Въведение
Страната непременно ще стане съвременна, цивилизована и обновена. Това е жизненоважно дело за нас – казва „Бащата на турците“ (Ататюрк) Мустафа Кемал в една реч от 1922. (Иналджък 2001:143).
Година по-късно утвърждава своята революция и пристъпва към модернизирането на новата държава. Най-напред строго се забраняват забулването и традиционното облекло. Облеклата трябва да са „по европейски образец“. (Памук 2011:240)
Осемдесет години по-късно – в романа „Сняг“ – Орхан Памук ще измисли пиеса, уж играна в цяла Турция по време на ранната Република и пожънала небивал успех. Пиесата ще се казва „Родината или тюрбанът“. Забулено момиче ще запали на сцената религиозната си дреха (чаршафа), защото „трябва да освободим душите си от чаршафа, от тюрбана, от феса и от чалмата… и да поемем към Европа, към цивилизованите и модерни нации.“ (Памук 2006:44, 201)
По „пътя към Европа“ Турция ще премине от арабската азбука към латинската, ще въведе европейския календар вместо Хиджра[1], неделята, а не петъкът вече ще е почивен ден, жените ще получат по-големи права, а секуларизацията ще бъде утвърдена със закон.
Дебатите по тия промени – както националистическите, консервативни критики към тях, така и прозападната и промодернизаторската им защита – все още са в основата на базисните идеологически сблъсъци и в съвременна Турция – ще каже отново Памук. (Памук 2011:239-240)
За Ататюрк модернизацията категорично е „осъвременяване, достигане до съвременното цивилизовано равнище или ориентация към Запад“. (Иналджък 2001:147)
За него (и за просветените елити в Републиката и дори – още в Османската империя) модернизацията означава европеизация, озападняване на примитивната, патриархална, традиционна Турция: европеизация както на политическото устройство, въведена с декрети, така и на нравите, бита, културата, манталитетите, при която декретите не са чак толкова успешни…
И докато традиционните среди, провинцията, Анадолът ще се съпротивляват срещу радикалните реформи, просветените елити – основно в Истанбул – ще продължават да копнеят за модерност, за „западност“, за „цивилизация“. Непрекъснатото съизмерване с „Европа“, съмненията в осъществяването на копнежа ще бележат десетилетия от живота на турските интелектуалци и ще произвеждат гняв към „Европа“ или (по-често) – комплекс. Комплексът „Европа“ ще доминира съзнанието на просветените елити – докато модернизацията се разбира като европеизация, докато „модерност“ е равно на „Запад“. Разделянето на „модерност“ от „Запад“ ще създаде нови елити, чието ново разбиране за модернизацията ще я мисли като вече постигната.
В този текст ще се опитам да проследя копнежа по модерност и привиждането на неговото осъществяване в турското общество, като използвам за основа съчиненията на Нобеловия лауреат Орхан Памук и мащабната индустрия от телевизионни сериали. С това парадоксално съвместяване съвсем не искам да приравня качествата на високата литература и популярната култура. Искам само да покажа огромния регистър от възможности за изследване на копнежа по модерност и неговото (не)осъществяване в турското общество.
Копнежът по модерност в Османската империя
Копнежът по модерност, разбиран като европеизация, не е чужд на част от елитите oще в Османската империя. „Отварянето към света“ настъпва в началото на ХVIII век – времето на Ахмед III (1703-1730), наречено „епоха на лалето“. Османският елит се забавлявал да копира „европейските“ маниери, или – по-скоро – да пресъздава собствената си представа за „Европа“. От Европа били внасяни не само лалета. Първите „пратеници“ в дворовете на Париж, Виена, Москва и Варшава, които не били точно посланици, а по-скоро шпиони, донесли в Истанбул „аромата на света“. „Пратеникът“ във Франция Мехмед бей доставил макет на двореца във Фонтенбло, чието копие започнало да се изгражда при Златния рог. Наред с хилядите изображения на лалета, дали името на този културен разцвет, се появили фонтани, градини, акведукти и дори портрети на знатните османски особи, нарисувани от западни художници – сериозно престъпване на шариатските норми.[2] В дома на Ибрахим бей Мютефрика била отворена първата печатница. Самият Ибрахим бей написал и отпечатал в нея труд, посветен на Америка.
Настъпила зрелищна промяна и в султанския външен вид – за първи път в историята на Империята Махмуд ІІ (1808-1839) облякъл европейски костюм и сложил на главата си фес.
Султанът-реформатор Абдул Меджид (1839-1861), който дори на престола се възкачил с фес, публикувал най-важните документи от епохата на Танзимата[3]: Гюлханския хатишериф от 1839 и Хатихумаюна от 1856. С тях се прогласявали равни права за всички поданици – „без разлика на изповядваната религия или на принадлежността към секта“. Данъците станали единни: специалният налог за неверници – джизие – бил премахнат. Замислен бил армейски контингент на общо основание, в който да бъдат заличени религиозните разлики. През 1840 влязъл в сила Граждански кодекс, изкопиран от Наполеоновия, според който част от компетенциите на шариатските съдилища се прехвърлили на гражданските, а през 1876 (основно – под натиска на Великите сили) била гласувана Конституция. (Кастелан 2002:211, 276-278)
Освен новите политики, въведени от европеизирания държавен елит, реформаторите въвели и западен бит: кринолини, пиана, маси за вечеря, модерна мебелировка. Някои настоявали, че „дори жените им трябва да са от Европа… (Кунтай 2012:166)
Героят на Памук от първия му роман „Джевдет бей и неговите синове“ мечтае да „изгради живот, подобен на ежедневието на онова френско семейство“ от учебника по френски.
А бъдещият му тъст Шюкрю паша казва за дъщерите си:
Поискаха пиано. Купихме и пиано. Свирят, забавляват се, четат, шегуват се помежду си, имитират като маймуни, не разбирам, но им разрешавам. (Памук 2009:17, 66)
Бабата на Памук, през 20-те години на 20. век, ще се среща с дядо му (без да са женени) и ще отиде с него на ресторант!
Майка му обаче (50 години по-късно – по повод намерението му да стане художник) ще възкликне: „Това тук не ти е Париж, това тук е Истанбул.“ (Памук 2007:134, 408)
Дебатът между консерватори и модернизатори започва още с Танзимата, за да не стихне, както пише Памук, до ден днешен. „Патриотите“ се подиграват на „поевропейчените“ заради маймунското им подражание на „фалшивата и повърхностна Европа, Европа на външния блясък и луксозните кресла, на позлатените книги и моноклите…“ (Кунтай 2012:101)
Подражанието завладява не само повърхностния пласт на бита – с карикатурния привкус на „криворазбраната цивилизация“[4], но и високата култура, където ще зазвучи драматично.
Яхия Кемал (когото Памук смята за най-големия истанбулски писател) определя себе си и съмишлениците си като „алафранга“[5] поколението. Мечтата за Париж е най-голямото му желание.
За мен родината ми беше като затвор, а Европа като благословен свят.
