правителство, което е на власт във Варшава от 2015 г. заявява, че възнамерява да поиска от Германия обезщетения за загубите, понесени през Втората световна война, в размер на стотици милиарди долари.

* * *

Споровете около новия полски закон доведоха нещата до точката на кипене, но всъщност войните на паметта бушуват в Полша вече от доста време насам.

Новият музей на Втората световна война в Гданск беше открит миналата година. Взето само по себе си, това събитие беше победа: министърът на културата обяви още от самото начало, че смята този музей за позор, и искаше да уволни директора му, както и да промени изложението. Той цитира експертни мнения, които беше поръчал: в едно от тях се твърди, че музеят „представя твърде негативна картина на войната“, което означава, че в него не бил достатъчно подчертан героизма и солидарността, които един подобен конфликтът може да разкрие у хората. Друго често повтаряно оплакване е, че музеят „не представя полската гледна точка“.

Първата от двете критики е напълно оправдана: музеят представя войната като абсолютно бедствие, на което Полша е била първата жертва, а също и една от страните, най-ужасно засегнати от него.

Втората е изключително неясна, освен ако се възприеме нейната негласна предпоставка: пълното отхвърляне на основната идея при създаването на музея, а именно: да се покаже войната като универсално-човешко, а не само полско преживяване.

Но каквито и да са мотивите за нея, войната на правителството срещу музея се оказа до голяма степен успешна. Директорът Павел Мачевич беше уволнен и сега се правят опити за промяна на изложението, вероятно за да бъде направено по-съпричастно към полската гледна точка. Но тъй като то е защитено чрез авторски права, всичко това може да се окаже далеч по-голямо предизвикателство, отколкото може би местните властимащи си представят. Във всеки случай първата точка е вече отбелязана.

Документалният филм, с който завършва изложбата, и в който се представят конфликтите след Световната война – през Студената война, края на комунизма, до съвременна Сирия, вече е премахнат. Една от причините, посочени за това е, че в него се показва – само в няколко кадъра, представящи демонстрация от 1980-те – Павел Адамович, по онова време студентски активист, а сега кмет на Гданск от страна на опозицията, който е силно ненавиждан от режима. По този начин, поне що се отнася до музея, Адамович е превърнат в оруелски „не-човек“.

А международното обществено мнение с право разглежда поглъщането на музея и новия закон като срамни опити за пренаписване на историята. Голяма част от полските интелектуалци, които критикуват правителството, споделят този възглед.

Имайки предвид значителното влияние, което Кочан упражнява сред управляващата партия, неговият Полокост-музей може и действително да бъде построен като част от правителствените опити да се използва полската история за целите на собствената политическа програма. Заместник-министърът на културата вече одобри идеята. Ако наистина бъде реализиран, този отчаян опит да се пребоядиса полската история само в националното бяло-червено (бялото като символ на невинност, червеното – на кръвопролития) е обречен на провал.

И този неуспех с неизбежност ще направи още по-трудно да се убеди световното обществено мнение – често погрешно информирано, незаинтересовано и неангажирано – че (всъщност много реалната) история на полското страдание, заслужава някакво съчувствие.

 

Източник

 

Константи Геберт (род. 1953) е полски журналист и еврейски активист, както и един от най-важните военни кореспонденти за различните полски ежедневници. Служил е като съветник на Тадеуш Мазовецки, през 1992-93 специален репортер на Комисията за човешки права към ООН в Югославия.

Pin It

Прочетете още...