В историята има повратни моменти – моменти, в които събитията се променят и бъдещето изведнъж става ясно. Но в историята има и междинни моменти – дни и седмици, когато всичко изглежда непостоянно и никой не знае какво ще се случи по-нататък. Одеса през лятото на 2022 г. е такъв град – спрян между големи събития. Паниката, обхванала града през февруари, когато изглеждаше, че руските нашественици могат бързо да победят, вече изглежда като нещо отдавнашно. Днес градът е горещ, полупразен и се подготвя за това, което ще последва.
Някои се подготвят за най-лошото. По време на Втората световна война Одеса е преживяла 10-седмична германска и румънска обсада, а след това и тригодишна окупация; сегашният кмет Генадий Труханов ми каза, че градът вече пълни складовете с храна и лекарства, в случай че историята се повтори. На 11 юли украинските служби за сигурност заловиха руски шпионин, който разузнаваше потенциални цели в града. На 23 юли руски бомби удариха доковете в Одеса, въпреки постигнатото само предишния ден споразумение за възобновяване на износа на зърно. Красивата крайбрежна улица, където Потьомкинските стълби водят към Черно море, остава блокирана от лабиринт от бетонни бариери и бодлива тел. Окупираният от руснаците Херсон, където можете да бъдете разпитани само за това, че говорите украински, е само на няколко часа път с кола.
Междувременно пешеходците се разхождат покрай италианските фасади в историческия център на Одеса и пият кафе под чадъри. Украинският писател Андрей Курков наскоро написа, че „навремето обръщах голямо внимание на времето, използвах го възможно най-ефективно“. Сега вместо това „обръщам внимание на войната“. В Одеса хората също обръщат внимание на войната, натрапчиво внимание; някои от тези, които срещнах, са инсталирали на телефоните си приложения, които повтарят сирените за въздушна тревога. Но после изключват звука, когато телефоните им започнат да вият. Страхът се нормализира, докато накрая се превърне в друга част от фоновия шум. В моя хотел имаше противобомбено убежище, стая без прозорци, но никой не отиваше там по време на въздушните нападения. „Или ще имаш късмет, или не“ – каза ми портиерът. Няма смисъл да се опитваш да избягаш от съдбата.
Градската градина в Одеса, август 2022
Онези, които не могат да издържат на живота, замръзнал в спряна анимация, са в чужбина и се чудят дали да се върнат; някои, които остават, се чудят дали да си тръгнат. Фирмите са затворени – разказаха ми за една, която е била затворена през първата седмица на инвазията; собствениците са уволнили всички и са се преместили в Испания – а инвестициите са спрени. Нищо от това не е случайно. Стратегията на Русия спрямо Украйна има за цел да деморализира и демотивира.
И тя работи. С изключение на случаите, когато не работи.
Защото отмалялостта на Одеса е просто фон, не реалната история: Не всички там страдат от апатия, тревожност или страх от загуба. Напротив, дори в този странен момент, когато времето сякаш не си струва да се измерва, някои хора са изключително заети. В целия град студенти, счетоводители, фризьори и всички други възможни професии се присъединиха към нещо, което може да се опише само като безпрецедентно социално движение. Те наричат себе си волонтери и техните организации, кампаниите им за групово финансиране и активността им помагат да се обясни защо украинската армия се бори толкова упорито и добре, защо десетилетният руски опит за присвояване на украинската държава в повечето случаи се проваля, дори (или може би особено) в рускоезична Одеса.
Сред един парализиран пейзаж, в една спряла икономика, в един град, в който никой не може да планира нищо, волонтерите създават бъдещето. Те не се страхуват от загуба, обсада или окупация, защото смятат, че ще победят.