Ръза Тевфик (поет и философ от същото поколение) казва, че
… всеки турски гражданин трябва поне веднъж да посети Европа. Достатъчно е само да се разходи по калдъръмите на европейските градове.“ (Кемал 2013:86-87, 208)
Копнежът по модерност на „алафранга поколението“ – според Памук – се захранва и от
… страстта на европеизираните интелигенти да получат одобрението на Запада, да чуят от избрани литератори и от широкоразпространени печатни медии, че са се превърнали в западняци. (Памук 2007:270)
Недостигът на такова „одобрение“, липсата на признание за тяхната „западност“ ражда самозатварянето и комплекса.
Яхия Кемал се възхищава от Флобер и Верлен (особено – от Бодлер), но в Европа дружи предимно с турци. Сред „безгрижния и весел живот“ на парижките кафенета той се чувствал „напълно сам“. И се пита:
… възможно ли е ние турците да сме лишени от способността да вникваме в същността на европейските политически идеи?“ (Кемал 2013:113-116, 120, 181, 197)
„Алафранга поколението“ чете Андре Жид, който – след екскурзията си до Истанбул – констатира, че
… западната цивилизация, дори и френската, е по-висша.
Не мога да отдам сърцето си – пише Жид – дори на най-красивите гледки на света, след като не мога да обикна тамошните жители.
И:
Чувството, което изпитвам от това пътешествие, е равностойно на отвращението, което изпитвам към страната. Доволен съм, че не обикнах тази страна.
Докато – мазохистично подхранвайки комплекса си – истанбулските интелектуалци четат Жид, те
… се самоизмъчват и укриват от нацията своето оскърбление, сякаш е някаква тайна. Като, естествено, една от причините е, че европеизираните интелектуалци скришом се съгласяват с Жид. (Памук 2007:270-271, Памук 2011:235)
Памук мисли именно за тях, когато (по повод гневния на Европа Достоевски) пише за
… радикалните интелектуалци, които в периферията на Европа, далеч от центъра, живеят сред кризите на своите западни фантазии… (Памук 2011:165)
И тогава европеизираните интелектуалци в Турция – също като Достоевски – стават националисти. И намразват „Европа“…
Яхия Кемал, за когото Европа беше „благословен свят“, сега се прехласва по циганите – единствените, запазили „цветовете, традициите, насладата, удоволствието“ на „старите обичаи“ – за разлика от поевропейчените турци в Истанбул. Само циганите все още са „убедени, че да бъдеш ага е много по-хубаво от това да си мосю днес“.[6] (Кемал 2013:59)
А поевропейченият брат на Джевдет бей, който никак не иска да е „ага“ и който – след завръщането си от Париж – вече нищо не харесва в Истанбул, често повтаря:
Накрая всички, които искаха да бъдат алафранга, станаха алатурка и това е едно характерно свойство на алатурката. (Памук 2009:127)
Не само братът на Джевдет бей, но и повечето от модерните герои на Памук, мечтаещи за „Европа“, се пропиват, пропадат, умират – Йомер и Рефик от „Джевдет бей“, трите поколения мъже от „Безмълвния дом“.
Рефик (синът на Джевдет бей) пише в дневника си:
Докато чета Волтер, „Червено и черно“ или пък „Изповеди“-те, които днес отново четох, се питам защо не мога да открия тяхната светлина у себе си, у никой от познатите си, у някой турски писател. Изглеждам отчаян, неприятен, ленив, но защо всичко в Турция е такова? Сякаш всичко, всеки спи… (Памук 2009:274)
Селяхаттин от „Безмълвния дом“, в енциклопедията си, прави списък на нещата, които не достигат и които са в излишък в Турция:
Не достигат: науката, шапката, картината, търговията, подводницата, буржоазията, изобразителното изкуство, водната криза, шахът, зоологическата градина, фабриката, професорът, дисциплината, математиката, книгата, принципът, страхът от смъртта и съзнанието за нищото, консервата, свободата.
В излишък са: мъжът, селянинът, чиновникът, мюсюлманинът, войникът, жената, детето, кафето, привилегията, мързелът, нахалството, подкупът, разплутостта, страхът, хамалинът, минарето, честта, котката, кучето, гостенинът, приятелите, клетвата, дървеницата, просякът, чесънът, лукът, прислужницата, занаятчията, дюкянчето, имамът.
Петдесет години по-късно внукът му Фарук – преподавател по история – безнадеждно ще се пропие, защото:
Сега не съм истински. Ако един човек владее себе си, ако всеки миг се самоподлага на разпит, такъв човек в Турция ще престане да бъде истински и непременно ще полудее. За да не полудее човек в Турция, той е принуден да разпуска по някакъв начин.
За всички поколения – и в двата романа – най-често употребяваната дума е произнесеното с въздишка (но – все пак – успокоително) „живея“. Героите, копнеещи за модерност, просто „живеят“ – въпреки че
Изтокът все още спи в дълбокия и гнусен средновековен мрак. (Памук 2013:28, 256, 259-260)
La nouvelle heure
Средновековният мрачен сън продължава и в „Новото време“. В „Истанбул“ Памук цитира извадки от вестници, бележещи не-модерността на любимия му град в различни десетилетия. Авторите им се вдъхновяват – разбира се – от европейските постижения. Например:
В самото начало на „новото време“ (1924):
Вдъхновени от публикуваните в известния френски вестник „Matin“ правила за движението из града, нека и ние на свой ред си припомним един чисто нашенски проблем на истанбулчани, които не знаят как правилно да се движат по улицата: не ходете по улицата с отворена уста.
И след три десетилетия усилена модернизация (1956):
Като си затваряме очите, че все още по невероятни места из града ни се появяват каруци, та да могат бедняците да си изкарват хляба, ние обричаме Истанбул на гледки, каквито той не заслужава. (Памук 2007:161-162)
Важен аспект на копнежа по модерност е социалното разслоение. Бедняците с каруците, бедняците, чиито жени се забраждат и покриват телата си с широки манта (Памук 2016:131), не се интересуват нито от „Европа“, нито от модерността, а само от оцеляването си. Копнежът по модерност е лукс за богатите и просветените. Европеизацията произхожда от богатството (или богатството – от модернизацията?) – секуларизираните интелектуалци от кварталите Бейоглу, Нишанташъ и Шишли не са съвсем сигурни кое е първичното… В детството на Памук (50-те години) модерност и богатство са синонимни понятия – до нахлуването на провинциалистите от Анадола.
… любимите вярвания на бедняците биха могли да причинят колосална вреда и на нас, и на държавата, да навредят на родината, чиито стопани се усещахме много повече от тях, тъй че напълно оправдах съществуването ни като управляваща класа. Така с времето, когато инженерният дух на любителите на математиката у дома ни завладя изцяло, стигнах до извода, че „господарите“ сме ние – и то не защото сме собственици, а защото сме се модернизирали и европеизирали. Това ни позволяваше да презираме неевропеизираните като нас семейства, независимо дали бяха богати колкото нас. През следващите години, когато демокрацията в страната поукрепна, към Истанбул заприиждаха и богаташи от провинцията, които започнаха да се изявяват в „обществото“ – съществуването на доста по-заможни от нас персони, неполучили каквото се полага от западната култура и секуларизма, предизвикваха и гняв, и разочарование у нашето семейство, тъй като ние обеднявахме поради фалитите на татко и чичо… Европеизираната истанбулска буржоазия подкрепяше всички замислени в Анкара интервенции на военните и намеси на армията в политиката… от страх, че един ден низшите слоеве и замогналите се провинциалисти могат да се обединят под религиозното знаме срещу техния начин на живот. (Памук 2007:210-211)
За копнеещите по модерност интелектуалци има две Турции – Турция на Истанбул (при това – не целият, а само луксозните „европейски“ квартали) и Турция на всичко останало, чийто обобщен образ е Анадолът като метафора на провинциалния традиционализъм.
