От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

2011_05_Molotov

Съветският външен министър Вячеслав Молотов, в центъра, пристигащ в Берлин,
за да се срещне с Адолф Хитлер, 12 ноември 1940.
Вляво до него, фелдмаршал Вилхелм Кайтел и външният министър Йоахим фон Рибентроп.

Кървави земи: Европа между Хитлер и Сталин
Автор: Тимъти Снайдър
Basic Books, 524 стр.

Геноцидите на Сталин
Автор: Норман Неймарк
Princeton University Press, 163 стр.

Веднъж, опитвайки се да обясни историята на страната си на чужденци, полският поет Чеслав Милош е описал по следния начин въздействието на войната, окупацията и Холокоста върху ежедневния морал. Масовото насилие, обяснява той, е в състояние да разруши напълно човешкото усещане за естествена справедливост. В нормални времена,

… ако би се препънал в човешки труп на улицата, той би повикал полицията. Би се събрала тълпа, биха се породили множество разговори, коментари. Сега вече той знае, че трябва да избягва тъмното тяло в канавката и да не се опитва да задава излишни въпроси…

Убийството е станало нещо нормално по време на война, пише Милош, и дори е било разглеждано като нещо законно, ако е било извършено от съпротивата. В името на патриотизма, млади момчета от почтени семейства се превръщат в закоравели престъпници, бандити, за които „убийството на човек не представлява някакъв особен морален проблем“. Кражбата също е станала нещо обичайно, както и фалшификациите и лъжите. Хората са се научили да спят под звуци, които по-рано биха разбудили цялата околност: тракането на автомати, виковете на мъже в агония, крясъците на полицаите, влачещи със себе си съседите.


Small Ad GF 1

Поради всички тези причини, обяснява Милош, „човекът от Изтока не може да вземе американците [или други западняци] на сериозно“. Защото не са минали през подобни преживявания, те изглежда не могат да проумеят смисъла им, нито пък могат да си представят как се е стигнало до тях. „Съответната липса на въображение“, заключава той. „е отблъскваща.“[1]

Но горчивият анализ на Милош не отива достатъчно далеч. Почти шестдесет години след като поетът написа онези думи, вече не е достатъчно да се каже, че западняците нямат въображение. Тимъти Снайдър, историк от Йейл, чиито предишни работи варират от хабсбургска Виена до сталинисткия Киев, довежда дискусията една стъпка по-напред. В Кървави земи, една смела и оригинална история на масовите убийства от двадесети век, той твърди, че ние все още не притежаваме никакво истинско познание за нещата, които са се случили в източната половина на Европа в двадесети век. И той има право: ако сме американци, ние си мислим, че „войната“ е нещо, което е започнало с Пърл Харбър през 1941 и е завършило с атомната бомба през 1945. Ако сме англичани, ние си спомняме за блицкрига от 1940 и освобождението на Белзен. Дори и ако сме германци, ние все пак познаваме само част от историята.

Амбицията на Снайдър е да убеди Запада – и останалия свят – да види войната откъм една по-широка перспектива. Начинът, по който го прави, е да постави под въпрос масовите разбирания за жертвите, броя на убитите и методите за убийство, но преди всичко датите и географията на съответните събития. Заглавието на книгата, Кървави земи, не е метафора. „Кървавите земи“ на Снайдър, които други историци са наричали „гранични земи“, се простират от Познан на запад до Смоленск на изток, и обхващат днешна Полша, Балтийските страни, Украйна, Беларус и края на западна Русия. Това е регионът, който е преживял не една, а две – а понякога и три – военновременни окупации. Това е също и регионът, в който е имало най-много убити и който е бил физически най-силно разрушен.

