От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

 

В прочутата си реч „Какво е нацията“ Ренан вдъхновено постулира, че „страданието обединява по-здраво от радостта. Като национален спомен поражението струва повече от победата, защото вменява в дълг, подбужда към съвместни усилия.“[1]

В смисъла на Ренан, всеки национализъм би трябвало да се захранва в по-голяма степен от спомена за травмата, отколкото от спомена за подвига.

Именно по този начин тълкуват балканските национализми (полагайки ги най-често в единствено число – „балкански национализъм“) немалко от западните изследователи на проблема. Национализмът (в балканския и дори в „източния“ му вариант)[2] е мислен преди всичко като негативистичен, компенсиращ, не-налагащ ценности, а бранещ своите – значи дефанзивен, поради което готов на всичко, включително на жестокост.

Матрицата, която се разполага върху всички балкански национализми, е сръбската версия – образец на травматична памет с честването на поражението (Косово поле, 1389) като национален празник и приемането на датата – 15/28 юни – Видовден като Съдния ден. Днешният сръбски национализъм (особено по отношение на Косово) се мисли като резултат от паметта.

Този текст представлява опит за идентифициране на българска травматична памет, евентуално пораждаща български негативистичен, компенсиращ, не-налагащ ценности – дефанзивен национализъм, готов на всичко, включително на жестокост.


Small Ad GF 1

Най-саморазбиращото се място за търсене на българска травматична памет изглежда Батак – трагичният апотеоз на единствената, като че ли, българска проба в създаване на Голям национален разказ – Априлското въстание. Ако български Видовден би бил изобщо възможен, той би трябвало да се чества на 4/17 май – последния ден от баташкото клане.

Датата обаче, припозната на национално ниво като Ден на Априлското въстание, не е 4/17 май, а 20 април, когато то преждевременно избухва в Копривщица. Затова (доста по-късно) е наречено Априлско, а не Майско. Копривщица, Панагюрище, Оборище, въобще – Средногорието, а не Батак са основните топоси, когато се мисли въстанието. Там са организирани – във всички режими – националните чествания. Честванията в Батак имат по-скоро локално значение. Вероятно, защото първата пушка и началното опиянение изглеждат по-героически от клането... Вероятно, защото в българската проба за Голям национален разказ е търсена героическата, а не мъченическата идентификация.

Преди да започна същинското си изложение, бих искала да направя уговорката, че няма да изследвам какво се е случило в Батак през май 1876, а как то се помни в разказите, сътворявани през различни периоди, от различни елити, в различни политически  конюнктури. 

Ще разположа разказите за въстанието и клането в Батак в три проявления на памет: героическа, жертвена, мъченическа.

Предпочитанията към помнене на героиката биха очертали, вероятно, един „спокоен“, уверен в себе си и в съхранените си ценности национализъм, който не се нуждае от реванш и отмъщение.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Предпочитанията към помнене на жертвеността биха очертали национализъм на „тревожност“, потиснатост и неудовлетворение – все още обаче непристъпил към категорична мобилизация около „вика на неотмъстената кръв“. Това би бил неуверен национализъм, разколебан между запълването на героическите липси и канонизирането на жертвите.

Степента, в която канонизирането вземе превес над компенсаторната героичност, ще бъде, мисля, степента на уплътняване на дефанзивния национализъм – втвърдяването на националистическата мобилизация около мъченическите мощи, поруганите ценности, похитеното „свое“.

Ако комплексът за виктимизация предизвиква преди всичко усещане за позор, мартирологът настоява върху травмата и я задейства като оръжие за възмездие. Мъченическите нагласи най-категорично изпитват потребност от враг и изобретяват враг – обект, натоварен да консумира травматичните енергии и да ги превърне в позитивно успокоение.

Бих искала, освен това, да диференцирам два типа жертвеност, изразени, може би, най-точно в английските думи „victim“ (пасивен обект на насилие) и „sacrifice“ (съзнателно направен избор).[3]  

В българския език двете понятия, аналогични на „victim“ и „sacrifice“, не са обозначени с две толкова различни думи, но са диференцирани чрез една представка: понятието „жертва“ изразява „пасивния обект на насилие“, за когото е отредена по-скоро забравата, а „активното, самоопределящо залагане на собствения живот“ се определя като „саможертва“. Ресурс за изобретяване на „мъченичество“ е именно саможертвата, паметта за която е травматична. Именно мъченическата памет оперира с травмата като с оръжие за възмездие.

По-нататък – разполагайки разказите по скалата героизъм/жертвеност/мъченичество – ще  се опитам да разбера дали е възможно българския опит за Голям национален разказ да бъде конструиран като мъченически.

1. Запаметяване на героическото

Единственият съвременен разказ, който нарича събитията в Батак „българската революция“ е „Важен рапорт“ на правителствената следствена комисия:

„Баташкото въстание затворило пътя  за Солун и доспатския главен път и всяло страх в мюсюлманските села. При това батачани показали извънредна смелост.“ Убити били 130 башибозуци.[4]

Властта, естествено, имала интерес да преувеличи размера на въстанието, за да се оправдае за многобройните жертви. Обратно – и чуждестранните доклади, и онези, писани от българи, се стремели да го омаловажат, за да формират възгледа, че турските зверства са извършени над мирно население, а не над бунтовници, заплашващи държавата.

Така, руският императорски вицеконсул в Пловдив Найден Геров пише още през май:

 „... всички битки, които турците имаха досега, бяха не с истински въстаници, а с мирни жители, които те приемаха за бунтовници нарочно, за да ги избият и които трябваше да се бият, тъй като и без това щяха да бъдат избити.“

Чуждестранните доклади и дописки, написани след клането, също омаловажават „българската революция“ и фокусират вниманието преди всичко върху жертвите на турските зверства.