В мъжкия лицей „Ататюрк“ (със статуя на Мустафа Кемал пред него)[7] през 70-те съжаляват, че училището е превзето от „тълпите бедни анадолски деца, надошли през последните десет години от кварталите с незаконно построени геджекондута[8] по отдалечените хълмове“. (Памук 2016:90)
Пристигат не само „тълпите бедни“ анадолци. Пристигат и „анадолските тигри“ – новобогаташите-традиционалисти, които преформулират – освен икономическите съотношения – и идентичността. (Табаков 2018:214) Така страховете на „европеизираната истанбулска буржоазия“ се превръщат в реалност…
Сериалите също подчертават синонимията на модерност и богатство. И в тях бедняшките жени са забрадени, облечени с елеци и шалвари, а косите им са сплетени на дълги плитки: Зехра от „Огледален свят“, Джеврие от „Листопад“, баба Сафие от „Перла“. Обратно – жените на банкерите и богаташите са облечени по „европейски“: разпуснати дълги коси, строг костюм (за онези, които сами заемат престижни длъжности) или спортно-елегантен стил (за останалите). Домовете и колите им са луксозни, а офисите им са в стъклени небостъргачи. (Борисова 2014:255-257)
Истанбул е основен – почти персонифициран – герой и при Памук, и в сериалите. В това отношение обаче се очертават различия. Истанбул на Памук е потопен в
… тъгата, излъчвана от тази мъртва култура, от тази изчезнала империя, която продължава да витае навсякъде. Според мен тя извираше не толкова от усилието за европеизиране, от стремежа за модернизиране, колкото от натоварените със скръбни, горчиви спомени предмети, останали от рухналата империя. (Памук 2007:39)
А сериалите показват процъфтяващия бляскав Истанбул с прясно боядисаните стари конаци, заради които туроператорите организират специални екскурзии и припомнят на туристите – местни и от Балканите, Русия или арабския свят – къде точно се развива действието в „Перла“, „Листопад“ или „Мелодия на сърцето“… [9]
Известен е дори адресът на 150-годишната къща – главен герой в „Листопад“ (и в още 24 продукции) – Истанбул, Бейлербей, Ескишехир, ул. „Шемши ефенди“, № 9. (Борисова 2014:325-326, 418)
Сблъсъкът модерност/патриархалност се случва и в самия Истанбул. Точно това заглавие носи сериалът от 2013 „Двете лица на Истанбул“. Половината от героите живеят във Фатих – най-религиозният квартал – другата половина – в Бейоглу.[10]
Богатите от Бейоглу са модерни, семействата от Фатих – консервативни. (Една предбрачна бременност предизвиква истерична паника, а братът на озлочестената пребива виновника.)
Във финала „двете лица на Истанбул“ се бракосъчетават. Културните различия обаче остават: забрадени жени изпращат булката от Фатих с тъпан и просташка музика, на която младоженецът гнусливо се мръщи.
Все пак, „традиционните“ не са непременно „добри“, а „модерните“ – непременно „лоши“ – все още.
Основният фон е, разбира се, Босфорът, призван да облагороди различията…
И пак на Босфора, но с преформулирани послания, се развива действието в един от най-новите (2019) сериали, симптоматичен със самото си заглавие – „Безмилостен град“ (оригинално заглавие – „Жесток Истанбул“).[11]
Тук сблъсъкът е Истанбул/Анадол. Провинциалистите (не всичките, все пак) са носители на по-истинските ценности: благородство, благоприличие, традиции. (Братът бие сестра си, защото пее в бар, а майката им – най-положителната героиня – ѝ лепва шамар пред всички.)
Повечето истанбулски богаташи са цинични, зли интриганти или безотговорни безделници. Накрая „лошите“ са наказани и умират, а „добрите“ напускат „жестокия Истанбул“, за да заживеят щастливо…
Напуска го и Памук – въпреки предишните си откровения, че не може да си представи своя живот извън Истанбул, който за него е „център на света“. (Памук 2011:119, 450)
Днешният Истанбул, в който „няма свобода на словото, разгневява, натъжава и побърква“ преподавателя от Колумбийския университет в Ню Йорк Орхан Памук. Макар по-богат и по-лъскав (като в сериалите), това вече не е „неговият дом“ Истанбул. „Домът“ му е унищожен…[12]
Всъщност именно през отношението към „предишния“ и „сегашния“ Истанбул внушенията на Памук и на сериалите се разминават. Писателят тъгува по своя „дом“ Истанбул – домът на свободата, домът на разнообразието от идеи и настроения, домът на копнеещите за модерност интелектуалци. В сериалите (особено – в онези след 2016) любимият на Памук Истанбул – със свободата си, с разнообразието си и с копнежа си по модерност – е покваряващ, озлочестяващ, убиващ.
Бъдещето на Турция е Западът – завършва същото интервю за в. „Стампа“.
Тази увереност не звучи съвсем убедително – особено – сравнена с констатацията на Памук[13] отпреди двадесет години, че
В края на краищата опитът за модернизация си остана наполовина недовършен и Турция стана ограничена демокрация, в която преобладава нетърпимостта. (Памук 2001)
Когато – през 2002 – Партията на справедливостта и развитието (ПСР) идва на власт, изповядваният от нея „демократичен консерватизъм“ постепенно извършва
Преформулиране на турската идентичност
Налаганото „отгоре“ – от Ататюрк и неговите последователи – равенство между „модерност“ и „Запад“ изгубва своята стабилност и императивна сигурност, разклатено от обединението на „низшите слоеве и замогналите се провинциалисти… под религиозното знаме“, както беше писал самият Памук.
Не съм сигурна всъщност дали „завръщането на религията“ е цялостно „преформулиране на турската идентичност“, или е в синхрон с нагласите на недоволното от насилствената модернизация мнозинство, толкова презирано от „европеизираните“ модернизатори. По-вероятно ми се струва „завръщането на религията“ да е жест на съпротива срещу кемалисткия секуларизъм. Съпротивата срещу досегашното „ново време“ е видима на много нива – от икономическите реформи, насочващи държавната протекция към „анадолските тигри“ вместо към облагодетелстваната до този момент кемалистка буржоазия, копнееща за модерност, до първоначалното проповядване на демокрация, целящо да обезоръжи силата и властта на военните. (Табаков 2018:281, 283)
И макар че при управлението ПСР са реализирани мащабни високотехнологични проекти, макар че (поне първоначално) партията настоява за европейска интеграция на Турция, турската представа за модерност все повече се отдалечава от „Европа“. „Завръщането на религията“ е – може би – най-сигурният инструмент на това отдалечаване, защото – в нагласите на недоволното от насилствената модернизация мнозинство – „Западът“ е синонимен с атеизма.
