Наскоро бяха публикувани няколко доклада на различни международни организации, в които се описва състоянието на правата на човека на Балканите. Такива доклади за малцинствата и правата на човека едва ли представляват новост, нито пък са изключителен идеологически страничен продукт на дипломацията след края на Студената война. Те са били в обращение и в миналото, особено след Заключителния акт от Хелзинки през 1975 г., най-вече под формата на доклади на Amnesty International, посветени на състоянието на правата на човека в страните от бившия Източен блок. Разпадането на Съветския съюз в края на 1980-те години доведе до пренастройване на световния ред. Защитата на правата на малцинствата в целия свят се превърна в един от основните приоритети на тази „нова ера“ вероятно не толкова по хуманитарни причини, колкото поради дипломатически съображения. Във всеки случай в този контекст докладите на някои N.G.O. (Minority Rights Group, Helsinki Watch и др.) или дори онези на Държавния департамент на САЩ придобиха първостепенно значение. Вече стана ясно, че в един бързо променящ се и нестабилен свят докладите за малцинствата оказват силно влияние върху общественото мнение и често се използват в международен план като най-ефективните механизми за упражняване на дипломатически натиск.
В случая с Балканите този интерес очевидно е свързан с продължаващата дипломатическа криза, последвала разпадането на Югославия. Спорът между Атина и Скопие за името „Македония“ направи Гърция част от югославската криза и привлече вниманието на различни организации. Така значителна част от техните доклади за Балканите се занимават със славяноезичното население на Гърция и неговия ход в историята. Подобни доклади биха били безразлични за един историк, ако не се отнасяха пряко до демографската картина на Македония в миналото още в навечерието на Букурещкия договор; договор, който слага край на Балканските войни (1912-1913 г.) и прекъсва дългата дипломатическа игра, водена от 1878 г. от Гърция, България, Сърбия и Великите сили, относно краха на Османската империя и бъдещето на Македония. Изследователят с изумление осъзнава, че оценките за броя на славяноезичните хора в Гърция днес се основават не на съвременни официални статистически данни, а представляват просто възраждане – макар и доста тромаво – на отдавна изиграните статистически „игри“.
В тази статия ще бъде направен опит за преглед на настоящата балканска и европейска библиография чрез нов прочит на вече съществуващите статистически данни и използване на новооткрити архивни материали. Въпреки общоприетото досега, ще бъдат положени усилия в няколко направления:
(а) да се покаже, че основният проблем на различните статистически анализи, отнасящи се до Македония от края на XIX в. до днес, е основно проблем не на числата, а на терминологията (т.е. на наименованията на различните групи от населението);
(б) да се коригират някои цифри, които са придобили и специфично политическо съдържание: най-вече броят на славяноезичните емигранти от гръцка Македония в България през 1912-1919 г. и, второ, броят на славяноезичното население в Западна Тракия в началото на 1920-те години.
Като цяло ще бъде изтъкнато, че по правило статистическите данни за етническия състав на Македония, представени до днес, са ненадеждни, тъй като винаги са били средство за постигане на различни дипломатически цели.
Според най-умерените от настоящите доклади славяноезичните хора в Гърция са 40 000 души, докато според най-крайните те са около 200 000.[1] Това огромно разминаване е достатъчно обяснимо само ако се проследи произходът на македонската демография по времето на Балканските войни и след това. Последната четвърт на XIX и първите две десетилетия на XX век са белязани от изобилие от статистически анализи, отнасящи се до Балканите като цяло и Македония в частност.[2] Излишно е да споменаваме, че интересът към Македония не е бил чисто научен. Съседните балкански държави (Гърция, България и Сърбия) са се опитвали да осигурят и разширят етническите си хватки с всички налични средства. По времето, когато могъщата някога Османска империя вече отминава, статистиката се смята за най-ефективното оръжие в подкрепа на „изконните национални права“ и за доказване по безспорен начин на демографското превъзходство на заинтересованите страни. Освен това те са най-подходящият аргумент, специално предназначен за консумация от европейските дипломати. Въоръжените банди ще свършат останалото…
Българите се оказват шампиони и пионери в съставянето на статистически данни. Със сигурност те са имали основателни причини за това. Във фермана за учредяване на Екзархията, отстъпен от Високата порта през 1870 г., ясно се посочва, че само ако 2/3 от дадена общност са регистрирани като последователи на Независимата българска църква, известна като Екзархия, тази общност ще бъде класифицирана като екзархийска (т.е. българска).[3] За гърците задачата е точно обратната, докато османските власти трябва да докажат, че мюсюлманите са повече от християните, ако биха искали Македония да остане под властта на султана. Преобладаващата част от наличните статистически данни от началото на ХХ в. са по-скоро оценки, основани на книгите за раждане, отколкото истинско преброяване. Те представят данните си по административни области (вилаети), а не по села. Изключение правят подробната статистика, изготвена през 1900 г. от Васил Канчов,[4] инспектор на българските основни училища в Македония, и официалното преброяване от 1905 г., разпоредено от Хилми паша, генерален инспектор на Македония от 1902 г.[5] Във всеки случай преди Балканските войни всички статистически данни са пристрастни и отразяват изключително дипломатически съображения. Техните автори са държавни служители, които едва ли са имали отношение към темата, която са били призвани да изследват. Кънчов и Хилми паша всъщност не са изключение от това правило. Кънчов умишлено класифицира всички славяноезични хора като българи, а преброяването на Хилми отразява най-бурните години на борбата за Македония (1904-1905 г.), когато националната принадлежност се променя така, както и когато бандите го изискват. Въпреки очевидните недостатъци, техните трудове, единствените налични подробни статистически данни, не са забравени.
