„Ти видя ли каква гавра с Левски си е позволил американският посланик?!“ Моя приятелка се тресе от възмущение, след като прочела за „онова кощунство в интернет“, и дори написала писмо до посолството на САЩ. Не бях видяла, но се връзвам, защото е интелигентна жена. Работи като някакъв важен директор в някаква важна чуждестранна компания. Говори няколко езика, пътува, чете. И щом твърди, че има гавра, в спешен порядък се захващам да издиря и развенчая лъжите, за да възтържествува поруганата правда. И ето! В интернет наистина откривам писмо от името на американския посланик: „Уважаеми народни представители на Република България! В унисон със съвременните политически ценности и актуалната икономико-политическа обстановка в света като цяло и Либия в частност, ние смятаме, че е добре да преразгледате отношението си към Васил Левски, когото вие смятате за национален герой и борец за свобода. За съжаление, след задълбочен анализ от наши специалисти по глобална политика и световна сигурност, установихме, че от съвременна гледна точка Васил Левски е по-скоро терорист, отколкото борец за демокрация.“ Писмото се придържа към сериозния административен стил на нумероването, прошнуроването и окомплектоването и завършва с апел Левски да бъде изхвърлен от учебниците по история. Това естествено звучи толкова нахално, че читателите са излели възмущението си в десетки постинги от типа: „Много знает Американците... просто буклук и наглост!“ (Александер Еплер); „Как смееш, куче американско!!! Къде беше ти, хиено, когато 500 години турчолята живяха на гърба ни, гавреха се с нас и ни клаха както и когато си поискат???“ (Yarosten); „Кой не харесва Левски е за мюсулмански джихат!“ (Дидо Денев); „а бе я си е... ма.. американска“ (Свилен Събев) и т.н. Гледам, моята интелигентна приятелка също споделила своя потрес. И на свой ред се потрисам, само че по друга причина. „Писмото“  на посланика, оказва се, е пуснато в блога „Истината такава, каквато можеше да бъде. Или частна теория на НЕвероятностите“. То, с други думи, е тъкмо невероятност и повече от очевиден (макар и безвкусен) майтап. Пише го с ГО-ЛЕ-МИ букви. За да не го забележиш, трябва да си доста разсеян. А за да не се усъмниш, че има уловка, трябва да си и доста тъп. Защо тогава моята интелигентна приятелка също е влязла с двата крака в капана? Бързала била между няколко срещи и презентации – така обяснява. Бързала, бързала, ама колко да е бързала, щом е намерила време да натрака и коментар, че и гневен отговор до посолството да изпрати? Мисълта, че тази жена винаги или поне твърде често „чете” подадената й информация по същия начин, а й се налага да взима отговорни решения не само за себе си, е особено притеснителна. Още по-притеснително е обаче, че тя – образованата и пътуващата, т.е. ползващата се с чудесни възможности за преборване на провинциални комплекси и откриване на нови хоризонти, споделя идиотското подозрение на Yarosten, че светът ни има зъб. Тогава???? „Общност, в която липсва сътрудничество и солидарност, доверие и чувство за справедливост, все пак е възможно да се обедини и при липсата на тези обществени ценности. Но това може да се случи единствено и само под знамето на национализма”, казва американският социолог Джордж Хърбърт Мийт. В този смисъл форумът под „писмото” на посланика заслужава сериозно внимание, ако на него се погледне тъкмо като на социологическо откровение. Стилът е изключително различен, преобладават ругатните и тук-там се плези страшно невежество, но има мнения, писани с познания и грамотност. Тогава???? Под знака на мероприятието „Да защитим осквернената светиня”, иначе казано, са се събрали хора, които в реалния живот нямат нищо общо помежду си и не биха седнали да изпият заедно дори едно кафе. Но тази спойка, която не е същинска солидарност, защото не стъпва върху взаимно доверие, не изглежда крехка. Тя показва трайни нагласи. Показва – освен дълбоко вкоренено чувство за незначителност и малоценност, известно наслаждение от позата на горди жертви. Показва също, че единственото лепило за общо действие е специфичният ни националконсерватизъм, който обяснява българските несполуки с враждебно отношение на външни фактори. САЩ, видите ли, нападат нашия Левски, трън сме в очите на цялата вселена! Но ние ще се изправим като гора от стомана, нищо че в делничното си живеене не можем да се гледаме и непрекъснато си правим сечено... Подобна нагласа е опасна по няколко причини. Фалшивата „кауза”, която сплотява тези хора във форума, свидетелства за липса или поне за съществен недостиг на смислени цели в текущия им дневен ред. Тук и сега очевидно няма нищо, което е в състояние да накара писачите да се хванат един за друг реално, за да измислят жива перспектива. Какви сме, защо сме такива, накъде вървим и какво точно искаме да постигнем – това не ги вълнува. Те пребивават в някакво безвремево пространство