През септември 2022 г. тялото на кралица Елизабет беше пренесено през Шотландия от замъка Балморал, където тя почина, до кралския дворец Холирудхаус в Единбург. Ковчегът беше окичен с Кралското знаме на Шотландия и носен от членове на Кралския полк на Шотландия, облечени в тартанови килтове [шотландски мъжки поли]. През първите шест дни след смъртта ѝ раздялата с кралицата изглеждаше наистина много шотландска. Едва след това тялото ѝ бе пренесено на юг в Лондон, където на останалата част от Обединеното кралство беше позволено да изрази почитта си.
Това последно пътуване повтаряше един друг кралски преход, предизвикан от смъртта на предишната Елизабет, който с основание може да се приеме за отправна точка на самото Обединено кралство. През април 1603 г. шотландският крал Джеймс VI, тогава само на 36 години, започва много по-бавно пътуване от Единбург до Лондон, където ще наследи бездетната кралица Елизабет I като Джеймс I на Англия и Уелс. Година по-късно, в първото си обръщение към английския парламент, той сравнява съюза на двете си кралства с брак, от който не може да има развод: „Каквото Бог е съединил, никой да не може да го раздели. Аз съм съпругът и целият остров е моя законна съпруга.“ Разбирайки намека, придворният драматург на Джеймс, Уилям Шекспир, пише най-ужасяващата си пиеса Крал Лир. Тя предупреждава за всички ужасни неща, които могат да се случат, ако се направи глупашки опит за разделяне на едно обединено кралство.
Безпокойството за бъдещето на Обединеното кралство Великобритания и Ирландия не е новост. То датира още от началото на историята. Но за много британски граждани смъртта на кралица Елизабет II придаде нов остър характер на тези стари опасения. Стабилността, която тя олицетворяваше толкова дълго време, беше погребана, както би се изразил Шекспир, заедно с костите ѝ. Лиз Тръс, министър-председателката, която кралицата закле два дни преди смъртта си, почти веднага вкара Обединеното кралство във фискална криза и само след няколко седмици си отиде. Оттогава страната се сблъсква с рязко покачващи се цени на енергията, повсеместни стачки и нещо, което вероятно ще бъде най-лошото икономическо свиване от десетилетия насам. След като се отказа от Европа, британското правителство сега се оказва не само по-малко влиятелно в света, но и във все по-голямо противоречие с Шотландия и Северна Ирландия, където голямо мнозинство гласува за оставане в ЕС. А монархията, някога внушителен символ на британското влияние и британската идентичност, сега е развъдник на зловещи таблоидни истории за дребни братоубийствени войни и принцове, затънали в скандали и вражди.
Разбира се, Обединеното кралство и преди е преживявало екзистенциални кризи. Официално създадено през 1707 г., когато Шотландия разпуска собствения си парламент и се присъединява към Англия и Уелс, кралството се разраства и свива през вековете, като през 1801 г. към него се присъединява цяла Ирландия, а през 1922 г. по-голямата част от нея е загубена. Въпреки това тази своеобразна многонационална държава продължава да съществува. Първата съвременна книга по темата за разпадането – Разпадането на Великобритания от блестящия шотландски социалистически интелектуалец Том Наирн – е публикувана през 1977 г. Наирн твърди с абсолютна увереност: „Няма съмнение, че старата британска държава се разпада“. Почти половин век по-късно тя все още се държи на повърхността.
Въпреки че страшната прогноза на Наирн може и да е била преждевременна, тя все пак изглежда е била доста прозорлива. Той описва края на Обединеното кралство като „бавно потъване, а не като катастрофа от типа на ‚Титаник‘, която толкова често се предсказва“ – полезна метафора за начина, по който добрият кораб „Британия“ сега изглежда пробит под водолинията. Шотландската политика се доминира днес от Шотландската национална партия (ШНП), за която напускането на Кралството е определяща мисия. За пръв път Северна Ирландия загуби протестантското мнозинство, което повече от столетие беше в основата на съюза ѝ с Великобритания; демографските данни сочат, че през следващите десетилетия населението ѝ все повече ще клони към обединение с Република Ирландия. Дори и Уелс, който Англия е анексирала още през 1284 г., все повече се разграничава от нея. През декември междинният доклад на Независимата комисия за конституционното бъдеще на Уелс, създадена от децентрализираното правителство в Кардиф, установи, че настоящите политически договорености с Лондон не са устойчиви. Комисията посочи по-радикални варианти, включително възможността Уелс да стане напълно независима държава.