Казано по-точно, това е регионът, който е преживял върха и на двете идеологически лудости – онези на Сталин и Хитлер. През 1930-те, 1940-те и ранните 1950 години, смъртоносните армии и злокобните тайни полиции на двете тоталитарни държави маршируват напред и назад из тези територии, като всеки път провеждат задълбочени етнически и политически чистки. През този период град Лвов е окупиран на два пъти от Червената армия и веднъж от Вермахта. След войната той е преименуван на Лвив, не Лвов, и вече е част не от източна Полша, а от западна Украйна, а предвоенното полско и еврейско население е избито или депортирано и заместено от етнически украинци от съседните региони. В същия този период, украинският град Одеса е окупиран първо от румънската армия, а след това от Вермахта, преди да бъде окупиран отново от Съветския съюз. При всяка смяна на властта има битки и обсади, и при всяко оттегляне на някоя армия, тя първо взривява пристанището или избива евреите. Подобни истории могат да се разкажат за почти всяко място от региона.

Този регион следователно е мястото на повечето от политически мотивираните убийства в Европа – убийства, започнали не през 1939 с нахлуването в Полша, а през 1933, с глада в Украйна. Между 1933 и 1945 тук умират 14 милиона души – не в битка, а защото някой е взел съзнателното решение да ги унищожи. Тези убийства се случват в кървавите земи, и не случайно: „Хитлер и Сталин дойдоха на власт в Берлин и Москва“, пише Снайдър, „но техните визии за промяна засягаха най-вече земите, намиращи се помежду им.“

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Започвайки в ранните 1930, Сталин провежда първия си утопичен селскостопански експеримент в Украйна, където колективизира земята и провежда „война“ за жито с кулаците – „богатите“ селяни (чието богатство понякога се е състояло в притежаването на една-единствена крава). Кампанията бързо се превръща във война срещу самата украинска селска култура и завършва с масов глад през 1933. В същата тази година Хитлер идва на власт и започва да мечтае за създаването на Lebensraum, жизнено пространство, за немските колонисти в Полша и Украйна – един проект, който може да бъде осъществен само чрез елиминирането на хората, които вече живеят там. През 1941 нацистите измислят така наречения „план глад“, според който немските войници и цивилно население трябва да бъдат изхранвани за сметка на гладната смърт на полски и съветски граждани. Отново, този път по решение на нацистите, производството на украинските колективни ферми трябва да бъде конфискувано и преразпределено: „Социализмът в една страна трябва да бъде заменен от социализъм за германската раса.“

Не е случайно, че четиринадесетте милиона жертви на тези етнически и политически чистки са най-вече не руснаци или германци, а хора от народите, обитаващи земите помежду им. Сталин и Хитлер споделят презрението към самото разбиране за полска, украинска или балтийска независимост, и се опитват съвместно да елиминират елитите на тези страни. След тяхната инвазия в западна Полша през 1939, германците арестуват и избиват полски професори, свещеници, интелектуалци и политици. При руската инвазия в източна Полша през 1939, съветската тайна полиция върши същото. Няколко месеца по-късно Сталин нарежда убийството на около 20.000 полски офицери в Катин.

Сталин и Хитлер споделят също и омразата към евреите, които от дълго време са живели в този регион и които тук са по-многобройни отколкото в Германия или където и да било другаде в западна Европа. Снайдър посочва, че евреите са по-малко от един процент от немското население когато Хитлер идва на власт през 1933, и мнозина от тях успяват да избягат. Хитлеровата визия за „свободна от евреи Европа“ е осъществена реално едва когато Вермахта нахлува в кървавите земи, където всъщност живеят повечето от европейските евреи. От онези 5.4 милиона евреи, които загиват в Холокоста, четири милиона са от кървавите земи. Огромното мнозинство от останалите – включително и онези 165.000 немски евреи, които не успяват да избягат – са транспортирани до кървавите земи, за да бъдат екзекутирани. А след войната Сталин е обхванат от параноя по отношение на оставащите съветски евреи, отчасти защото те желаят да увековечат паметта на Холокоста. В края на живота си той прочиства и арестува мнозина от тях, но за щастие умира преди да успее да проведе още едно масово убийство.