„Един слаб опит“ нарича въстанието дори МакГахан, като визира при това други села, а на батачани отрича каквото и да било юначество. Те, според него, дори не се съпротивлявали, камо ли да убият един-единствен турчин...[5]

Очевидно трудно е да се повярва и на двете версии: българската и международната, омаловажаващи бунта, за да предизвикат световното съжаление над невинните жертви, и правителствената – преувеличаваща размерите му, за да извини собствените си действия.

Не съм сигурна, че трябва да се доверим изцяло и на Ангел Горанов – Бойчо (син на водача на въстаниците Петър Горанов, избягал преди клането), който – в обяснимото си желание да оправдае бягството на водачите – описал състоянието на останалите като „предсмъртна каталепсия“...[6]

Все пак, не е невъзможно да се допусне известно психологическо правдоподобие в обяснението му за това поведение:

„Вижда се, че всичката история на приготовленията и на самото въстание, всички по-напрежни въодушевления и възторзи не са били друго, освен минутно робско увлечение. У батачани отсъстваше оная интелектуална зрелост, която дава на действията характер на обмислено и неотклонно, самоотвержено стремление към зададената цел. Мечтите и илюзиите не се посрещнаха с действителността и надеждите се заместиха с отчаяние – пасивно, мъртвешко.“[7]

Усещане за стадно покорство пред смъртта внушава и Захари Стоянов[8],  а Вазов говори за „тъпо и сънливо хладнокръвие, което би било сюблимен героизъм, ако да не извираше из паниката“.[9]

Доминиращият дискурс „Батак“ – непосредствено след клането и в следващите десетилетия – не съдържа никакво юначество. Най-задълбоченият историк на въстанието (именно той нарекъл го „Априлско“ и така произвел го в национално – вместо дотогавашните „Панагюрско“, „Клисурско“ и пр.) Димитър Страшимиров брилянтно синтезира не-героичните интерпретации:

„Ако геройството се заключава само в способността ти да се подложиш под секира, няма геройство по-голямо от това на батачани.“[10] 
(Страшимиров 1996:406)

„Жертвеният“ дискурс е водещ до настъпването на комунизма, когато оптиката решително се променя.

Всеобщата героическа комунистическа риторика, описваща, разбира се, преди всичко „борбата против капитализма и фашизма“, няма как да подмине и Априлското въстание. Дори Батак, мислен досега повече като клане, отколкото като бунт, трябва да получи своите борци за свобода.

Специалистите-методици критикуват учебниците, че не изтъкват достатъчно подвига на въстаниците. Така, през 1961 статия със заглавие „Героизмът на априлци – пример за патриотично възпитание“, коментира учебника по история за ХІ клас, в който „се говори повече за зверствата на турците и жертвите на въстанието, отколкото за подвига на народа ни“.[11]

През 70-те години, когато помпозно се чества 100-годишнината от въстанието и заради нея е преустроен целия градски център, е „изкован“ крилатия лозунг, обединяващ героите-въстаници с героите-партизани: „Две епохи – един идеал – свободата!“

„Повече се настояваше на героизма – споделя уредник[12] в музея. –  Когато идваха високопоставени личности, ни казваха да говорим повече за героизма.“

Батак, наистина, няма своя Кочо, който да го издигне до славата на Картаген, Спарта, Сарагоса, но има достойни борци, чийто подвиг трябва да се възпее. 

Така – от олтар на нацията – Батак започва да се интерпретира като един от най-важните центрове на въстанието, а пасивните жертви, изпаднали в „предсмъртна каталепсия“, да се представят като активни борци за свобода.

Един от най-подходящите за героизиране персонажи е селският старейшина, кметувал около 30 години,  Трендафил Керелов, когото – по заповед на Ахмед ага – башибозуците насекли къс по къс, наболи го на ръжен и го опекли жив. Преди да го опекат, той казал на децата, доведени на Петрово бърдо да ги колят: „Чада мои! Свободата и правдата се раждат чрез мъки и страдания. Смъртта за свободата и отечеството е свято причастие. Няма страшна смърт. Страшно е робството.“[13]

Заветът е изписан върху новия паметник на героя, издигнат по случай 130-годишнината от въстанието през 2006. На предишния паметник (впоследствие – откраднат) от 1976 заветът липсва. Това личи от снимка, предоставена ми от правнука Страхил Керелов, който лично настоявал последните думи на героя да бъдат увековечени. Заветът, освен това, е съобщен в книга със симптоматичното заглавие „Батак глава не скланя“ от друг правнук – Трендафил Керелов, брат на моя информатор. Други симптоматични заглавия са „Непокорният Батак“ (1961), „Епопеята Батак“ (1980) и т.н.

Последните думи на героя, представени като родово предание, не са съобщен никъде другаде, освен в спомените на правнуците.

Отсъствието на памет за завета може да има много обяснения. Най-очевидното е късното му изобретяване – не може да се помни нещо, което доскоро не е било. Проблем на бъдещи изследвания ще бъде дали – след увековечаването му върху паметника – той ще се вгради – ако не в националната – то в колективната памет поне на батачани.

Така или иначе, в родовата памет на Керелови, Трендафил е обозначен като герой, а не като мъченик. Героическата му саможертва е повече „героическа“, отколкото „саможертва“.

2. Запаметяване на жертвеното

Въпреки опитите за героизация на въстанието, най-проблематични именно в случая „Батак“, в общото внушение доминира трагедията, основана, разбира се, върху броя на жертвите.

За моята тема, която изследва разказите за събитието, а не самото него, броят на жертвите е неважен, освен като избор на памет. В този смисъл е твърде симптоматично, че се „помнят“ (включително – от популярната историография) цифрите на Скайлър и МакГахан, обозначили жертвите между 5 и 8 хиляди, а се „забравят“ цифрите на Кларк, Дюпои, Беринг и Церетелев, които ги определят между 1700 и 2000. 

