Всяко пътуване до Румъния е за мен и пътуване до едно друго време, през което никога не знаех кое точно в собствения ми живот е случайно и кое – инсценирано. Затова във всичките си публични изказвания аз постоянно настоявах да получа достъп до досието си, което всеки път ми беше отказвано, по различни причини. Вместо това обаче всеки път имаше признаци, че те отново, тоест все още, ме наблюдават.
Миналата пролет бях в Букурещ по покана на New Europe College (NEC). В първия ден седях заедно с една журналистка и фотограф във фоайето на хотела, когато един мускулест портиер попита дали имаме разрешение и се опита да отнеме камерата на фотографа. „Тук не са разрешени никакви снимки, включително и на частни лица“, развика се той. На следващата вечер имах уговорена вечеря. Както се бяхме разбрали, един приятел дойде в 18 ч. да ме вземе. Когато завил в улицата на хотела, той забелязал, че го следи някакъв човек. А когато на рецепцията помолил да ми позвъни по телефона, дамата там му казала, че първо трябва да попълни формуляр за посетители. Той се стреснал, защото такова нещо не му се било случвало никога, нито дори при Чаушеску.
Тръгнахме към ресторанта. Той непрекъснато ме караше да сменяме страната на улицата. Още не подозирах нищо. Едва на следващия ден той разказа на Андрей Плешу, директора на NEC, за формуляра в хотела и за това, че някой ни е следил през цялото време. Андрей Плешу беше възмутен и изпрати секретарката си в хотела, за да откаже всички следващи нощувки. Мениджърът на хотела излъга, че дамата от рецепцията била на работа за първи път и не знаела как да се държи с гостите. Но секретарката я познаваше и знаеше, че тя работи в този хотел от много години насам. Тогава мениджърът призна, че „патронът“, тоест притежателят на хотела, бил бивш човек от Секуритате, който за съжаление бил непоправим. След това се усмихна и каза, че NEC може да откаже нощувките, но в останалите хотели от тази категория положението е съвсем същото. Разликата била само в това, че ние не го знаем.
Аз напуснах хотела. След това вече не забелязвах никакво следене. Или тайната служба се беше оттеглила, или започнала да работи по-професионално, тоест невидимо.
За да им бъде известно, че ще се нуждаят от агент в 18 ч., те би трябвало да са подслушвали телефона ми в хотелската стая. Тайната служба на Чаушеску, Секуритате, не е премахната, а само преименувана на SRI (Румънска Информационна Служба). По собствени данни тя е поела 40 процента от персонала на Секуритате. Действителният процент вероятно е още по-висок. А останалите 60 процента днес са или пенсионери (с три пъти по-високи от останалите пенсии), или нови шефове на пазарната икономика. Освен дипломат, един бивш шпионин днес може да бъде всичко възможно в Румъния.
Който изискваше досието си, дразнеше дори и приятелите
Отварянето на архивите интересуваше румънските интелектуалци толкова малко, колкото и новите сделки на партийните шефове и агентите. Когато човек настояваше за обществен достъп до досиетата, както го правех аз, се дразнеха даже и приятелите. Също и по тази причина досиетата в продължение на години се намираха под управлението не на неохотно създадената под натиска на ЕС нова служба (с непроизносимото име CNSAS), а на старата-нова тайна служба. CNSAS трябваше да изпраща молби до тях, които понякога бяха удовлетворявани, но най-често отхвърляни, дори и с обяснението, че по изискваното досие все още се работи. През 2004 г. бях в Букурещ, за да подсиля малко старата си молба за получаване на достъп до досието. Бях удивена, когато на входа видях три млади дами в блестящи чорапогащи, миниполи и дълбоки деколтета, сякаш тук се влизаше в някакъв еротичен център. Между тях пък стоеше войник с автомат на рамо, все едно, че сте в казарма. Шефът на службата не се появи на срещата, макар че тя беше уговорена предварително.
