Някои от вас може би си спомнят надеждите на Запада непосредствено след Кадифената революция– че Централна Европа би могла да обогати западния политически свят със свежи нови идеи, ценности или прозрения, които самият той не притежава. Че може би централноевропейците биха могли да представят някаква визия за „трети път“ между капитализма и социализма. Тези надежди се основаваха на предположението, че опитът на страданието под комунизма е направил от нас по-добри, по-любознателни, по-чувствителни и по-интелектуални човешки същества. Днес тези надежди изглеждат патетични и вече е ясно, че западните схващания за централна Европа бяха истински наивни. Посткомунистическите общества никога не придобиха самочувствието да изпратят каквото и да е смислено послание към западния свят; тяхната мисия беше да се адаптират – колкото е възможно по-бързо – към изискванията на победителите в големия идеологически конфликт. Те получиха ясно формулирани директиви относно това как да подходят към изграждането на демокрацията и пазарната икономика: Копенхагенските критерии и Вашингтонският консенсус се превърнаха в буквари на нашите политически елити.
И така, през 1990-те, ние направихме всичко възможно да изградим капитализма, пропускайки да забележим, че той постепенно се освобождава от собственото чувство за справедливост и отговорност. Ние мислехме, че онова, което виждаме, е напълно нормално и винаги е било такова. Именно затова ние се примирихме с пладнешкия грабеж, наречен приватизация, вярвайки, че това е неизбежна част от западния капитализъм. Дори и днес, когато мнозина на Запад мислят, че „невидимата ръка“ на пазара се е превърнала в остатък от осакатен крайник, ние отказваме да приемем, че нашата представа за капитализма е била погрешна и че ние просто сме преживяли една много специфична негова версия – една, която прави последните си издихания.
Всичко това ни занимава много повече, отколкото сме склонни да признаем. При настоящата глобална криза вече става дума не за това колко милиарди трябва да се налеят в икономиката, така че да можем да се върнем обратно към натрупването на богатство; нещата тук все повече се въртят около обществени процеси, които ще имат далеч по-силно въздействие върху света от падането на комунизма. Според мен това е нещо, което много малко хора в посткомунистическия свят са готови да признаят. Струва ми се, че ние все още се различаваме от Запада чрез закъснението и нежеланието, с които премисляме собствената си слепота. Това се отнася както до начина, по който възприемаме последните двадесет години от изграждането на капитализма, така и собственото ни възприятие за комунизма.
Може би в това нежелание има известна логика: ние просто не искаме да отстъпим мястото си на върха на таблицата в лигата на великите събития от последния половин век. По време на една скорошна дискусия във Виена, британският историк Тимъти Гартън Аш каза, че 1989 е била най-великият момент в европейската история. „Можете ли да предложите друга дата?“, попита той, забелязвайки няколко повдигнати вежди сред аудиторията. Гартън Аш е прав: колкото и да ровите из европейската история, вие няма да намерите по-подходяща дата.
Но това беше преди двадесет години и ние не можем да задържаме хода на историята просто защото така ни се иска. Всъщност, ние би трябвало да се радваме, че историята ни е дала тези двадесет години като един вид подготовка за по-тежки времена. Например, ние имахме късмет, че НАТО беше разширен преди десет години, когато Русия беше прекалено слаба, за да се противопостави на това. Същото се отнася и до разширението на Европейския Съюз, което се случи по време на икономическа еуфория. Ако кризата беше ни ударила през 2000 година, ние сигурно още щяхме да чукаме по вратите на Брюксел, защото Западът щеше да е прекалено зает със собствените си проблеми.
Централна Европа никога не е имала такова ниво на политическа свобода, на каквото се радва днес. Ако светът и Европа не изпаднат в хаос – а днешната заплаха е по-реална, отколкото сме склонни да признаем – то след няколко десетилетия сигурно ще можем да кажем, че постигнатото от централноевропейските нации е било наистина изумително.
Но тези постижения, ако и изумителни, досега бяха и повече или по-малко конформистки по природа. Разбира се, имаше живи и понякога емоционални дебати относно подходящите действия, но условията на тези дебати винаги са били определяни от Запада и неговите ценности. Дебатите бяха прагматични, те се опитваха да начертаят най-директния път към сливане със Запада, най-бързия и най-ефективен начин да достигнем бъдещето и да оставим миналото зад гърба си. В това отношение дори начина, по който се занимавахме с наследството на комунистическото управление беше прагматически: на така наречените „лустрации“ се гледаше – поне в началните фази – като на средство, предназначено да ускори трансформациите. Тяхната цел беше не да анализира най-новата ни история, а просто да не позволи на бившите служители от тайните служби да повлияят върху бъдещето ни.
И все пак, ако в първите месеци след революцията Западът наистина беше очаквал, че от Централна Европа ще произлезе някакъв вид интелектуално обогатяване, то това се дължеше именно на уникалния ни опит по време на тоталитаризма. Това се отнасяше до оценката на ценността на свободата. И скоро стана ясно, че Централна Европа колективно е пропаднала при формулирането и споделянето на това уникално прозрение. Вместо това тя можеше само да предложи някои от по-големите си личности, като Вацлав Хавел или Бронислав Геремек.