между мрачното, но величаво минало и неясното, но светло бъдеще. Също като онзи герой на Алеко, който на изложението в Прага се обърна към даскала с думите: „Даскале, кажи и ти нещо, бе, нека им покажем кои сме, сега му е времето, кажи нещо я за Филип Тотю, я за Крума Страшний или изпей някоя песен...”, днес ние мъчително трудно (до никак) можем да посочим резултати от успешно колективно усилие. По-лошото: примирили сме се с това да лежим на кълката на Крума Страшний, вместо „да покажем кои сме” с таланта и енергията на жизнеспособно общество. Най-лошото: понеже „национализмът е последният пристан на загубилите вяра в себе си” (отново по Джордж Хърбърт Мийт), няма как тарикатите, заработващи като брокери на патриотични каузи, да не се възползват от благоприятните обстоятелства за собственото си виреене. Все пак къде-къде по-лесно е да препогребваш костите на цар Калоян и да канонизираш жертвите на клането в Батак, отколкото да чертаеш умни визии за бъдещето, нали? А като стана дума за Батак, държа да ви разкажа поучителна история: Полският художник Антони Пиотровски пристига в България през 1889 г., за да нарисува картината си „Баташкото клане“. Той е вдъхновен от репортажа на Макгахан за случилото се (2 август 1876 г.) и заедно с пловдивски фотограф решават да направят „възстановка“ на събитията. В дневника си художникът разказва, че за целта няколко по-млади хора били изпратени до околните помашки селца, за да докарат най-свирепите „колячи” от 1876 г. По-нататък следва удивителен откъс: „Населението се събра на средата на площада и започна да играе хоро под звуците на гайда. Веднага направихме фотографска снимка... След няколко часа пристигнаха на магарета колячите, доста окъсани и мръсни, но говореха на български също така, както и братята им християни. А най-чудното беше това, че за съществена ненавист не можеше да става и дума. Нещата са станали така, както е трябвало да станат, защото не е могло да бъде иначе… Един от колячите, възрастен човек славянски тип, говореше, показвайки кинжала, който стърчеше от пояса му: – Ей, колко заклах с този нож. – Казват, че ти си заклал майка ми и сестрите ми – обърна се към него един бакалин. На това се намеси друг помак: – Боже мой, не той, а аз заклах майка ти. Тя викаше: „Пощади дъщерите ми!“ Но Пехливаноглу вече беше започнал да коли – главата на по-голямата падна, а малката клечеше със скръстени ръце, ей така. – Олеле, олеле, майчице – хлипаше бакалинът. – Мене ме нямаше в града, когато стана клането, бях във Филипопол за стока. Ако не бях отишъл, и аз нямаше да съм жив. – Не ви ли е жал за тези жени и деца, които сте избили? – запитах помаците. – Така нареди падишахът – отговаряха и разтваряха ръце с жест на безпомощност и отчаяние. Какво да се съжалява, като е трябвало да се коли, такава била съдбата – няма какво да се прави. Всички присъстващи кимаха с глави...“ Горещо моля да не бъда заподозряна в национален нихилизъм! Ще рискувам обаче да преразкажа откъса, защото казва нещо важно за националния ни характер: Точно 13 години след трагедията в Батак двете страни в кървавите събития се събират, за да позират за... снимки. Жертвите са българи, насилниците – също. Заедно играят хоро. Между тях няма ненавист, а примирение, че „не е могло да бъде иначе”. Някои от жертвите благодарят на Бога, задето са били във Филипопол. Някои от насилниците се хвалят колко души са нанизали на ятагана си. „Възстановката” е смайваща тъкмо със съгласието, с онова общо кимане с глави, че съдбата си е знаела работата, а човеците са напълно безпомощни да взимат фундаментални етически решения, избирайки между Добро и Зло. „Няма какво да се прави”... „Скоро ще напишеш, че Левски наистина е бил терорист!” – цупи се моята интелигентна приятелка. А аз имам нахалството да й разкажа друга поучителна история: Когато попитали големия културолог Клод Леви-Строс що е Добро и Зло, той цитирал свой разговор с враждуващи племена по поречието на Амазонка. „Зло е, когато съседното племе ни нападне, убие мъжете, изнасили жените и вземе в плен децата за роби. Добро е, когато нападнем съседното племе, убием мъжете, изнасилим жените и вземем в плен децата за роби.” С това исках да кажа на онази приятелка, че никой не е нито добър, нито лош. Всичко зависи от гледната точка. Исках да й кажа още, че трябва много да се пази. Най-вече от... себе си. „А какво сготви днес за децата си?” – отклонява разговора тя. „Патриотична супа за душата.” – отговарям. Истината е, че не сготвих нищо. Нямам продукти. И когато децата си легнат, ще вляза в интернет като Yarosten, за да напиша: „Как смееш, куче американско!!! Къде беше ти, хиено, когато 500 години турчолята живяха на гърба ни, гавреха се с нас и ни клаха както и когато си поискат???“ После ще заспя спокойно. Такава съм си.

Източник

Любослава Русева е българска журналистка и колумнистка в списание „Тема“.