Осм Рецензия на книгата Въображаемите Балкани от Мария Тодорова
Защо толкова много хора на запад презират Балканите? Защо обитателите на този регион са разглеждани или като ирационални и кръвожадни бандити, най-щастливи когато прерязват гърлата на враговете си, или като некомпетентни клоуни в префърцунени униформи, които напомнят за средновековното минало? Би било трудно да се намерят хора от академичните среди или специалисти по Балканите, които да твърдят, че разпадането на Югославия е резултат от древни вражди. Но това мнение е упорито поддържано от западните медии и политици, включително от мнозина, които са участвали или все още участват в [решаването на] кризата и чието влияние подпомага разпространяването на такива митове.Мария Тодорова, една българска историчка, която в момента преподава в университета Илинойс (Урбана-Кемпейн), се опитва да обясни особената форма на литературен и идеологически империализъм, наложен върху Балканите. Съзнателно използвайки Ориентализмът на Едуард Саид[1] като източник на вдъхновение, Тодорова прокарва ясни различия между онова, което Саид нарича Среден Изток и нейната собствена изследователска сфера. Тя се позовава и на една друга авторка, Милица Бакич-Хейдън, за да опише процеса, чрез който Балканите биват представяни като място на „преплетени ориентализми“. От една страна регионът бива разглеждан като „непоправимо ориенталски“ защото е прекарал почти пет века като част от Османската империя. От друга страна, той несъмнено е част от Европа. Това противопоставяне е обобщено в две други, вече не употребявани, названия за Балканите: Турция-в-Европа и Османска Европа. Жителите им като цяло винаги са били бели и християни, но за голяма разлика от Средния Изток регионът никога не е бил колонизиран от западните сили, което направи от него нещо като склад за всякакви видове модерни фантазми.
Голямата източна криза от 1875, която обозначи началото на края на Османската империя, беше погребана през 1878 на Берлинския конгрес. Това е моментът, в който започва истински модерната история на Балканите и, заедно с това, множество от практиките, които днес погрешно биват приписвани на старинни балкански вражди. Решенията на конгреса, под председателството на Бисмарк, маркират една дълбока промяна в отношението на Великите Сили към застаряващата Османска империя. След всички предишни кризи в Изтока, Силите бяха си сътрудничили, за да запазят империята и да окуражат вътрешните й реформи, но в Берлин те се съгласиха, че тя не може да бъде спасена и започнаха да я разкъсват на парчета. Резултатът от всяка балканска криза оттогава насам, включително и съглашенията от Дейтона, е бил диктуван от Великите Сили.
Освен че започнаха (често произволното) нарязване на Балканите, което направи така, че собствеността върху големи парчета апетитна територия щеше да бъде оспорвана в бъдеще, съдбоносните империалистически решения взети в Берлин стартираха „голямата игра“ в централна Азия и, с по-брутална прямота, „боричкането за Африка“. Първоизточниците на конфликтите в Босна, Афганистан и Сомалия могат да бъдат проследени назад до решения, взети именно на конгреса от 1878.
Тодорова отбелязва сложния сблъсък между османското демографско наследство на Балканите и историческите претенции за територии, предявявани от появяващите се държави:
Нито исторически права (основаващи се на териториалния зенит на средновековните балкански държави), нито пък въпроси на самоопределението бяха нещата, които в края на краищата играеха роля при определянето на новите граници. Тези неща определиха най-вече противоречивите и несъвместими една с друга балкански иредентистки[2] програми. Размерът, формата, степените на развитие, дори самото съществуване на различните балкански държави бяха почти изцяло регулирани от съображения на Великите Сили, следващи правилата на играта за баланс на силите. Както Бисмарк побърза да осведоми османските делегати на Берлинския конгрес през 1878: „Ако си мислите, че Конгресът се събира, за [да помогне на] Турция, то моля отворете си очите.“
Макар и притежаващи пълен делегатски статус на Конгреса, турските представители бяха допуснати само въз основа на мълчаливото съгласие, че трябва да отстъпят територия на когото и да било от избраниците на шестте други делегации.
