От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2016 08 hofer austria
Предизборни плакати на крайно десния кандидат Норберт Хофер, Никелсдорф, Австия, май 2016

© Leonhard Foeger/Reuters

 

Възможно ли е Австрия да стане първата западноевропейска страна от Втората световна война насам, в която управлява крайно десен президент? Сред шока от Брекзита само малцина забелязаха извънредната поредица от събития, които се разиграха в тази богата социалдемократическа страна. На 22 май Норберт Хофер от крайно дясната австрийска Партия на свободата изгуби с около 31,000 гласа надпреварата за австрийското президентство срещу Александър ван дер Белен от Зелената партия. На 8 юни партията на свободата оспори резултата, позовавайки се на няколко нередности, сред тях и преждевременното отваряне на избирателни урни и разпространяването на изборни резултати за медиите преди окончателното приключване на процедурите. Всъщност нямаше свидетелства за това, че някакви манипулации са променили резултатите. Но на 1 юли австрийският Конституционен съд все пак реши, че изборите трябва да бъдат повторени. По този начин Партията на свободата – някога описвана като „партия на бивши нацисти за бивши нацисти“ – ще получи втори шанс за президентство през ранния октомври.

Но защо крайната десница има толкова добри резултати конкретно в Австрия? Страната се наслаждава на един от най-високите доходи на глава от населението в ЕС, притежава добре уредена социална система и има огромна полза от отварянето на Източна Европа след 1989 (някога Виена е изглеждала парцалива в сравнение с Берлин; днес е точно обратното). Нито пък Австрия, поне засега, е пострадала от ужасяващите терористически атаки, на които бяха подложени Франция и Белгия. Използвайки похвалата на папа Паул VI за Австрия като isola felice, най-важният следвоенен политик на страната, дългогодишният канцлер Бруно Крайски (на поста от 1970 до 1983 г.) също я нарича „остров на блажените“. И въпреки това Партията на свободата се разраства в Австрия вече в продължение на повече от две десетилетия. Ако в момента в Австрия биха били проведени парламентарни избори, то крайната десница сигурно щеше да спечели.

Решението на австрийския Конституционен съд да отмени резултата от проведените избори има за цел да отстрани всякакви съмнения в легитимността на резултата. Но възходът на австрийската десница и нейната способност да оспорва – а може би и спечели – един от най-високите постове в една страна, където няма големи икономически или социални проблеми, ни казва поне също толкова много за настоящата форма на политиката в Европа, колкото и решението на Обединеното кралство да напусне ЕС. И както ясно показва австрийският пример, успехът на популистките партии не може да бъде сведен до някакво общо и простичко обяснение. И преди всичко друго тази страна ни предоставя обективен урок по това как основните партии, опитващи се да се противопоставят на възхода на популистките политици, в края на краищата само го увеличават.

В много отношения Партията на свободата изглежда черпи енергията си от същите сили, които подхранват съответстващите ѝ партии по други места. Хофер, аероинженер по образование, сдържан в публичните си изказвания, но безкомпромисен в авторитарно-националистическия си стил, е в голяма степен представител на новото поколение крайно десни европейски популисти: също като Мари льо Пен той представя себе си като защитник на свободата и демокрацията срещу Европейския съюз; като льо Пен и Геерт Вилдерс в Холандия, той призовава за референдум върху членството на страната в ЕС; накрая, също като други крайно десни политици, Хофер стриктно се противопоставя на отварянето на европейските граници за бежанци и е възприел анти-ислямската реторика. Подобно на Националния фронт във Франция, партията на Хофер привлича все по-голям брой работници откъм социалистите, които в очите на бившите си привърженици са направили твърде много компромиси с неща като свободната търговия и имиграцията.


Small Ad GF 1

Но привидно неудържимият възход на Партията на свободата може да бъде разбран единствено на фона на специфичната политическа система, създадена по времето на Втората австрийска република, тоест след 1945 г. През цялата следвоенна епоха Австрия винаги е била управлявана от едната от двете големи партии в страната, централно-десните християндемократи или централно-левите социалисти – или, много често, и от двете по едно и също време, когато те са формирали големи коалиции, какъвто е случаят и днес. Писателят Карл-Маркус Гаус веднъж се е пошегувал, че хората, израснали през тези десетилетия, може и да са мислели, че в австрийската конституция е записано „Австрия е страна, управлявана от Голяма коалиция“. Тази тенденция към формиране на съвместни правителства, за която няма паралел другаде в Западна Европа, служи на една много конкретна цел: да се осигури стабилност в една страна, която в продължение на дълго време е била характеризирана от дълбоки разделения между „червената“ и ляво-настроена Виена и „черната“, консервативно-католическа провинция. Крайната поляризация между двете фракции е довела до кратка гражданска война през 1934, малко след което е установен католически авторитарен режим, а след това страната е присъединена към Третия райх от Хитлер през 1938.