Следователно ние все още дължим на Запада и на самите себе си едно по-добро преработване, разбиране и формулиране на този уникален опит. Това е парадокс, тъй като сме почти залети с информация за миналото. Ние знаем почти всичко за злата същност на режима; много е писано за неговите жертви и техните истории са документирани. И все пак ние сме неспособни да се споразумеем по въпроса какво все пак е било миналото. Ние сме неспособни да се споразумеем по това дали да наричаме режима тоталитарен или диктаторски; няма консенсус относно това как да се отнасяме към документите, които режимът ни е оставил – дали да ги възприемаме като истински доказателства или да ги отхвърлим като части от една всеобща гигантска лъжа, която е поддържала жива цялата система. Четейки Коригирано издание на Петер Естерхази, която описва една ужасяваща серия от доноси, правени от обичания аристократичен баща пред тайната полиция в продължение на тридесет години, човек разбира пречистващото действие на публикацията на такива документи. От друга страна, не е трудно да се разберат и страстните аргументи на Адам Михник против собственото ни излагане пред милостта на досиетата на тайната полиция.
Струва ми се, че последните двадесет години на дебати ни насочват към един и същ извод: ние все още не сме свободни. Всички ние, които сме живели поне част от зрелия си живот под комунизма, сме били маркирани от миналото до степен, която може би никога няма да можем да дискутираме на езика на един естествен, свободен свят. Може и да сме в състояние да различаваме смелите от страхливите и жертвите от престъпниците, но не и ония, които са свободни от другите, които не са. Категорията на свободното човешко същество просто не съществуваше при комунистическия режим. Предизвикателството, съпротивата или опитите да се живее паралелен живот извън системата може и да са били признаци на копнежа за свобода, но те не представляват самата свобода. Ето защо ние можем и трябва да свидетелстваме и мнозина заслужават възхищение и уважение за куража си. Но това не ни дава правото да твърдим, че сме в състояние да интерпретираме тази част от историята по един свободен и непредубеден начин. Всички ние сме като пациенти, които извършват собствената си диагноза, след което сами си предписват лечение.
Борбата за историята на последните двадесет години всъщност беше повече борба за легитимност от страна на онези, от които се очаква да интерпретират историята. Бившите затворници на Сталин, дисидентите от периода след съветската инвазия, прагматиците от така наречената „сива зона“, комунистите, дори членовете на Държавна сигурност и техните агенти, всички те се стремяха към тази легитимност. Разбира се, съществува един вид социален консенсус относно това дали правото да се интерпретира историята принадлежи по-скоро на жертвите, а не на престъпниците. Това право се възприема като награда, а също и като знак на известен респект към бурните животи на хората от генерацията, която бих искал да наричам „генерацията на моя баща“. В младостта си те бяха пламенни комунисти, страстни реформатори през 1960-те години и смели дисиденти през 1970-те и 1980-те. Техните животи оформят гръбнака на чешката история, в която те бяха участници, създатели и твърди критици, всичко това в едно и също време. Кой друг имаше толкова дълбоко познание за комунизма във всичките му прояви? Кой друг, тогава, би трябвало да има правото да интерпретира времето на неговото господство? Това поколение създаде една великолепна колективна творба – брилянтни анализи и романи на световно ниво – като част от упражнението по самоанализ, което вероятно е безпрецедентно в чешката история. Но именно тук е и уловката: делото на това поколение е толкова монументално, че то се превръща в свой собствен паметник. А, както всички знаем, функцията на паметниците е да предлагат една стилизирана версия, или в най-лошия случай една митологизирана версия на историята, а не нейна непреднамерена интерпретация.
В по-ново време, особено в контекста на дебатите за институтите, създадени в много страни за да се изследва близкото минало, в Централна Европа беше изразена загриженост относно факта, че младите историци, които работят в тези институти, не са имали личен опит с бившия режим и следователно не могат да разберат екзистенциалните предизвикателства и сложни компромиси, които режимът налагаше на почти всички, които живееха при него. Това е грижата, че бъдещите поколения историци ще виждат миналото от гледната точка на настоящето, през очите на онези, които са познавали единствено демокрацията. Смята се, че тези хора ще пишат за миналото на езика на свободата, която няма милост и разбиране за нюансите на комунистическия метаезик. Накратко, всички, които са имали някаква връзка с режима, ще бъдат третирани по един и същи начин.
Аз не споделям тази загриженост. Вярвам, че единственият начин, по който миналото може да бъде интерпретирано правилно, е от безкомпромисната гледна точка на демократичните идеали за свобода. И единствените, които разполагат с възможността да направят това и които могат да го направят легитимно – защото не са свързани с миналото – са хората принадлежащи към по-младото поколение. Дори и ако това означава, че младите историци може отначало да бъдат несправедливи и че работата им може да бъде диктувана от политическите интереси на деня, какъвто изглежда е случаят в днешна Полша. Желанието да се упражнява контрол върху историята е разбираемо, но безсмислено. От биологическа гледна точка то е и наивно. След двадесет години историците от днешното младо поколение няма повече да се нуждаят от разрешението ни да интерпретират историята по начина, по който пожелаят.
Разбира се, нежеланието да се поеме риска, че историята може да се появи в по-различна светлина, отколкото го желаем ние, е феномен, който е познат и на Запад. Французите се нуждаеха от половин век дори само за да започнат да говорят за режима Виши; шведите, също, едва наскоро си припомнят, че чак до 1970-те години е съществувала официална практика да се стерилизират хора, които не са се адаптирали към обществото. И все пак аз съм убеден, че за да се дискутира въпроса дали Централна Европа има някакви специфични ценности, които може да предложи на Запада, ние трябва да намерим куража да видим онова, което е очевидно. А очевидното е, че не сме използвали последните двадесет години, за да намерим този кураж.