Новите балкански държави бяха следователно допуснати в голямата европейска йерархия по покана на Великите Сили. Както стана ясно от дългия списък с условия, прикачени към тяхното признаване като независими държави, от тях се очакваше да знаят мястото си и да приспособяват към външните политики на онези Велики Сили, които проявяваха интерес към региона. Приемаше се без уговорки, че новите държави ще имитират идеологията на своите надзорници и, както посочва Тодорова, „съмнително е, че в една атмосфера, в която националното беше наложено като господстваща парадигма в Европа, като златен стандарт за една ‚цивилизована‘ политическа организация, имперската или която и да било друга алтернатива би могла да бъде жизнеспособна“. Неуверените елити на балканските държави нямаха друг избор освен да имитират европейския модел на национална държава със съпътстващия го национализъм. На Балканите политици, дипломати, писатели, географи, фолклористи и историци раздуха този национализъм още повече, особено през критическия период 1878 до 1914. Но гръбнакът на всичко беше Армията. Всички части на политическото тяло, търсейки вдъхновение, гледаха на север към Германия и на запад към Италия. Великият милитаристки модел, към който гледаха сърбите, българите, турците и, в по-малка степен, гърците и румънците, беше Прусия. Издания, спонсорирани от сръбската армия, широко възприемани като враждебни към всичко немско, възхваляваха в значителна степен прусашките военни традиции и способност за модернизация. Мнозина сръбски офицери получават образование в Германия, както го правят и множество българи и турци. От примерите на Италия и Германия, както и от поведението на Великите Сили, балканските строители на държави научават урока си – че силата определя историята. А силата означава силна държава, което на свой ред означава централизация и мощна армия. Това са не балкански, а западни традиции.
И все пак в умовете на западните политици и общественост новите балкански държави бяха част от един непрекъснат еталон на диво, агресивно поведение, простиращо се назад във вековете. Убеждението, описано от Тодорова с типична яснота, е че:
Балканските зверства … са очакваният естествен резултат от един войнствен етос, дълбоко вкоренен в психиката на балканските народи. Балканското насилие следователно е по-насилническо, защото то е архаично, породено от кланови общества, чиито архаични форми разкриват ‚дисхармоничния сблъсък между преисторията и модерното време‘. Този аргумент привидно взема пред вид факторите на околната среда (планински терен), икономиката (овцевъдство, коневъдство), социалните устройства (разширени фамилии, кланове, племена), за да обясни възникването на един културен шаблон. Неговият недостатък обаче се състои в това, че след като културният шаблон бива установен, той започва да живее собствен живот като неизменна структура и не се вземат пред вид драстичните промени, които са се случили в социалната структура на Балканите през последния век, макар и да съществуват интереси и ниши, които са по-малко повлияни от тези трансформации. Освен това сравняването на зверствата притежава и още един аспект. Скокът от средновековните бандити до съвременните въоръжени четници включва и сравнение на средновековното насилие (на което и двете формации са представители) с високо технологическото съвременно въоръжение, при което назадничавост се приписва не само на оръжията за унищожение, но и на извършителите.
Първата и втората Балкански войни от 1912 и 1913 се разглеждат широко като източници на доказателства за „средновековно“ поведение от страна на балканските войници. Но балканският национализъм и милитаризъм, намерили израз в тези войни, бяха много по-тясно обвързани с практиките и морала на империалистическите Велики Сили, отколкото с местни традиции. Балканските армии бяха до голяма степен финансирани от западни заеми, западни фирми им доставяха оръжия и други технологии, офицерите им бяха образовани и организирани от французи, германци, руснаци и англичани. Офицерският корпус ( а в случая с Турция – и командването) бяха съставени в немалка степен от хора от запада. Представители на Круп, Шкода, Шнайдер-Крьозо и Викърс участваха във войните като наблюдатели и пишеха доклади за ефективността на техните оръжия, използвани като реклама за превъзходството на техните продукти в сравнение с ония на конкуренцията.
