Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 11 Putin coup 1 

Руският президент Владимир Путин наблюдава военен парад в Москва, май 2022 г.
Михаил Метцел / Sputnik чрез Ройтерс

 

Какво ни казва историята на руските борби за власт относно бъдещето на Путин

Руският президент Владимир Путин е изгубил всякаква връзка с реалността. Той обяви частична мобилизация, за да обърне пораженията си в Украйна, и в знак на отчаяние засили ядреното дрънкане на оръжия в Русия. С всеки ден, в който войната се проточва, страната му става все по-изолирана от останалия свят. Русия все повече зависи от Китай, за да предпази икономиката си от срив под тежестта на санкциите, дори и когато китайските лидери изразяват съмнения относно инвазията. Неуспехът на Русия да превземе Киев и неотдавнашният обрат в Харковския регион в Източна Украйна накараха дори някои пропутински настроени коментатори да поставят под въпрос решенията му. На този фон е логично, че много руснаци започват да се питат колко дълго Путин може да остане на власт и да продължи варварската си война. Шепата общински депутати, които смело поискаха оставката на Путин, изразиха публично това, върху което мнозина от руския политически елит размишляват насаме. Изглежда почти сигурно, че някой в мрачните зали на Кремъл ще реши, че той трябва да си тръгне.

Но дори и депутатите да стигнат до заключението, че искат Путин да си отиде, отстраняването му от власт ще бъде трудно. От разпадането на Съветския съюз досега Москва не е преживявала нито един успешен или неуспешен опит за преврат. Не е имало дори сериозни заговори – поне публично известни такива. Конфронтацията на бившия руски президент Борис Елцин с Върховния съвет през 1993 г., която завърши едва след като руски танкове обстрелваха сградата на парламента, е най-близкото нещо, което страната е преживяла до преврат. Дори и това не може да се приеме за преврат, тъй като става дума за много публично противопоставяне между изпълнителната и законодателната власт.

Русия на Елцин обаче беше сравнително отворена и демократична, което позволяваше легитимно оспорване на властта. Но при начините, чрез които Путин потиска инакомислието и води Русия към все по-силен авторитаризъм, именно историята на Съветския съюз предлага по-подходящи сравнения с настоящето и по-добри насоки за това какво може да доведе до успех или неуспех на един преврат днес. Резултатите тук все още не са много обнадеждаващи, но са по-смесени. Високопоставени служители успешно се организираха, за да свалят Никита Хрушчов. Други завзеха властта в редки моменти, когато страната не е имала ясен държавен глава. Тези служители обикновено не проявяваха водеща идеология или политически принципи, а само груба амбиция. Успехът зависеше до голяма степен от времето и силата: бързи и агресивни действия, когато действащият лидер проявяваше слабост.

В случая с Путин не липсват възможни узурпатори. Котериите на президента, състоящи се от подмазвачи, кризисни мениджъри и бъдещи наследници, са пъстра група. Те са избрани заради безпрекословната им лоялност към Путин, но лоялността е относително понятие в една изключително коварна среда. Никой от тях не може да се довери напълно на Путин. Те не могат да си позволят и да се доверят един на друг. И ако бъдат вкарани в длъжност чрез преврат, те вероятно ще искат да се разграничат значително от предшественика си, включително – и може би най-вече – от провалите му в Украйна. Дори ако дойдат на власт след смъртта на Путин, те могат да начертаят нов курс, който да води далеч от империализма.


Small Ad GF 1

Другари и съперници

В Съветския съюз превратите бяха рядкост. Спомнете си например мандата на Йосиф Сталин – брутален диктатор, който отприщи десетилетия на кървави репресии, които обхванаха и най-високите сфери на съветското ръководство. От 139-те членове и кандидат-членове на Централния комитет на Съветския съюз, избрани на конгреса на партията през 1934 г., по-късно по заповед на Сталин са арестувани и разстреляни 98. Отмъстителният и параноичен автократ се насочва към най-близките си другари, като ги унижава или настройва едни срещу други. Хрушчов, неговият евентуален наследник, си спомня с отвращение, че е смятал, че е близо денят, когато Сталин „ще си свали панталоните и ще се облекчи пред нас, а после ще каже, че това е в интерес на родината“. Ако такова безобразие би се случило, никой не би мигнал.