Но преди всичко останало, това е регионът, в който се сблъскват нацизмът и съветският комунизъм. Макар че са подписали пакта Молотов-Рибентроп през 1939, с който се съгласяват да поделят помежду си кървавите земи, Сталин и Хитлер продължават да се ненавиждат силно. Тази омраза се оказва фатална за немските и руски войници, които са имали лошия късмет да станат военнопленници. И двамата диктатори третират пленените врагове със смъртоносна ефективност. За немците, съветските военнопленници са потребителен материал: те консумират калории, необходими за други и, за разлика от западните пленници, се считат за непълноценни човешки същества. Вследствие на това те биват съзнателно доведени до гладна смърт в различни „лагери“ в Полша, Русия и Беларус; всъщност това са не лагери, а зони на смъртта. Всеки ден от есента на 1941 умират толкова съветски военнопленници, колкото английски и американски за времето на цялата война. Общият им брой е около три милиона, за време от около три месеца.

Съветското отношение към немските военнопленници не е много по-различно. Когато след битката при Сталинград Съветската армия най-неочаквано се оказва натоварена с 90.000 военнопленници, те също биват поставени в открито поле, без храна и подслон. През следващите няколко месеца в съветски плен умират поне половин милион германски и техни съюзнически войници. Но с напредъка на войната Съветската армия започва да полага повече усилия за запазване живота на пленниците, за да могат да бъдат използвани като безплатна работна сила. Според съветските статистики, около 2.3 милиона немски войници, плюс около един милион техни съюзници (от Румъния, Италия, Унгария и Австрия, но също Франция и Холандия) са попаднали в лагери от системата ГУЛАГ, заедно с около 600.000 японци, чиято съдба е почти забравена в собствената им родина.

Някои са освободени след края на войната, други остават в лагерите до 1950-те години. Зад тези решения не се открива някаква политическа логика. В един момент през 1947, на върха на следвоенния глад, НКВД неочаквано освобождава няколкостотин хиляди военнопленници. За това няма политическо обяснение: съветското ръководство просто не разполага с достатъчно храна, за да ги държи живи. А и в следвоенния свят вече са налице изисквания – най-вече от страна на новата източногерманска държава – да се държат пленниците живи. Нацистите не са били подложени на някакъв подобен натиск.

Макар че някои от анекдотите и статистиките може да изглеждат изненадващо за онези, които не познават добре тази част от света, учените няма да открият в Кървави земи нищо удивително ново. Историците на региона със сигурност знаят, че три милиона съветски войници са умрели в нацистките лагери, че по-голямата част от Холкоста се случва на Изток, и че плановете на Хитлер за Украйна не са били много по-различни от ония на Сталин. Оригиналният принос на Снайдър се състои в това, че той третира всички тия епизоди – украинския глад, Холкоста, масовите екзекуции на Сталин, планираното умъртвяване чрез глад на съветските военнопленници, следвоенното етническо прочистване – като различни страни на един и същ феномен. Вместо да изследва нацистките или съветски зверства поотделно, както са го правили мнозина други, той ги разглежда като части от едно цяло. Но той не приравнява двете системи. Намерението му е да покаже как тези две системи са извършили едни и същи престъпления по едни и същи места, че са си помагали и поддържали взаимно, и преди всичко, че взаимодействието им е довело до повече убийства, отколкото всяка от тях би могла да извърши самостоятелно.

Той желае също да покаже, че това взаимодействие е имало за обитателите на региона точно определени последствия. От голямото разстояние на пространство и време ние тук на Запад разполагаме с лукса да дискутираме двете системи поотделно, сравнявайки и противопоставяйки ги една на друга, преценявайки и анализирайки, впускайки се в теоретични аргументи относно коя от двете е била по-лошата. Но за хората, които са живели под тяхна власт, в Полша и Украйна, те са част от един и същи исторически момент. Снайдър обяснява:

Нацисткият и съветски режими са били понякога съюзници, например при съвместната окупация на Полша (1939–1941). Но дори и като врагове те са имали подобни цели: например когато Сталин решава да не подкрепи Варшавското въстание от 1944, с което позволява на немците да избият голяма част от хората, които след това биха се противопоставили на комунистическата власт…

В някои от случаите зверствата, извършени от едната сила, разчистват пътя за другата. Когато нацистите навлизат в западна Беларус, Украйна и Балтийските страни през 1941, това е регион, в който съветската тайна полиция току-що е арестувала и депортирала стотици хиляди хора, и разстреляла хиляди затворници буквално в последните няколко дни. Вследствие на това немските завоеватели биват посрещнати от много хора като „освободители“, спасяващи населението от един насилнически режим. Те успяват да мобилизират народния гняв и на определени места да го насочат срещу местните евреи, които в масовото въображение – а понякога и наистина – са сътрудничели на Съветския съюз. Не е случайно това, че Холокостът бива значително ускорен именно в този момент.