Всичко, което хората на запад узнават за Балканските войни, е извлечено от доклада, публикуван в ранната 1914 от Комисията за разследване на причините и воденето на Балканските войни, публикуван от Фондацията Карнеги. Това е важен документ и членовете на комисията са сериозни, добронамерени хора. Ето тук един пасаж от въведението:
Онова, което в края на краищата успява да компрометира мира, основаващ се на въоръжена сила, е фактът, че днес Великите Сили очевидно не желаят да водят война. Всяка една от тях – Германия, Англия, Франция и Съединените Щати, за да назовем само няколко – е открила очевидната истина, че най-богатата страна може да загуби най-много от войната, и всяка страна желае мир над всичко друго. Това е толкова вярно, че тези две Балкански войни ни поднасят едно ново чудо – нека не забравяме това – а именно, активното и искрено съгласие на Великите Сили, които, изменяйки тактиката си, направиха всичко възможно да локализират военните действия до Балканите и станаха защитници на мира, който сами поставиха в опасност преди тридесет и пет години, по времето на конгреса в Берлин.“
Пет месеца по-късно, въпреки увереността на комисията в мъдростта на Великите Сили, империалистическото съперничество достигна зенита си, убеждавайки старшите членове на клуба да отклонят своите огромни икономически и технологически ресурси в един гигантски индустриален конгломерат на смъртта.
Невижданите кланета на Първата световна война изтласкаха пагубното социално и икономическо въздействие на Балканските войни на заден план. Но онези, които участваха в тях, получиха уникална възможност да хвърлят поглед върху онова, което двадесети век щеше да им предложи. Няколко от битките включваха сили, по-големи от най-мощната от наполеоновите армии. И това въпреки факта, че например Сърбия имаше население по-малко от три милиона. Българите мобилизираха 25 процента от мъжкото население, малко по-малко от половин милион души. Битките се характеризираха от окопна война и безжалостни обсади, както и артилерийски нападения срещу незащитена пехота и цивилни граждани. Всички страни освен Черна Гора и Румъния използваха срещу противника самолети, най-вече за разузнаване и разпръскване на позиви, но също и за частични бомбени нападения. За пръв път технологиите направиха възможно да се воюва по 24 часа в денонощието, тъй като мощни прожектори осветяваха противниковите защитни линии. Това не беше балкански начин на водене на война – това беше западен начин.
Яростната импулсивност на Балканите беше използвана като алиби от Великите Сили за прикриване на тяхната роля при различни престъпления или за посочване с пръст на страни, които бяха действали като неохотни или несъзнаващи участници в голямата борба на Великите Сили. „Голямото престъпление на Балканите“, обяснява Тодорова,
всъщност техният първороден грях, бяха изстрелите, отправени от Гаврило Принцип, които сигнализираха избухването на Първата световна война. Докато дори след македонското въстание от 1903, британският кореспондент на Graphic можеше все още да говори добронамерено за „добрите стари Балкани, където постоянно се случва нещо“, то 1914 изтри всяка двусмисленост. Изключително популярният Inside Europe (1940) на Джон Гънтър обобщава чувствата от другата страна на Атлантическия океан: „невероятна обида срещу човешката и политическата природа е това, че тези окаяни и злочести малки държави на Балканския полуостров могат да водят едни с други разправии, които водят до световни войни. Сто и петдесет хиляди млади американци умряха поради събитие, случило се през 1914 в едно покрито с кал примитивно село, Сараево. Отвратителни и почти нецензурни зъбения в балканската политика, отчасти неразбираеми за западния читател, все още са от изключително значение за мира в Европа, и може би и в света.“
Именно поради мистерията и неразбираемостта, поради чувството, че този район е „център на някакъв въображаем водовъртеж“, американци, англичани, французи, германци и руснаци успяха да прехвърлят голяма част от вината за последствията от техните имперски борби върху група наивни студенти-националисти от босненската провинция. Балканите никога не са били бурето с барут, а просто едно от многото приспособления, които можеха да послужат като негов детонатор. Бурето с барут беше Европа.
Когато Югославия се разпадна през 1991, Тодорова сигурно е изпитвала усещането за déjà vu. Понятието „Балкани“ почти не беше използвано през комунистическия период. Четири от страните бяха обединени под фразата „Източна Европа“, докато Гърция и Турция бяха „южният фланг на НАТО“. Югославия беше хвалена както в Москва, така и във Вашингтон като модел на прогреса, а румънският лидер Николае Чаушеску, най-грозният сталинист в източна Европа, беше честван и превъзнасян във Вашингтон, Лондон и Токио – метафорите за Дракула започнаха да наводняват страниците на западната преса едва след като той беше разстрелян. Дотогава той беше един добре дошъл трън в окото на Москва.
