Това що е – цинизъм? Коравосърдечие? Или тук го има и присъщото, дълбоко скрито в душата ни облекчение пред смъртта на другия, за което говори още Достоевски? Което и при най-издигнатите натури се изразява в трудно признаваната пред самия себе си проста биологична въздишка: „Нали е той, а не аз...“

Може би имат и такъв нюанс коментарите, но в случая ме интересуват две техни по-съществени причини. Те са свързани с правосъдието и обществения морал.

Първото е натрупваното с десетилетия недоверие в органите на реда, които раздават възмездие за престъпленията. Почти всички т. нар. знакови убийства през тези десетилетия бяха извършени срещу хора с прякори. Самият прякор се превърна в сленгов концентрат,

казващ за убития много с една дума. И все неща, които свикнахме да следват новината и прякора пак с неизменна монотонност: „висящи дела“, „наркотици“, „крадени коли“, „групировки“, „свада в нощно заведение“, „неуредени сметки“...

Така въпросните убийства масовото съзнание взе да възприема като справедливо възмездие за разбойници, с които силите на обществения ред не могат (и може би и не искат, защото печелят допълнително от това) да се справят. Но ги постига нещо като Божи съд, изразен с фразата – „намери си майстора“. Като очевидно вярата, че този „майстор“ може да са полицията, прокуратурата и съдът, беше в безнадежден дефицит.

Такава ситуация е разрушителна за институциите и изобщо за властовите центрове в която и да е страна. Без власт никое стадо не може, хеле човешкото. Ако справедливост не раздават тези, които сме назначили, то властта вземат тези, които са по-силни. И раздават справедливост посвоему. По-силни в такава ситуация често се оказват хората с прякорите – те имат и финансовата мощ, и волята да наказват, както и средствата да поддържат реда в рамките на една махала, на един град (че дори на държавата, ако няма здрави политически сили, които да спрат процеса). Може такъв ред да изглежда и уродливичък, но е ред. Хората спонтанно почват да го харесват повече от хаоса преди това (да си спомним Дупница).

Другата причина за привидно жестокосърдечните реакции по отношение на показните убийства съм склонен да намирам в по-сложен обект. Той се нарича обществен морал – с неговите на моменти очаквани, на моменти изненадващи еволюционни пируети

Като най-контрастни оттенъци на движенията в този сегашен обществен морал си струва да цитираме разговора след убийството на Боби Цанков в едно телевизионно студио. Там журналистът Пунчев в диалог с телевизионните водещи Иван и Андрей ги упрекна в „по-нисък праг на толерантност към престъпниците“. Той каза това в отговор на реплика от двамата, че Боби ги разсмивал на бара, тоест въртели се в едни и същи светски кръгове...

Трагичната всъщност фигура на този човек с обаяние и таланти – Боби Цанков, е една от най-характерните емблеми на флуктуациите в морала на прехода. Синът на високопрофесионалната радиоводеща Юлия Цанкова е бил будно десетинагодишно момче, когато пионерската връзка е станала незадължителна. А догматичната героизация на Митко Палаузов и Петимата от Ремса е сменена от спонтанното ново митотворчество – за екшън героите от нощния клуб. Тези, които въртят пачките, живеят ден за ден, пазят ги бодигардове, возят ги S-класа коли, а за тях с малко ирония, повече завист и най-често реквиемен размах пише масовата преса...

Аз не познавах Цанков. Изглеждаше ми от това, което слушах и четях за него, не точно като реална личност, а като проекция на такава. Като виртуална реалност, като аватар на някой

прехласнат още от юношеските си години от смайващите възможности на живота, живян като комикс... От лекотата, с която можеш да ползваш чара си, за да продаваш въздух, да оцеляваш от атентати и присъди, да се жениш за дознателката си, без да се затрудняваш с тегобите на ретро въпроси, мъчили споменатия по-горе вехт Достоевски от типа на: що е добро и зло и как да преборя второто, най-вече у себе си.

За съжаление не убиват аватар. Убиват момчето, сина, бащата... Никой не заслужава това, особено по такъв начин.

Но съм умерен оптимист за превъплъщенията на изглеждащия ни често призрачен и несъществуващ консенсус, наречен обществен морал. Такова животно има. Ориентира се.

Иначе не си струва – ни мастилото, ни кръвта.