По време на Първата световна война на дипломатическата сцена доминират две на пръв поглед нови статистики, представляващи съответно гръцкия и славянския исторически и политически подход. Първата е изготвена от Василиос Колокотронис[6], високопоставен служител в гръцкото външно министерство, който въз основа на данните на италианеца Амадори-Виргили, публикувани през 1908 г.[7], твърди, че в навечерието на Балканските войни в гръцка Македония живеят 488 484 „гърци“ срещу едва 115 909 „славяни“. Втората е направена от Йордан Иванов[8], географ, историк и филолог, професор в Софийския университет, който твърди, главно въз основа на статистиката на Канчов, че по това време в гръцка Македония живеят 329 371 „българи“ и само 236 755 „гърци“[9].
На пръв поглед пропастта между двете статистики изглежда невъзможна за преодоляване. При по-внимателно проучване обаче се оказва, че тя не е нищо друго освен трик на перспективата, умишлено изкривяване на числата чрез използване на различни термини в подкрепа на конкретни национални каузи. Колокотронис използва „националното съзнание“ на жителите като най-подходящ критерий за класифициране на населението. Той смята за „славяни“ само бившите екзархийски славяноезични, т.е. онези, които са преминали към Българската екзархия в първите години на XX в. и поради това са били смятани за чужди на гръцката нация. По същия начин се смята, че славяноезичните патриаршисти, т.е. хората, които са останали твърдо привързани към Вселенската патриаршия, имат чисто гръцки чувства и съответно са класифицирани като „гърци“. От друга страна, Иванов, подобно на Кънчов преди него, предпочита като критерий майчиния език. Въз основа на това той счита всеки жител на Балканите, говорещ какъвто и да е български диалект, за „българин“.
Методите, използвани и от двамата, са наистина блестящи. Ако би трябвало да се използва езиковият критерий, Гърция очевидно би била изтласкана в ъгъла. Ето защо Колокотронис, представляващ гръцките интереси, избира „националното съзнание“, в опита си да се възползва от факта, че многобройни групи от славяноезични хора са участвали активно в антибългарската борба (1903–1912 г.). От друга страна, Иванов бърза да се възползва от очевидното родство между българския език и местния славянски диалект. По този начин той очаква лесно да избегне въпроса за националната ориентация както на „гъркоманите“, т.е. на славяноезичните, които са подкрепяли гръцката страна, така и на „сърбоманите“, т.е. на славяноезичните, които са предпочитали сърбите. Неговата статистика не е нищо друго освен версия на българския иредентизъм и отчаян академичен опит да се подкрепят териториалните договорености за Велика България, предложени от Санстефанския договор (1878 г.).
В цифрово изражение двете статистики са много сходни. Според Колокотронис гърците и българите са 604 393 души, а според Иванов – 566 126 души. Дори тази разлика може да се обясни, ако се вземат предвид два фактора: (а) петгодишният период между двете статистики (1900-1905 г.) и (б) трудността да се адаптират статистиките отпреди 1912 г. към новите балкански граници.