Тази година една изследователска група попадна на досиетата на румънско-немски автори от „групата Банат“. Секуритате имаше по едно специализирано отделение за всяко малцинство. Това за немците се казваше „Немски националисти и фашисти“, унгарското отделение пък се казваше „унгарски иредентисти“, онова за евреите – „еврейски националисти“. Всички румънски писатели имаха честта да бъдат наблюдавани от отдела за „изкуство и култура“.
Внезапно открих и собственото си досие под името „Кристина“. Три тома, 914 страници. Започнато е на 8 март 1983 г., но съдържа и документи от по-ранни години. Причина за започването на досието: „тенденциозни изкривявания на действителността в страната, особено в селската среда“, в моята книга Низини. Текстови анализи от различни шпиони потвърждаваха това. Както и фактът, че принадлежа към един „кръжец от немскоезични поети“, който бил „известен с вражеските си работи“.
Досието е творение на SRI от името на старата Секуритате. Десет години те са „работили“ по него в пълно спокойствие. Това не може да се нарече фризура, досието е напълно лишено от всякакви съществени подробности.
Трите години в завода за трактори Технометал, където бях преводачка, липсват. Аз превеждах ръководствата за машините, които се внасяха от ГДР, Австрия или от Швейцария. Две години седях в една канцелария с още четири счетоводителки. Те пресмятаха заплатите на работниците, аз влачех в канцеларията моите дебели речници. Не разбирах нищо от хидравлични или нехидравлични преси, лостове или нарези. Когато в речника имаше две, три или даже седем различни думи, отивах в халето и питах работниците. Те ми казваха правилната румънска дума и без знания по немски – те познаваха машините. През третата година беше създадено едно „протоколно бюро“. Директорът ме премести там заедно с две новоназначени преводачки, от френски и от английски език. Едната беше съпруга на университетски професор, за когото още от моите студентски години се говореше, че е секурист. Другата беше снаха на втория най-важен таен служител в града. Ключ за шкафа с документите имаха само те двете. Когато идваха гости от чужбина, аз трябваше да напущам канцеларията. След това очевидно трябваше да бъда направена подходяща за това бюро, чрез два опита за вербуване от тайния агент Стана. След втория отказ думите на раздяла бяха: „Ти ще съжаляваш за това, ние ще те удавим в реката.“
Една сутрин дойдох на работа и речниците ми лежаха на пода пред вратата. Мястото ми беше заето от един инженер, повече не можех да работя в тази канцелария. Вече нямах маса, нямах стол. Два дни седях на инат по осем часа на бетонното стълбище между партера и първия етаж, опитвах се да превеждам, за да не може никой да каже, че не работя. Хората от канцелариите ме заобикаляха мълчаливо. Приятелката ми Джени, инженерка, знаеше защо се беше стигнало дотук. Всеки ден на път за вкъщи бях й разправяла всичко. В обедната почивка тя дойде и седна при мен на стълбите. Ядохме заедно, както преди това в моята канцелария. От високоговорителя на двора както винаги някакви хорове пееха за щастието на народа. Тя ядеше и плачеше заради мен, аз – не. На третия ден се инсталирах в канцеларията на Джени, тя ми освободи ъгъла. Също и на четвъртия. Беше голяма канцелария. На петия ден тя ме чакаше пред вратата: „Не мога да те пущам повече в канцеларията. Представи си, колегите казват, че си била агентка.“ – „Но как е възможно това?“, попитах аз. „Сама знаеш как живеем“, отговори тя. Взех си речниците и отново се отправих към стълбището. Този път плачех и аз. Когато отидох в халето, за да попитам за някаква дума, работниците подсвиркваха подире ми и викаха: „секуристка!“. Беше като в дяволски казан. Колко ли шпиони е имало в канцеларията на Джени и в халето? Атаките бяха поръчани отгоре, клеветите трябваше да ме принудят да напусна. В началото на това трудно време почина баща ми. Вече не можех да се владея, трябваше някак да се уверявам, че все още съществувам на тоя свят. Започнах да описвам досегашния си живот – и така възникнаха кратките разкази от Низините.
