Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

2010 05 DDRИнтервю на „Ди Цайт“ с известната източногерманска писателка Криста Волф.

 
Ди Цайт: Как оценявате федералните избори?

Криста Волф: Струва ми се, че резултатът от тези избори портретира страната такава, каквато в момента тя вижда самата себе си: немците са безпомощни.

От много години насам вие пишете на всеки 27 септември подробен протокол на деня. Какво си записахте този път? Особено политически ли се получи, заради изборите?

Не бъдете толкова любопитни! Четох вестник и се занимавах с политическите мнения, особено с ония, които засягат резултата от изборите, за който ми се струва, че отговаря твърде точно на положението, в което се намира тази страна: мат.

Госпожо Волф, ние си оставаме любопитни. На лавицата до работната ви маса стои снимка на Хайнрих Бьол. Разбрахте ли защо Бьол цял живот се е ориентирал по Проповедта от планината?

Абсолютно. Бьол ми каза така: който веднъж е бил католик или комунист, той никога не може да се отърве от това.

С тон на съжаление ли го каза?

Не. Като просто заключение.

Самата вие религиозна ли сте, макар и в най-отдалечен смисъл?

Не, ако имате пред вид някаква църковна религия.

И никога не сте се опитвали да бъдете, дори и в кризисни ситуации?

О, напротив, напротив. Човек търси, разбира се. Аз съм израснала в родителска къща, която не беше религиозна. Родният ми град Ландсберг се намира в Ноймарк, който е бил колонизиран от стария Фриц
[1]. А с това регионът е станал протестантски, имало е само малко католици. А човек трябва да се пази от католиците, винаги ни казваха така. Те били фалшиви хора. Когато наближи конфирмацията[2] ми, трябваше да посещавам конфирмационно обучение – при един свещеник, когото презирах и който изглежда също ни презираше. Затова изобщо не исках да бъда конфирмирана, но майка ми смяташе, че не можем да причиним такова нещо на баба ми.

А след конфирмацията …

… темата религия беше привършила за мен. След войната, когато всичко, в което бях вярвала, се беше срутило, бях търсила интензивно нова вяра, отначало в църквата. По-късно – ах, знаете ли, просто имаше прекалено много неща, които не разбирах: непорочното зачатие на Мария например или възкръсването от мъртвите. Това ми се струваше ирационално.

Един от дългогодишните ви приятели е бил Макс Фриш. Как се запознахте с него?

По време на едно пътуване с параход по Волга, през 1968. Това беше празненство в чест на Максим Горки. Бяха поканени хора на изкуството от цял свят. Спомням си много добре как Макс Фриш дойде при мен и се представи. Той очевидно беше очаквал, че Ингеборг Бахман ще бъде на борда; както се оказа обаче, тя не беше дошла. По онова време още не бях го разбрала съвсем, личната история на двамата не ми беше още позната. Както узнах по-късно, това е щяло да бъде първата им среща след раздялата.

Значи нещата потекоха много хармонично?

И да, и не. На кораба се провеждаха различни семинари и празненства, от които аз и мъжът ми се държахме настрана. Ние най-често стояхме до перилата, вечер седяхме с Макс Фриш, пиехме водка и си казвахме различните мнения. По някое време дори се скарахме. На сутринта Фриш дойде и попита: разговаряме ли все още едни с други?

И за какво се скарахте?

Ние смятахме, че социализмът е по-добрата, по-насочена към бъдещето форма на живот, въпреки всички грешки. А Фриш беше направил от тези грешки основна тема, ние намирахме това дребнаво. Когато години по-късно Вили Бранд подаде оставка заради Гийом[3], ние тъкмо бяхме в САЩ, в Охайо, и Фриш позвъни от апартамента си в Ню Йорк. Той направо ни наруга, по принцип: ние източняците сме изпратили шпионина, а с това сме виновни за падането на Бранд. Накрая обаче ни предложи да ползваме жилището му на Пето Авеню в Ню Йорк. Макс Фриш ми беше много близък, особено със своята безпощадност и противоречивост. Много го харесвах. След прогонването на Биерман[4], когато ние се намирахме в тежко положение, той дойде да ни посети, това никога не го забравяме.

След смъртта му написахте: „Един пост се оваканти“. Може ли някой да го заеме междувременно?

Ами с тези думи започва последната строфа на стихотворението на Хайне Enfant perdu. Тя започва така: „Изгубен пост във войната за свобода …“ Днес вече никой не говори по този начин. Мисля дори, че този „пост“ вече не съществува. Времената и целите са се променили.

Госпожо Волф, наскоро една жена от Бранденбург се превърна във вестникарска сензация с това, че е убила и заровила девет от бебетата си. Кабаретистът Харалд Шмид заяви, че когато чул това, веднага се постарал да го забрави „такива неща изобщо не допускам до себе си“.