В ретроспекция изглежда почти немислимо, че съветският партиен елит е толерирал кръвожадния тиранин до такава степен. И все пак е така. Може би отчасти заради признанието на постиженията на Сталин като ветеран-революционер и военен лидер. Но със сигурност е било и от страх за собствения им живот. Да го държат на власт е било опасно, но да подготвят преврат е било още по-рисковано. Провалът би означавал сигурна смърт.

Когато Сталин умира, започва борба за власт, която не е благосклонна към най-близките му съучастници. Първата жертва е приближеният на Сталин и министър на вътрешните работи Лаврентий Берия, от когото колегите му се страхуват и когото презират. Той вече контролира службите за сигурност със значителните им възможности за наблюдение и полицейска работа – и репутацията им на безпощадна жестокост. Натрупал е компромати за другите висши ръководители. Това, което не притежава, е авторитет в партията и в страната, което дава възможност на другите да се изправят срещу него, стига да го направят бързо.

Отстраняването на Берия е толкова хаотично и тайно, че дори днес, когато повечето архиви са разсекретени, е невъзможно да се каже какво точно се е случило. Но според повечето свидетелства Хрушчов и министър-председателят Георги Маленков са изиграли ключова роля. Двамата първо тихо са попитали останалите членове на Президиума – висшия политически орган – как биха реагирали на евентуални действия срещу Берия. След това са вкарали нелегално в Кремъл няколко висши военни, сред които маршал Георгий Жуков. По време на дискусията на Президиума Хрушчов повдига въпроса за греховете на Берия, а Маленков натиска таен бутон, който призовава военните да влязат и да арестуват изумения Берия. По-късно той е съден от скалъпен съд, в който не му е позволено да се защитава (вероятно от страх, че може да замеси други висши ръководители в гнусни престъпления от епохата на Сталин). Естесгтвено, Берия е признат за виновен и екзекутиран.

През следващите години Хрушчов до голяма степен изтласква Маленков назад. Никой не е очаквал подобен резултат: репутацията и политическата позиция на Хрушчов далеч отстъпват на онези на Маленков. Но Хрушчов умее да действа решително, дори грубо, което едва не довежда до ранно падане. На заседание през юни 1957 г. група недоволни членове на Президиума обвиняват Хрушчов в диктаторски наклонности и се опитват да го отстранят. Гласуването в Президиума е седем гласа против Хрушчов и четири в негова полза и той почти губи властта. Но той успява да спечели на своя страна Жуков, тогава министър на отбраната, и председателя на КГБ Иван Серов, които му помагат да мобилизира поддръжниците си в Централния комитет – който гласува за отмяна на решението на Президиума. Няколко месеца по-късно Хрушчов показва благодарността си, като отстранява Жуков от властта.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Хрушчов оцелява на върха още седем години, преди да бъде окончателно свален с дворцов преврат през октомври 1964 г. Начело на заговора застава протежето на Хрушчов – Леонид Брежнев, който се възползва от нарастващото разочарование в партийните и правителствените редици от безкрайните бюрократични реорганизации на съветския лидер, навика му да унижава колегите си, склонността му да приема универсални икономически решения, които не поправят нищо, и най-вече от непоносимото му самохвалство.

Брежнев работи в тясно сътрудничество с Александър Шелепин, другото протеже на Хрушчов и бивш ръководител на КГБ, както и с настоящия ръководител на КГБ Владимир Семичастни. Те се възползват от отсъствието на Хрушчов. Съветският лидер е на почивка в Абхазия, когато спешно е отзован в Москва, където колегите му от Президиума представят списък с оплаквания и го призовават да подаде оставка. Този път заговорниците държат останалата част от елита в подчинение. Набързо свиканият партиен пленум потвърждава, че Хрушчов трябва да се оттегли „по здравословни причини“. Брежнев, възприеман отначало като компромисна фигура, постепенно укрепва властта си, като освобождава от длъжност съперниците си – на първо място Шелепин.

Голата амбиция

Една от забележителните черти на тези борби за власт е липсата на политически различия между заговорниците и техните жертви. Схващанията, че Берия е представлявал качествено различен подход към външната политика от този на Хрушчов или че Хрушчов и Маленков са имали дълбоки разногласия по отношение на десталинизацията, вече до голяма степен са дискредитирани. Другарите на Хрушчов наистина посочват като причина за отстраняването му неговите злополуки по време на Кубинската криза и споровете му с Китай. Но в крайна сметка съветският елит смята външната политика за специализирана област, в която само висшият ръководител има необходимия опит и преценка за вземане на решения. Тя играе второстепенна роля спрямо вътрешните проблеми. А в основата си дворцовите преврати са свързани с личните отношения в коридорите на властта: голи амбиции и нанасяне на удари в гърба на съперниците.