Най-интригуващото е, че както показа народната подкрепа за Брекзит, самите английски избиратели все повече утвърждават английския национализъм, който преди това е бил погребан под британската и имперската идентичност. Тези умножаващи се предизвикателства оставят Обединеното кралство несигурно не само относно мястото си в международния ред, но и за това дали може да продължи да бъде разглеждано като единно цяло. Държавата, която някога е оформяла света, може би вече не е в състояние да запази собствената си форма.
На клатещи се крака
Обединеното кралство все още може да се държи, но основите му са по-плитки, отколкото са били в продължение на много векове. Първата от тези основи беше империята. За да я създаде, Англия се нуждаеше от мир на родния си остров и от контрол над неспокойната и размирна близка съседка – Ирландия. Тя трябваше да знае, че ако започне война с Испания или Франция, няма да бъде нападната от север от шотландци, въоръжени с клеймори, и че европейските ѝ съперници няма да могат да използват Ирландия като база, от която да нахлуят. От друга страна, особено за шотландските елити, Англия би могла да предложи доходоносен дял в бързо нарастващата си търговска мощ. Сделката има смисъл и за двете страни: Англия може да доминира на остров Великобритания, но присъединявайки се към нея, Шотландия може да ѝ помогне да доминира в света.
На второ място е протестантството. През XVI в. Реформацията приема различни форми в различните британски държави. С течение на времето Шотландия става типично презвитерианска, Уелс – силно методистки, а Англия – лоялна към официалната епископална църква, израснала след разкола на Хенри VIII с Рим. Напреженията между тези вероизповедания са ожесточени. В крайна сметка обаче те имат много по-малка тежест, отколкото изискването да не си католик. Ирландия, в която мнозинството от населението се придържа към силно католическа идентичност, е постоянно несигурно присъствие в Обединеното кралство. Но протестантството затвърждава чувството за общност между останалите нации.
Третата основа е осигурена от индустриалната революция. До 80-те години на ХХ век всеки, който пътуваше из Обединеното кралство, би бил поразен от дълбоката обща история на физически труд, която обхващаше уелските въглищни полета, грънчарските работилници в английския Мидландс, памуковите фабрики в Манчестър, железарските заводи в Глазгоу и корабостроителниците в Белфаст. Този свят е създал своя собствена връзка на единство – профсъюзите и Лейбъристката партия, които през ХХ в. започват да представляват национална работническа класа, надхвърляща регионалните разделения. Лейбъристите може и да са били радикално реформаторски, но по отношение на националната идентичност те са били и дълбоко консервативни. Това движение даде на обикновените хора силно усещане за обща политическа цел. Държавата на благоденствието, създадена от него след Втората световна война, подкрепена от общи институции като Националната здравна служба, предоставя едни и същи ползи на обикновените хора, независимо от това в коя част на Обединеното кралство живеят.
И накрая, налице е и нещото, наречено „престиж“. Британската принадлежност беше печеливша марка. Подвластните на империята народи може и да не са се чувствали по същия начин, но за жителите на родината „великото“ във Великобритания започва да изглежда дори повече от географска характеристика, като очевиден израз на морално и политическо превъзходство. След доста злополучния случай със загубата на американските колонии Обединеното кралство постига невероятни успехи: то смазва Наполеон; разбива (с насилие, което доста добре умее да забравя) бунтовете в Африка, Карибите, Ирландия, Индия и другаде; побеждава Русия в Кримската война; унижава Китай; печели две световни войни.