Гледането по този начин на близката европейска история има определени последствия и за западняците. Например, Снайдър предлага на читателите си да помислят отново за най-известните снимки и фотографии, заснети в Белзен и Бухенвалд от британските и американски войници, които са освободили лагерите. Тези картини, показващи умиращи от глад, измършавели хора, вървящи скелети в раирани униформи, купища трупове, накамарени като дърва за горене, са се превърнали в най-устойчивите образи на Холокоста. И все пак хората, заснети по тях, най-често не са евреи: това са работници по принуда, които са запазени живи защото немската военна машина се е нуждаела от тях за създаването на оръжия и униформи. Едва когато немската държава започва да се срутва в началото на 1945, те започват да умират от глад в по-голям брой.

По-голямата част от хитлеровите жертви, евреи или не, никога не са виждали концентрационен лагер. Макар че около един милион души наистина са умрели, защото са били изпратени на насилствена работа в немски концентрационни лагери, други десет милиона са умрели из смъртните полета в Полша, Украйна, Беларус и Русия – което означава, че просто са били заведени в гората, понякога с помощта на собствените си съседи, и разстреляни. Понякога са били убивани в специални „гладни зони“ или газови камери, но тези камери не са били „лагери“, твърди Снайдър, макар че понякога са се намирали в съседство с лагери, например Освиенцим (Аушвиц).

Концентрационните лагери и фабриките на смъртта са функционирали при различни правила. Присъда за концентрационния лагер Белзен е едно, транспортиране до фабриката на смъртта Белз-ек, съвсем друго нещо. Първото е означавало глад и работа, но също и вероятност за оцеляване; второто е означавало незабавна и сигурна смърт чрез задушаване. Иронично, но това е причината, поради която хората са запомнили Белзен, но не и Белз-ек.

Той прави подобна забележка и относно жертвите на Сталин, твърдейки, че макар и в съветския ГУЛАГ между 1933 и 1945 са загинали около един милион души, други шест милиона са умрели от причинените от съветите гладове и из съветските смъртни полета. Според мен цифрите на Снадър са малко занижени – при всички случаи броят на хората, загинали в ГУЛАГ е по-голям от един милион – но пропорциите вероятно са правилни. В периода между 1930 и 1953 броят на хората, загинали в трудови лагери – от глад, студ и прекомерно напрежение – е много по-нисък от онзи на загиналите насилствено от разстрели или от глад в собствените си села.

Образът, който ние имаме за концлагериста с неговите дървени обувки, влачещ се за работа всяка сутрин, губещ ден след ден човешкия си облик – образът, който са ни създали брилянтните писания на Примо Леви, Ели Визел и Александър Солженицин – е в този смисъл малко подвеждащ. Всъщност затворниците, които са можели да работят, са имали поне някакъв шанс да останат живи. Онези, които са били прекалено слаби, за да работят, или за които не е могло да се организира работа поради войната и хаоса, са били много по-застрашени от смърт. Онези 5.4 милиона евреи, убити в Холокоста, са загинали най-често начаса, в газови пещи или в тихи гори. От тях и от телата им не са останали фотографии.

Хронологическите и географски аргументи, представени в Кървави земи усложняват и дебата около точното използване на думата „геноцид“. Както може би не всички знаят, тази дума (от гръцкото genos, племе, и френското –cide, съставна част, означаваща „убийство“), е измислена от полския адвокат от еврейски произход Рафаел Лемкин, който в продължение на дълго време се е опитвал да привлече вниманието на международната общественост към онова, което сам нарича „престъпленията на варварщината“. През 1933 той предлага на Лигата на нациите да разглежда като международно престъпление масовото убийство, извършено „от омраза към някаква расова, религиозна или социална общност“. След като успява да избяга от окупираната от нацистите Полша през 1940, Лемкин удвоява усилията си. Той убеждава обвинителите в Нюрнберг да използват думата „геноцид“ по време на процесите, макар и не в самата присъда. Той успява да прокара в новосформираната ООН Конвенцията за геноцида – одобрена след множество дебати от Общото събрание през 1948.