Героят на Памук в „Сняг“ – Ка (алтер его на автора, израснал като него в Нишанташъ, възпитан в секуларистка среда, раздвоен между меланхолията на Изтока и копнежа по Запада) споделя със съмняващия се ислямист Неджип:
Исках да съм като европейците. Отдалечих се от религията, защото проумях, че не бих могъл да стана европеец с един Аллах, който увива жените в чаршафи и забулва лицата им. Когато отидох в Европа, усетих, че може би съществува съвсем друг Аллах, различен от Аллаха на брадатите, ретроградни провинциалисти.
А съмняващият се ислямист Неджип възразява без никакво съмнение:
За да станеш атеист, най-напред трябва да си станал западняк. (Памук 2006:34, 130, 189)
„Завръщането на религията“ е – може би – съпротива не само срещу кемалисткия секуларизъм, но и срещу Запада, чиито норми са налагали досегашните модернизатори.
Самоубийствата на забрадените жени в „Сняг“ са в по-голяма степен бунт, отколкото действителна религиозност. Кадифе отива в Педагогическия институт (където ислямските символи са забранени от кемалистката държава) забрадена – „не като акт, подкрепящ исляма, а като акт, противопоставящ се на държавата“. (Памук 2006:153)
Наред с „неоосманизма“, корупцията и потъпкването на демокрацията (неособено прилагана, впрочем, и от предишните управления), които не са обект на този текст, недоволството на секуларните интелектуалци от управлението на ПСР се отнася към „връщането на страната назад“ – отказът от модернизация – особено по отношение на женското участие.
През 80-те години на 20. век в класическите „женски“ професии – образование и здравеопазване – жените са съответно 42,5% и 19,5%. 86% от заетите в здравеопазването жени са медицински сестри и акушерки. Лекарките са рядкост, а ръководни длъжности заемат едва 6% от тях. (Дограмаджъ 2001:249) Очевидно е, че и преди управлението на ПСР женското участие не е особено интензивно – особено в сравнение с „цивилизования“ Запад, за който копнеят „модернистите“.
При управлението на ПСР процентът на неработещите жени с висше образование е над 30%. „В цивилизования Запад“ той е едва 16% (според доклад на Световната банка от 2010). Отказът от участие е обратно пропорционален на образователните нива – колкото по-ниско е образованието на жената, толкова по-голяма е вероятността тя да си остане вкъщи. Така, през 2012 работещите жени в Турция са около 8 милиона, а домакините – 12,3 милиона. Мнозинството от жените спират да работят, когато се „задомят“ и родят деца. (Борисова 2014:261-262)
Трудно е да се прецени в каква степен тази тенденция е резултат от външен натиск (от семейството, от средата) и в каква степен изразява автономната воля на самите жени. Наистина, призивът на Ердоган – всяка жена да роди поне три деца – е в полза на предположението за външния натиск. Но би трябвало да се имат предвид и определени културни стереотипи, обуславящи, например, безропотното приемане на договорени бракове от немалко съвременни жени в Турция. (вж. Памук 2016)
В сериалите от началото на 21. век обаче феминизмът доминира. Най-често употребяваната женска реплика в „Листопад“ (2006) е „Не ме притискай!“, отправена към мъжете, към роднините, към цялото общество. Нещо повече – културният стереотип на турската свенливост е направо взривен от еротичните сцени в „Забраненият плод“ (2008)[14] или „Пепел от рози“ (2010). По това време, което съвпада с първия период от управлението на Ердоган, посланията са поднесени в опаковката на „западните ценности“ и модерността. (Борисова 2014:170-171, 288, 300, 411)
Постепенно акцентите се разместват: „западните ценности“ (икономически просперитет, прогрес, демокрация) остават привлекателни, но някак стават по-присъщи на „лошите“ герои, докато консервативният мироглед (семейство, религия, морал) остава запазен за „добрите“. („Опасно изкушение“ – 2018, „Безмилостен град“ – 2019)
За разлика от сериалите, където (все още) преобладават незабрадените жени – и „добри“, и „лоши“ – в действителния живот забрадките все повече се увеличават. Според проучване на университета „Сабанчи“ от 2008, половината от жените не спазват стриктните шариатски правила: завързват забрадките си с прост възел под брадичката, дори допускат част от косата им да се вижда. Само 11% носят хиджаб, който оставя видимо единствено лицето. Същото проучване установява, че броят на жените със забрадки бил намалял с 10% при управлението на Ердоган. (Thumann 2008)
Възможно е отмяната на секуларните забрани да е редуцирала носенето на забрадки като израз на бунт (както беше в „Сняг“) – поне в първия период от управлението на ПСР. В следващите периоди обаче забрадката все повече се налага като политически символ – включително и отново като бунт – срещу императивните ценности на Запада.
Все повече интелектуалци (особено в средите на привържениците на проповедника Гюлен[15]) се обявяват срещу синонимията модерност – Запад.
Не е задължително човек да изглежда западно, за да бъде напредничав – казва журналистката Айше Буюрле, която носи забрадка.
А един от основателите на вестник „Заман“ (финансиран от Гюлен) – Али Булач – категорично отрича синонимията:
Османската империя се ориентираше духовно прекалено много на изток, секуларните елити на Турция пък са се вторачили прекалено много в Запада. И двете те имат само по едно крило. Затова и не могат да летят.
През 20. век Турция направи голям скок към модерността. Основателят на държавата Кемал Ататюрк модернизира държавата отгоре. Беше създадена една нова буржоазия, фесът беше забранен, забрадката – заклеймена като назадничава, западния стил на живот – имитиран, а обявената за изостанала религия – изключена от обществения живот. (Thumann 2008)
След опита за преврат от 2016 вестник „Заман“ е закрит (включително – и филиалът му в България). Закрит е и университетът „Фатих“ в Истанбул, също свързван с Гюлен. Арестувани са 171 преподаватели и служители.[16]
Учредителите на университета са консервативни бизнесмени от Анадола. През 2008 студентите са около 8 000 – повече жени, отколкото мъже. Идват от източните провинции, от бедни консервативни семейства. Идват и от Китай, Африка, Близкия Изток и Русия. Атмосферата в университета е „почтена“ (според израза на един професор), не се употребяват наркотици, а в петък, по време на обедната молитва, няма семинари. Въпреки това, няма факултет по религиозни науки, защото „това би могло да бъде криворазбрано от секуларния истеблишмънт“ (казва същият професор). Университетът се намира съвсем близо до фабриката „Мерцедес Бенц – Тюрк“ и някои от студентите отиват да работят направо там.
Цитираният професор изключително много се гордее с тяхната модерност… (Thumann 2008)
Нова Турция е нашето съответствие на Американската мечта – обичал да казва един политически анализатор, работил за кампаниите на Ердоган.
И наистина – в Истанбул има два пъти повече молове, отколкото в Лондон. Повечето са построени в консервативните квартали, за да променят живота в тях.