Така или иначе, в дискурса за Батак – непосредствено след клането – доминира жертвеното. Това внушение продължава да бъде водещо и след освобождението – както в първите учебници (още през 1881), така и в литературата. Разбира се, емблематичният разказ от този първи период е Вазовото стихотворение „Възпоминания от Батак“ („От Батак съм, чичо...“), което оперира с най-сигурния ресурс за произвеждане на трагизъм –  разказ на дете:

„А кака и леля и други жени
Мъчиха ги два дни, та па ги затриха.
Още слушам, чичо, как пискат они!
И детенца много на маждрак[14] забиха.“
[15]

Избиването на деца – съвсем неслучайно – е опитващо положено в началото на мартирологията.  Проблемът с детското мъченичество обаче е сложен. Паметта на четиринадесетте хиляди йерусалимски младенци, избити от Ирод, когато се родил Иисус, се чества, наистина, на 29 декември, но – от друга страна – първото правило за извършване на канонизация е наличие на възраст, в която може да се различава добро от зло – т.е. когато жертвата може да бъде съзнателно избрана. Тъй като невинните младенци не са способни на саможертва (да не говорим и за това, че не са имали време да приемат Светото кръщение), въпросът с тяхното канонизиране е най-малкото двусмислен.[16]

Колективната памет, за която не би трябвало да е задължително съобразяването с църковния канон, също не полага децата в реда на мъчениците – те остават жертви („victims“) – толкова потресаващи, че е по-добре да бъдат забравени...

В традиционната култура – освен  ритуализиране на жестокостта – набучването на деца  (често пъти – още неродени) е символ на окончателното, безапелационно и непоколебимо изтребление на рода. Род, който ще бъде забравен...  Вазов би могъл да използва този ключ и да постигне чрез него алегория за изтребването и забравянето на цял народ, но не го е направил. Оживялото дете, което разказва за Батак, е антитеза на цялостното изтребление – разказът му е покъртителен, но не е травматичен.

Още в този начален етап от българското разказване за Батак жертвата е вече норма, но интерпретациите са все още необработени в посока мъченичество, т.е. липсва сакрализиращо действие, което – ако не да канонизира жертвите – поне да им придаде някакъв символен смисъл. Все още не са натиснати лостовете, превръщащи жертвата в мъченик и травмата в национален символен капитал. 

Липсва и „заветът“ на Трендафил Керелов за робството, по-страшно от смърт...

Извънредно симптоматични са употребите на въстанието по време на неговата десетгодишнина (1886), която съвпада  с частичните избори за попълване състава на парламента с депутати от досегашната Източна Румелия, т.е. „Тракия“. Предизборната агитация на групата около Захари Стоянов (либералите Д.Петков и Д. Ризов) задължително обвързва „Тракия“ с въстанието. То дори е наречено „Тракийско“, което изглежда, може би, по-убедително от „Средногорско“ или „Панагюрско“... По това време „жертвената топонимия“ – „Батак, Перущица“ – вече се е превърнала в част от българската политическа традиция.[17]

„От Батак съм, чичо“, в известен смисъл, се включва в тази традиция. Докато Тракия все още е османска, тракиецът Вазов ще натиска лостовете на „жертвената топонимия“, ще предизвиква съчувствие и дори опит за националистическа мобилизация – в името на Съединението. Може би след това пък именно случилото се Съединение, осъщественият идеал ще предизвика разликата между експресивната ритуализирана жестокост от ранното стихотворение и колебаещата се съзерцателност на по-късния пътепис.  

Така или иначе – след Съединението – „жертвената топонимия“ вече не е водещата в честването на въстанието. Годишнината е отбелязана тържествено на 20 април в Средногорието (Копривщица, Панагюрище, Оборище[18]), т.е. предпочетени са юнаците, а не жертвите. Именно по време на тържествата през 1886 е направено предложението 20 април да се превърне в най-големия български политически празник.[19]

Очевидно е, че през 1886 Батак (заедно с Перущица) се обозначава като жертвен топос, но идентификацията „Батак“ не се избира като национална.

Един следващ етап на българското разказване за Батак бележи 1892, когато се появяват спомените на Ангел Горанов „Въстанието и клането в Батак“, третият том на „Записките“, в който са включени родопските селища, и пътеписът на Вазов „В недрата на Родопите“.  И трите разказа правят опит да преодолеят досегашните внушения за („просто“) жертвеност и постепенно (но не еднозначно) да преминат към „високия“ регистър на сакрализиращата патетика, т.е. опитват се да придадат на „просто жертвите“ статус на мъченици.

Съчинението на Бойчо, впрочем, би трябвало да се разглежда като междинно – пребиваващо едновременно в „ниския“ регистър на „просто жертвите“ и във „високия“ – на мъчениците...

Колебанието между битовото внушение за кланица и изчистената екзалтация на „небесното царство“ може да се проследи навсякъде:

„Около дръвника се образували високи грамадни купове от човешки глави на една страна и човешки тела – на друга. Телата, прошарени с кървави бразди, давали на мястото изглед на човешка салхана[20] с натрупано човешко месо... Главите, нахвърляни една въз друга, окървавени, стояли всички с отворени очи, като че били обърнати еднъж за всякога към небесата, към престола на всевишния с молитвено ходатайство за себе си, за своите и за другите си еднокръвни братя!“ [21](к.м.-Е.И.)