Дори по време на следвоенния си упадък, когато империята се разпада и Обединеното кралство се установява в ролята си на младши партньор на новата англоезична световна сила отвъд Атлантика, страната е изключително добра в замяната на твърдата сила с мека. Склеротичният истаблишмънт бавно оценява силата на културното влияние, но Бийтълс и Ролинг Стоунс, Джуди Денч и Монти Пайтън хвърлят чара на блясъка върху британския характер. Физическата империя е заменена от културна сфера. В областта на изкуствата и развлеченията, в науката и мисълта британската принадлежност запазва своя облик както за самите британски граждани, така и за чужденците. Rule Britannia се превръща в Cool Britannia.
Успехът на този брандинг се крие в способността му да обхване два вида готиност. Идеята за шикозна, динамична попкултура е съчетана със самооценката на флегматичните британци. Подобно на мартинито на Джеймс Бонд, британците могат да бъдат разтърсени от световните събития – Суецката криза от 1956 г., сривът на британската лира през 1992 г., но никога няма да се развълнуват достатъчно, за да направят собствената си система на управление, вкоренена в тайните на неписаната конституция, истински нестабилна.
Това са дълбоки основи. Много държави, които сега изглеждат доста стабилни, имат далеч по-нестабилни крака. Отслабването на един или дори на два от стълбовете на Обединеното кралство не изглежда да представлява екзистенциална заплаха за страната. Но какво ще кажете за всичките четири? Защото при всеки обективен анализ е невъзможно да се повярва, че някоя от тези основи на британството си остава стабилна и днес.
Залязващото слънце
Смъртта на кралица Елизабет II бележи края на империята по един закъснял начин. Когато тя се възкачва на трона през 1952 г., поданиците ѝ съставляват повече от една четвърт от световното население. Когато умира, Обединеното кралство има около една дузина отвъдморски територии, повечето от които са островни данъчни убежища. Дори Британската общност – дълго време удобен начин за поддържане на една по-символична форма на културен империум – е загубила голяма част от значението си. Такива видни членове като Австралия и Нова Зеландия обмислят да последват Барбадос, който стана република през 2021 г., и да се откажат от британския монарх като държавен глава. Карнавалът на империята сега е в най-добрия случай носталгична проява. В най-лошия случай, който вероятно е по-реалистичен, той е кошмар на недовършената работа: отплатата за робството, расизма и жестоката бруталност. (Някои скорошни изследвания, като например Наследството на насилието: Историята на Британската империя на Каролин Елкинс, карат човек да се чуди на способността на Обединеното кралство да поддържа толкова дълго време самочувствието си на доброкачествен и цивилизован колонизатор). Една от привлекателните черти на шотландския или уелския национализъм е дистанцията, която той създава между тези нации и вината за империализма: срамът може да бъде приписан на Обединеното кралство и да бъде изхвърлен, когато страната бъде оставена в миналото.
Що се отнася до протестантската идентичност, преброяването на населението на Великобритания от 2021 г. предоставя грубо събуждане. За първи път по-малко от половината от 67-те милиона граждани на страната – 46% – се определят като християни, което е зашеметяващ спад спрямо 2001 г., когато това са правили 72%. Няма значение историческото разделение между протестанти и католици; основната християнска идентичност вече не служи като маркер за британски произход.
Маргарет Тачър, министър-председателката на Обединеното кралство през 80-те години на ХХ век, разби британската индустриална база и профсъюзите. По време на нейното десетилетие на власт промишленото производство нарасна с 21% във Франция, 50% в Япония и 17% в САЩ. В Обединеното кралство то спадна с 9%. Този спад постави началото на решителен срив, от който репутацията на Обединеното кралство като индустриална сила така и не се възстанови. Сега промишлеността представлява десет процента от икономическата продукция на страната и само осем процента от работните места.
За една част от програмата на Тачър – разбиването на организирания труд – това беше триумф. Но за друга част – утвърждаването на британската принадлежност – това беше дългосрочен проблем. Докато Студената война все още беше доминиращ наратив, проекцията на Тачър за Великобритания като нация-воин, изправена срещу врагове от Берлин до Фолклендските острови, компенсираше реалната загуба на индустриална мощ. Митичната войнственост на Великобритания можеше да прикрие всекидневния опит на упадъка. Но само за толкова дълго време. Тачър едновременно напомпи британската национална идентичност и разруши социалните ѝ основи. С течение на времето това противоречие щеше да има сериозни последици за жизнеспособността на Обединеното кралство. Когато Тачър бомбардира политическата база на работническата класа, съпътстващите щети бяха някогашното силно чувство за обща принадлежност, което днес вече е силно намаляло. Общата култура, в която огромен брой хора в Англия, Шотландия и Уелс работеха една и съща работа, членуваха в едни и същи профсъюзи и гласуваха за една и съща партия (лейбъристите), почти изчезна.