Започвайки почти от нищо – тоест от една порутена жилищна сграда в задната част на празен двор – Анна Бондаренко вече е създала общност, убежище от войната. Офисите на нейната Украинска доброволческа служба (УДС) се намират в стари стаи с високи тавани; в най-голямата от тях, претъпкана с бюра, на една от стените са изписани думите „Доброто дело има голяма сила“. В другите стаи има кухня – често екипът се храни заедно – и няколко двуетажни легла за тези, които имат нужда от тях. Бондаренко ми разказа, че на 15-годишна възраст е прекарала една година като ученичка на обмен в американска гимназия, където за пръв път ѝ се е наложило да обяснява къде е Украйна и какво представлява, и въпреки че е от рускоговорящо семейство, е открила, че ѝ харесва идеята да бъде украинка. Там се запознава и с концепцията за общественополезен труд. Работила е като доброволка в местната църква на приемащото семейство, в национален парк, в приют за животни. Спомня си, че еучаствала в конкурс, опитвайки се да натрупа 150 часа общественополезен труд, за да получи сертификат, подписан от Барак Обама. (Нейният, уви, е подписан от някой друг.)
Връща се вкъщи с желание да продължи да работи като доброволка и се записва за участие в няколко фестивала, включително един, посветен на Деня на независимостта на Украйна. Но между фестивалите тя и приятелите ѝ не успяват да намерят организации, които да ги вдъхновят. В крайна сметка тя създава УДС – организация, която има за цел да реши този проблем, като свързва хората, които искат да бъдат доброволци, с други, които се нуждаят от помощ. Екипът създава добър уебсайт, установява контакт с няколко съмишленици в цялата страна и организира уикенди за обучение на хора, които искат да бъдат доброволци или да насърчават доброволчеството. Успяват да съберат и малко пари (включително малка безвъзмездна помощ от Националната фондация за демокрация, в чийто съвет членувам).
А след това започва войната. Търсенето внезапно експлодира.
Никой от екипа на УДС на Бондаренко не е на възраст над 30 години, а някои са под 20. Бондаренко, на 26 години, е една от най-възрастните в стаята. Въпреки това, още от ранните часове на сутринта на 24 февруари, УДС е получила хиляди заявки, като е създала набор от уебсайтове, чат сайтове и чатботове, които в крайна сметка са свързвали над 100 000 души – счетоводители, шофьори, медици – с над 900 организации в цялата страна. Украинците намират УДС чрез Instagram, Facebook, Telegram, TikTok; когато напишете „Искам да бъда доброволец“ в украинската търсачка на Google, УДС е първата организация, която се появява. Екипът на Бондаренко е изпращал доброволци, които да помагат за разпределянето на хранителни пакети на хора, загубили домовете си, да разчистват развалини след бомбардировки, а за онези, които са готови да поемат реален риск – да карат коли или автобуси във военни зони и да изтеглят хора. Хората им пишат за съвет: Как да правим коктейли „Молотов“? Как да се евакуираме? Доброволците се опитват да намерят експерти, които да им дадат отговори.
Понякога те спасяват собствените си колеги. Лиза е член на екипа на УДС от Мелитопол, украински град, окупиран още през първата част на войната. Не съобщавам фамилията на Лиза, защото родителите ѝ са останали в контролирано от Русия село в Южна Украйна, но мога да ви кажа, че тя има дълга червеникава коса, бял лак за нокти и сноп пшеница, украински патриотичен символ, татуиран на предмишницата ѝ. Когато все още е била в окупирания Мелитопол, руски патрули са я спирали и са я карали, както карат всички, да им покаже татуировките си. Тя криела снопа пшеница под риза с дълги ръкави, но всеки път, когато това се случвало, се ужасявала. Все пак отговаряла за разпределянето на храната в част от града, откъсната от центъра, и така останала, докато някой от партньорска организация не се обадил на Бондаренко, за да я предупреди, че Лиза е в списък на хора, които трябва да бъдат арестувани или отвлечени. УДС помогнал на Лиза да напусне в рамките на няколко часа.