Разказите на Иванов и Колокотронис са основата, на която се основават всички по-късни оценки на гръцки и славянски историци. Всяко демографско изследване на Македония, което се появява през следващите години, дори и днес, не е нищо друго освен добавяне или изваждане на данни, произхождащи от горните две статистики. Формално Иванов и Колокотронис са заменени през междувоенния период от ново поколение анализатори. Най-важните представители са Александрас Палис и Владимир Руменов, които се занимават с обмена на населението, осъществен в Македония между 1913 и 1930 г. По това време славяноезичните от Гърция емигрират по два различни повода: а) по време на настъплението на гръцката армия по време на Втората балканска война и б) по силата на специално условие на Ньойския договор (1919 г.), предвиждащо взаимен и доброволен обмен на гръцко и българско население.
Палис, държавен служител, отговарящ за подпомагането на бежанците в Македония през 1910-те години и член на Смесения гръцко-български комитет, отговарящ за процедурите по обмен след 1919 г., твърди, че 15 000 „вулгаризонти“ са напуснали областите Килкис и Гумениса. С този термин той обозначава само онези славяноезични, които в миналото са били свързани с Екзархийската българска църква. Така към 1920 г. „вулгаризонтите“ в Гърция са сведени до 104 000 души. Нещо повече, до края на 1924 г. 27 000 от тях са напуснали, използвайки условията на Ньойския договор. По този начин броят на останалите „вулгаризонти“ се е свил до 77 000 души[10]. В едно по-късно изследване от 1929 г., т.е. след като гръцката и българската емиграция е приключила и етническият състав на Македония се е променил напълно, Палис променя броя на онези 77 000 „вулгаризонти“ на 82 000 „българи“, вероятно за да съвпадне с официалното преброяване от 1928 г.
В края на 1940-те години Палис отново покръства същата група хора. Този път те са наречени „славянофони“.[11] Въпреки че в междувоенните си изследвания той ясно твърди, продължавайки тактиката на Колокотронис, че на „вулгаризонтите“ им липсва гръцко национално съзнание, две десетилетия по-късно, когато в Гърция бушува гражданската война и македонският въпрос изплува наново, той очевидно се поддава на изкушението да защитава по-съществено гръцките национални права. Твърдя, че този на пръв поглед невинен акт на преименуване на групата всъщност е бил умишлена маневра. От 1919 г. насам терминът „славянофони“ се използва за обозначаване на славяноезичните с гръцко национално самосъзнание или във всеки случай на онези, които не са се противопоставяли открито на елинизма. Следователно броят на хората, които едва ли някога са били привързани към гръцката държава, т.е. тези, които Палис някога е наричал „вулгаризонти“ или „българи“, автоматично се очаква да бъде по-малък от действителните 82 000.
Руменов, също член на Смесения гръцко-български комитет, на свой ред твърди, че 86 582 „българи“ са емигрирали от Гърция в периода 1913-1928 г. След това той изважда тази цифра от 329 371 „българи“, които са живели в Македония до 1912 г. (според оценката на Иванов), и стига до заключението, че след приключване на обмена на населението останалите „българи“ в гръцка Македония са не по-малко от 242 789 души[12].
Статистическите анализи на Палис и Руменов оказват силно влияние върху последвалата гръцка и славянска историография. Всъщност те създават две писателски школи:
(а) гръцката школа, която възпроизвежда статистическите данни на Палис, включва изследвания като Македонският спор [13] на Джордж Б. Зотиадис, Балканският обмен на малцинства и влиянието му върху Гърция[14]на Димитрис Пенцопулос и Национализъм и комунизъм в Македония на Евангелос Кофос.[15] Излишно е да се споменава, че използването на термина „славянофони“ от горепосочените историци възпроизвежда объркването, създадено от Палис, и улеснява използването на исторически доказателства за нуждите на следвоенната дипломация.
(б) Що се отнася до другата школа, т.е. славянската, нещата са малко по-различни. Причината е постепенното спадане на интереса на България към гръцка Македония, което неизбежно се отразява на следвоенното пренаписване на националната история в тази страна. След 1945 г. вакуумът, оставен от България, постепенно е запълнен от Социалистическа република Македония (СРМ). Борбените усилия на тази югославска федеративна република за изграждане на национален мит налагат преименуването на Ивановските „българи“ от Македония просто на „македонци“[16]. Тази „мутация“ всъщност е единствената забележима разлика между трудовете на българските историци и колегите им в С.Р.М. Данните и на Иванов, и на Руменов остават непокътнати открай време.