От началото на този век престижът на британството трябваше да се конкурира с появата на нови центрове на властта в Шотландия, Уелс и – макар и по по-сложен начин – Северна Ирландия. Лейбъристкото правителство на Тони Блеър, избрано през 1997 г., заложи на това, че създаването на децентрализирани администрации в Единбург, Кардиф и Белфаст ще бъде достатъчно, за да се успокоят всички, освен най-пламенните шотландски, уелски и ирландски националисти. И все пак поне в Шотландия и Уелс самото съществуване на тези избрани асамблеи, както и на министри и лидери, които се държат като правителства, създаде усещането, че извън обсега на лондонските елити съществуват значими политически пространства със собствени програми и дискурси.
Междувременно традицията на британския военен елан окончателно загуби своя блясък. По време на инвазията в Ирак през 2003 г., когато застана рамо до рамо с американския президент Джордж Буш, Блеър си въобразяваше, че ще може да използва военната победа, за да консолидира чувството за споделен британски патриотизъм (както беше го направила Тачър). Но дори и в рамките на по-голямата катастрофа на войните на Буш, опитът на Великобритания беше ярка история за гордост и възмездие. През 2016 г., при публикуването на официалното си разследване на войната в Ирак, държавният служител Джон Чилкот даде рязка оценка на британската мощ: „От 2006 г. британските военни провеждат две продължителни кампании в Ирак и Афганистан. Страната не разполагаше с достатъчно ресурси за това.“ Чилкот описва „унизителното“ представяне на страната в град Басра, където британските сили е трябвало да сключват сделки със същите местни милиции, които са ги нападали. След тези болезнени неуспехи вече не е възможно да се гледа на военната мощ като на част от очарованието на британската принадлежност. Обединеното кралство все още разполага с важен военен и разузнавателен капацитет, а моралната и практическа подкрепа за Украйна имаше съвсем реално въздействие. Но е поразително, че подписаното от Лиз Тръс обещание за увеличаване на военния бюджет до три процента от БВП се изпари заедно с нейното злополучно премиерство. Дори сред консервативните ястреби в Лондон вече няма особен апетит към фантазиите за подновяване на глобалната военна мощ или усещане, че славата на оръжията на чужди терени може някога отново да заличи пукнатините на вътрешния фронт.
По-малка Англия
Брекзит беше отчасти опит да се компенсира отслабването на британската твърда сила. Както бившият министър от кабинета на консерваторите Джейкъб Рийс-Мог го формулира на конференцията на своята партия през октомври 2017 г., скъсването с Брюксел би било продължение на историческите английски триумфи на континента: „Това е Ватерлоо! Това е Креси! Това е Ажинкур! Ние печелим всички тези неща!“ Е, не всички от тях. Ако Брекзит имаше за цел да осигури голяма психологическа победа над Европейския съюз, вместо това той помете всякаква представа за британски имунитет срещу политиката на масовата заблуда. На фона на все повече доказателства, че напускането на Европа е задълбочило и изострило дългосрочните икономически проблеми на Обединеното кралство, политическата пантомима, изиграна от петима различни министър-председатели през шестте години след референдума за Брекзит, унищожи всички представи за британско спокойствие, компетентност или последователност.
За известно време англичаните (макар и със сигурност не шотландците или уелсците) се забавляваха със спектакъла на съзнателно ироничната клоунада на Джонсън, но след избухването на COVID-19 шегата престана да бъде смешна. Докато Джонсън и обкръжението му се колебаеха и нарушаваха правилата за блокиране, които бяха наложили на обществеността, децентрализираните регионални администрации се оказаха много по-способни. За пръв път от много векове насам пред лицето на обща заплаха хората в Шотландия потърсиха лидерство в Единбург, а тези в Уелс – в Кардиф. Горчивата истина беше, че съответните им първи министри – Никола Стърджън и Марк Дрейкфорд – не трябваше да бъдат прекомерно блестящи, за да изглеждат впечатляващо в сравнение с предизвикващия хаос Джонсън.