Това, че ме смятаха за агентка, защото бях отказала да стана агентка, беше по-лошо от опитите за вербуване и от смъртната заплаха. Бях оклеветена именно от ония, които бях предпазила, като отказах да шпионирам. Джени и една шепа колеги знаеха каква игра се води с мен. Но другите, които ме познаваха само отдалеч, не знаеха нищо. Как бих могла да им обясня всичко, което се беше случило, как бих могла да докажа нещо? Това беше напълно невъзможно и Секуритате го знаеше – точно затова го и правеше. Те знаеха, че тази измама ме премазва повече от тяхното изнудване. Човек свиква дори и със смъртните заплахи. Те са част от живота, който водиш. Противопоставяш се на страха дълбоко в себе си. Но чрез клеветата те ограбват душата ти. Човек просто бива чудовищно обкръжен.
Колко дълго продължи това състояние вече не зная. Струваше ми се безкрайно. Вероятно са били само седмици. В края на краищата бях уволнена.
И за всичко това в досието ми има две думи, написани на ръка като забележка към един протокол от разпит: години по-късно вкъщи разказвах за опита за вербуване в завода. Старши лейтенант Падурариу отбелязва в полето на страницата: „вярно е“.
Сега започнаха разпитите. Обвиненията: че не работя, че живея от проституция, от търговия на черно, като „паразитен елемент“. Споменаваха се имена, за които не бях чувала нищо през живота си. И за шпионаж в полза на ГФР, защото бях се сприятелила с една библиотекарка от Гьоте-института и с преводачка от немското посолство. Часове наред измислени обвинения. Но не само това. Нямаше нужда от призовка, просто ме грабваха от улицата. Бях на път към фризьорката си и един полицай ме преведе през тясна желязна врата в сутерена на едно студентско общежитие. Трима цивилни мъже седяха около една маса. Един дребен, костелив, им беше шеф. Поиска ми паспорта, каза: „Е, курво, пак ли се срещаме.“ Още никога не бях го виждала. Била съм имала секс с осем арабски студенти, които ми плащали с чорапогащници и козметика. Не познавах нито един-единствен арабски студент. Но когато му казаха това, разпитващият отговори: „Ако поискаме, ще намерим и двадесет араби като свидетели. Ще видиш, ще стане чудесен процес.“ Постоянно хвърляше паспорта ми на пода, трябваше да се навеждам и да го вдигам. Около 30-40 пъти. Когато се бавех, ме риташе в кръста. Зад вратата пищеше женски глас. Мъчение или изнасилване, дано да е само запис, мислех си аз. След това трябваше да изям осем твърдо сварени яйца и зелен лук със сол. По някакъв начин успях да ги изгълтам. След това костеливият отвори желязната врата, изхвърли паспорта ми навън и ме ритна отзад. Паднах с лице в тревата до един трънак. Повърнах, без да вдигам глава. Без да бързам, вдигнах паспорта си и се прибрах в къщи.
Грабването от улицата беше по-страшно от призовка. Никой не знаеше къде си. Човек можеше да изчезне без следа или, както вече ме бяха заплашвали, да бъде изваден от реката като удавник. В такъв случай биха го нарекли самоубийство.
В досието няма никакви разпити, никакви призовки и никакво грабване от улицата
Онова, което се намира в досието относно 30 ноември 1986: „Всяко пътуване, което Кристина предприема до Букурещ и до други места, трябва своевременно да бъде донасяно до дирекция I/A (вътрешна опозиция) и III/А (шпионаж)“, така че „да се осигури постоянен контрол“. И че не мога да пътувам където и да било в страната без следене, за да „се проведат необходимите контролни мерки в отношенията й със западногермански дипломати и западногермански граждани.“.