Следвайки примера на президента Димитър Влахов[17], историците в С.Р.М., както професионалисти, така и любители, твърдят, че през 1930 г. „македонците“ в гръцка Македония все още са били 260-280 000 души.[18] Тази тактика може лесно да бъде обяснена: тъй като по оценки на същите автори 608 000 македонци са избягали в комунистическите страни след края на гръцката гражданска война, С.Р.М. може да твърди, че в Гърция все още има 200 000 души „македонско малцинство“. [19]
За европейците е почти невъзможно да се измъкнат от този лабиринт от данни, създаден от балканските дипломати и учени. През 1913 г. Комитетът „Карнеги“, назначен да разследва престъпленията, извършени по време на Балканските войни, е склонен да приеме статистиката на професор Иванов, а в междувоенния период, през 1926 г., Лигата на нациите приема безрезервно гръцките възгледи, представени от Палис. През 1950-те години професор Уилкинсън пръв оспорва авторитета на всички досегашни демографски статистики за Македония и отчасти разкрива скритите зад тях политически намерения. Друг критичен подход е представен през 1993 г. от Вемунд Аарбаке, но той се ограничава само до статистиката отпреди 1912 г.[20] Тези критики обаче засягат само повърхностно съвременните европейски анализатори.[21] Повечето от тях днес възпроизвеждат, вероятно от незнание, славянската школа. Тази тенденция се поддържа и от всички неправителствени организации, представили доклади за гръцка Македония през предходните четири години.
Въпреки тези трудности все пак е възможно да се направи по-точна оценка на славяноезичното население на региона, определян днес като Гръцка Македония, в навечерието на Балканските войни, без да се пренебрегват напълно горните мнения. Колокотронис е единственият автор, който дава конкретна цифра за славяноезичните екзархисти в Македония: общо 115 909 души. От друга страна, Д. Михеф, секретар на Българската екзархия, по-известен като Д. М. Бранкоф, ни предоставя цифра за славяноезичните патриаршисти: 145 936[22]. Тъй като и двамата автори са имали основателни причини да представят демографската сила на своите опоненти като възможно най-ограничена, разумно е да твърдим, че славяноезичните, екзархисти и патриаршисти заедно, в Македония около 1905 г. трябва да са били поне 260 000 души[23]. Тази цифра се подкрепя и от едно неофициално и непубликувано преброяване от 1912 г., намерено в документите на първия гръцки генерал-губернатор на Македония Стефанос Драгумис[24].
Следващата стъпка е да се изчисли броят на славяноезичните емигранти, които напускат гръцка Македония, главно от централните и източните части, по време на Балканските войни. Според Палис заминаващите от областите Килкис и Гумениса (Централна Македония) са били до 15 000 души, но няма данни за западните и източните области. Въпреки че всеки опит за точна оценка на техния брой по дефиниция е невъзможен, тъй като изселването е станало в условията на ожесточени военни сражения, а не по някакъв план, изглежда, че заминаванията са надхвърлили 15 000, а може би и 35 000-40 000 души, както сочат архивните източници[25]. Повечето от тях идват от източните и централните провинции на гръцка Македония – 20 000 души от първата[26] и 13 000-14 000 души от втората[27], където Българската екзархия е имала най-преданите си привърженици, и в по-малка, почти незначителна степен от западна гръцка Македония (1 604 бежанци)[28].
Горните наблюдения ни позволяват да предположим, че общият брой на славяноезичните хора в гръцка Македония в началото на 1920-те години трябва да е бил около 220 000 души. Всъщност този аргумент се подсилва от някои поверителни статистически данни от междувоенния период, открити наскоро в Историческия архив на гръцкото външно министерство. Тези документи хвърлят известна светлина върху неясния демографски пейзаж на Гръцка Македония и ни позволяват да си съставим по-пълна картина. В началото на 1923 г. генерал-губернаторът на Македония Ахилеас Ламброс провежда етноложко проучване в този регион[29]. Според Ламброс статистическите данни идват: а) от официалното гръцко преброяване от 1920 г.; б) от друго преброяване, проведено по същото време по поръчка на Министерството на външните работи; и в) от информация, получена от различни местни служители. Тази информация обаче се отнася само за Западна и Централна Македония. Данните за Източна Македония са събрани от други източници: т.е. от статистически данни, изготвени от Генералния щаб на гръцката армия за окръг Серес[30] и от подобни етноложки изследвания, проведени от генерал-губернатора на Тракия за окръзите Драма и Кавала[31]. Въз основа на всички тези източници е изчислено, че славяноезичните в гръцка Македония в началото на 1920-те години, т.е. преди Ньойския договор, са 215 567 души: 57 359 от тях се считат за бивши патриаршисти, а 158 208 – за бивши екзархисти.