Аз правя точно обратното. Занимавам се интензивно с това. Искам да знам всичко за него; чета всяка статия, която мога да намеря, всички информации за това защо някои жени убиват деца. Отначало си мислех, това сигурно ще е някоя бедна малоумна. Но случаят изглежда напълно различен. Интересувам се от пресечната точка, в която се докосват субективното патологично действие и патологията на обществото, в която те може би дори се обуславят взаимно.

Интересува ли ви такъв един материал като писателка?

Не. Не бих била в състояние да описвам фигури-психопати.

От страх ли?

Знаете ли, от време на време с удоволствие чета криминални романи с психологическа дълбочина. Съвсем наскоро прочетох един много добър от П. Д. Джеймс. Понякога внуците ми казват, ами напиши сама някой криминален роман. И тогава си мисля, а защо всъщност не? Но не се получава. Човек трябва да си представи някакво убийство като изходна точка, инак нещата не функционират. Но аз не мога да описвам никакво убийство, не мога да описвам човек, който убива. Още като дете изпитвах голям страх от телесно нараняване. Струва ми се, че се опитвам да изтиквам назад това напълно ирационално нещо, което донякъде властва в света ни, особено чрез писането си. Опитвам се да сътворя пространство, в което за ирационалното, когато то притежава власт, както е в Касандра и Медея, се намират хуманни ценности като противотежест.

Мислите ли, че силата на ирационалното се увеличава в наше време?

Страхувам се, че да. Също и с диво разрастващата се техника и световна свързаност. Властта на системите ми се струва нарастваща; те стават самостоятелни, вече не може да се определи ясно кои хора носят отговорността в тях. Рационалните противотежести, например демокрацията, изглежда започват да се изпразват от съдържание, да губят влияние. Това е не само за съжаление, човек вече може и да се страхува от нещата, които ще се случат при поколението на внуците ни.

Вътрешният министър на Бранденбург Йорг Шьонбом каза, че деветократното убийство на бебета поставя в нова светлина въпроса за това дали пролетарското възпитание в ГДР не е направило хората от Изтока по-брутални. Бяхте ли възмутена, когато чухте това?

Истински сърдита не бях, но и не се усмихнах, реакцията ми се намираше някъде между тези неща. Всъщност за мен това е едно потвърждение, че хората като Шьонбом мислят именно така, само че те вече се осмеляват да го кажат и на глас. Смятах Шьонбом, а също и господин Щойбер за по-умни и по-умели, при техния политически опит, при това малко преди избори. Сигурно са имали силна потребност да изразят нещо такова.

Кое е най-неприятното в тези изрази?

Чрез материалните прояви на немското обединение, преди всичко разбира се чрез високата безработица, у много хора на изток се появява това усещане: ние сме победените. И, което е още по-важно, хората от запада също ни виждат като победени и гледат на нас отвисоко. Именно затова изразите на Шьонбом и Щойбер са така катастрофални, защото те удрят върху и затвърдяват именно това усещане.

Сега в парламента седи една нова партия, Лявата с Грегор Гизи и Оскар Лафонтен. За вас това повод за надежда ли е?

Надежда е прекалено силно казано. Но аз разбирам защо на изток тази партия се радва на толкова силна подкрепа – това е свързано с всичко, за което току-що говорихме, преди всичко със социалното положение на множество хора на изток. А освен това аз намирам за правилно в парламента да има сила, която се намира по-наляво от социалдемократите. Също толкова важни намирам и извънпарламентарните движения.

Вие притежавате къща на село в Мекленбург-Форпомерн. Как ви се струва ежедневието там 15 години след немското обединение?

Много хора се махат, преди всичко по-младите, на първо място поради липса на възможност за намиране на работа. Като се изключат някои центрове, човек може да си помисли: страната се оттича. Ония, които идват отвън и купуват опразнените къщи, са хора от града, които пътуват на село за уикенда. Ето защо по селската улица отново се виждат малки деца, което дълго време не беше така. Вярно е, че на село се пие много и че старите хора са мнозинство. Но въпреки това усещането за живота не е безнадеждно. Има групи от млади и средно възрастни хора, които са твърдо решени да не пропиляват живота си. Те имат планове, които осъществяват с много изобретателност и лични усилия – пък било то и единствено реставрацията на някоя плевня с културно значение. Окуражаващото е, че тази активност идва „отдолу“. Между другото: не малко западногерманци, които са се преселили тук, също вземат участие.

Имаше ли изобщо в двете части на Германия някакъв интерес към другата част?

Разбира се, че го имаше, у много хора от двете страни. В моя приятелски кръг през последните години навлязоха почти само весита[5]. Но що се отнася до страните като цяло, то трябва да се каже: не, този интерес не съществуваше. На Запад нямаше потребност да се научи нещо от другите, от нас. Те се чувстваха прекалено превъзхождащи ни. Ние и до днес не се познаваме.

Във вашето село вие нещо като тайна кметица ли сте?

За Бога, не! За това ми липсва компетентността, а освен това аз съм там, за да подишам свободно, всяка година да се наслаждавам на великолепната природа и ландшафта – и за да пиша отново.

А къде е вашето родно място, госпожо Волф?