Под политическия фарс на Брекзит се крие прозаичната трагедия на обедняването. „Истината е, че просто станахме много по-бедни“, заяви Пол Джонсън, директор на базирания в Лондон Институт за фискални изследвания, след като британското правителство обяви последната си бюджетна оценка през ноември тази година. Той оприличи катастрофалната политика на страната в последно време – списък, който включва, наред със самия Брекзит, необмислени съкращения на образованието и други социални инвестиции – на „поредица от икономически собствени цели“. Според независимия орган за наблюдение на разходите – Службата за бюджетна отговорност, през следващите две години се очаква жизненият стандарт да се понижи с тревожните седем процента, като икономическото свиване на страната е почти равностойно на това в Русия. Тази вреда с основание може да се нарече самонараняване, но използването на това описание повдига неудобния въпрос за кое национално „аз“ става дума. В края на краищата Брекзит беше категорично отхвърлен от жителите на Шотландия и Северна Ирландия, които имат основателни причини да смятат, че последвалият икономически провал им е бил ненужно наложен от англичаните.
Всъщност поне от 80-те години на миналия век насам по-малките нации в Обединеното кралство мислят за Европа по съвсем различен начин от английските си съграждани. Преди Обединеното кралство да се присъедини към така наречената Европейска икономическа общност през 1973 г., почти всички националисти – англичани, северноирландци, шотландци и уелсци – се отнасяха с недоверие и страх към нея като към разрастваща се свръхдържава, която ще унищожи тяхната индивидуалност. (През 1975 г., когато Обединеното кралство провежда първия си референдум за продължаване на членството в ЕИО, ШНП твърди, че оставането в Европа ще „нанесе смъртоносен удар върху самото съществуване на Шотландия като нация“). С разрастването на ЕС и с все по-голямото му многоезичие обаче той започва да предлага на неанглийските избирателни райони на Обединеното кралство нов вид буфер от Лондон: международен орган, в който те могат да защитават собствените си интереси и да останат свързани с по-големите сили, без да бъдат доминирани от тях. По този начин в ерата на ЕС ШНП насърчава бързото разширяване на търговските и професионалните връзки между Шотландия и континента, което ѝ позволява да се откаже от имиджа си на отживелица и да се представи като модерна, отворена, космополитна и европейска.
Английските националисти, напротив, бяха склонни да възприемат всяко обединяване на суверенитета с Брюксел като предателство към собствената им по-висша съдба. Както казва през 1977 г. Инок Пауъл, изключително влиятелен бивш министър и десен член на парламента, „подчинението на закони, които тази нация не е създала“, поражда ужасяващата перспектива, че „скоро няма да имаме за какво да умираме“. Неслучайно Пауъл – а и такива политически наследници като бившия лидер на Партията за независимост на Обединеното кралство Найджъл Фараж – съчетават противопоставянето срещу членството в ЕС с гнева срещу имигрантите: и двете тези са за предаването на английското величие на чуждата намеса.
В този смисъл английският национализъм днес се е превърнал в отклонение сред националистическите движения в Обединеното кралство: по-очевидно десен, антиимигрантски, носталгичен по миналото величие и най-вече антиевропейски. Отчасти той се ръководи и от оправдано възмущение от начина, по който Англия беше оставена без своя специфична политическа идентичност по време на децентрализацията на Тони Блеър. За разлика от своите шотландски, северноирландски и уелски колеги, английското не получи положителен израз в политическия живот. Англия остана непоследователна и слабо изразена – докато, разбира се, референдумът за Брекзит не ѝ даде повод и възможност [да изтрещи като кьорфишек, бел. пр.]. Това беше нещо, което почти никой, който мислеше за бъдещото единство на Обединеното кралство, не беше взел предвид: че най-успешното му националистическо изригване може да дойде не откъм келтските покрайнини, а от английското сърце.