Следенето беше различно, в зависимост от намеренията. Понякога то не се забелязваше, друг път биеше не око, побесняваше и се превръщаше в агресия. Когато Низините трябваше да се появят в западноберлинското издателство Rotbuch Verlag, редакторката и аз, за да не правим впечатление, се бяхме уговорили да се срещнем в Пояна Брашов, в Карпатите.. Пътувахме по отделно, като скиори. Мъжът ми Рихард Вагнер беше отпътувал с ръкописа за Букурещ. Аз трябваше да пристигна на следващия ден с нощния влак. В железопътната гара в Тимишоара ме пресрещнаха двама мъже и искаха да ме вземат със себе си. Казах им: „Без заповед за арестуване не отивам никъде.“ Те конфискуваха билета и паспорта ми и преди да изчезнат казаха да не мърдам от мястото си, докато се върнат. Отидох на перона. Това беше по времето на голямото пестене на електричество, спалният вагон стоеше в тъмното в края на перона. Качването беше разрешено само малко преди тръгване, вратите бяха още заключени. Двамата мъже също бяха там, ходеха насам-натам, заблъскаха ме и на три пъти ме събориха на земята. Мръсна и разчорлена аз ставах, все едно не е имало нищо. Чакащите също гледаха, все едно, че не е имало нищо. Когато вратата на вагона най-после се отвори, аз се пробутах по средата на тълпата. Двамата мъже също се качиха. Аз отидох в купето, разсъблякох се наполовина, навлякох отгоре пижамата, за да прави впечатление, когато ме дърпат навън. Когато влакът тръгна, отидох в тоалетната и скрих зад умивалника едно писмо до amnesty international. Двамата мъже стояха в коридора и разговаряха с кондуктора. Аз имах най-долното легло в купето. Може би защото там по-добре могат да ме сграбчат, мислех си. Когато кондукторът дойде в купето, той ми даде билета и паспорта обратно. Попитах го откъде ги е взел и за какво е разговарял с двамата мъже. „Какви мъже?“, отговори той. „Тук има десетки.“
Цяла нощ не склопих очи. Лекомислие беше да се кача, мислех си, те ще ме изхвърлят някъде през нощта от влака. Когато навън взе да посивява, страхът ми постепенно отмина. За инсценирано самоубийство сигурно щяха да използват нощта, мислех си. Преди да станат първите пътници, отидох в тоалетната и взех скритото писмо. После се облякох, седнах на ръба на леглото и зачаках, докато влакът навлезе в Букурещ. Слязох, все едно че не се е случило нищо. За този ден в досието ми също не пише нищо.
От преследването имаше последици и за други. Един приятел беше забелязан за пръв път от тайните служби по време на моето четене на Низини в букурещкия Гьоте-институт. След това са били събрани данните му, открито му е било досие и оттам нататък той е бил наблюдаван. Това го пише в неговото досие, в моето за това няма нито дума.
Тайната полиция идваше и си отиваше както си поиска, когато ние не бяхме в къщи. Често те нарочно оставяха следи – угарки от цигари, разместени столове, картини, свалени от стената. Заплахата се точеше в продължение на седмици. От една лисича кожа, която лежеше на пода, едни след други бяха отрязани опашката, краката, а накрая и главата – и положени до нея, без да си личи нищо. Едва при чистенето забелязах за първи път, че опашката лежи отрязана до кожата. Първия път все още мислех за някаква случайност. Но когато няколко седмици по-късно беше отрязан и задния крак, започнах да се плаша. Докато беше отрязана и главата, проверката на лисицата беше първото нещо, с което се занимавах, когато се прибирах в къщи. Можеше да се случи всичко, жилището беше изгубило частния си характер. Когато се хранехме, всеки път си мислехме, че яденето може да е отровено. За този психически терор в досието няма и дума.