В следвоенна Австрия и червените, и черните са твърдо решени да избягват този вид конфликти, като решението е да се използва система от пропорционално представителство в буквално всички области на социалния и политически живот – оттук и обичайното за Австрия понятие Proporz, с което се описва този подход. По същество голяма част от политическите решения тук са оставени в ръцете на различни „социални партньори“ – професионални съюзи или съюзи на работодателите – които постигат споразумения, по-късно просто одобрявани от парламента. Тази подредба е отчасти вдъхновена от същия идеал за социална хармония, насърчаван и от католическия авторитарен режим през 1930-те. Тя предпоставя, че буквално всички избиратели ще бъдат в състояние да се идентифицират с едната от двете основни партии. Както веднъж отбелязва съвременният австрийски писател Роберт Менасе, всъщност австрийците би трябвало да се питат дали живеят в реална демокрация, като се има предвид, че, каквито и да са резултатите от изборите, в страната изглежда никога няма опозиция.

Но опозицията срещу тази двупартийна система все пак се поражда и тя бива оформена основно под влиянието на един млад и харизматичен националист на име Йорг Хайдер. Преди да стане политик той е бил асистент-професор по право. Основният му патос е свързан с протеста срещу онова, което той счита за привилегии на червено-черния елит, който контролира всички аспекти на обществения живот в Австрия – от началните училища до съюзите на алпинистите – а също и с рязък протест срещу австрийските имиграционни политики. През 1986 той поема водачеството на по онова време малката Партия на свободата с един вид „преврат“, проведен на тогавашния партиен конгрес. Под лозунга „първо Австрия“ Хайдер подхваща национална петиция, призоваваща за конституционна поправка, с която да се постанови, че Австрия не е имиграционна страна (петицията пропада). По-късно той добива международна лоша слава с възхвалата на работните политики на Третия райх като „много успешни“, а на австрийските СС-ветерани – като „мъже с характер“. (По собствените му думи самият той е Nazikind; и двамата му родители са били убедени националсоциалисти).

Особено важно е да се отбележи, че за разлика от Германия след 1960-те години, Австрия никога не е предприемала някакъв всеобхватен процес на Vergangenheitsbewältigung или „преработване на миналото“. Напротив, австрийците се придържат към подвеждащата представа (формулирана от Съюзниците в тяхната Московска декларация от 1943-та), че страната им е била „първата свободна страна, станала жертва на хитлеристка агресия“. И християндемократите, и социалистите поддържат с ентусиазъм този пагубен мит; нещо повече, по чисто опортюнистически причини те затварят очи за политическата реабилитация на бившите нацисти. През 1949 социалистите насърчават създаването на „Асоциацията на независимите“ (VdU), от която по-късно възниква Партията на свободата, с циничната калкулация, че една допълнителна крайно дясна опция ще намали подкрепата за основните им опоненти, християндемократите. Когато [известният преследвач на бивши нацистки престъпници] Симон Вийзентал разкрива есесовското минало на водача на Партията на свободата през 1970-те, социалистическият канцлер Крайски, който се опитва да влезе в коалиция с крайно десните, атакува Вийзентал и стига дотам да намекне, че той може и да е бил сътрудник на Гестапо. Крайски [също като Вийзентал] е евреин и в по-ранни времена е бил изправен пред избирателни плакати, представящи християндемократическия му опонент като „истински австриец“. Но въпреки това той не само поставя националното единство и стабилността на първо място; освен това понякога той намеква, че да се правят сделки с бивши нацисти не било нещо по-лошо от сътрудничеството с християндемократите – които, в края на краищата, били наследници на авторитарния режим от 1930-те и са поддържали бившия офицер от Вермахта Курт Валдхайм [и широко известен като човек, замесен във военни престъпления по времена войната] в успешната му кампания за президентския пост през 1986.

Партията на свободата винаги е поддържала Deutschnationalismus [германския национализъм], чиято основа е идеята за обединение с Германия (опция, широко подкрепяна през 1919, след разпадането на Австро-Унгарската монархия, но отхвърлена от Съюзниците по онова време). Хайдер – сложен, търсещ известност и в много отношения саморазрушителен характер – следва тази традиция. Австрийските медии го портретират като самия дявол – знаейки много добре, че корица с портрета на Хайдер, както и на Тръмп в наши дни – винаги ще се продава по-добре. По този начин те го държат постоянно в центъра на националното внимание. И действително, макар че той никога не е заемал постове във федералното управление, австрийската политика се върти около Хайдер в продължение на минимум две десетилетия, а партията му успява да изтласка управлението силно надясно по въпросите на имиграцията и други теми.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“