У Захари също може да се идентифицира известна „междинност“ – колебание между „ниския“ и „високия“ регистър –  както и някои мотиви, заимствани от фолклора:

„Тристата мъченици били довършени тоя ден до крак на дървения мост пред училището по начин твърде варварски, като последно отмъщение. Най-напред им се отрязвали ръцете, ушите, носовете, раменете, а после са ги добивали.“[22]

Независимо от единичните детайли в „ниския“ регистър, разказът на Захари – в много по-голяма степен от този на Бойчо – има извисяваща, сакрализираща функция. В много по-голяма степен той прозвучава като „гласът на пантеона – глас, който не се нуждае от отсамност и рационалност“.[23] Самото тържествено встъпление е достатъчно показателно:

„На колене, любезни читатели, долу шапките!“

Батак е „жертвеник за нашата свобода, гдето е изляна кръвта на хиляди мъченици, светии... В основата на българския престол, на българската (к.м. – Е.И.) свобода най-първо място ще да заемат не костите на безчувствения богаташ, не мощите на светия владика и пр., но крехките черепи на твоите едногодишни пеленачета.“[24]

Апотеозът на Захари превръща Батак в национален символ. Това вече не е кланица, а олтарът на нацията. Апотеозът на Захари е санкцията, придала на безименните жертви статуса на мъченици и светии.

От апотеоза на Захари сакралността в точния смисъл на думата, всъщност, отсъства – саможертвата на баташките мъченици не е принесена в името на Бога, а в името на отечеството. 

„Една българска (к.м.-Е.И.) Голгота“ – казва и Вазов през 1892. Не интимното, домашното „От Батак съм, чичо...“ с камерната съдба на „кака и леля“, а „нашето Мисолонги, ако не по героизма, то по ужасите на клането си…“[25]

Има нещо смущаващо, все пак, във Вазовия разказ, издържан – за разлика от останалите, за разлика от собственото му стихотворение отпреди десет години – изцяло във „високия“ регистър: определението „една“. Значи Батак не е единствената българска Голгота, апотеозът на мъченическата нация, а само „една“ от Голготите...

„Обяснението“ на Вазов за това светотатствено твърдение е изненадващо прагматично и делнично:

„Батак е страшен в 1876. На 1877 той не поразява вече толкова, той не е сам, той има вече подобострастници: има вече Стара Загора, има вече Сопот, има вече Калофер, има вече Карлово. Истина е, че там рядко башибозуците набучваха на ножове децата, но човешките салхани и там бяха ужасни и кървави, но пожарите не изпепелиха по-малко тия градове, далеко стоящи по богатство, индустрия и развитие от Батак.“[26]

Очевидно е, че набучването на младенците върху копията (щиковете, ножовете, сабите) е устойчив образ, чрез който се търси върховния израз на жестокостта („Дете в майка проплака“), символа на всенародното изтребление, края на общността. Местата, в които няма набучени на копия деца (или това се случва „рядко“), са, все пак, по-малко страшни – въпреки „човешките салхани“...

В същото време, самото йерархизиране на жестокостта чрез иначе най-ритуалната й проява снема напрежението, като лишава олтара от сюблимност...

По-нататък Вазовите  разсъждения отново стават потресаващо прагматични:

„Великото превъзходство на Батак състои не в големината на жертвите му, а в неговото историческо значение: неговата жертва предизвика войната за освобождението, жертвата на другите остана безполезна. И ето защо само Батак запазва правото най-силно да поразява нашите души с името си и да има обаянието на нещо като българска Голгота…“[27]

„Една“, „нещо като“... Вазов, като че ли, не е напълно сигурен в правомерността на сакрализацията. Като че ли експресията на разказа му е много по-завладяваща при „кака и леля“, отколкото при „Мисолонги и Голгота“. Във „В недрата на Родопите“ той всъщност не разказва, а съзерцава, констатира, преценява дали да даде сакрализираща санкция на сюблимния български жертвеник, или да подреди Батак като един от многото... Най-ясен израз на очевидното му колебание е жанрово неуместното (за „високия“ регистър) обяснение за „полезността“ на Батак и „безполезността“ на останалите.

Вазовото колебание прави „българската Голгота“ неубедителна. Много по-експресивна и завладяваща е ритуализираната фолклорна жестокост, отколкото имитацията на Христос. Въпреки християнската символика, олтарът (доколкото олтар изобщо е привидян от Вазов в баташката жертвеност) не е олтарът на Бога, а олтарът на отечеството.

В тази, следваща вълна разкази – в много по-голяма степен, отколкото първите, издаващи сакрализираща санкция на баташките жертви – също липсва завет на Трендафил Керелов.

„Него положили, като Васил Петлешков в Брацигово, между два запалени от слама огньове, гдето българският мъченик издъхнал, опечен като скумрия“ – пише Захари Стоянов.[28]

Отново, както при Вазов, баташкият мъченик не е единствен. При това, бил „опечен като скумрия“ – сравнение, абсолютно немислимо и в най-долнокачествения мартиролог.[29]

И така – преображението на жертвите от кланицата в небесни мъченици е колебливо, проблематично, не-нормативирано в повечето разкази. Единични са изблиците като апотеоза на Захари за „жертвеника на нашата свобода“ и дори „нещото като Голгота“ на Вазов. Разказите за клането са, разбира се, фокусирани преди всичко върху жертвеността, а не върху героизма, но жертвите не са осмислени (или са осмислени твърде плахо и несигурно) като национален мартиролог.

3. Запаметяване на мъченическото

Разказите, които „идеолозите на нацията“[30] Вазов и Захари посвещават на Батак,  съдържат и своеобразни „обяснения“ за дефицита на мъченичество в „жертвеника на свободата“.

Малко след като е провъзгласил Батак за „нещо като българска Голгота“, Вазов  заключава:

„Вечното съзерцание на дрипите, на развалините, на неизлечимите язви, чужди и свои, не смирява, а раздражава духа.“[31]

Изглежда, прогласеният като романтик поет съвсем прагматично си е давал сметка, че втренчването в трагедията и в жертвите неминуемо води до жажда за възмездие, до Видовден като Съдния ден. Все в духа на предишните си разсъждения за ползата от Батак,  той изпраща посланието за необходимостта жертвеникът да бъде свален от сцената. Той вече е изиграл своята роля – провокирал е освобождението.

„България от 1876 година не беше вече интересантна през 1877...“[32]

А през 1992, когато Драган Манчов му изпраща книгата на Бойчо („на корица с радостен яснозелен цвят, неприятен и несъответствен на онова, което съдържаше книгата“), Вазов няма кураж да я прочете.