През лятото на 1986 посетих писателката Ана Йонас[1] в Тимишоара. Тя и други автори бяха протестирали на 4.11.1985 в писмо до румънския съюз на писателите – което се намира в досието ми – срещу това, че не ми е разрешено да пътувам до панаира на книгата, до Евангелския църковен ден и до моето издателство. Посещението е точно документирано в досието ми, а от 18 август 1986 има и един телекс до граничната служба, в който се нарежда да се провери багажа на Ана Йонас „най-внимателно“, а резултатите да бъдат съобщени. Затова пък липсва посещението на журналиста от ZEIT Ролф Михаелис. След излизането на Низини той искаше да проведе разговор с мен. Беше обявил идването си с телеграма и беше разчитал на това, че ще ме намери вкъщи. Но телеграмата беше прихваната от тайната полиция, а Рихард Вагнер и аз, без да знаем нищо, бяхме отпътували за няколко дни при родителите му на село. Два дни Михаелис беше звънял отново и отново на вратата ни, напразно. На втория ден трима мъже го причакали в помещението за сметопровода и брутално го пребили. Пръстите и на двата му крака били счупени. Ние живеехме на петия етаж, асансьорът не се движеше, защото нямаше ток. Михаелис е трябвало да се влачи на четири крака по тъмното като в рог стълбище, докато стигне до улицата. Неговата телеграма липсва в досието, макар че в него се намира цяла колекция прихванати писма от запад. Според досието това посещение никога не се е случвало. Тази липса също показва, че тайната служба е прикрила действията на своя щатен персонал, за да не може никой да бъде привлечен под отговорност чрез преглеждането на досието. По този начин е било направено така, че Секуритате след Чаушеску се превърна в някакво абстрактно чудовище без извършители.
Ролф Михаелис искал да ни защити и писа за тази атака едва след нашето отпътуване на запад. От досието знам, че това е било грешка. Не мълчанието, а само публичността на запад можеха да ни защитят. Също от досието ми става ясно, че срещу мен е бил подготвян сюрреален процес за „шпионаж в полза на ГФР“. Само на отклика от книгите ми и на литературните награди от Германия дължа това, че планът не е бил осъществен и че не съм била арестувана.
Ролф Михаелис не можеше да ни позвъни преди посещението си, защото нямахме телефон. В Румъния се чакаше години наред за телефонен абонамент. На нас обаче ни предложиха такъв без дори да сме подавали молба. Отказахме, защото знаехме, че един телефон ще е най-сигурната подслушвателна уредба в малкото ни жилище. Приятелите, които имаха телефони, първо ги пъхаха в хладилника, а след това пускаха високо някаква плоча, когато ние им отивахме на гости. Отказът от телефона обаче не помогна с нищо, тъй като половината от материалите от досието, което ми беше връчено, са протоколи на подслушване от жилището ни.
В досието на Рихард Вагнер се намира една nota de analiza от 20 февруари 1985, от която става ясно, че никой от двама ни не е вкъщи. И „същевременно беше проведено монтиране на специални средства в жилището, чрез които можем да получаваме данни от оперативен интерес.“ Там се намира и планът за монтиране на буболечките. В жилището под нас е бил пробит тавана, а у нас – пода. В двете стаи буболечките са били зад шкафовете.
Протоколите от подслушванията често са пълни с многоточия, защото шумът от грамофонните плочи е пречел. Но музиката също не помагаше винаги, защото ние си мислехме, че ни подслушват с микрофони отдалеч. Това, че са ни подслушвали ден и нощ, не ни минаваше през ума. Разбира се, по време на разпити винаги се случваше така, че разпитващите ни конфронтираха с неща, които не би трябвало да знаят. Но поради ужасната бедност и изостаналост на Румъния ние си мислехме, че Секуритате изобщо не може да си позволи модерна подслушвателна техника. По-точно казано, мислехме си, че просто не струваме чак такива разходи. При целия страх все пак си оставахме наивни, относно степента на наблюдение ние сме се заблуждавали напълно.
Секуритате е проверила професията, работното място и политическата благонадеждност на всички жители от нашия десететажен блок, като им е изготвила лични формуляри – вероятно за да намери шпиони сред съседите ни. Ония, които още не бяха попадали на мерника на тайната служба, бяха маркирани с печат „NECUNOSCUT“ (непознат).