Сега Лиза координира доброволците в окупираните територии, като използва приложения за кодирани съобщения и канали на Telegram. Същото прави и Стефан Воронцов, координатор на УДС от Нова Каховка, друг град зад руската линия. Той, както и Лиза, е останал повече от месец след инвазията, опитвайки се да бъде полезен. Заедно с колегите си събирал някакви средства, купували храна и лекарства и ги раздавали на хората, които са загубили къщи и работа. Доброволците в града се опитали да се защитят, като носели червени кръстове на ръцете си, но това имало обратен ефект: Символите привличали вниманието на руските войници, които спирали всеки, който ги носи, за да го разпитат, а понякога и да го арестуват. По времето, когато Воронцов избягал от Нова Каховка, доброволците се научили да изтриват всичко подозрително от телефоните си всеки ден, преди да излязат от къщи, и да имат внимателно подготвени отговори за руските войници, които ги спирали постоянно. Разговарях с Воронцов чрез видеовръзка; сега той живее в Грузия. „Хората си тръгват постоянно“, каза ми той. „Съвсем скоро няма да има кой да помага.“
Основният пункт за прием и хуманитарна помощ за вътрешно разселени хора в Одеса, август 2022
В известен смисъл руското подозрение към хора като Воронцов и Лиза е основателно. Въпреки че повечето от доброволците на място се занимават с чисто хуманитарна дейност, наистина има връзка между участието в обществения живот – всякакъв вид участие в обществения живот – и украинския патриотизъм. Тази връзка не е нова. Каквото и да е мотивирало хората да отделят време за своите общности преди войната, било то в името на музиката, изкуството или приютите за животни, същият импулс ги тласка към идеята, може би идеала, за демократична Украйна и ги кара да искат да помагат на военните усилия сега. Серхий Лукачко, който също работи в офиса на УДС, управлява уебсайт, наречен „Моят град“, който някога е бил посветен на подкрепата на културни събития и други проекти в Одеса. Сега той и негов колега използват таланта си за набиране на средства в помощ на бригада на украинската армия. Чрез групово финансиране те закупуват бронежилетки, допълнителни униформи и джипове, които са толкова търсени на фронта. „Говорим поне веднъж седмично“, каза ми Лукачко. „Те ми дават контролен списък.“
Това може да е мрачно място, тази сграда, пълна с много млади хора, някои от които все още преживяват травмата от изселването и всички имат приятели или роднини в сериозна опасност. Лиза има уговорено време да разговаря за няколко секунди с родителите си всеки ден, само за да се увери, че те са добре. Бондаренко има любим в армията. По-късно, по време на вечеря в кримски татарски ресторант, тя ми каза, че вече е загубила приятели заради войната. Когато за първи път научила за такава смърт, прекарала вечерта в плач. Втория път, когато това се случило, тя решила да оплаче всички накрая, когато войната свърши, „след като сме победили“.
В момента тя е заета. Както и всички останали в непосредствена близост до нея, и тази енергия създава своя собствена динамика, превръща се в собствено вдъхновение. В света на одеските обществени организации вече никой не се състезава за финансиране. Никой не се бори за позиция и не се тревожи за престиж. „Всички просто се опитват да си помагат един на друг“, казва Бондаренко, „и усещането е наистина различно“. И тя иска Одеса и Украйна да бъдат такива в бъдеще.
Бондаренко и нейният екип са вдъхновени от американските практики за общественополезна дейност – добре разработени уебсайтове, умни публикации в социалните мрежи, но в Одеса действат и други културни влияния. Едно от тях е толока – стара дума, използвана в украинския, руския и някои балтийски езици за описание на спонтанни проекти на общността. Когато нечия къща изгори, селото се събира, за да я възстанови. Това е толока. Когато някой мъж умре, селото помага на вдовицата да прибере реколтата си. Това също е толока. Украинският писател Курков определя толока като „съвместна работа за общото благо“ и това помага да се обясни защо толкова много хора са се отказали от толкова много неща, за да се включат.
Дмитрий Милютин
Магазинът на Дмитрий Милютин е пълен с различни военновременни материали
Дмитрий Милютин например живее в свят, който по нищо не прилича на старомодно украинско село. Той държи парфюмерия – магазин в центъра на Одеса, в който продава известни парфюми, както и всевъзможни странни неща – флакони с аромат на дим или на ябълков пай. Създава парфюми за индивидуални клиенти и казва, че се смята за ценител „не само на ароматите, но и на емоциите“. От началото на войната обаче той е продал една пета от колекцията си от парфюми и е взел заем, за да осигури военно облекло на украинските войници, които се сражават край Одеса. Украинската армия разпространява основни униформи, но не и такива жилетки, специално предназначени за носене на оръжие и аптечки, или леки раници, които американските войници приемат за даденост. Милютин е убедил местен моден дизайнер да остави настрана шивашкия си бизнес и да започне да шие всевъзможни приспособления, снабдени с индустриални велкро-ципове, за да улесняват движенията на войниците. Освен това поддържа пряка връзка с командирите.