Няколко години по-късно, през 1925 г., т.е. когато обменът на населението е приключил, генералните губернатори на Македония и Тракия провеждат нови етноложки статистики[32]. Според тях броят на славяноезичните в гръцка Македония е намалял до 162 506 души, от които 76 098 са смятани за „бивши патриаршисти“, а 86 408 – за „бивши екзархисти“. Подобно разделение не означава непременно, че първите са имали гръцко национално самосъзнание, а вторите – не. Терминът „патриаршист“ не означава непременно „с гръцко самосъзнание“, нито пък терминът „екзархист“ винаги се отъждествява с термина „с българско съзнание“. Идентичността на селяните се е променяла лесно, било поради опортюнизъм или под натиск, в зависимост от обстоятелствата. Във всеки случай преходът от религиозните групи в началото на XX в. към междувоенните национални държави съвсем не е гладък процес[33].
Демографските проблеми в Тракия не са толкова сложни, колкото в Македония. Тази област е под българско командване от 1913 г. до май 1919 г., когато Силите на Антантата поемат управлението. Само година по-късно, през май 1920 г., регионът е окончателно предаден на Гърция. Месец преди да напусне, френското съюзническо командване на Западна Тракия провежда етноложко проучване. Резултатите никога не са публикувани официално, което предизвиква продължителен спор между гръцките и българските историци[34]. Спорът, продължил дълги години поради българските аспирации към тази територия, приключва едва през 1978 г., когато българският историк Боин Божинов изкопава от френските архиви официалната статистика и я публикува, като в крайна сметка оправдава гръцките виждания: „гръцките“ жители са 56 114, а „българските“ – 54 092[35].
Изтеглянето на френската армия води до масова емиграция на славяноезични хора от Западна Тракия. Смята се, че между изтеглянето на френската армия и установяването на гръцкото управление Западна Тракия са напуснали общо около 32 000 славяноезични.[36] Така изглежда, че по времето, когато Гърция анексира Западна Тракия, на тази територия все още живеят около 22 000-24 000 славяноезични. Това се потвърждава и от един непубликуван поверителен доклад, според който славяноезичните в Западна Тракия са били общо 22 800 души.[37]В края на 1923 г. обаче, т.е. когато Ньойският договор е приложен и в Тракия, славяноезичните са намалели до около 20 000 души. Това се дължи на емиграцията на 2 500 души в България[38] – движение, предизвикано от страх и несигурност след селективните депортации, проведени през 1923 г. от гръцката администрация. Емиграцията ескалира след прилагането на Ньойския договор в Западна Тракия през октомври 1923 г. Въпреки българските контрааргументи[39], статистическите данни от Лигата на нациите не оставят място за разногласия[40]. В края на 1925 г. районът е напълно евакуиран от славяноезично население[41].
Горната разходка из статистическия лабиринт на междувоенния период е опит да се покаже, че цифрите не са нищо повече от оръжие в дипломатическия арсенал. Високопоставени държавни служители, бюрократи и духовници и от двете страни се опитват да убедят международната общност, че Македония по право принадлежи на „тях“, а не на „другите“. В това усилие те не се колебаят да използват избирателно статистически данни, да изопачават термини и съответно да си „играят“ с числата. От всички тези използвани методи именно изборът на термини е този, който основно определя хода на македонския въпрос. Названието на мирните, селски и пастирски маси от македонската провинция се превръща в ябълка на раздора. Различните версии, като „патриаршисти и екзархисти“, „гърци и славяни“, „българи“, „вулгаризонти“ и „схизматици“, не отразяват нищо друго освен агонията на съперничещите си балкански държави в търсене на национални малцинства или мнозинства в Македония. Въпреки това именно същият „гениален“ стратегически трик, селективната употреба на термини, в дългосрочен план се превръща в тяхна „мека зона“. Старите термини невинаги са подходящи, тъй като дипломатическата обстановка на Балканите се променя бързо. Освен това архивните свидетелства, които постепенно стават достъпни за дипломатите и историците, ясно показват, че нещо не е наред с публикуваните данни. Това усещане подхранва чувството за несигурност и неоправдана секретност, но също така и силното желание да се „разкрият“ историческите „скандали“ и да се предизвика обществен срам.