Дори и най-близката приятелка е част от системата на любов и предателство
Един от най-близките ни приятели беше Роланд Кирш. Той живееше наблизо и ни посещаваше почти всеки ден. Беше инженер в една кланица, фотографираше унилото ежедневие и пишеше прозаически миниатюри. През 1996 в Германия излезе едно томче от него, Сънят на лунната котка – посмъртно, защото през май 1989 той беше намерен обесен в жилището си. Съседите му казват днес, че в нощта на смъртта му откъм жилището са се чували множество високи гласове. Аз също не вярвам в приказките за самоубийство. В Румъния подробностите около едно погребение се уреждат в течение на дни. При самоубийство аутопсията е нещо, което се подразбира от само себе си. Но родителите на Роланд Кирш получиха всички документи само за един ден. Той беше погребан бързо и без аутопсия. А в дебелия свитък с протоколите Роланд Кирш не се споменава нито веднъж. Името е изтрито, този човек не е съществувал никога.
Но на един мъчителен въпрос досието ми все пак даде отговор. Една година след отпътуването ми Джени ни дойде в Берлин на гости. От времето на историята в завода тя беше най-близката ми приятелка. И след като бях уволнена, ние се виждахме почти ежедневно. Но когато разгледах паспорта й в кухнята в Берлин и видях още визи и за Франция и Гърция, аз й казах в очите: „Такъв паспорт не се получава без нищо, какво си направила за него?“ Отговорът й беше: „Изпрати ме тайната служба, а и аз непременно исках да те видя още веднъж“. Джени беше болна от рак – тя вече отдавна е мъртва. Тя ми разказа, че е получила задачата да претърси жилището ни и да проучи ежедневните ни навици. Кога ставаме и кога си лягаме, кога и какво пазаруваме. Но когато се върне обратно, ще разкаже само онова, за което се уговорим, обеща ни тя. Тя живееше при нас, искаше да остане един месец. С всеки ден недоверието ми се увеличаваше. Само след няколко дни претърсих куфара й и намерих номера на румънското консулство и дубликат на ключа от жилището ни. Оттогава насам живеех с подозрението, че тя е била подставена още от самото начало, че това е било приятелство по поръчка. Плана на жилището и навиците ни, както виждам от досието, тя е предала с подробности след завръщането си,
В един от подслушвателните протоколи от 21 декември 1984 до името на Джени е написано: „Трябва да идентифицираме Жени, очевидно между тях има голямо доверие.“ Това приятелство, което означаваше толкова много за мен, беше разрушено чрез посещението в Берлин; една тежко болна от рак жена беше подмамена към измяна. От допълнителния ключ стана ясно, че Джени все пак се опитва да изпълни задачата си. Трябваше да я помоля веднага да напусне берлинското ни жилище. Трябваше да прогоня първата си приятелка, за да защитя себе си и Рихард Вагнер от нейното поръчение. Не успявах да разбера този възел от предателство и любов. Хиляди пъти по-късно съм превъртала през главата си това посещение, скърбях по това приятелство, не можех да повярвам, когато узнах, че след заминаването ми Джени дори е имала връзка с офицер от Секуритате. Днес се радвам, защото досиетата показват, че близостта ни е била спонтанна, а не скроена по поръчка на тайните служби, че Джени е започнала да им сътрудничи едва след заминаването ми. Човек се задоволява и с малко, търси в отровения поне някаква частица, която да не е замърсена, колкото и малка да е тя. Това, че моето досие доказва истинските чувства помежду ни, днес ме прави почти щастлива.
След излизането на Низини в Германия, когато пристигнаха първите покани, аз не можех да пътувам. Но когато започнаха да пристигат покани за удостояване с литературни награди, Секуритате промени стратегията си.