Докато разговаряме с Милютин, две жени на токчета и с пълен грим влизат да си купят парфюм. Напръскват различни аромати на малки пръчици и ги размахват пред носа си, докато Милютин продължава да говори за дизайна на раниците, които се валят на пода под флаконите. Дамите не се притесняват от раниците, защото и това, подобно на сирените за въздушна тревога, вече е нещо нормално.
Зад ъгъла на магазина на Милютин, в офиса на Олександър Бабич също има купчини спални чували, постелки за земя, бинокли и очила за нощно виждане, закупени с дарения, които сега се сортират за разпределение. Бабич е известен историк и автор на книгата Одеса 1941-1944 г., която разказва за ежедневието по време на фашистката окупация, за това как хората са оцелявали и, както пише той, „как са се сприятелявали с врага – или са му се противопоставяли“. Когато войната започва, той прекарва семейството си през границата, връща се у дома и започва да се подготвя за съпротивата срещу новия враг. Заедно с някои историци от Херсон, които сега живеят в апартамента му, издирва, внася и разпространява оборудването, което е подредено до рафтовете с книги. Самите те ходят на стрелбища, за да се упражняват. В съвсем реален смисъл те вече подкрепят украинските войници по начина, по който би го направило едно старовремско съпротивително движение, с тази разлика, че използват интернет, за да събират пари и да купуват оборудване.
Олександър Бабич
И те не са сами. В полуизоставена сграда в друга част на града Наталия Тополова ме запозна с група жени, които, финансирани от патриотично настроен цветар, тъкат специални камуфлажни одеяла и костюми за снайперистите. Тези „дами-паяци“, както сами се наричат, идват, когато могат – след работа, когато децата са на училище, за да шият ленти от разноцветни платове върху плат и мрежи. В едно улично кафене двама инженери от Одеса ми обясниха как са работили, отново с познати офицери, за да определят точно подходящата оптична технология, от която украинските войници се нуждаят, за да работят по-добре оръжията им. След това са събрали пари и са започнали да я внасят от Америка и Япония.
В елегантната си галерия в центъра на града Михаил Рева, известен украински скулптор, проектирал няколко забележителни паметника из Одеса, също е завладян от духа на толока. Неговата фондация „Рева“, първоначално създадена за финансиране на художественото образование и градския дизайн в Украйна, е пренасочена към закупуване на комплекти за първа помощ за войниците. Различните международни контакти, които Рева е натрупал през годините – приятел от Сан Диего, който е живял в Одеса, други художници и дизайнери от цял свят – са му помогнали да плати и за програма за обучение, предназначена да учи войниците как да използват комплектите за първа помощ, особено турникетите, които могат да спасят човек на място. В подкрепа на украинската армия той използва не само украинското гражданско общество, но и гражданското общество в много други страни.
„Къщата на слънцето“, бронзова скулптура на Михаил Рева, разположена на плажа Ланжерон на черноморското крайбрежие.
Мащабът на тези усилия изненадва външните наблюдатели, а всъщност не би трябвало. Твърде често в Америка и Европа определението ни за гражданско общество е тясно и ограничено. Използваме този термин, за да означим „правозащитни групи“, или го бъркаме с организациите с нестопанска цел, сякаш гражданското общество се състои само от организации с отдели за човешки ресурси и изрядни мисии. Гражданското общество обаче може да има и анархичен, спонтанен характер, да възникне в отговор на извънредна ситуация или криза. То може да прилича на училищната стая в Одеса, която временно е натъпкана до тавана с консерви, хартиени кърпи, детски памперси, пакети с макарони, където Наталия Богаченко, бивша бизнесдама, ръководи пункт за разпределение на хуманитарна помощ („контролиран хаос“, както го нарича тя). Може да прилича на двата шикозни киевски ресторанта, от които Слава Балбек стартира хранителна кухня за териториалната армия през първите дни на войната, като в крайна сметка организира 25 ресторанта и две пекарни в кооператив, който приготвя хиляди ястия всеки ден.