„Никой няма кураж да чете за Батак!“ – възкликва, когато издателят се оплаква, че за три месеца е продал само 7 книги...[33]

Може би всички искат да забравят Батак?

Батак – внушава, все пак, Вазов  – няма да бъде забравен. Той ще остане светиня за поклонение, но няма да се фиксира като най-важното място на памет за българите, за да не се „раздражава“ прекалено много духа им...

Срамежливият прагматизъм на Вазов, кулминирал в колебливото „нещо като Голгота“, зазвучава с безапелационна категоричност у Захари, който не противопоставя на „раздражението“ християнско „смирение“, а – напротив – откровено се подиграва на християнските позиви към „небесното царство“:

„Нямали сме още и от оня род литература, наречена фанатическа… поддържана от духовенството и от правителството, в която се е проповядвало, че който падне на бойното поле за царя, за бога и Христова вяра, душата му отива право в рая. Най-после, нямали сме и такива свещеници, които да проповядват и уверяват, где седнат и станат, съвсем безнаказано, че отмъщението е свято, всеки е длъжен да се пожертва доброволно за небесния и земния цар. Нищо подобно е нямало измежду нашия народ.“[34]

Това е казано именно в частта от „Записките“, посветена на Батак. Значи – внушава (заедно с Вазов) и Захари – Баташкото клане няма да стане българския мартиролог, който ще проповядва „свято отмъщение“.

По времето на комунизма, както видяхме, мартирологията е изцяло изместена от героиката.

След 1989 част от „изобретателите на традиция“ продължават да следват комунистическата тенденция: героизъм на всяка цена. Това е особено видимо на локално ниво: и в днешните (от 2005) брошури на музея в Батак се говори преди всичко за „героичната съпротива“, за „героична история“, за „паметник на героизма“...[35]

Съвсем естествено е – в условията на раждащ се плурализъм – да се прояви и обратната тенденция. В желанието да се оттласнат от комунистическата героическа патетика други „изобретатели на традиция“[36] избират за своите интерпретации друга патетика – мъченическата.

Този тип интерпретации някак твърде чувствително се сгъстяват около 130-годишнината на въстанието през 2006.

130-годишнината, като че ли, отприщва стаявани (поне липсва ясната им  артикулация в публичното пространство) до този момент мъченически интепретации. В тях се намесва и пасивната, вгледана иначе исихастично в самата себе си, Българска православна църква. В Календара й за 2006 – по случай 17 май – се говори за „мъченически мощи“, „мъченишка кръв“, за „свидните наши новомъченици от Батак“. 2006 е обявена за „година на баташките новомъченици“...

Баташките новомъченици обаче са изпреварващо канонизирани от Старостилната църква на 16-17 май 2006 с импозантна прослава.

Преди това житиеписецът им инок Евтимий ги е приближил до Христа не само чрез жертвената им земна гибел, но – преди всичко – чрез изобретяването на небесен избор.  

Баташките жертви, според Евтимий, можели да се потурчат, но те избрали смъртта за вярата пред възможността „да изгубят душите си“. Така те постигнали „победа над земното и плътското чрез понасянето на страдания в името Христово“. Евтимий дори съзира в доброволното предаване на оръжието „Божия милост... иначе те щяха да умрат като въстаници с оръжие в ръка, а сега тяхната участ била на Христови агънца, обречени на заколение, предадени в ръцете на враговете на Христовата вяра“.

В резултат от саможертвата, „смирените кости победиха челичения ятаган“, а потомците – всички истински вярващи – са пропити от „любов към небесна България...“[37]

С призива – „да станем жители на нашето вековечно небесно Отечество“ – завършва и Похвалното слово на Триадицкия епископ (именуван „патриарх“) Фотий при прославата на новомъчениците.[38]

Така, „предсмъртната каталепсия“ у Бойчо[39], стадното покорство у Захари, „тъпото и сънливо хладнокръвие“ у Вазов са изобретени като небесен избор. Жертвите са изобретени като мъченици. Изобретена е травматична памет.

Канонизирането на жертвите от Батак разкрива една съвършено нова парадигма, очертана в две направления:

– Мъченическите интерпретации започват да доминират не само над героическите, но и над жертвените;

– Доминацията придобива все повече национални измерения.

Разбира се, канонизирането от Старостилната църква не означава национална памет. В секуларизираното ни съвремие (макар и да наблюдаваме отчетлива тенденция за ре-витализиране на интереса към религията), сакрализиращата санкция  дори на официалната църква не би произвела непременно национална памет. Съществуват обаче и други знаци за изместване на колективни нагласи към мъченическа рецепция на жертвите от Батак – все от 2006, все свързани със 130-годишнината.

Самата годишнина, разбира се, не би могла да бъде причина за тази смяна на парадигмата. Очевидно, тя става повод за открояване на вече формирани настроения, имащи своите основания в някакви промени на социалната и политическата конюнктура.

По повод 120-годишнината, освен традиционните тържества в Копривщица и Панагюрище, се случват няколко научни сесии и е издаден труда на Димитър Страшимиров. В самия Батак е издаден юбилеен вестник, литургията е отслужена от патриарх Максим и е проведена традиционната заря.

130-годишнината е отбелязана не само от Българската старостилна православна църква и от опитващите жестове на официалния клир, но и от президент, парламент, правителство, три министерства, Военния клуб в София. Националното измерение става все по-отчетливо.[40]

Министерството на културата инициира Национален комитет[41] за честването на годишнината – под патронажа на президента Георги Първанов. Самият министър Стефан Данаилов е председател на Организационния комитет за подготовката на тържествата. Прието е Постановление на Министерския съвет за субсидиране на инициативите.

В Батак е издигнат нов храм-паметник с позлатено кубе, построен (според хората) от руска фирма по идея на вице-президента – батачанин Ангел Марин.