До тогава безработна, в края на лятото 1984, противно на всички очаквания, аз получих предложение за работа като учителка и още на първия учебен ден ми дадоха необходимото за пътуване в чужбина разрешение на училищния директор. През октомври 1984 наистина ми разрешиха да пътувам. Също и следващите два пъти ми позволиха да приема литературна награда. Но умисълът зад тези пътувания, както става ясно от досието ми, е бил коварен: вместо както досега да бъда приемана от колегите си като дисидентка, отсега нататък трябвало да бъда подозирана от тях в сътрудничество с режима, а на Запад – да изглеждам като агентка. Тайните служби са работили масивно и в двете направления, но особено активно – върху „агентката“. Шпионският персонал усилено е бил изпращан с клеветнически задачи в Германия. На 1 юли 1985 в досието се констатира със задоволство: „ Като следствие от множеството пътувания в чужбина сред някои артисти от Немския държавен театър Тимишоара се лансира идеята, че Кристина е агентка на румънското Секуритате. Западногерманският режисьор Александър Монтлеарт, работил известно време в Немския театър в Тимишоара, е изразил такова подозрение пред Мартина Олчик от Гьоте-института и пред служители на немското посолство в Букурещ.“
След заминаването ми през 1987 мерките „за компрометиране и изолация“ са били усилени. В една nota de analiza от март 1989 е записано: „При акцията за компрометиране ще работим заедно със служба Д (дезинформация), като публикуваме някои статии в чужбина или разпространяваме някои бележки сред множество кръгове и авторитети с влияние в Германия така, че да изглежда, че идват от емигрантите в Германия.“
На 3 юли 1989 отдел I/A изпраща доклад до централата на Секуритате в Букурещ. Румънският писател Дамян Урече е написал по тяхно поръчение едно писмо, в което представя Рихард Вагнер и мен като сътрудници. Централата е молена за одобрение на писмото. То е трябвало да бъде предадено от една танцьорка във фолклорен ансамбъл, пътуващ за Германия, на радио Свободна Европа и на първия телевизионен канал в Германия.
Но най-важният „партньор“ в Германия е бил съюзът на Банатските шваби. Още през 1985 Секуритате отбелязва със задоволство: „Ръководството на Банатската задруга в Германия е направило отрицателни коментари относно тази книга (Низини), включително и пред служители на румънското посолство в Германия.“ Още от появата на Низини задругата водеше в своя вестник Банатска поща една клеветническа кампания срещу мен. „Фекален език, уринална проза, предателка, партийна курва“ бяха обичайните оценки на домашната им „литературна критика“. Била съм агентка, твърдяха те, Низини била написана по поръчка на Секуритате. Докато аз седях на бетонните стъпала, задругата очевидно е била в най-тесни отношения с персонала на посолството от диктатурата на Чаушеску. Аз бях стилизирана като главен враг, нападенията срещу мен се превърнаха в една от основните черти на идентичността на задругата. Всеки, който ме охулваше, доказваше с това любовта си към Родината. В досието ми е записано: „Компрометиращ материал да се изпрати на Хорст Фасел, на адреса му в института, с молба да го разпространява.“ Има се пред вид дунавско-швабският институт в Тюбинген, чийто ръководител тогава беше Фасел. А преди това, през осемдесетте години, той беше редактор на Банатска поща.
През 1989, след падането на Чаушеску си помислих, че клеветническите кампании срещу мен най-после ще престанат. Но те продължиха. През 1991 получавах дори и в Рим, като стипендиантка на Вила Масимо, анонимни заплахи. А кампанията на Секуритате очевидно беше получила свой собствен живот. Когато през 2004 г. получих литературната награда на фондацията Конрад Аденауер, купища писма с обичайните клевети бяха изпратени не само до нея. Този път акцията се разшири до безкрайност – такива писма бяха изпратени и до президиума на Немския Бундестаг, до тогавашния министър-президент Ервин Тойфел, до председателката на журито, Биргит Лермен, както и до Йоахим Гаук, в качеството му на лаудатор на архивите на Щази.
В работилницата за фалшификации на отдел Д (дезинформация) е бил изработен един компрометиращ образ, с всички съставни части, които най-много оклеветяват – вярна комунистка, безскрупулна агентка и т. н. Където и да отидех, навсякъде трябваше да живея с този фалшив образ. Той беше изпратен не само подире ми, понякога той ме изпреварваше. Макар че още от самото начало и винаги съм писала срещу диктатурата, този образ и до днес се разхожда по свои собствени пътища. Той получи свой независим живот. И макар че диктатурата падна преди двадесет години, образът продължава да блуждае наоколо. До кога?