Дори в Коня – крепостта на исляма в Анадола – един мол е наречен „Джеляладдин Руми“ – на мистичния суфитски мъдрец и поет, основал ордена на мевлевиите през 13.век.
Държавата може и да е светска, но населението ѝ не е – мисли Ердоган.[17] (Гендж 2014)
„Населението“ (и в романите на Памук, и в сериалите) пие, изневерява, развежда се, но вечер и по празниците сяда на масата като голяма задруга. Традиционните ритуали са неизменна част от иначе модернизиращото се ежедневие: предпазване от уроки, сватовства, наричания, дарове, изнасяне чеиза на булката, къносване на булката и къпане в хамама, гадаене за пола на бебето, обрязване, молитва в джамията, погребение… (Борисова 2014:199, 306)
Домът е не само място на действието, но и култов герой – твърди изследователката на сериалите Евдокия Борисова.
Представените (най-често – разкошни, но има и по-скромни) домове съчетават най-модерните тенденции с „тържествената походка на османската традиция“: канапета в изчистен стил със стъклени маси съседстват с миндери покрай стените, френските прозорци се редуват с тесните зарешетени османски „пенджери“, старинни свещници и сервизи, огромни огледала, бюфети с витрини и заключени зад тях семейни съкровища заедно със скринове и ракли, наследени от бабите…
Най-култовото място е, разбира се, трапезата, около която се случва всичко: щастие, кавги, съдбоносни решения. Героите се срещат и се разминават. Приготвят се ястия по традиционни рецепти, но се сервира и ракия. Това е валидно особено за „Листопад“[18], но е характерно и за останалите сериали, където храната играе съществена роля. (Борисова 2014:287, 331-333)
Копнеещите по модерност герои на Памук (и самият той) обитават същите домове, където се събира цялата разширена фамилия: бабата – матриарх, синовете, снахите, внуците, за да се хранят безкрайно на традиционната празнична трапеза, обсипана с традиционни курбанни ястия. Така е не само в „Истанбул“, а и в „Джевдет бей“, и – донякъде – в „Безмълвния дом“.
В едно есе, писано в края на века, Памук си припомня друго празнуване от детството:
… в прозападния космополитен Истанбул по Курбан байрам се акцентираше не върху жертвоприношението, а върху празника. И понеже бе празник, се обличаха най-официалните и западняшки тоалети, слагаха се сака и вратовръзки, черпеше се с ликьор, мъжете и жените се настаняваха заедно край голямата маса и с копнежа по модерното и западняшко семейство се хранеха с ястия „по западен образец“.
Този (може би – малко идеализиран?) спомен за копнежа по модерност е в рязко несъответствие със сегашния (от края на века) „празник“:
… гневни и нещастни, дремещи пред вечно включените телевизори старци, хора на средна възраст и истанбулски буржоа, взели своя дял от богатството на Турция и предостатъчно посещавали Париж и Лондон, за да пазаруват, в един глас ругаеха Европа и Запада. Нямаше ги вече саката и вратовръзките от предишните празнични трапези. Същинският гняв обаче не идва от това, че не успяхме да станем западняци, а от това, че научихме как по време на провежданите срещи в Европейския съюз Европа не ни иска достатъчно… Днес всички говорят с радостта, изпитвана от възрастните, чиято детска мечта е останала неосъществена. (Памук 2011:244-245)
Всъщност – едва ли е несъответствие. „Тогавашният“ празник – въпреки изяждането на изобилните традиционни ястия – е ярко белязан от привидността на почти постигнатия копнеж за модерност. Действащите лица в него са почти западняци. „Сегашният“ е събрал убедени западняци, отхвърлени от Запада.
В романите си Памук полага гневното настроение към Запада, характерно за късните сериали, в мислите на консервативните, ретроградни, не много умни герои, най-често – пристигащи от Анадола. Но в някои есета (като цитираното по-горе) си позволява да сподели разочароването на европеизираните истанбулчани от една Европа, която вече не е „тяхната“…
Разочароването от вече „чуждата“ Европа като бъдеще рефлектира в
Очароването от „нашето“ османско минало,
В което Империята неизменно се привижда като велика – независимо дали става дума за наистина „великолепния“ век на Сюлейман, или за периоди на упадък – като следващия 17. век, също обозначен като „великолепен“. (Сериалът „Кьосем“, например, опитва да намери „великолепието“ дори в т.н. „управление на жените“, пълно с интриги и провали…)
Докато Памук почти художествено си представя как последният принц от Османската династия ще стане екскурзовод в предишния си дом, превърнат в музей, сериалите, на които липсва неговият пиетет към музея като преосмисляне на миналото, преживяват миналото като настояще.
„Завръщането на Империята“ – заедно със „завръщането на религията“ – дава основание за определянето на епохата „Ердоган“ като „неоосманизъм“ – понятие, изобретено от критиците ѝ, предимно на Запад, което самите дейци на ПСР отхвърлят. Наистина, все по-пищните чествания на османското завладяване на Константинопол през 1453, изграждането на нови джамии в османски стил и грижливата реставрация на стари османски сгради биха могли да провокират такива мисли. По-склонна съм обаче да се присъединя към понятието на Елиф Батюман – „отомания“, което иронично подсказва профанацията на „великолепното“ османско минало. Батюман припомня, че немалко от реставрираните османски сгради са превърнати в хотели и молове, разказва за „султанската“ порция, предлагана от веригата „Бъргър кинг“ (телевизионна реклама от 2006 показва еничар, лапащ гигантски бъргър с хумус), за „модерни“ османски рецепти, конзоли за баня в османски стил, покани за сватби, изпълнени в османска калиграфия, за студентски тоги и униформи за стюардеси, вдъхновени от кройките на кафтани и фесове. (Batuman 2014)
Сериалите също са завладени от „отоманията“. В най-емблематичния от тях – „Великолепният век“ (2011), разказващ за епохата на Сюлейман – „отоманията“ е преплетена с копнежа по модерност. „Западните“ увлечения на Великия везир Ибрахим паша (европейски мебели, картина от Тициан, книгата на Макиавели „Владетелият“, която Ибрахим подарява на султана) отправят към ренесансов мироглед – не твърде характерен, впрочем, за Османския двор. (Борисова 2014:411-412)
Не Ренесансът обаче прави впечатление на широката публика и не той предизвиква недоволството на консервативната част от нея. Проблемът се оказват дълбоките деколтета на жените, сякаш изкопирали модата във Версай, излизането им недостатъчно покрити на улицата и прекалено дългото време, което Сюлейман прекарва в харема вместо да ходи на война и да законодателства. Излъчването на сериала е съпътствано от възмутени демонстрации, на които по офисите на телевизионната станция политат яйца, а мъж, облечен като Сюлейман, чете на висок глас „имперски ферман“, осъждащ сериала. (Batuman 2014)
Намесва се и властта, недоволна, че великият султан е представен като „женкар и фустаджия“, който прекарва славното си царуване в сладки приказки по миндерите с чаша алкохол в ръка, докато Империята се управлява от коварен грък и вероломна рускиня, а телевизията се гаври с исторически реликви. Депутати от управляващата ПСР заявяват, че излъчването ще бъде преустановено и внасят законопроект, предвиждащ спиране и забрана на сериали, които „нанасят вреда на националните ценности на Турция и дегероизират важни исторически личности“. Вместо това, трябвало да се създават „художествени произведения, които са в духа на традициите на турското семейство, на уважение към възрастните, възпитаване на морални ценности и достойнства у младите поколения“. Самият Ердоган произнася:
Ние не познавахме такъв законодател, такъв султан Сюлейман. Тридесет години от живота на този султан са преминали на гърба на коня, а не в двореца, както е показан на екрана. Аз порицавам пред народа режисьорите на този сериал, както и собствениците на телевизията, която го излъчва. (Борисова 2014:410-416)
Сериалът е спрян, а „дегероизацията“ бързо е заместена от „моралните ценности и достойнства“: „Мехмед: завоевателят на света“ (2018), „Осман: основателят“ (2019) и – преди всичко – „Последният султан: Абдул Хамид“ (2017). Ще се спра по-подробно върху това произведение – не толкова, защото е любимият сериал на Ердоган, колкото заради симптоматичните внушения, бележещи окончателния разрив между „модерност“ и „Запад“.