Балбек е известен най-вече като архитект, основател на най-успешната дизайнерска компания в Украйна; на ръката му са татуирани мотиви от картина на Казимир Малевич, което добавя допълнителен аспект към украинската татуировка. Но въпреки че Балбек обикновено е заобиколен от художници и архитекти, въпреки че е проектирал хотели и офиси в Китай и Калифорния, той ми каза, че в онези странни, напнически дни от началото, готвачите, пекарите и доброволците са създавали особен вид творческа енергия, събирайки нещо от нищото, въвеждайки иновации и адаптирайки се. „О, имаме само яйца за готвене, казваха те: „Нека днес направим закуска за целия ден!“. В крайна сметка, казва той, „колегите ти доброволци стават като второ семейство“. И никога не ги забравяш.
Тази история има и по-тъмна страна. Ако украинската армия все пак беше по-добре екипирана, или ако Украйна беше по-богата или по-добре управлявана страна, или ако толкова много украинци не бяха губили толкова много време през последните 30 години, създавайки корупционни схеми или борейки се срещу тях, то може би нямаше да е необходимо това огромно социално движение. Доброволците се появиха именно защото украинските войници нямат аптечки, украинските снайперисти нямат подходящи униформи, а украинската държава не разполага с достатъчно възможности да разпределя тези неща. Много от доброволците успяват, защото видни или предприемчиви хора могат да нарушават бюрократичните правила за внос, могат да събират пари по-бързо от държавата, а след това могат да доставят оборудване директно на офицерите на терен или на бежанците във военните зони. „Без доброволци би било невъзможно да продължим тази война“, казва Милютин, ценителят на екзотичните аромати. Но това също е обезпокоително, тъй като адреналинът, необходим за поддържане на такова ниво на активност, вече е на изчерпване. Дори доброволците трябва да си плащат наема.
Наталия Тополова, която изработва специални камуфлажни одеяла и костюми за снайперисти
Но дори и ако е вдъхновена от дефицитите на украинската държава, мнозина се надяват, че тази вълна на активизъм ще доведе до промяна на тази държава, точно както я промени народната активност по време на Оранжевата революция през 2004-2005 г. и протестите на Евромайдана през 2013-2014 г. Точно защото Одеса е рускоезичен град с космополитна история, точно защото Одеса има жив спомен за окупацията, доброволческото движение тук разтърсва рязко много от жителите на града в посока на „украинскостта“, както и в посока на нещата, които този термин представлява днес: демокрация, откритост и европейска идентичност.
В Одеса този процес вече е започнал. Богаченко, активистката, която ръководи центъра за помощ на бежанците, ми каза, че говори на руски, но не се съмнява в това коя е: „Грък, евреин, руснак, украинец – ако имаш украински паспорт, ти си украинец“. Рева, скулпторката, е учила в художествено училище в Русия (в тогавашния съветски Ленинград), но описва днешната война като състезание между доброто и злото, в което изборът на страна не е никак труден. Руснаците, казва той, сред които има много бивши приятели и колеги, „искат да унищожат всичко и да ни направят роби“. Труханов, кметът, който е обвиняван, че тайно притежава руски паспорт и поддържа дълбоки руски връзки, прекара голяма част от разговора ни, отричайки яростно, че това е така, въпреки че не го попитах за това. Сега той е направил ясен избор – за Украйна и срещу Русия – и иска всички да го знаят.
Наталия Богаченко, която ръководи пункт за събиране на хуманитарна помощ
Житейският опит на тези украинци вече е създал голяма пропаст между тях и руските им съседи. Руският президент Владимир Путин обича да говори за това, че руснаците и украинците са една и съща нация, един и същ народ. Но гражданската и военната мобилизация на Украйна около войната е най-добрата възможна илюстрация на това колко много и колко бързо могат да се разминат нациите и хората. Защото, въпреки че в Русия се провеждат няколко онлайн акции за набиране на средства за армията, няма нищо подобно на това, което се случва в Украйна, няма масова гражданска мобилизация, няма екипи от доброволци, няма еквивалент на оркестър „Калуш“ – украинската група, която спечели конкурса за песен на Евровизия тази година, продаде трофея си на търг за 900 000 долара и използва парите, за да купи три безпилотни самолета PD-2 за армията.