Както обяснява в книгата си Геноцидите на Сталин станфордският историк Норман Неймарк, дефиницията на ООН за геноцида е преднамерено тясна: „Действия, извършени с намерение да се унищожи, изцяло или отчасти, някоя национална, етническа, расова или религиозна група.“ Това е така, защото съветските дипломати са изисквали изключването на каквито и да е позовавания на социални, икономически или политически групи. Ако тези категории биха били допуснати, би станало възможно съдебното преследване на СССР за убийствата на аристократите (социална група), кулаците (икономическа група) или троцкистите (политическа група).

И макар че самият Лемкин е продължил да защищава едно по-широко разбиране на понятието, идеята, че думата „геноцид“ се отнася само до масовите убийства на етнически групи, се утвърдила в общественото съзнание. Всъщност, доскоро думата се използваше почти единствено за обозначаване на Холокоста – онзи геноцид, който се признава като такъв от почти всички.

Може би поради това необичайно повсеместно признание, тази дума е придобила в по-ново време почти магически качества. Днес нациите се борят за това историческите им трагедии да бъдат признати като „геноцид“, а понятието се е превърнало в политическо оръжие както между, така и вътре в отделните страни. Несъгласието между арменци и турци за това дали клането на арменци след края на Първата световна война е „геноцид“ стана обект на резолюция, представена пред Конгреса на САЩ. Водачите на Оранжевата революция в Украйна се бореха за това украинският глад да бъде признат като „геноцид“ от международните съдилища (а през януари 2010 един съд в Киев действително осъди Сталин и други висши служители на съветската власт за геноцид против украинската нация). Но кампанията беше потулена когато на власт дойдоха техните опоненти, които са повече про-руски настроени.

Както се вижда от историята на кампанията на Лемкин, дискусията за подходящото използване на тази дума е била възпрепятствана от различни политици още от самото начало. Нежеланието на левите интелектуалци да осъдят комунизма; фактът, че Сталин беше съюзник на Рузвелт и Чърчил; съществуването на германски историци, които се опитват да принизят значението на Холокоста чрез сравняването му със съветските престъпления – всичко това означава, че доскоро на Запад се считаше за политически некоректно да се признае, че сме победили един геноциден диктатор с помощта на друг такъв. Едва сега, след публикуването на толкова много материал от съветските и централноевропейски архиви, мащабите на съветските масови убийства започват да стават по-добре познати на Запад. През последните години, някои от страните, намирали се преди в съветската сфера на влияние – най-вече Балтийските страни и Украйна – започват да използват думата „геноцид“ в юридически документи за обозначаване и на съветските масови убийства.

Малката книжка на Неймарк също е принос към този дебат. Макар и да признава съмнителната политическа история на конвенцията на ООН, той продължава да твърди, че дори и при сегашното определение сталинските атаки срещу кулаците и украинските селяни трябва да се считат за геноцид. По същия начин трябва да бъдат разглеждани и сталинските кампании срещу определени етнически групи. По различни времена съветската тайна полиция е преследвала, арестувала и убивала етнически поляци, германци и корейци, живеещи в СССР и, разбира се, те убиха 20.000 полски офицери в Катин само в рамките на няколко седмици. Няколко по-малки етноса, особено чеченците, също са били масово арестувани и депортирани в периода непосредствено след войната. Подобна съдба са имали и кримските татари.

Също както Снайдър, Неймарк се е занимавал с множество различни теми – от новаторската му книга за съветската окупация на Източна Германия до изследвания на етническите прочиствания. В резултат на това аргументите му са авторитетни, ясни и трудни за опровергаване. И все пак, ако вземем на сериозно перспективата, предложена в Кървави земи, то трябва да се запитаме дали целия дебат около геноцида не е просто излишен. Ако масовите убийства на Сталин и Хитлер са били различни, но не отделни, и ако никои от тях не биха могли да се случат по същия начин без другите, то как тогава можем да говорим, че едните са геноцид, а другите – не?