Ще се опитам да откроя няколко причини за такава интензификация – без да претендирам за изчерпателност:

– През 2006 България е „на прага“ на Европейски съюз. Все повече стават задължителните клаузи за отказ от едно или друго „свое“: като се започне от АЕЦ „Козлодуй“ и се стигне до шкембе-чорбата... Заплахата от изгубване на идентичността[42]  стои (тя пък) „на прага“ на съзнанието, готова всеки миг да го взриви отвътре. В старанието си да не допусне заплахата „вътре“, българското съзнание се мята между „гражданин на света“ и „господин никой“, като втората идентичност все повече надделява. Значи – заплахата е допусната. За заплашеното съзнание стават все по-необходими лостовете на националната гордост, намирани – почти без изключения – в историята. Така, Априлското въстание става важен разпознавателен белег за все по-разпиляващата се идентичност.

– „Турската партия“ ДПС се инкорпорира все повече във властта. „Отново пъшкаме под турско робство...“  Така, Априлското въстание става символът на българското мъченичество, впивайки в разпиляващата се идентичност стоновете на хилядите жертви и кръвта на младенците, жадуваща мъст.

– Страхът от загуба на идентичността и „новото турско робство“, съпътствани, разбира се, от перманентния рефрен на социалното недоволство, са хранителната среда за активизирането на национализма, чийто главен изразител е „Атака“, но за чиято печеливша риторика се състезават и други. Традиционно националистическата ВМРО и все още неразпозналата доминантите си ГЕРБ са само два от немалобройните примери.

Именно в тази ситуация се случи „скандалът Батак“ – четири месеца след приемането ни в „Европа“ и по-малко от месец преди първите европейски избори.

Той беше разразен в навечерието на невзрачната 131-годишнина от въстанието, която – поради него – се превърна в апотеоз на българското мъченичество.

Честването на годишнината, впрочем, беше предвидено да протече, както обикновено – с двудневни тържества в Копривщица, където най-важната фигура щеше да бъде председателят на общинския съвет, и тържествен митинг-заря в Клисура, уважен от вице-президента (иначе роден в Батак) Ангел Марин.[43]

Благодарение на скандала, баташкото клане беше обявено за „български холокост“.[44] Внесен беше (от „Атака“) проектозакон, според който: „Проповядването на друга антидемократична идеология, която поставя под съмнение или се опитва да опровергае по какъвто и да е начин геноцида над българите в исторически обитаваните от тях земи, да бъде санкционирано с лишаване от свобода от 1 до 5 години или глоба от 5000 до 50000 лева.“[45]

Иконата на баташките новомъченици, нарисувана от две калифорнийски монахини, вдъхнови депутата Светослав Спасов  (тогава от НДСВ, сега от БНД) да предложи канонизирането им от Българската православна църква. Депутатът (председател на парламентарната комисия за младежта и спорта) внесе предложение в Светия синод за стартиране на процедурата, а Синодът разпореди да се съберат свидетелства за мъченичеството им и да се подготви житие. Натовариха  Пловдивския митрополит Николай да направи анализ на възможностите.

Благодарение на скандала и преекспонирането на клането като българска Голгота, масирано участие в което взеха не само медиите, но и цялата държавна власт, центърът на тържествата се премести от Копривщица в Батак, където – на 17 май – самият президент изнесе „открит урок по история“.

В скандала „Батак“ с категорична отчетливост се открои един относително нов за българското общество консенсус: елити и „народ“ се обединиха около национализирането на травматизма. Батак беше привидян и като „източник на национално самочувствие“.[46] За известно време изглеждаше, че 17 май ще се обозначи като българския Видовден.

Всяко споменаване на темата „Батак“ – след президентския „открит урок“ от 17 май 2007 – възпаляваше травматичното „самочувствие“, но възбуждаше все по-камерни реакции. Медиите, които през април-май 2007 „със залпа на артилерийските оръдия... пометоха тези фалшификатори на българската история“[47], ставаха все по-малко ентусиазирани в изобретяването на травматична памет.

Интересно би било да се проследи дали – оттук нататък – невзрачната 131-годишнина и скандалът „Батак“ ще очертаят нова посока на българската национална идентификация – към все повече травматизъм. И към все повече ресурс за националистическа мобилизация, съответно. Или предпочитаната българска памет ще си остане героичната? И Априлското въстание ще продължи да се чества през април, вместо през май...

В началото отбелязах, че единствената заявка за Голям български национален разказ са, като че ли, „национално-освободителните борби“, чийто апотеоз е именно Априлското въстание. Именно то е, което ще измие „срама от челото“, ще трасира собствено българската „следа“ в изглеждащото подарено освобождение, ще произвежда успокояваща национална идентификация с произвеждането на подвиг.

Проследените дотук разкази обаче не създават норма. Колебанията между „геройство и срам“, неуверените опити за изобретяване на мъченичество, преките зависимости от политическите конюнктури пречат за сглобяването на единен Голям разказ.  Дори „идеолозите на нацията“ Вазов и Захари, в самото „национално време“ (ХІХ век) не успяват да произведат Големия национален разказ за „вечната българска година“[48] – 1876...

(Видяхме у Вазов как експресивното внушение на ритуализираната жестокост с набучените на кол младенци в „От Батак съм, чичо“, писано преди Съединението, преминава в спокойна съзерцателност и дори в нежелание да се помни Батак в „Една българска Голгота“ – след него.)

Времената и политическите конюнктури създават свои разкази, всеки от които се стреми да наложи себе си като Голям национален, като История.