Родното ми място е отвъд Одра, и за мен тази родина вече отдавна е изгубена. Родината ми днес е Берлин, не бих искала да живея никъде другаде, нито дори на село в продължение на по-дълго време. Живея в този град от петдесетте години насам, животът ми, цялото ми развитие е свързано с Берлин, тук съм преживяла и добри, и лоши времена. Когато пътувам с мъжа си с колата из града, често ме достигат сигнали на паметта: гледай, тук е културният дом, където тогава се състоя онова откачено четене. Разбира се, всичко това отдавна вече не съществува. Други сгради пробуждат неприятни спомени, например бившият Централен комитет, който днес изобщо не се вижда откъм улицата, днес впрочем това е външното министерство.

Какво беше усещането да се намирате в едно и също помещение с Ерих Хонекер? Човек си го представя като нещо доста скучно.

Ами чак толкова често изобщо не съм го преживявала, най-вече при големи празненства, при които той обаче наистина държеше много скучни речи. Най-често беше така. Той разправяше историите си, онова, което искаше да каже, ей така, като грамофон. Веднъж ме покани лично, това беше след прогонването на Волф Биерман и нашия протест против това, и след като доста колеги бяха напуснали ГДР. Искаше да изкопчи дали и ние искаме да заминем. Отидох при него, също и защото исках да направя нещо за четирима по-млади колеги, които те бяха затворили по напълно абсурдни обвинения. Седяхме в един ъгъл на работната му стая и Хонекер каза: тук можем да говорим открито. Така и направих, критикувах без задръжки културната политика и съдбоносните й последствия, след това стигнах и до писателите: когато като автор тук човек бива затварян заради убежденията си, то разбира се и сам трябва да напусне страната много бързо. Хонекер изслуша всичко това, опита се да ме успокоява. Между другото четиримата наистина бяха освободени по-късно.

Какви са спомените ви за Валтер Улбрихт?

Улбрихт с удоволствие канеше при себе си интелектуалци и хора на изкуството, за да се кичи с тях. Веднъж – този анекдот съм го разказвала вече често – беше ни поканил по повод откриването на новата сграда на Държавния съвет. Едно помещение, изпълнено само с правоъгълни маси, на масата на Улбрихт седеше Ана Зегерс. При такива поводи той с удоволствие ни поучаваше какво според него трябвало да бъде изкуството. През тази вечер дори говореше без предварително написан текст, което инак правеше рядко. Оплака се, че изкуството в ГДР изостава зад производството и общественото развитие. По онова време това беше любимата критика – че хората на изкуството не са в крак с темпото на прогреса. Значи Улбрихт изиска от нас най-после да създадем един класически социалистически герой, един социалистически Фауст, социалистически Егмонт. На това Ана Зегерс отговори, прекъсвайки го, с неподражаемо изражение на лицето: другарю Валтер, един Егмонт някак мога да си представя. Но при Фауст – какво да правим тогава с Мефистофел? Улбрихт се запъна и отговори: въпроса с Мефистофел също ще го решим.

И каква беше реакцията на присъстващите?

Бурен смях. Улбрихт реши, че това е негов успех. После някой каза, че все още няма история на социалистическата ГДР-литература. Вярно, казва Улбрихт. Трябва всички германисти да се затворят в едно помещение и да се пуснат навън чак когато тази история е готова. Седях до жена му Лоте и й казах: за Бога, да му изкараш това от главата. Сто нули все още не правят никаква цифра. Тя размисли и каза: имаш право. Но историята на работническото движение той написа сам.
 
Разговора водиха Ханс-Бруно Камертьонс и Щефан Леберт
(Преводът съдържа само първата част на интервюто, поместено във вестника)
 


[1] Ноймарк, източен Бранденбург, е област в днешна Полша. Под „стария Фриц“ немците разбират Фридрих Велики. Бел. пр.
[2] Конфирмация: празник, с който се отбелязва достигането на младежка възраст в Германия, обикновено на 15 годишна възраст. Бел. пр.
[3] Аферата Гийом е политически най-значителният шпионски случай в немско-немската история. На 24 април 1974 Гюнтер Гийом, един от най-близките сътрудници на бундесканцлера Вили Бранд, бива разкрит като източногермански шпионин, в резултат на което Бранд подава оставка. Бел. пр.
[4] Волф Биерман (род. 1936): известен източногермански лирик и автор на политически песни, принуден да напусне ГДР през 1976 „заради грубо нарушаване на гражданските си задължения“ (мека критика на политиката на ГДР по време на турне в Западна Германия в същата година). Името на Биерман се превръща в символ за гражданско неподчинение в ГДР, където и досега той се радва на изключителна популярност. Бел. пр.
[5] „Веси“: жаргонно название на западногерманците, идещо от West (запад). Съответното название на източногерманците е „оси“ (от Ost – Изток). Бел. пр.

 

Криста Волф (род. 1929) е немска писателка, романистка и есеистка. Тя е една от най-значимите авторки на Германската демократична република.

Pin It

Прочетете още...