2016 08 haider austria
Крайно десният австрийски лидер Йорг Хайдер се покланя пред паметник на австрийските ветерани в Улрихсберг (Австрия, 1 октомври 2000)
Patrick Zachmann/Magnum Photos

 

Хайдер постига най-големия си триумф през 1999, когато Партията на свободата получава 27 процента от гласовете и става втора на националните избори. Партията влиза в коалиция с християндемократите, които, въпреки че са получили по-малко гласове, получават правото да номинират канцлера, Волфганг Шюсел. Хайдер е извън официалното правителство, но всички смятат, че той ще контролира партията си зад кулисите. Във Виена има сериозни протестни демонстрации срещу допускането на крайната десница до правителството – нещо, за което няма прецедент в Европа от онова време. По време на церемонията по връчване на постовете, на министрите се налага да влязат в президентския дворец през подземни тунели, вместо да използват парадния вход откъм Балхаусплац, каквато е традицията. Други европейски страни изолират крайно дясното австрийско правителство, но следствията от това са доста неочаквани. Канцлерът Шюсел успява да убеди дори опозиционните партии, че малката Австрия – гордееща се с неутралността си по време на Студената война също толкова, колкото и със само-заявения си статус на „голяма културна сила“ – е била третирана несправедливо. От страна на крайната десница, старият Deutschnationalismus сега отстъпва на един нов австро-патриотизъм с тежък анти-ЕС привкус. (Първоначално Хайдер и партията му са подкрепяли присъединяването към Съюза, но по-късно променят радикално позициите си).

Хайдер е в състояние да понася улични демонстрации и санкции, но нещото, с което не може да живее е да не се намира в центъра на вниманието. Ето защо той напуска собствената си партия и основава ново крайно дясно движение, малко преди да загине в автомобилна катастрофа през 2008. Старата му партия извлича полза както от напускането, така и от смъртта му: докато е на власт, ПнС се оказва изключително корумпирана (особено в родния край на Хайдер, Каринтия). По принцип това би трябвало да унищожи реномето на партията и да я направи негодна за претендираното място като алтернатива на системата Proporz. Вместо това сега всички недостатъци и проблеми се обясняват с личното влияние на починалия Хайдер.

Днес Австрия отново се управлява от „голяма коалиция“, макар че в двете партии, които я формират, вече няма нищо особено голямо. През 1975 над 90 процента от гласовете отиват за християндемократите и социалдемократите; на президентските избори през тази пролет техните кандидати едва успяха да надминат границата от 10% и, като следствие от това, бяха елиминирани от втория, решаващ кръг. Освен факта, че както червеният, така и черният кандидат се оказаха неубедителни, те очевидно бяха засегнати от това, че – под натиска на Партията на свободата – правителството им напълно промени посоката на австрийската политика по въпроса за бежанците. През есента на 2015 социалдемократическият канцлер Вернер Файман беше най-стабилният съюзник на Ангела Меркел; през март 2016 той по същество затвори границите на страната. Кметът на Виена Михаел Хойптл, също социалдемократ, за разлика от него упорито се придържа към про-бежанската си позиция и с това спечели градските избори през миналата есен, макар че по онова време се предсказваше победа на ПнС.

Както мнозина опортюнистично настроени, имитиращи крайно десните позиции политици бяха принудени да се научат от горчив опит, изврътливостта рядко се отплаща. Гражданите, които поддържат новия популизъм, в края на краищата обикновено предпочитат оригинала пред копието, докато онези, предпочитащи една по-хуманна позиция, се извръщат в погнуса. Това е и една от поуките от дебатите около Брекзита: отделни хора сред водещите кръгове на британските Тори по същество превърнаха Найджъл Фараж, водачът на Партията на независимостта, в централна фигура на британската политика и се опитаха дори да го задминат в евроскептицизма. Щом само те стигнаха до извода, че референдумът е по същество за това да се спаси свободолюбивата Англия от „далечния Брюксел“, вече стана смешно да се казва на хората, че все пак трябва да останат в Съюза, тъй като в противен случай щели да обеднеят с по някакви си 4000 паунда годишно на калпак.

Австрийският случай показва, че упадъкът на основните партии не означава непременно край на демокрацията. Опонентът на Хофер от финалния рунд на изборите, ван дер Белен, е професор по икономика, поддържан от Зелената партия. Зелените, които подкрепят по-нататъшната европейска интеграция, имат най-ниска степен на поддръжка от работническата класа сред всички партии, но пък печелят много от факта, че Виена има голямо буржоазно-бохемско население, което ги подкрепя. Освен това те са единствената австрийска партия, която никога не е правила компромиси по отношение както на осъждането на нацисткото минало, така и на приемствеността от междувоенния авторитаризъм.