Не е изненадващо, че след 1944 г. славяно-македонците във Ф.Й.Р.О.М. следват точно същия път, по който преди това са вървели гърците и българите. Но вместо да добавят нещо ново към рецептата на салатата, те предпочитат да претоплят същите съставки: т.е. българската статистика от началото на XX в. и междувоенната, с изключение, разбира се, на това, че „българите“ за една нощ вече мутират в „македонци“. Целта на тази статия не е да постави под съмнение правото на самоопределение, нито пък да аргументира продължаващия дипломатически спор между Атина и Скопие. Но не може да не се отбележи, че старата рецепта напоследък изкушава и международните организации. Използването на подобни свръхупотребявани данни за дипломатически цели без съответните исторически познания е изключително неловко стечение на обстоятелствата: в момента, в който историческите изследвания в крайна сметка вече са изяснили сложните и изкуствени средства, използвани в миналото за объркване на македонската салата, Международните организации отново се обръщат към същия проблем, използвайки остарели и най-вече погрешни термини и цифри. По този начин те за съжаление легитимират използването на историята за „справяне“ със съвременни дипломатически и хуманитарни проблеми.
1998 г.
[1] Докладът, изготвен от Британската хелзинкска група за правата на човека, „Македонските малцинства: Славяните-македонци от Северна Гърция и третирането на малцинствата в Република Македония“, (Оксфорд, 1994 г.), стр. 7 и този на Държавния департамент на САЩ, „Greece Human Rights Practices, 1993“ (31 януари 1994 г.) оценяват броя на славяноговорящите в Гърция на около 40 000-50 000 души; изследването на Хю Поултън, The Balkans. Minorities and States in Conflict (Лондон, 1994 г.), стр. 180, и докладът на Minority Rights Group-Greece, „The Southern Balkans“, (Обединеното кралство, 1994 г.), стр. 14-15, увеличават броя им приблизително на около 200 000 души.
[2] Х.Р.Уилкинсън в своето класическо изследване Maps and Politics (Ливърпул, 1951 г.) цитира десетки етноложки карти от онова време.
[3] A.Schoppof, Les Reformes et la Protection des Chretiens en Turquie 1673-1904 (Paris, 1904), р.137.
[4] Македония. Етнография и статистика. (София, 1900).
[5] За гръцката версия виж Ath.Chalkiopoulos, I Makedonia. Ethnologiki statistiki ton vilaetion Thessalonikis kai Monastiriou [Македония. Ethnological statistics of the vilaets of Thessaloniki andMonastir] (Athens, 1910).
[6] La Macedoine et lHellenisme. Etude historique et ethnologique (Athens, 1919).
[7] La Questione Rumeliota e la Politica Italiana (Bitonto, 1908).
[8] La Question Macédonienne au point de vue historique, ethnographique et statistique (Paris, 1920).
[9] Фондация „Карнеги“ за международен мир, Доклад на Международната комисия за проучване на причините и провеждането на Балканските войни (Вашингтон, 1914 г.), стр.194-195.
[10] A.A.Pallis, Statistiki meleti peri ton fyletikon metanastefseon Makedonias ke Thrakis kata tin periodo 1912-1924 [Статистическо изследване на расовата миграция от Македония и Тракия в периода 1912-1924 г.] (Атина, 1924 г.), стр. 15-16.
[11] A.A.Pallis, Macedonia and the Macedonians. A Historical Study (London, 1949), p.9.
[12] Вл.Руменов, „Българите в Македония под гръцка власт“, Македонски преглед, том 4 (София, 1941), 90.
[13] (Солун, 1961 г.), стр. 40.
[14] (Хага, 1962 г.), стр.129.
[15] (Солун, 1964 г.), стр. 48.
[16] За този процес и целите на подобно преименуване вж. Evangelos Kofos, I Makedonia stin giougoslaviki istoriographia [Македония в югославската историография] (Thessaloniki, 1974), pp.10-11.
[17] Димитър Влахов, Omiliai kai arthra 1945-1947 [Речи и статии 1945-1947] (Скопие, 1947 г.), стр.180.
[18] Khristo Antonofski, Aegaiaki Makedonia [Егейска Македония] (Skopje, 1951), p.20, Michael Keramistsief (edit.), I Makedonia tou Aigaiou eis tin istoria mas [Егейска Македония в нашата история] (translation by the Institute for Balkan Studies), p.47, Христо Андонофски „Makedonskoto Nacionalno Malcistvo vo Grcija, Bulgarija i Albanija“ [Македонското етническо малцинство в Гърция, България и Албания], Glasnik, vol.18 (Скопие, 1974 г.), стр. 38, Stoian Kiselinofski, Grckata Kolonizacia vo Egejska Makedonija 1913-1940 [Гръцката колонизация в Егейска Македония] (Скопие, 1981 г.), стр. 54, Toso Popofski, I makedoniki etniki meionotita sti Voulgaria, Ellada kai Alvania [Македонско етническо малцинство в България, Гърция и Албания] (Скопие, 1981 г.), стр. 103
[19] Popofski, op.cit., pp.101-102.
