„Да се забрани исляма в България! Ние сме страна на православието! Бесни тълпи от неграмотни и уродливи хора ни обграждат!“.

Този призив прозвуча откъм митинга на 29 октомври 2012 г. пред сградата на съда в Пазарджик, където се гледа Дело № 330/2012 на Окръжна прокуратура по гл. І от НК „Престъпления против републиката“ (популярно като „Процес срещу радикални ислямисти“). Освен самите митингуващи от „Атака“, ВМРО и НФСБ (скупчени отделно), в градинката пред съда нямаше никаква друга тълпа. Ораторите обаче размахваха ръце и сипеха закани срещу невидими плашила.

Не ми е известно някой от тях да е подведен под съдебна отговорност за проповядване на религиозна омраза.

Същите невидими плашила (само че без закани) размахва при всяко свое посещение в България г-н Алекс Алексиев,[1] а родната журналистика – къде с повече, къде с по-малко разбиране – ги преповтаря.

Наистина, плашилата (и видими, и невидими) въздействат предимно върху публика, която не знае за какво става дума. Гражданите на Пазарджик, които интервюирах – напротив – смятаха, че облечените в никаб (бурка) жени не плашат и не дразнят никого. Появявали се много рядко в центъра – ако отиват на пазар или на лекар. Иначе си стояли в махалата. В „махалата“ (ромския квартал „Изток“), където голяма част от жените дори не се забраждат, бурките също се оказаха рядкост. А жителите на квартала (даже „антиислямски“ настроените активисти на протестантската църква) твърдяха, че откакто „онези“ станали правоверни мюсюлмани, вече не се краде…

Интересно би било да се направи изследване – според колко голям процент от българското общество бурката или дългата брада представляват „престъпления против републиката“…

Според Марк Сейджмън, изследвал профила на ислямските терористи, те принадлежат по-скоро към висшата или средната класа, произхождат от добри семейства, около 60% са завършили колеж. Повечето имат добри професии – архитекти, лекари, инженери. Малцина имат криминални досиета. Само 13% са завършили религиозно образование. Мнозинството са нерелигиозни. Типичният случай: част от елита на страната си, получили образование на Запад, с богата езикова и компютърна култура. 70% се присъединяват към ислямистките движения в чужда за тях държава, обхванати от носталгия и жадуващи да общуват с други мюсюлмани. Отиват в джамиите не защото са религиозни, а да срещнат приятели. Често заживяват заедно и споделят оплакванията си от чуждата държава. Но знаят, че, завърнали се в родината, отново ще бъдат неразбрани и изолирани. Цялото това разочарование ги тласка към идеята да установят по-справедлив и честен свят – идеалното общество, за което трябва да се борят дори с насилие.[2]

Към този профил изследователят на „глобализирания ислям“ Оливие Роа добавя, че ислямизмът е резултат от детериториализирането на исляма в западните общества. Той е отговор на политиките на Израел и САЩ, произвеждащи от мюсюлманите мъченици. Ислямизмът в арабските страни също е проблем на „детериториализирането“ – доколкото екстремистите са предимно възпитаници на Запада.[3]

Не съм сигурна колцина от подсъдимите по процеса в Пазарджик биха се вписали успешно в такъв профил…

Случва се, наистина, секуларизираните от дългите години комунистически атеизъм български мюсюлмани да усвоят и да поддържат религиозните практики, когато отидат на гурбет в чужбина, и да се завръщат „по-вярващи от самия имам“.[4] Такава е историята и на Ахмед Муса от Пазарджик – единственият подсъдим, за когото (като рецидивист, осъждан и през 2004 по сходни обвинения) прокурорът поиска ефективна присъда и от чието обвинение не отпадна чл. 164 (за проповядване на религиозна омраза).

Ахмед приел исляма в Австрия – докато живял в една джамия. Там го излекували от шизофрения и той-повярвал в Аллах, макар преди това да бил християнин и да се казвал Ангел. После отишъл на работа в Германия и пак живял в молитвени домове.

„Първата ми присъда беше, защото в Кьолн се захванах с една секта – капланджии. Откъде да знам, че била забранена?“, казва Ахмед.

Негов съсед от махалата твърди, че бил осъден, защото пребивавал в Германия незаконно и спял, където му падне, включително при някакви забранени сектанти.

Въпреки възможната аналогия с профила на терориста, описан от Сейджмън, търсенето на паралели между този профил и българските гурбетчии ми се струва неубедително. Разбира се, самотата и маргинализацията могат да бъдат сериозна мотивация за „залитане“ в крайности, но едва ли са достатъчни да очертаят категорично въпросния профил при липсата на останалите му характеристики. „Сдружаването“ между ревностните мюсюлмани (ортодоксални или не дотам) „на Запад“ и българските им едноверци има по-скоро битова, утилитарна мотивация – да се намери квартира, средства за първоначално оцеляване, работа. Никой от гурбетчиите не изрази недоволство от „Запада“, не се оплака от отхвърляне или неуважително отношение. Завърнали се в родните си места, те не само не се оказват неразбрани и изолирани, а напротив, радват се на всеобщо уважение като „успели“, „забогатели“, „видели свят“. Мнозинството от тях имат намерение да заминат отново, като заведат и семействата си.