За хората, които действително са живели и при двете тирании, такива определения нямат никакъв смисъл. Дали за полския дребен търговец има някаква разлика в това, че е бил убит защото е евреин, или защото е капиталист? Дали за умиращото от глад украинско момиченце има разлика в това, че е било лишено от храна, за да се създаде някакъв комунистически рай, или за да се доставят калории за войниците на Третия райх? Може би ние се нуждаем от нова дума, с по-широко определение, например „масово убийство, извършено по политически причини“. Или може би просто трябва да се съгласим, че думата „геноцид“ включва в определението си представите за преднамерено убийство чрез глад, също както газови камери и концентрационни лагери, че тя включва масовото убийство на социални групи също както и убийството на етнически групи – и да привършваме.

И накрая, тезите на Кървави земи усложняват също и модерното понятие за памет – тоест памет като нещо различно от история. Вярно е например, че модерната германска държава „си спомня“ за Холкоста – в официални документи, в обществени дебати, в паметници, в учебници – и често бива хвалена за това, че го прави. Но доколко всестранна е тази памет? Колко германци „си спомнят“ смъртта на три милиона съветски военнопленници? Колко от тях знаят или се интересуват от това, че тайният договор между Хитлер и Сталин е осъдил на депортация, глад и смърт не само обитателите на западна Полша, но също и ония от източна Полша – само че от съветски, а не от немски ръце. Клането от Катин е, в този смисъл, отчасти и немска отговорност: без тайното споразумение между двете сили то никога не би се случило. Но чувството на вина по повод Холкоста в модерна Германия много често не се простира и до съветските войници или дори до поляците.

Ако започнем да си припомняме двадесетото столетие действително като онова, което то е било, а не онова, което ние си представяме за него, злоупотребите с историята за национални политически цели също биха станали значително по-трудни. Модерната руска държава често говори за „двадесет милиона жертви“ по време на Втората световна война, като начин за подчертаване на собствената жертвеност и мъченичество. Но дори и ако приемем тази подозрително голяма цифра, все пак е невъзможно да се отрече, че мнозинството от тези хора не са били руснаци, не са живели в днешна Русия и са умрели не непременно поради немската агресия. Важно е също да се признае, че за съветските граждани е било също толкова вероятно да умрат по време на войната в резултат на решения, взети от Сталин, или поради взаимодействието между Хитлер и Сталин, колкото и поради решенията на самия Хитлер.

Макар и по други причини, американската популярна памет за Втората световна война също се нуждае от ревизия. В миналото ние понякога сме я наричали „добрата война“ – поне като начин да я различим от последвалите я, морално по-противоречиви войни. На някакво ниво това е разбираемо, защото ние се борехме за човешки права в Германия и Япония, ние осъществихме демократични режими в тези две страни и наистина би трябвало да се гордеем с това. Но също толкова вярно е и това, че освободихме половината Европа на цената на поробването на останалата половина. Имаше хепиенд за нас, но не и за всички. Това не ни прави непременно лоши – всеки разбира, че е имало конкретни политически и исторически обстоятелства, налагащи определени ограничения. Но то ни прави по-малко изключителни. А освен това то прави и цялата война не толкова ясна от морална гледна точка. Ние действително спечелихме войната срещу един геноциден диктатор с помощта на друг такъв.

Ако не друго, то поне една нова оценка на нещата, които знаем за Европа от годините между 1933 и 1953 би могла най-после да ни излекува от онази „липса на въображение“, която толкова възмущаваше Чеслав Милош преди шестдесет години. Колкото повече научаваме за двадесетия век, толкова по-трудно ще става да се правят лесни заключения и поучения относно хората, живели по онова време – и толкова по-лесно ще става да разбираме и съпреживяваме съдбите им.

 

Източник



[1] Czesław Miłosz, The Captive Mind (1953; Penguin, 2001), pp. 26–29.

Ан Епълбаум е известна американска журналистка, сътрудник на вестник The Washington Post. Книгата й Гулаг спечели наградата Пулицър за 2004 година. Понастоящем тя живее в Полша.

Pin It

Прочетете още...