[20] Vemund Aarbakke, „Identita ethnica e irredintismo in un contesto di mutamento politico e sociale. Il caso della Macedonia fra otto e novecento“ Quaderni Storici 28/3 (1993) 719-744.
[21] Hugh Poulton, The Balkans, pp.175, 180.
[22] D.M.Brancoff, La Macedoine et sa population chretienne (Paris, 1905), pp.240-243.
[23] Обобщените данни на Бранкоф и Колокотронис за всички християни в Македония не са сравними, тъй като първият не е включил редица гъсто населени с гърци административни области.
[24] Archeio Stefanou Dragoumi [Stefanos Dragoumis Papers], F.116.4., Генерал-губернатор на Солун до министър-председателя, Солун, 4 ноември 1913 г., ref.17210.
[25] Archeio Genikis Dioikisis Makedonias [Архив на Генералното правителство на Македония] /F.102, Дипломатическо – военно, А.Налцас до А.Палис, Солун 3 май 1918 г., Archeio Ypourgeiou ton Exoterikon [Архив на Министерството на външните работи] (по-нататък А.М.Е.) /1924/A/5/XII,2, Гръцко-български отношения. Смесен гръцко-български комитет за емиграция. Българска емиграция от Западна Македония и Тракия, Делмузос до гръцкото посолство в Париж, София, 4 март 1924 г., рег. 306.
[26] Epiteliki Ipiresia tou ellinikou stratou [Генерален щаб на гръцката армия], Statistikoi pinakes tou plythismou kat ethnikotitas ton nomon Serron kai Dramas [Статистически индекси на населението по националности в окръзите Серес и Драма] (Атина, 1919 г.).
[27] Оценката се основава на броя на разрушените или полуразрушените села, посочени в доклада на комисията „Карнеги“. За тази цел беше ценна електронната база данни на Изследователския център на Музея на македонската борба в Солун.
[28] A.Y.E/1923/B/59,7 Amoivaia metanastefsis Ellinovoulgaron [Взаимна миграция на гърци и българи], Главно командване на Козани-Флорина до Ф.М., Козани, 26 май 1922 г., рег.3482.
[29] A.Y.E/1923/B/37,1, Meionotites en Elladi [Малцинства в Гърция], генерал-губернатор на Македония А.Ламброс до Министерството на външните работи, Солун, 31 май 1923 г., рег.542 31. Epiteliki Ipiresia tou ellinikou stratou, Statistiki pinakes tou plythismou katethnikotitas ton nomon Serron kai Dramas.
[30] Epiteliki Ipiresia tou ellinikou stratou, Statistiki pinakes tou plythismou kat ethnikotitas ton nomon Serron kai Dramas.
[31] A.Y.E/1925/B/40,2, Statistiki aforosa tas meionotitas [Статистически данни за малцинствата]. Ethnological-Various, „Pinax emfainon tin ethnologikin synthesin tou plythismou tis Anatolikis Makedonias kata nomous ke ypodioikiseis“ [Индекс, показващ етноложкия състав на населението в Източна Македония по области и местни команди], Комотини, 10 ноември 1924 г.
[32] A.Y.E/1925/B/40,2 „Synoptiki statistiki tou plythismou tis Genikis Dioikiseos Makedonias (arhas 1925)“ [Кратка статистика за населението на Генералното правителство на Македония (началото на 1925 г.)] и „Synoptiki statistiki plythismou Dyt.Thrakis kai Anat.Makedonias 1925“ [Кратка статистика на населението на Западна Тракия и Източна Македония 1925 г.], Комотини 19 ноември 1925 г.
[33] Ioannis S.Koliopoulos, Leilasia fronimaton [The Plundering of Allegiances] (Thessaloniki, 1994), pp.43-44. Vasilis Gounaris, „Oi Slavophonoi tis Makedonias: The Slav-Speakers of Macedonia: the process of their incorporation into the Greek national state, 1870-1940“ [Славяноговорящите в Македония: процесът на приобщаването им към гръцката национална държава, 1870-1940], Makedonika, 29 (1993-94), forthcoming.