Управлението на Абдул Хамид е абсолютистко. Веднага след идването си на власт през 1876 той суспендира първата османска конституция, просъществувала само няколко месеца, а парламентът е разтурен. Султанът считал, че народът не е узрял за парламентаризъм. Имал нужда от „водач“, от „баща“, докато създадените структури и предприетите реформи, най-вече в областта на образованието, дадат резултат.
Всъщност той ликвидирал немалка част от реформите, извършени от предшествениците му – особено в сферата на малцинствените права. Погромите над арменците през 1895 му донесли прозвището „кървавия султан“. Мразел евреите, либералите, франкмасоните. Мразел Запада. Мразел го не само заради бунтовете и атентатите, които мислел за организирани от европейските шпиони, но и заради огромните дългове на държавата му към европейските банки.
Макар че турските историци (от 21. век!) го величаят като модернизатор, единственото му движение в тази посока било старанието да построи железопътна линия, която да свърже столицата с Кавказ и Анадола – най-вече – заради петролните залежи, открити на изток.
А в това време (началото на 20. век) в Истанбул все още нямало електричество. Трамваите в султанската столица били конски.[19] Въпреки декларираната загриженост на султана към образованието, в края на неговото управление (1908) учениците турци в най-престижното учебно заведение в столицата – „Роберт колеж“ – били едва 5%.
Иначе Абдул Хамид обичал модерната архитектура и италианската опера…
В личния си живот бил скромен, благочестив и пестелив, с което успял да спечели симпатиите на част от населението, шокирано от лукса и западните маниери на неговите предшественици-реформатори.
Вместо реформи, султанът предложил на населението панислямизъм. Ислямът заемал все по-голямо място в държавните дела и се оказал единствената спойка на обществото, което – в името на ислямските ценности и на традицията – трябвало да отхвърли модернизацията и еманципацията на жените.[20] (Мантран 1999:541-554, 596-598)
Сериалът „Последният султан“[21] проследява събитията от 1896 до края на управлението му през 1909. Годината, вероятно, е избрана, за да се избегнат антиарменските погроми от предишната.
Първият епизод започва с прослава на султана в чест на 20 годишното му управление. Народът ликува около своя почтен и благочестив владетел. Нататък обаче разбираме, че стабилността на управлението му е непрекъснато заплашвана от чужди сили: либерали във фракове, франкмасони, арменци, евреи, гърци, които настояват за права и автономия, подучени от европейците… (Bellaigue 2017)
Ще счупим ръцете на Европа, която се лакоми за нашите земи! – успокоява султанът разтревожените от западната заплаха свои поданици.
Масоните – заедно с евреите и англичаните – искат да завладеят света.
Особена емблематичност притежава фразата:
Ако англичаните имат план, и Аллах има план!, която обича да произнася Ердоган, заменяйки „англичаните“ с безличното „те“…[22]
Тук няма деколтета. Жените са благочестиви и послушни, с покрити глави, а на улицата – дори забулени.
Най-голямата грешка на баща ми султан Абдул Меджит беше, че слушаше жените. Няма да я повторя! – обещава Абдул Хамид.
Във „Великолепния век“ Сюлейман също слушаше жена си… И пиеше вино.
При Абдул Хамид вино пият само „лошите“. „Добрите“ са благочестиви въздържатели – като своя султан, който повелява бъдещата модерна железница да мине само през земи, населени с мюсюлмани (а англичаните искат да я отклонят). И повелява по гарите да се построят месчити[23].
Железницата ще укрепи нашата вяра! – обещава на покорните си поданици и ги уверява, че – земите на мюсюлманите ще бъдат рай.
Последният епизод се развива след смъртта на султана, през 1930, когато се разбира, че най-преданият му служител Тахсин паша е написал спомени за него. Пред интервюиращото го младо журналистче пашата изрежда най-важните моменти от живота на любимия си владетел – в следния ред:
Удостоил с орден Конан Дойл, защото много обичал да чете романите му за Шерлок Холмс; не отстъпил на евреите Палестина, защото тя винаги щяла да бъде ислямска земя; отстъпил половината си имущество на нуждаещите се и лично го раздал по домовете им; дал пари на Пастьор за ваксината против бяс…
Забранил поставянето на италианска пиеса, защото обиждала Пророка и мюсюлманите. Заплашил посланика, че – ако поставят тази пиеса (даже в Италия!) – той ще нахлуе с войските си там.
Ще умра, но няма да позволя да се подигравате с нашия пророк! До последния си дъх ще се боря за славата на Аллах!
(Този детайл вероятно отразява мечтата на Ердоган да забрани карикатурите на Мохамед в целия свят.)
На смъртното си легло Абдул Хамид прощава на народа си. И умира с Корана в ръце, произнасяйки „Аллах е един!“.
Той искаше единствено щастието на народа си! – завършва интервюто Тахсин паша.
А журналистчето плаче от умиление…
И народът плаче.
Съвсем във финала Тахсин разказва един сън на своя повелител: Той върви по призрачен коридор с портрети на най-великите султани, които му казват „добре дошъл“: Сюлейман, Селим Страшни, Мехмед Завоевателя, Осман.
Ти вървеше по нашия път! – произнасят султаните.
Разбира се, там е и собственият му портрет, пред който той гордо се изправя с думите:
Така да бъде!
Последният потомък на Абдул Хамид (дали не е онзи принц, когото Памук виждаше като екскурзовод в собствения му дом-музей?) много харесал сериала.
… историята се повтаря – казал потомъкът – тези чужденци сега наричат нашия президент диктатор, точно както наричаха Абдул Хамид „кървавия султан“.