„Ненужното многогласие на взаимоотричащите се истории на бунта – казва Инна Пелева в книгата си за Вазов – заглъхва, за да се замести от ясния единствен  звук на разказа, който е необходим на националната идеология, на онзи свързан обяснителен текст, в който са се договорили да вярват безпрекословно група от хора, организирали всичко в живеенето-си-чрез-словото така, че във всяко следващо поколение у максимален брой индивиди непокътната да се възпроизвежда убедеността в истинността на същата дискурсивна структура.“[49]

Не съм сигурна дали скандалът „Батак“ от 2007 – временният консенсус на елити и „народ“ около национализирането на травматизма – би могъл да се интерпретира като произвеждане на  „онзи свързан обяснителен текст“...

Дори да приемем, че някаква „група хора“, в чийто център би трябвало да се е самоположил президентът-историк Първанов, са се „договорили“ да изобретят българска травматична памет, с която да запълнят други дефицити и/или да я употребят като ресурс за националистическа мобилизация, трябва да признаем, че ще се сблъскат с поне две затруднения:

– Липсата на ясно артикулирана мъченическа идентификация в периода на националнообразуващите процеси и поради това – твърде смътно обозначаване на травматична традиция;

– Липсата на ясно артикулирана заплаха за националната идентичност (и дори – цялост), както в случая с Косово.

Активирането на някакви почвенически рефлекси, евентуално възбудени от статуса на „бедни роднини“ в Европейския съюз, едва ли би могло да обхване достатъчно големи масиви от обществото, макар че именно скандалът „Батак“ показа известен ресурс за развитие в такава посока.

Освен това, в постмодерното време на мултиплициращи се, разбягващи се памети е много трудно – дори на най-високо държавно ниво – да бъде изобретена една-единствена централизираща памет, един-единствен Голям разказ, една-единствена История.

Дори Историята на Френската революция (казва Нора), буквално сакрализирана в Големия национален разказ, се разпада на множество истории, които имат все по-светски, дори „частен“ характер. Традиционният модел, предполагащ „една безлична и утвърждаваща върховна власт – Франция, Републиката, Нацията“, държавата, предполагащ „една хомогенна история – епическа, борческа, ясно ориентирана“, е останал в миналото. Единствената памет – „епическа и борческа“ – за революцията сега отстъпва място и за паметта на жертвите – без, разбира се, да я произвежда в нова единствена памет.

Във все по-„разпръскващата“ се френска история нахлуват локалните памети, „локалното настоява да бъде вписано в регистъра на националното“  – без да обема целия този регистър и да се превръща в ново национално – доколкото ново национално по-скоро липсва.[50]

Възможно е – оттук нататък – и официалната Църква да канонизира новомъчениците.

Възможно е дори мястото „Батак“ да измести мястото „Копривщица“ от националното честване на въстанието и то да се привиди като Майско, вместо като Априлско.

Възможно е паметта за Батак да се утвърди постепенно като единствено травматична.

Едва ли е възможно обаче баташкото клане да бъде промислено като национална идентификация, да бъде положено в основите на някакъв нов Голям разказ – доколкото нов Голям разказ е изобщо съмнителен. Едва ли е възможно баташкото клане да се въобрази като български Видовден.

„Балканистичен форум“, 1-2-3, 2009



[1] Ренан, Е., Какво е нация?, „Панорама“, 1-2, 1993, с. 50

[2] Тезата за „рационалния“, модерен  западен и „ирационалния“, немодерен източен национализъм може ясно да се проследи по: Kohn, H., The Idea of Nationalism. A Study in its Origin and Background, NY, 1944, Mausse, M., Oeuvres, t.I, Les fonctions sociales du sacre, Paris, 1968, t.III, Cohesion sociale et division de la sociologie, 1969, Plamenatz, J., Two Types of Nationalism, In: Nationalism, the Nature and Evolution of an Idea, London, 1973, Seton-Watson, H., Nations and States, London, 1977, Weil, E., Essais et conferences, Paris, 1971 и др.
За разлика от тях, Питър Шугър диференцира източните национализми така:
Национализмите на чехите и словенците са определени като „буржоазни“ и най-подобни на западните - заради наличието на средна класа в тези общества, която е носител на националната идея; 
Поляците и унгарците (отчасти хърватите) пък проявяват „аристократичен“ национализъм - доколкото националната идея се носи от неунищожената аристокрация; 
Национализмът на властовия апарат в Турция, Гърция, Румъния (тук отново частично са причислени хърватите) е квалифициран като „бюрократичен“;
За Сърбия и България е отреден „народния“ национализъм: популистки, егалитарен, селски. (Sugar, P., and I. Lederer, Nationalism in Eastern Europe,  Seattle, 1969, р.46-54)
Като отминавам принципното си несъгласие с тази класификация, изразяването на което не би било на място тук, искам да отбележа, че именно травматичната памет диференцира сръбския от българския национализъм, подредени от Шугър в една група, и ги прави качествено различни.

[3] Ср. Асман, А., Места на памет между триумфа и травмата, В: Около Пиер Нора. Места на памет и конструиране на настоящето, С. 2004, с. 179-180

[4] По Митев, Й., История на Априлското въстание 1876, т. 2, С., 1988, с. 198, 204

[5] По Венедиков, Й., История на въстанието в Батак 1876 год., С., 1929, с. 152. 
Макгахан приписва това твърдение на турските служби. „Важният рапорт“, писан през септември, който „изброил“ 130 убити башибозуци, е най-вероятно отговор именно на неговите дописки от август.

[6] Бойчо, Въстанието и клането в Батак. Исторически очерк, Пловдив, 1892, с. 107

[7] Пак там, с. 101-102

[8] Стоянов, З., Записки по българските въстания, С., 1976, с. 935

[9] Вазов, И., В недрата на Родопите, Събрани съчинения, т. 10, 1956, с. 217

[10] Страшимиров, Д., История на Априлското въстание, С., 1996, с. 406

[11] Исов, М., Най-различният съсед. Образът на османците (турците) и Османската империя (Турция) в българските учебници по история през втората половина на ХХ век, С., 2005, с. 140

[12] Димитър Църпев.

