Имаше известна ирония в пътуването ми от Лондон за България седмица след референдума, в може би най-турбулентния полет, които съм преживявал, откакто започна десетгодишният ми престой в Обединеното Кралство. Едва успявах да дочитам поредните политически и икономически последици от Брекзит в дневния „Гардиан“, поради резките подскоци на самолета, който сякаш имитираше валутната графа на паунда от последната седмица. Но въпреки турбуленциите, създадени от Брекзит, тук нямам намерение да пиша за потенциалната катастрофа, очакваща Кралството и Европа като цяло, тъй като (ако вследствие на британския референдум настъпи сериозна политическа криза), Брекзит-ът би бил по-скоро симптом, а не причина. Въпросът е защо и как този симптом излезе наяве.
Най-популярната преценка от страна на хората, гласували в подкрепа на оставането на Великобритания в Европейския Съюз беше, че Брекзит-ът бил спечелен от провинциалните, възрастни и предимно необразовани англичани. Статистиките подкрепят тази гледна точка и аз самият продължавам да мисля, че до известна степен тези изводи са верни. И въпреки това вечният ми проблем със статистиките (и математиката като цяло) ме кара да отбележа, че в цялата си дълбочина и сложност те забравят да отговорят на най-важния възможен въпрос: защо? Ако се съди само на основата на статистиката, лесно се стига до извода, че необразованата част от населението е гласувала за Брекзит, просто защото тези хора не са способни да разберат последствията и очевидните негативи, свързани с едно подобно решение. Но такъв вид мислене според мен е само част от проблема.
Статистиките ни навеждат на заключението, че гласувалите за Брекзит не са знаели за какво гласуват – а това, което цифрите не показват е, че, напротив, голяма част от гласувалите за Брекзит са били наясно, че това решение ще им навреди и е против интересите им.[1]
Брекзит не бе страната на глупавите, а на отчаяните, на негативната солидарност, която е решила, че, при липсата на алтернатива, по-добре да страдат всички, а не само онези, чиято съдба не би била различна, независимо от резултата.
Брекзит не бе просто против Европейския Съюз. Това беше протест на милиони неми граждани, отдавна забравени от политическия елит и най-пострадали от икономическите условия по време и след кризата през 2008 година. Парадоксът е, че този глас дава повече права и сила тъкмо на същия този елит, отговорен за икономическите мерки, прилагани във Великобритания – мерки, наказали най-уязвимите; мерки на Консервативната партия в Обединеното Кралство, а не на Европейския съюз. Но дори в това нелогично решение се намира много ясна причина: европейският елит бе по-лесно отстранимият.
Може би най-смехотворната ирония по време на Брекзит-кампанията беше обещанието, че Великобритания ще си върне демокрацията. И сякаш никой не се сети да спомене, че тази демокрация е точно толкова демократична, колкото и онази на Европейския съюз. В британския парламент депутатите се избират чрез електорална система на относителното мнозинство, което означава, че една партия може да получи милиони гласове и пак да няма глас в парламента. Това се видя наскоро, по време на изборите през 2015, когато дясната националистическа партия UKIP получи близо 4 милиона гласа, и взе само едно място в парламента, докато Шотландската партия, SNP, получила малко над милион, взе 56 места. Такъв резултат дори може да се разглежда като позитивната страна на тази електорална система, създадена така, че да предпазва от опасността по-радикални партии да получат мнозинство. Но освен това системата, е предназначена също и да обслужва големите политически парти като ги държи във власт. А едно подобно потискане на демократичните права на обикновените граждани няма как рано или късно да не доведе до определени последствия. За милионите, отчаяни от факта, че техният глас досега не е значил нищо, Брекзит бе начин чрез директна демокрация да гласуват срещу реда, който досега ги е държал безмълвни.
Въпреки че е насочен срещу Европейския съюз, симптомът Брекзит всъщност е по-обширен и е част от същия синдром, които излиза наяве в Шотландия и нейните надежди за независимост, само че там врагът е Лондонският парламентарен елит, а не Брюксел. Тонът срещу Уестминстър в Шотландия е същият като онзи срещу Брюксел в Англия. Не случайно Шотландия и Северна Ирландия гласуваха да останат и сега мислят за независимост от Лондон. Това е тяхна политическа възможност, докато за Англия, за отчаяните и разгневените граждани там, единствената опция бе да изразят недоволството си чрез разклащане на установения ред, като гласуват за напускане на ЕС.
Въпросът е защо симптомът Брекзит като че ли изведнъж набра скорост и сила. Все пак, ако наистина става дума за битка между елита и забравеното, предимно бедно и необразовано население, няма как да се каже, че това е нов феномен. Трябва да има причина, поради която както в Европа, така и в Америка на Доналд Тръмп и Бърни Сандерс, тъкмо през последните години се появява тази революция срещу статуквото, срещу установения икономически и политически ред.
След действията на Борис Джонсън, Майкъл Гоув и Найджъл Фараж – бактериите разпространили симптома Брекзит – и като имаме предвид случващото се в Америка, можем да си направим извода, че дните на неоконсерватизъм и олигархии са на привършване и на тяхно място идват свръхдемагогиите.
Борис Джонсън и Майкъл Гоув изглеждаха стреснати на сутринта след резултата от референдума; да, разбира се, нямали са никаква идея какво следва, но още по-показателно е, че не са очаквали силата, която се оказа, че те и Фараж притежават. Надали и Доналд Тръмп, дори и с неговото его, е очаквал да притежава тази сила. Силата, която (след десетилетия на безотговорна политика) ползва за собствени политически цели страховете, омразите и емоциите на милионите маргинализирани граждани. Горчивият парадокс е, че тази политика, представяща се като отговор на милионите, ще е още по-безотговорна и още по-опасна. Защото едва ли може да има съмнение, че с манипулирането на омразата и използването на имигрантите, расите и религиите като изкупителни жертви, междувременно разделението в обществото ще се засилва до крайни предели.
Брекзит не бе причинен от провал на Европейския съюз, напротив, Европейският съюз е жертва на този бързо разпространяващ се синдром – най-голямата политическа заплаха, с която Европа и Западът трябва да се справят. Симптомът Брекзит е последица от десетилетията на безотговорна политика, насочена предимно към обслужване на интересите на богатите малцинства. Потисканото страдание и бавното натрупване на омраза се превръща в мощно политическо оръжие, когато започне да се манипулира от свръх демагози, които знаят как да черпят от подобна енергия. И да, дори и ако в крайна сметка действително говорим за предимно необразовани и лесно манипулирани хора, то можем ли сериозно да ги обвиняваме, че вярват в Джонсън, Фараж или Тръмп, когато те представят себе си като последната надежда на отчаяните и разочарованите?
[1] https://www.washingtonpost.com/posteverything/wp/2016/07/01/how-despair-made-voters-opt-for-brexit-even-if-they-didnt-think-it-would-help/