Само два дни преди президентът наистина да стане диктатор[24] се оказа, че сериалът му е любимият, защото:
Същите схеми се изпълняват днес по абсолютно същия начин… Това, което Западът прави с нас, е същото – просто ерата и актьорите са различни. [25]
Ердоган нарича Абдул Хамид „деспотичен, но обичан от народа, родолюбив и набожен султан“ и кръщава на негово име болници…
По времето, когато върви сериалът, Памук пише „Чумни нощи“, чието действие също се развива в епохата на Абдул Хамид. Султанът не участва директно в сюжета, но за него разказват и авторът, и някои от героите – най-вече измислената дъщеря на детронирания му брат Мурад V – Пакизе султан, която е сигурна, че чичо ѝ е убиец. Бил невротичен и отмъстителен и отглеждал отровни растения в дворцовите градини, за да може да извършва убийствата си.
В романа също се разказва за церемония – по случай 25-годишнината от царуването на султана, копирана от пищните тържества за 60-годишния юбилей на кралица Виктория. За церемонията (пет години след онази, показана в сериала) били похарчени огромни средства, разорили хазната…
Най-големият интерес на Памук обаче е съсредоточен върху любовта на Абдул Хамид към криминалните романи. Пакизе султан смята, че именно от тях убиецът разбирал как се извършват убийства без да се оставят следи и какви са най-новите европейски методи в тази област.
Султанът дори омъжил племенницата си Хатидже (сестрата на Пакизе[26]) за преводача на чуждестранните романи. Имало и други преводачи (които не знаели за кого работят) – най-често изнамирани измежду враговете му – младотурци или евреи. През деня те превеждали, а през нощта го наричали „кървавия султан“ и искали да го свалят.
И тук, разбира се, става дума за Шерлок Холмс и за ордена, с който е накичен Конан Дойл. Абдул Хамид връчил ордена, но не удовлетворил желанието на писателя да разгледа двореца му. Било го страх, че мястото на следващият му роман може да се окаже именно там…
Симпатиите на Памук са категорично насочени към Мурад V, чието детрониране в полза на Абдул Хамид забавило „конституционните, прозападни, либерални и парламентарни реформи“ с 33 години. Мурад бил изучен във Франция и вземал уроци по музика от италиански майстори. В двореца му (преди Абдул Хамид да го затвори) гостували либерали, конституционалисти, европеизирани поети, журналисти, писатели. В Париж „събрал около себе си твърде леко облечени френски девойки, а с една от тях дори танцувал“.
Като останалите герои на Памук, които копнеят за модерност, и Мурад пие до края на живота си. (Памук 2022:92, 208, 211, 274, 277, 296, 299, 578, 673-674, 678-679)
Заключение
По времето, когато „кървавият султан“ е детрониран (1909) и младотурците правят известни (не много успешни) опити по посока на модернизацията, Мехмед Акиф – поет и професор в Истанбулския университет – говори за „пропастта между интелектуалците, слепи подражатели на Запада, и масите, които виждат в западните нрави упадъка на исляма.“ Модел за подражание трябвало да бъде Япония, която успяла да овладее западната наука и техника без да изгуби своята самобитна душевност. (Мантран 1999:603)
Героите в сериалите (особено след 2016), като че ли, са осъществили този модел: овладели са постиженията и дори външния вид на западняците без – в манталитета си – да се отказват от традиционните ислямски ценности. За тях не съществува синонимия между „модерност“ и „Запад“.
За героите на Памук, който продължава да поставя знак на равенство между „модерност“ и „Запад“, не е достатъчно да усвоят европейските технологии и моди, за да станат европейци. За тях най-важен е именно манталитетът – излизането от сигурността на колективната анонимност и поемането на риска да бъдеш себе си в една „своя“ Европа. Рискувалите най-често се провалят – заради собствената си неспособност да осъществят копнежа или заради откритието, че Европа всъщност е „чужда“. Ако авторите на по-ранните (отпреди 2016) сериали все още разпознаваха копнежа по модерност и се опитваха да го задоволят чрез дълбоките деколтета през 16. век или чрез разкрепостените съвременни нрави[27], за създателите на най-новите произведения в жанра той е напълно чужд: за тях турската модерност е отдавна постигната – без помощта и дори – въпреки Запада…
Памук се е опитал (поне веднъж, поне символично) да изравни Изтока и Запада: осъществил е идеята на Флобер да напише книга, в която „цивилизован западняк и варварин от Изтока постепенно си заприличват и си разменят местата“ (Памук 2007:324). В „Бялата крепост“ (Памук 2005) османският учен, наречен „Ходжа“, и европейският пленник, наречен „Венецианеца“, приличащи си външно като близнаци, разменят самоличностите и животите си. „Варваринът от Изтока“ се отправя към Ренесанса (към модерността, към „Запада“), а „цивилизованият западняк“ остава в „средновековния мрачен сън“.
Вероятно, за техните наследници (както за самия Памук) Европа ще бъде едновременно „своя“ и „чужда“, а копнежът по модерност ще бъде осъществяван на неравномерни тласъци.
Колкото до сериалите, прокрадващият се и в тях копнеж постепенно ще бъде изместен от привидността на сбъднати илюзии…
Литература
Борисова, Е., Мелодрамата в телевизионния сериал, Пловдив, „Жанет 45“, 2014
Гендж, К., В търсене на „Новата Турция“, „Либерален преглед“, 15.12.2014
Дограмаджъ, Е., Ататюрк и женските права, В: Наръчник по ататюркска мисъл, Анкара, Изследователски център „Ататюрк“, 2001
Иванова, Е., Балканите: съжителство на вековете. Изследване върху (не)състояването на балканската модерност, София, Нов български университет, 2005
Иналджък, Х., Ататюрк и модернизацията на Турция, В: Наръчник по ататюркска мисъл, Анкара, Изследователски център „Ататюрк“, 2001
Кастелан, Ж., История на Балканите ХІV-ХХ век, София, „Хермес“, 2002
Кемал, Я., Детство, юношество, политически и литературни спомени, София, „Боян Пенев“, 2013
Кунтай, М.Д., Три Истанбула, София, „Емас“, 2012
Мантран, Р. (съст.), История на Османската империя, София, „Рива“, 1999
Памук, О., Безмълвният дом, София, „Еднорог“, 2013
Памук, О., Бялата крепост, София, „Еднорог“, 2005
Памук, О., Гневът на прокълнатите, https://webstage.bg/li-ri-chni-otkloneniya/888-rechta-na-orhan-pamuk-gnevat-na-prokalnatite.html, 2001
Памук, О., Джевдет бей и неговите синове, София, „Еднорог“, 2009
Памук, О., Други цветове, София, „Еднорог“, 2011
Памук, О., Истанбул, София, „Еднорог“, 2007
Памук, О., Реч по време на откриването на осемнадесетата Европейска среща на културните издания в Истанбул, 4 ноември 2005, „Либерален преглед“, 17.12.2008
Памук, О., Сняг, София, „Еднорог“ 2008
Памук, О., Странност на ума, София, „Еднорог“, 2016
Памук, О., Чумни нощи, София, „Еднорог“, 2022
Табаков, М., Неоосманизмът в република Турция. Обособяване и ценностен корпус, дисертация, Нов български университет, 2018
Трифонова, Д., Турските романи на българския телевизионен екран, https://diuu.bg/emag/14967/, 2022
Batuman, E., Ottomania, Newyorker Magazine, 17.02.2014, https://www.newyorker.com/magazine/2014/02/17/ottomania
Batuman, E., Pamuk’s Museum, London Review of Books, 11, 2012, https://www.lrb.co.uk/the-paper/v34/n11/elif-batuman/diary
Bellaigue, Christopher de, Turkey: The Return of the Sultan, The New York Review, 09.03.2017
Thumann, М., Die anatolische Versuchung, Zeit online, 2008, https://www.zeit.de/2008/21/T-rkei3
Източник: Bulgarian Journal of International Economics and Politics, 2023/2
[1] Традиционния мюсюлмански календар.