Навикът за гледане отвисоко към хората на Балканите не е ограничен само до някоя от секциите на западната интелектуална йерархия. Тодорова цитира двама западни учени, обясняващи от либерална перспектива значението на изнасилванията, извършени по време на босненските и хърватски войни:
Изнасилването има за цел да унижи противника колективно. За какво си мислят първо изнасилените жени? За нещо различно от австрийските, американски или английски жени. Ония биха се запитали: защо точно аз? Те биха получили подкрепа от семействата си, но биха мислили най-вече от лична гледна точка. А тукашните жени мислят първо за съпрузите, децата, родителите и роднините си – те мислят за срама. Ето как могат да бъдат обяснени множеството изнасилвания. Те са символични актове, чиято цел е да достигнат противника в неговата цялост.
Както отбелязва Тодорова:
Това категорично твърдение, писано от мъже относно това какво си мислят изнасилените жени, не се основава на социологически наблюдения или анкети … то не прави разлика между различни групи жени, основаващи се на образование, занятие или други критерии, то обединява в едно всички югославски жени и ги конструира като културен вид, който е много по-различен от една конструирана по подобен начин група австрийски, американски или английски, тоест западни, жени. Това е типично за … безотговорността, с която прекомерно обобщени категории биват използвани в академичния дискурс, въпреки свидетелствата за съмнителния отзвук, който те придобиват в не-академични среди.
За да коригираме поне малко тези недоразумения, ето тук някои по-малко познати факти за Балканския полуостров, които никога не се появяват по вестниците. За онези, които биха искали да защитят Балканите, но не знаят как, те могат да се окажат полезни при разговори относно това колко безнадеждна била ситуацията там.
1. Единствената страна-съюзник на Оста, която отказа да изпрати своите еврейски граждани в нацистките концентрационни лагери, е България.
2. В битката при Галиполи имаше два пъти повече турски жертви, отколкото такива на съюзниците (турците, освен ако искаме да го забравим, защищаваха собствената си територия).
3. Най-жестокият момент на насилие в балканската история в смисъл на жертви и териториално разпространение на бойните действия е директно следствие от решението на Хитлер да окупира Гърция – насърчено от неуспешния опит на Мусолини да окупира страната през 1940. Нацисткото решение от 1941 да се разчлени Югославия беше съпровождано от установяването на една брутална фашистка администрация в Хърватска, която беше изцяло непредставителна за политическите желания на хърватския народ. Преди Павелич да бъде установен в Хърватска, не е имало исторически свидетелства за масово насилие между сърби и хървати.
4. Сталинистките диктатури, които бяха установени в Румъния и България, бяха наложени в съгласие с едно споразумение между Сталин и Чърчил. В замяна на предаването на тези територии под съветско влияние, на Чърчил, а по-късно и на Труман, беше дадена свободата да смажат комунистическия бунт в Гърция, който беше на път да завземе властта, с минимална чужда помощ.
5. От 1989 насам, правителствата и народите на Румъния, България, Македония, Албания и Гърция, постоянно са се противопоставяли на опитите на различни националисти да дестабилизират локалната или регионална политика.
6. Основните жертви на санкциите, наложени от ООН срещу Сърбия, бяха съседните страни. България например, е губила по около два милиарда долара годишно. Въздействието на войната върху икономиките на западна Европа и Америка е минимално. ООН отказа да даде на България каквато и да било компенсация.
Докато действащите лица на западната култура не успеят да прозрат предразсъдъците си срещу Балканите като такива, забележителните работи на Тодорова и други като нея ще си останат до голяма степен неизползвани на запад. А това би било трагедия.
1999 г.
(Превод със съкращения.)
http://www.lrb.co.uk/v21/n09/glen01_.html
[1] Едуард Саид (1935–2003): американски литературен теоретик, журналист и дългогодишен професор в Колумбийския университет, Ню Йорк. Неговият труд Ориентализмът се счита за едно от най-авторитетните изследвания в тази област.
[2] иредентистки: основаващи се на иредентизъм: политически възглед, според който една страна трябва да анексира съседни територии по етнически или исторически причини.