Президентската изборна ситуация, която възникна в Австрия през май и ще бъде повторена през октомври – неясна надпревара между Зелените и крайната десница – не се е случвала никога преди това в Европа. Но тя разкрива ясно един фундаментален политически конфликт, който може да бъде открит в много западни демокрации днес. И този конфликт не може да бъде описан смислено като просто „конфликт между обикновените хора и утвърдените елити“. В Австрия както Партията на свободата, така и Зелената партия са здраво утвърдени още от средата на 1980-те; във Великобритания Борис Джонсън, едно от основните лица на Брекзит-кампанията, е толкова утвърден, колкото е възможно. По-смислено е може би да се каже, че от едната страна на конфликта се намират онези, които подкрепят идеята за повече отвореност: отвореност към малцинствата у дома и към по-голяма обвързаност със света навън. От другата страна се намират хора като льо Пен и Тръмп: такива, които биха желали да затворят националните граници и по този начин – или поне това е, на което те се надяват – да получат отново „контрол“ (но заедно с това и да запазят традиционните йерархии, които днес са заплашени от натиск отвътре). „Да направим Америка отново велика“ означава преди всичко „Да направим отново така, че да управляват белите мъже“.

Много пъти е било повтаряно погрешно, че и от двете страни на този конфликт се увеличава броят на популистките, или „анти-елитно“ настроени избиратели, и че следователно те споделят някои решаващи политически и морални характеристики. Но само едната от двете страни отхвърля радикално плурализма на съвременните общества. Само крайно десните популисти твърдят, че единствено те представляват онова, което сами наричат „истинския народ“ или „мълчаливото мнозинство“ – и че, следователно, защитниците на отвореността и увеличаващия се плурализъм, трябва да са някак „погрешни“, „незаконни“. Хофер конфронтира ван дер Белен с твърдението, че „зад вас стои haute-volée [висшето общество], зад мен стои народът“. Фараж обяви резултата от Брекзита за „победа на истинския народ“ (с което онези 48 процента, които бяха гласували за оставане в ЕС, бяха обявени за „някак неистински“). Доналд Тръмп е казвал толкова много обидни неща в хода на миналата година, че една от забележките му от месец май остана буквално незабелязана – ако и тя да разкрива самото ядро на популизма от тръмповски вид: „Единственото, което има значение“, каза той, „е уеднаквяването на хората – защото другите хора не означават нищо“.

И тъй като „истинският народ“ е мит, създаден от популистите, то и реалните резултати от изборите или допитванията до общественото мнение винаги могат да бъдат поставяни под въпрос в негово име. Ако популисткият кандидат губи, то това е не защото той или тя е не толкова популярен/популярна, колкото се е очаквало. То е защото „истинският народ“ все още не е проговорил – или, още по-лошо, по някакъв начин му е било попречено да изрази истинското си мнение. Не е случайно това, че популистите толкова лесно прибягват към конспиративни теории или се втурват да оспорват резултатите от избори. И все пак австрийският Конституционен съд с право отсъди ново гласуване; в противен случай Партията на свободата би могла да настоява, че нейният кандидат е бил някак измамен, а изборите фалшифицирани от нелегитимни елити, заговорничещи зад сцената.

Но каквито и да са резултатите от новите избори, би било погрешно да се прави заключението, че отсега нататък Австрия ще бъде поляризирана между Зелените и крайната десница – макар че много ясното разделение между подкрепата за ван дер Белен в градовете и за Хофер в селските райони действително напомня за времената от 20-те и 30-те години. Може и да се окаже добре, че президентските избори предоставиха възможност за ясен избор през май и ще го направят отново през октомври: все пак гражданите дебатират свободно и политическите конфликти вече не са табу. Няколко австрийски канцлери от миналото – включително и Крайски – са желаели да стане публично известно, че любимата им книга е „Човекът без качества“ на Роберт Музил. Австрийските политици многократно са цитирали израза на Музил Möglichkeitssinn – усет за [различни] възможности. Че страната се оказа първата в Европа, избрала някога Зелен президент – и може би ще го направи отново през октомври – показва, че не всички новини от континента трябва да бъдат лоши в наши дни. Австрия демонстрира реалните опасности от крайно десния популизъм, но също и по-изпълнената с оптимизъм възможност, че свежите политически сили ще намерят енергии и възможности да им се противопоставят.

Източник

Ян Вернер Мюлер е научен сътрудник на Института за хуманитарни науки, Виена, и преподавател в университета Принстън, САЩ. Автор е на няколко книги, най-известната от които е „Спорове за демокрацията: политическите идеи в Европа през ХХ век“(Contesting Democracy: Political Ideas in Twentieth-Century Europe); статиите му редовно се публикуват в някои от най-авторитетните издания. „Що е популизъм?“ (What is populisim?) се появи на книжния пазар през август 2016 г.

Pin It

Прочетете още...