[2] Всъщност първият портрет в историята на османското изкуство бил на Мехмед II Завоевателя. Примерът му обаче не бил последван от нито един владетел в следващите век и половина, когато образите на един или друг султан се появявали стилизирани само в миниатюрите, илюстриращи паметни битки, жития и легенди. Едва в „епохата на лалето“ портретуването станало практика.
[3] Реформи.
[4] Пиеса от българския писател Добри Войников (1871), в която се осмива маймунското подражание на някои българи на европейските маниери и нрави.
[5] Букв. „като французите“.
[6] И вдъхновено пресъздава чувството на празничност, изпитвано от османските завоеватели, когато с изкривените си ножове завладявали Балканите. (Памук 2016:102)
[7] Не можах да открия сведения дали такъв лицей действително е съществувал в някой от ново застроените крайни квартали на Истанбул по това време, или Памук го е измислил. Всички сега съществуващи в Истанбул лицеи с името „Ататюрк“ са в централните райони, т.е. в романа „Странност на ума“ не става дума за тях.
[8] Жилища за бедните – без нотариален акт, бидонвили.
[9] Памук пише, че през 90-те – „поради некадърността на собствените си сценаристи, актьори и продуценти“ – турската филмова индустрия се сгромолясала „с мощта на един Холивуд, останал без средства да подражателства…“ (Памук 2007:47) В началото на новото хилядолетие телевизионната филмова индустрия се възражда, за да се превърне в третата в света – след Холивуд и Боливуд. (Борисова 2014:412)
[10] Още от времето на Империята жителите на Галата и Пера (където са „западните“ престижни квартали) живеят „в Европа“ – с луксозни магазини, ресторанти, кафенета, модни сладкарници, театри, елегантни заведения, клубове и престижния хотел „Пера палас“. (Мантран 1999:569) През 30-те „патриотичен“ автор описва Бейоглу така: „Булевардите, където калта облича празничните си дрехи. Къщите, които приличат на панаирджийски театри. Бейоглу е незавоюваният Истанбул.“ (Кунтай 2012:50)
[11] Къщата, в която живеят главните герои, семейство Карачай, е реставриран павилион от 19-ти век, а в Турция е известен като „Бялото имение“.
[12] Интервю за италианския вестник „Стампа“. Цит. по „Гласове“ от 10.09.2020, https://glasove.com/public_html/novini/orhan-pamuk-unishtozhiha-lyubimiya-mi-istanbul
[13] Изказана в речта „Гневът на прокълнатите“ – по повод атентатите в същия този Ню Йорк през 2001 – годината, в която Партията на справедливостта и развитието на Реджеп Таип Ердоган (роден в Анадола) се появява на турския политически хоризонт.
[14] „Забранена любов“ (с екранно заглавие „Забраненият плод“) е един от най-популярните и обичани турски романи. Смятан е за най-добрата творба на Халид Зия (1868–1945). Авторът принадлежи към литературен кръг, чиито представители са известни с новаторските си идеи и са повлияни от романтизма, парнасизма и символизма. Излъчването на последния епизод от сериала съвпада с обсъждането и гласуването на важен закон в турския парламент. Всъщност част от депутатите се намират в кулоарите на Парламента и гледат епизода, поради което се налага да се направи извънредна организация, за да се осъществи гласуването едновременно с проследяването на сериала. (Трифонова 2022)
[15] Фетхуллах Гюлен, също като Ердоган роден в Анадола – известен проповедник на толерантния просветен ислям и спонсор на медии и училища. В началния период от управлението на Ердоган има силно влияние върху политиката му. В последствие двамата се разделят и Гюлен емигрира в САЩ. Ердоган го обвинява за опита за преврат през 2016.
[16]https://webcafe.bg/international/932597898-oshte-54-dushi-ot-akademichnite-sredi-na-turtsiya-sa-zadarzhani.html
[17] Едва ли е случайно, че богаташът Хаджи Вурал от „Странност на ума“ (Памук 2016), който се превръща в местен феодал, като изкупува незаконно застроените терени по хълмовете около Истанбул, издига там джамия с училище по коран и кара всички да му целуват ръка, идва именно от Ризе – вилаетът в Анадола, където е роден Ердоган.
[18] Успехът на „Листопад“ в Турция е безапелационен – обявен е за най-добър филм и режисура на годината в три последователни години (2007, 2008, 2009), а актьорите Халил Ергюн, Бену Йълдъръмлар и Дениз Чакър са призирани с първи награди. (Борисова 2014:271) Героите от фамилията Текин – подобно на сюжетите на множество други сериали – идват от Анадола, за да щурмуват Истанбул, който разклаща моралните им устои. При първата им разходка в „безмилостния град“, когато виждат целуващи се двойки и разголени момичета, реакциите на фамилията се разпластяват: младите наблюдават с любопитство, а старите – с възмущение.
[19] Първата електроцентрала в еманципирания от Империята Белград заработила през 1891, а първият електрически трамвай тръгнал през 1894. (Иванова 2005:153)
[20] По-късно ще се твърди, че за пораженията на османците в Балканските войни е виновна именно еманципацията. (Мантран 1999:600)
[21] Абдул Хамид всъщност не е последният султан. След него – до ликвидирането на Империята през 1923 – има още трима, които обаче не притежават неговото „величие“.
[22] https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%BE%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82_%D1%81%D1%83%D0%BB%D1%82%D0%B0%D0%BD:_%D0%90%D0%B1%D0%B4%D1%83%D0%BB%D1%85%D0%B0%D0%BC%D0%B8%D0%B4
[23] Малки джамии, в които не се служи петъчна молитва.
[24] Имам предвид референдума от 2017, с който Турция – от парламентарна – се превърна в президентска република.
[25] https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%BE%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82_%D1%81%D1%83%D0%BB%D1%82%D0%B0%D0%BD:_%D0%90%D0%B1%D0%B4%D1%83% D0%BB%D1%85%D0%B0%D0%BC%D0%B8%D0%B4
[26] За разлика от Пакизе, тя е действителна личност.
[27] Най-скандалната сцена в „Забраненият плод“ – героите се любят в градинска беседка (но зрителите виждат само лицата им) – си спечелва гнева на цензурата. Налага се актрисата да обяснява в медиите „технологията“, чрез която е опазено приличието по време на снимачния процес: между нейното тяло и тялото на партньора й била поставена възглавница. Въпреки обясненията, сцената продължава да разбунва духовете на публиката и общественото мнение. (Борисова 2014:2016)