Западът се мисли от мюсюлманите в България като обетована земя. На първо място заради богатите възможности за материален успех, но също така заради зачитането на гражданските права и свободи. Първата възможност категорично преобладава. Колкото до безпрепятственото практикуване на религия, то не е съзнателно търсено, а по-скоро се изтъква като контрапункт на реални или въобразени препятствия „у нас“. Едва ли е нужно да коментирам, че препятствията са много по-сигурен мотив за радикализация, отколкото свободата.

Очевидно, омразата към Запада – най-важният (според повечето изследователи на проблематиката) мотив за разпространение на крайни ислямистки доктрини, трудно би намерил привърженици сред мюсюлманите в България.

Очевидно, българските мюсюлмани не се чувстват „детериториализирани“ в западните общества, както някои учени техни събратя от арабските държави.

И очевидно, тезата на обвинението не е взела предвид тези специфики.

Може би заради това основният акцент в обвинителния акт – завършилите арабски университети имами проповядвали усвоената там „антидемократична идеология“, постепенно беше изместен. В прокурорската пледоария от 29 януари 2014 г. се настояваше повече за „създаване на конфликт в мюсюлманската общност“.

Подсъдимите пречели на останалите мюсюлмани, които изповядват „традиционен“, умерен ислям, да практикуват свободно религията си. По този начин се засягало правото им на вероизповедание.

По време на това, а и на предишни заседания имах усещането, че се намирам в шериатски съд, доколкото и свидетели, и вещи лица, и обвинение, и самият съдия скрупульозно се вглеждаха в „допустимите“ и „недопустимите“ коранически норми, които за мнозина от тях се оказаха твърде сложна материя – вместо да дебатират специфично правни постулати. Единствено защитниците (заседания от 29 и 30 януари 2014) категорично диференцираха религия и идеология – т.е. обясниха, че подсъдимите няма как да са проповядвали „антидемократична идеология“, защото са проповядвали религия. И че религията, дори да е „нетрадиционна“ за определени географски ширини, не може да бъде „престъпление против републиката“.

Всъщност проблемът с „традиционния“ и „нетрадиционния“ ислям, настойчиво артикулиран не само от прокуратурата в Пазарджик, но и от привържениците на Неджим Генджев, които използват заплахите от „тероризъм“ като инструмент в съпротивата си срещу легитимното мюфтийство на Мустафа Хаджи, се свежда по-скоро до битовизирани детайли, отколкото до специфично доктринални разлики. Ще дам един пример: не само арабските възпитаници, но и всички духовници, получили солидно теологично образование, не одобряват изпълнението на мевлид (житие на Пророка, написано през 16 век от османския автор Сюлейман Челеби), защото не е коранически текст, макар често да се практикува на Балканите при помен за мъртвец и други поводи. Някои от тях забраняват мевлида, други си затварят очите, трети го провеждат. Същото се отнася и до други „нововъведения“, които балканските (османските) практики понякога заимстват (без да го осмислят) от шиизма и дори от езичеството. Търпимостта към „нововъведенията“ зависи не от това къде духовният водач е получил образованието си, а от личните качества на самия човек.

Голяма част от мюсюлманите, които интервюирахме по време на изследването, всъщност не разбираха на какво се дължат разликите в проповядването и практикуването на исляма от „новите имами“ и от „старите ходжи“. „Знаеха“ обаче, че „арабските“ и въобще „учените“ са „лоши“ – основно от телевизията.

„Ето, имамът в Лъжница, завършил в Саудитска Арабия, нали – фанатик… Не, не го познавам, по телевизията гледах“, твърдеше възрастен човек от Огняново, който ми съобщи и следното интересно гледище: „Ислямът и арабската религия не са едно и също.“

Именно шумната медийна кампания около процеса в Пазарджик и плашилата, размахвани от доморасли „патриоти“ и вносни „специалисти“, все повече нагнетяват у мюсюлманите страх за свободата при практикуването на религията им – онази свобода, която в собствените им представи осигуряват западните общества. И именно този страх, а не толкова – необходимостта от стриктно изпълнение на кораническите норми или някаква дълбока обсебеност от религията, мотивира все по-натрапващите се сравнения между „там“ и „тук“.

Всъщност процесът – до голяма степен провокиран, за да не остави без правни последствия извършените в домовете на подсъдимите обиски и изземането на голямо количество литература, компютри и телефони през 2010-та, е вероятно инспириран от желанието на тогавашната власт да изтъкне старанията си в „борбата с международния тероризъм“. В деня след показните обиски трябваше да се състои международно съвещание на вътрешните министри по този въпрос – „там“…

Започнат при една политическа конюнктура, процесът очевидно ще завърши при друга, в която ДПС има съществена роля. Никак не бих искала да се оправдаят подозренията ми, че минималните присъди (една ефективна, две условни и десет глоби – за „престъпления против републиката“?), поискани от прокуратурата, са резултат от извънсъдебно споразумение. Много бих искала обективността на съда да има по-голяма тежест от политическата конюнктура – дори „тук“.

Затова мисля, че нищожността на исканите присъди не е повод за облекчение. Облекчение би настъпило, ако ясно се заяви, че изповядването на религия не е престъпление – дори „тук“.

Иначе може да се окаже, че българските мюсюлмани ще се почувстват „детериториализирани“ в собствената си държава…

Източник

Проф. Д-р Евгения Иванова (род. 1952) е българска изследователка и авторка на множество публикации в областта на етнологията.