И нищо чудно: Следвайки стъпките на предшестващите го съветски лидери, Путин систематично унищожава гражданския дух, появил се след разпадането на Съветския съюз, изтласквайки всичко спонтанно и самоорганизирано от руското общество, заглушавайки не само независимите вестници и телевизии, но и историческите дружества, природозащитниците, Свидетелите на Йехова. Ленин е дълбоко подозрителен към всяка група или организация, която не е пряко зависима от комунистическата партия, колкото и аполитична или светска да е тя. Путин е наследил същата параноя.
За да попречи на хората да се организират – за да ги убеди, че няма смисъл да правят каквото и да било или да променят каквото и да било – в продължение на две десетилетия руската държава и нейната пропагандна машина насърчаваха страха, апатията и цинизма. Всяка вечер телевизионните новини се подиграват на Запада и редовно заплашват с ядрена война, като дори обещават „унищожаването“ на Великобритания или Ню Йорк. Резултатът от това е, че руснаците не протестират масово срещу войната, но и не организират спонтанно огромни кампании в нейна подкрепа. Донякъде мистериозната кампания „Z“ (Защо Z? Още никой не е успял да обясни) е видима в социалните медии и по телевизията, но по улиците не се забелязва голям военен плам или активност на Z.
Напротив, единствените истински масови активисти в Русия в момента са анонимните екипи от смели хора в цялата страна, които тихомълком помагат на украинските бежанци, насилствено депортирани в далечни части на Русия, да се завърнат у дома. Преди няколко седмици се срещнах с руска активистка в изгнание, която описа веригата от връзки, които е използвала, за да помогне на украинка с малко бебе и без паспорт и виза – те са се изгубили в хаоса – да избяга от далечния изток на Русия и да пресече западната граница на страната в Естония. Но усилията на активистката я поставят в дисидентското малцинство. Тя е напуснала Русия още преди инвазията; колегите ѝ по тази модерна „подземна железница“ работят тайно.
В Украйна тя би била лидерка на утвърдена и уважавана организация. В Русия тя рискува да бъде арестувана като враг на народа. Дори само този парадокс обяснява как двете страни са станали толкова различни.
Започнах тази статия с двусмислието, което витае в парливия въздух на Одеса, и трябва да завърша с напомнянето, че това чувство не е изчезнало. Участието в доброволческото движение, макар и широко разпространено, не е всеобщо. Украйна не е нация от светци. Не всеки с украински паспорт се бори за страната или дори планира да остане в нея. Не всеки е активен, смел или оптимистично настроен. Мой познат от Ню Йорк описва украинка, работеща на Уолстрийт, която реагирала на войната така: Трябва да измъкна семейството си и след това никога повече няма да се върна там. Във влака от Варшава за Киев срещнах жена, която се връщаше у дома от изгнание и чийто скептицизъм по отношение на украинските лидери я водеше към всевъзможни конспиративни теории: Как така моят апартамент беше повреден, а къщите на богатите бяха пощадени?
Но това, което има значение, е какво ще последва, а гласове като тези няма да са решаващите в следвоенна Украйна. Тази роля ще принадлежи на онези, които са останали, на онези, които са били доброволци, на онези, които са създали ad hoc организации, превърнали се в истински такива, които са положили усилия да свържат хлебарите, таксиметровите шофьори и медиците с военните усилия. Доброволците ще създадат следвоенната култура на Украйна, ще възстановят градовете и ще управляват страната в бъдеще. Те ще се противопоставят на руското влияние, руската корупция и руската окупация, защото съвременната руска държава заплашва не само живота и собствеността им, но и самата им идентичност. Те са се определили срещу руската автокрация, която потиска спонтанността и творчеството, и ще продължат да го правят дълго след края на войната.
Одеският национален академичен театър за опера и балет, заобиколен от чували с пясък
Одеса остава град, който се намира между големите събития. Докато пиша това, не знам какво ще се случи по-нататък. Мога само да кажа, че активистите и доброволците в Одеса и в цялата страна вярват, че следващото голямо събитие ще бъде не поредното бедствие, а украинската победа.