[34] Българин, Алтинов твърди, че има 80 893 „българи“. Цялата по-късна българска историография се основава на това число, вж. Н. Константинов, „Бежанският въпрос“, Българско икономическо дружество, 8-9 (София, 1924) 463, вж. също от същия автор „Българските бежанци“, Списание на Българското икономическо дружество, 8 (София, 1926), с. 308, вж. също Balgarsko Druzestvo Cerven Krust [Български червен кръст], Bezanskijat Vapros v Balgarija [Въпросът за бежанците в България] (София, 1925 г.). На аргументите на Алтинов отговарят гърците Nicephore Moschopoulos, La question de Thrace (Athens, 1922), p.150 и Dimitri S.Constantopoulos, The Paris Peace Conference of 1946 and the Greek-Bulgarian relations (Thessaloniki, 1956), pp.24-25.
[35] „Западна Тракия в дипломатическата борба 1918-1924“, Изследвания по балканска история, 3 (Sofia, 1978), p.252. 37. С. Трифонов, Антантата в Тракия. 1919-1920 (София, 1989), стр.130.
[36] A.Y.E./1924/B/59,1, „Смесена гръцко-българска комисия“, генерал-губернатор К.Куртидис до 4-та дивизия на армията, Комотини, 3 ноември 1924 г., поверително. Освен това Н.Фераиос (вероятно нает от Гръцко-българския комитет за миграция) споменава в писмо до А.Палис, че местните „българизанти“ никога не са надхвърляли 25 000 души: вж. документите на Александрос Палис, F.B – C, Писмо на Н.Фераиос до А.Палис, Комотини, 9 януари 1925 г.
[37] A.Y.E./1924/b/59,7, „Смесена комисия за гръцко-българска миграция“, „Renseignements Recueillis par la Commission Mixte d'Emigration Greco-Bulgare dans les Arrondissements de Gumuldjina et de Dede-Agatch lors de son Voyage en Thrace Occidentale“, A.Y.E./1923/A/5/XII, 13, „Peri Voulgarias. To provlima tis palinostiseos ton ektopisthenton i katafygonton eis Voulgaria, Voulgaron tis D.Thrakis“ [По отношение на България. Проблемът с повторното заселване на българите, които са били принудени или са избягали в България“, Телеграма на префекта на Еврос Макропулос до Министерството на външните работи, Александруполис, 27 юни 1923 г., рег.6013, A.Y.E/1923/A/5/XII, 13, „Pinax emfainon tas ekdothisas adeias apodimias dia Voulgarian eis voulgarophonous katoikous Ypodioikiseos Alexandroupoleos“ [Индекс на разрешенията за напускане на България, издадени за българоезичните жители на местното командване на Александруполис], Александруполис, 11 юли 1923 г.
[38] Process-Verbal, 156-о заседание, стр.1014.
[39] Iv.Batakliev, „Zapadna Trakija i Neobkhodimostta ot Teritorialen Izlaz na Balgarija na Bjalo More“ [Западна Тракия и необходимостта от териториален излаз на България на Егейско море], Balkanski Pregled 6 (1946) 66.
[40] Archives de la Société des Nations, 1919-1946: Office Autonome pour l'Etablissement des Refugies Grecs: Кембъл до Абрахам, Женева (?), 11 май 1925 г. и Абрахам до Кембъл, Женева, 20 май 1925 г.
[41] A.Y.E./1925/B/40, 2, „Statistiki plythismou tis Ypodioikiseos Sappon 1925“ [Статистически данни за населението на местното командване на Сапес 1925 г.], Комотини, 7 ноември 1925 г., „Statistiki plythismou Ypodioikiseos Soufliou 1925“ [Статистически данни за населението на местното командване на Soufli 1925 г.], Komotini, 17 ноември 1925 г., „Statistiki plythismou Ypodioikiseos Xanthis 1925“ [Статистически данни за населението на местното командване на Ксанти през 1925 г.], Комотини, 17 ноември 1925 г., „Statistiki plythismou Ypodioikiseos Dydimotichou 1925“ [Статистика на населението на местното командване на Дидимотихо 1925 г.], Komotini, 17 ноември 1925 г., „Statistiki plythismou Ypodioikiseos Alexandroupoleos 1925“, [Статистика на населението на местното командване на Александруполис 1925 г.], Komotini, 17 ноември 1925 г., „Statistiki plythismou Ypodioikiseos Orestiados 1925“ [Статистически данни за населението на местното командване на Орестиада през 1925 г.], Комотини, 19 ноември 1925 г., „Statistiki plythismou Ypodioikiseos Komotinis 1925“ [Статистически данни за населението на местното командване на Комотини през 1925 г.], Комотини, 19 ноември 1925 г.