[13] Керелов, Т., Батак глава не скланя, С., 1966, с. 121-122

[14] Маждрак (тур.) – копие, пика, извадени от употреба много преди 1876.

[15] Вазов, И., Поля и гори, Събрани съчинения, т. 2, 1955, с.81

[16] Жития на светиите, С., 1991, с. 654-655, http://www.bogoslov.hit.bg/lekcii/agiology.doc

[17] Дечев, С., Ролята на предците и предтечите в политическата мобилизация (1886-1887), В: Предци и предтечи. Митове и утопии на Балканите, Благоевград, 1997, с. 330

[18] Това, че организаторът на всички тези събития – Захари – е участвал в Средногорското и не е участвал в Родопското въстание, сигурно има известно влияние върху избора, но едва ли – решаващо. Не-участието му в Ботевата чета не му пречи да изобрети честването именно на 2 юни като Ден на падналите.

[19] Дечев, цит. съч., с. 331-332

[20] Салхана (тур.) – кланица, скотобойна.

[21] Бойчо, цит.съч., с. 70-73

[22] Стоянов, цит.съч. с. 936

[23] Хранова, А., Баташкото клане на Робърт Джаспър Мор, „Архив“, 1-2, 1996, с. 80

[24] Стоянов, цит.съч, с. 904-905

[25] Вазов, 1956, с. 210-211

[26] Пак там, с. 208

[27] Пак там, с. 209

[28] Стоянов, цит.съч., с.925

[29] Според А.Хранова, „скумрията“ е „стилов срив очевидно само за нас, но не и за „Записките“. (Хранова, цит.съч., с. 79). Бих се съгласила с такава позиция, ако „стиловият срив“ беше безалтернативен в текстовете на Захари. Множеството примери от „високия“ регистър обаче подсказват възможност и за други интерпретации. Във всеки случай, междинността остава валидна. 

[30] Понятието е на Инна Пелева и се отнася за Вазов. (Пелева, И., Идеологът на нацията. Думи за Вазов, Пловдив, 1994)

[31] Вазов, 1956, с.215

[32] Пак там, с. 211

[33] Пак там, с. 211-212

[34] Стоянов, цит.съч., с. 918

[35] Историческата църква-костница „Света Неделя“ – Батак. Светинята българска, Батак, 2005, с.8, 13

[36] Ср. Hobsbawm, E., Ranger, T., The Invention of Tradition,  Cambridge, 1983

[37] Евтимий, По дирите на българските новомъченици, т.І – Баташките новомъченици, С., 2006, с. 23, 111, 118, 188-189

[38] Фотий, България, която намерихме, „Православно слово“, 2, 2006, с.4

[39] Евтимий, впрочем, смята разказа на Бойчо за единствения, където „събитията са изложени в християнско осветление“. Останалите „са представени било изцяло в полезрението на светската докомунистическа историография, било в политизиран или в приповдигнат революционно-романтичен стил, като и в двата случая почти незасегнати са останали религиозната същност и духовните очертания на баташката Голгота.“ (Евтимий, цит.съч, с.94)

[40] Вж. напр. Форум Наука, http://www.bghelp.net/forums/showthread.php?t=4123 Това са само два от сайтовете, в които е съобщено честването на 130-годишнината на национално ниво.

[41] Сред членовете на националния комитет са акад. Антон Дончев, главният секретар на Светия Синод на БПЦ архимандрит Наум, началникът на Генералния щаб на Българската армия генерал Никола Колев, проф. Боян Биолчев, проф. Марко Семов, Божидар Димитров, Любен Корнезов, проф. Иван Лалов, генералният директор на БТА Максим Минчев, председателят на СБЖ Милен Вълков, проф. Боряна Христова - директор на Народната библиотека, председателят на СБП Николай Петев, кметовете на София и Сливен - Бойко Борисов и Йордан Лечков, министрите на отбраната и образованието - Веселин Близнаков и Даниел Вълчев, председателят на фондация „Васил Левски“ Стоян Джавезов. (www.mc.government.bg/newsn.php?n=23&q=%E0%EF%F0%E8%EB%F1%EA%EE%F2%EE)

[42] Много симптоматични за страха от загубата на идентичност са няколко изказвания на директора на Института по история към БАН Георги Марков:
„Опазването на историята е опазване на националния интерес.“ 
„Трябва да бъдем много бдителни. Защото съществуват стратегии да бъде изтрита националната ни памет.“ („Труд, 02.05.2007)
„Те направо ти сменят чипа. На тях им трябват хора с чип. Глобализацията ще забрани историята.“ („Политика“, 27.04.2007)

[44] Б.Димитров, „24 часа“, 24.04.2007

[45] „Телеграф“, 26.04.2007

[46] От Красимир Каракачанов (лидер на ВМРО) в сутрешния блок на bTV на 25.04.2007, изказал симптоматичното твърдение, че целта на проекта „Батак като място на памет“ е „да се унищожи националното самочувствие на българите“.

[47] Крилатата фраза принадлежи, разбира се, на Божидар Димитров, привидял се като „флагман“ на този залп. („Политика“, 3 май 2007) В края на краищата, той остана като че ли единственият страстен защитник на „българщината“ от нейните „подли врагове“: всякакви родоостъпници, предатели, изкуствоведки и „башибозуци с германски ботуш“ – според заглавието на водещата статия в същия брой на „Политика“.

[48] Изразът е на И.Пелева (Пелева, цит.съч, с.186)

[49] (Пак там, с. 182-183, 186-187, 213)

[50] Нора, П., Ерата на възпоменанията, В: Места на памет, т.ІІ, От архива до емблемата, С., 2005, с. 384-391

Проф. Д-р Евгения Иванова (род. 1952) е българска изследователка и авторка на множество публикации в областта на етнологията.

Pin It

Прочетете още...

Едно… две… три (2)

Серкан Исмаил 04 Ян, 2020 Hits: 4782
Стана така, че 1989 моето семейство посрещна…