Можете да се отпишете, но не можете да напуснете
Воден от английските политици и английските избиратели, Брекзит можеше само да засили недоволството от Обединеното кралство както в Северна Ирландия, така и в Шотландия. Според последния доклад на авторитетното проучване на британските нагласи повече от половината от населението на Шотландия – 52% – сега се обявява за независимостта, въпреки че само 45% гласуваха за нея на референдума през 2014 г. По същия начин делът на хората в Северна Ирландия, които желаят да напуснат Обединеното кралство и да се присъединят към останалата част на Ирландия, който преди Брекзит рядко надхвърляше 20 процента, се е увеличил драстично. Сега цели 30 процента са за обединена Ирландия, а само 49 процента – вече не мнозинство – подкрепят оставането в Обединеното кралство, като останалите не са решили и вероятно могат да бъдат убедени да гласуват и в двете посоки. Особено забележително е нарастващото припокриване между гласувалите за оставане в ЕС и тези, които сега се отдалечават от британството. В Шотландия през 2016 г. само 44% от привържениците на оставането са подкрепяли независимостта, а сега това правят 65%. В Северна Ирландия 64% от гласувалите за оставане искат да останат в Обединеното кралство. Сега само 37% са на това мнение.
Това отклонение не е само въпрос на настроения. В юридически план Брекзит постави началото на процес на откъсване на Северна Ирландия от Великобритания. През ноември 2022 г. британският министър на външните работи Джеймс Клевърли заяви пред комисия в Камарата на общините, че Северна Ирландия е толкова неразделна част от Обединеното кралство, колкото и собственият му избирателен район в Източна Англия. „Северна Ирландия. Северен Есекс. Те са част от Обединеното кралство“, каза той. Но Брекзит вече направи Северна Ирландия съвсем различна от Северен Есекс: Северна Ирландия остана в единния пазар и митническия съюз на ЕС благодарение на спорния протокол за Северна Ирландия към споразумението за оттегляне на Обединеното кралство, докато Северен Есекс, заедно с останалата част от страната, ги напусна. Това създава изключителен прецедент. Нито една държава, която е уверена в бъдещата си цялост, не би позволила една от съставните ѝ части да бъде управлявана от съвсем различен международен режим, а както Джонсън, така и непосредствената му предшественичка Мей упорито отричаха възможността за подобно споразумение. Но в крайна сметка необходимостта, по думите на Джонсън, „да се осъществи Брекзит“ надделя над императива за запазване на съюза между Великобритания и Северна Ирландия.
Има обаче още една ирония в последиците от Брекзит върху националните идентичности в Обединеното кралство. В друга пиеса, написана от Шекспир за Джеймс I, Макбет, портиерът се шегува с ефекта на алкохола върху „развратността“: „той провокира желанието, но отнема изпълнението“. Брекзит значително засили желанието за независимост сред съставните части на Обединеното кралство, особено в Шотландия. Но той направи изпълнението много по-трудно. Преди Брекзит политическите, икономическите и търговските отношения между Англия и независима Шотландия щяха да бъдат улеснени от приемствеността на общото участие в структурите и процесите на Брюксел. Сега, ако Англия остане извън ЕС, а Шотландия отново се присъедини към него, бариерите между двете нации ще бъдат огромни. Брекзит може и да е наклонил шотландците повече към независимост, но също така е и доста плашещ пример за това колко трудно е да се напусне един съюз, независимо дали е европейски или британски. И докато Обединеното кралство е в ЕС от по-малко от 50 години, Шотландия е в Обединеното кралство от повече от три века.
Дори механиката на провеждането на ново гласуване за независимост е сложна. През ноември 2022 г. британският Върховен съд единодушно постанови, че „шотландският парламент няма правомощия да приема закони за провеждане на референдум за независимост на Шотландия“. Това означава, че нито един такъв плебисцит не може да бъде законен, освен ако британското правителство в Лондон не се съгласи с него. [Никола] Стърджън е твърде хитра, за да продължи напред при тези обстоятелства, като естествената ѝ предпазливост несъмнено е подсилена от горчивия опит на каталунското правителство, което през 2017 г. организира противоконституционен и в крайна сметка неуспешен референдум за независимост от Испания. Нейният отговор на решението беше да обяви, че гласуването в Шотландия на следващите британски парламентарни избори ще бъде „де факто“ референдум за независимост. Но и този подход е изпълнен с несигурност: общите избори не са референдум и ако партиите, подкрепящи независимостта, спечелят мнозинство, все още няма да е ясно как техните цели могат да бъдат осъществени без съгласието на Лондон.
Също така не е вероятно скоро да се стигне до сериозен натиск за обединена Ирландия. В Северна Ирландия вече може да няма юнионистко мнозинство, но няма и националистическо такова. Най-забележителната политическа тенденция е големият брой северноирландски гласоподаватели, които заявяват, че са отворени за бъдещето, но не бързат да напускат Обединеното кралство. В дългосрочен план просперитетът на Ирландия, динамичните ефекти от присъединяването на Северна Ирландия към ЕС и променящата се демография ще направят ирландското единство все по-вероятно – но не и през следващото десетилетие.
Реформа или умиране
Всичко това означава, че Обединеното кралство може би все още има шанс да се спаси. Всичко ще зависи от това кой ще състави следващото британско правителство –парламентарни избори трябва да се проведат не по-късно от януари 2025 г. – и какво ще направи това правителство за конституционната реформа. Настоящият министър-председател Риши Сунак е технократ по душа и изглежда не се интересува от политиката на идентичността. И все пак, ако икономическата реалност продължи да изглежда мрачна, неговата партия може да няма друг избор, освен да удвои защитата на архаичната британщина. Една непримирима Консервативна партия, която по някакъв начин печели преизбиране, като апелира към английските избиратели да се изправят твърдо срещу разбунтувалите се шотландци и да се обединят около съществуващия политически ред, може да превърне бавния процес на разпад в незабавна криза. Не е трудно да си представим, че в условията на задълбочаваща се икономическа рецесия и при положение, че Стърджън вече е омразна фигура за торийската преса в Англия (през декември 2022 г. една колонка в таблоида на Рупърт Мърдок The Sun я сравни с масовата убийца Розмари Уест), някои консерватори всъщност могат да се насладят на „патриотична“ реторична война срещу шотландските и уелските националисти. Резултатът обаче би бил само изостряне на разделението и ускоряване на края на Обединеното кралство.
Понастоящем обаче има вероятност лидерът на лейбъристите Киър Стармър да бъде следващият министър-председател. Стармър подкрепи план, изготвен от комисия, оглавявана от бившия министър-председател (и горд шотландец) Гордън Браун, за прочистване на британския парламент, замяна на неизбираемата Камара на лордовете с избираема втора камара на „нациите и регионите“ и прехвърляне на повече правомощия на местните власти в рамките на това, което Браун нарича „най-голямото прехвърляне на власт от Уестминстър … което страната ни е виждала“. Ако Стармър наистина получи власт, той може да не е толкова ентусиазиран да я даде. Но дори и тези реформи може да не са достатъчни, за да спасят Обединеното кралство. Доводите за създаването на изцяло федерална държава изглеждат силни. Тя работи добре за бившите британски владения Канада и Австралия. Ако Квебек, който беше много близо до това да гласува за независимост през 1995 г., вече успя да се утвърди като отделно общество в рамките на един по-голям съюз, то дали същото не е възможно и за Шотландия и Уелс? Но английският навик за протакане – това, което Уинстън Чърчил наричаше KBO (Keep Buggering on [продължавай да се ебаваш]) – е мощна сила за инерция.
През XVIII в. Обединеното кралство създава бета-версия на демокрацията: новаторска и прогресивна за времето си, но отдавна надмината от по-нови модели. Въпреки това страната не е склонна да се откаже дори от най-очебийните си анахронизми. Най-голямата трансформация в нейното управление беше присъединяването към Европейския съюз, което беше отменено. Сега тя трябва да направи съдбоносен и екзистенциален избор – между радикално преосмислено Обединено кралство и упорито придържане към KBO. Ако избере второто, то ще се лута към собственото си изчезване.