Забележителен е и неуспехът на военното ръководство или службите за сигурност да се възползват от интригата. Армията и службите за сигурност играят съществена роля в подпомагането на лидерите да вземат властта и въпреки това нито Жуков, нито Шелепин, нито Семичастни успяват да се възползват много от плодовете на своя труд. След свалянето на Берия висшите партийни ръководители държат армията и КГБ на разстояние. Съветският съюз никога не се превръща във военна хунта. Всъщност, когато военните и КГБ се опитват да извършат преврат, както правят през 1991 г. срещу покойния съветски президент Михаил Горбачов, те се оказват изключително некомпетентни и биват бързо разгромени.

И накрая, никога не е имало и следа от чуждестранно участие в нито една от тези борби за власт. Противниците му обвиняват Берия, че е западен шпионин, но това е абсурдно. През 1957 г. Хрушчов изказва благодарност на китайците, че са го подкрепили (китайският историк Шен Джихуа дори твърди, че споразумението да даде на китайците ядрена бомба, от което по-късно се отказва, е било начин да им благодари), но подкрепата им идва след това: Пекин не е и не може да бъде въвлечен в интригите на Кремъл. През 1964 г. Китай смътно се надява, че Хрушчов ще бъде свален, защото провежда антипекинска политика, но не играе никаква роля при падането му и Брежнев запазва курса.

Американците и китайците се оказват в подкрепа на противоположни страни при опита за преврат през 1991 г. Но точно както президентът на САЩ Джордж Буш тихо се примири с продължаването на диалога с хунтата (преди той да претърпи грандиозен провал), Пекин бързо оттегли подкрепата си за военните и с времето прагматично прегърна радикалния демократ Елцин.

Борби за позиции

Проследяването на обратите в борбата за власт в Кремъл е трудно начинание. Политическите съюзи по върховете на властта се променят много бързо. Резултатите от тези борби зависят от възприятията за успех, а повечето участници предпочитат да стоят настрана. Понякога машинациите не водят до нищо. При всички неуспехи и злоупотреби един лидер може да изживее живота си на власт и да умре от естествена смърт.

Едва ли има съмнение, че Путин предпочита този последен сценарий. Макар че някои наблюдатели предполагаха, че конституционните поправки, които той прокара през март 2020 г. и които затрудниха лишаването на бившите президенти от имунитет, са предназначени да му позволят да се пенсионира, сега тази перспектива изглежда немислима. Президентът на Казахстан Нурсултан Назарбаев се оказа въвлечен в скандали и обект на масови протести няколко години след като се оттегли от поста си през март 2019 г., което показа на други автократи, че дори организираните преходи рядко работят по план.

Путин вероятно е решил да остане на поста си. Но с наближаването на 23-тата годишнина от неговото управление, изпълнено с корупция и безчестие, и с наближаването на 70-те години на Путин е почти сигурно, че бъдещите му заместници внимателно се оглеждат и обмислят потенциални сценарии за наследяване. Министърът на отбраната Сергей Шойгу, апаратчик с изтъкнат произход, но с безнадеждно опетнено военно досие, е малко вероятен претендент, въпреки че неговата подкрепа ще бъде от съществено значение за всеки заговор за заграбване на властта. Ръководителят на Съвета за сигурност Николай Патрушев се споменава понякога сред наследниците на Путин, но това изглежда малко вероятно, дори и само поради факта, че той е по-възрастен от Путин.

Бившият президент Дмитрий Медведев прибягва до геноцидна реторика, за да остане актуален, но никой не го взема на сериозно. Хитрият председател на Държавната дума Вячеслав Володин очевидно е в играта и контролира законодателния орган с гумен печат, който е от решаващо значение за всякаква постфактум легитимация на новия лидер. След това идва руският министър-председател Михаил Мишустин, способен технократ и „тъмен кон“, който галопира през терен, където в миналото тъмните коне са постигали големи победи. Бившият министър-председател Сергей Кириенко, отпаднал либерал, на когото Путин повери надзора на окупираната украинска територия, също е на ринга. Виктор Золотов, бивш телохранител на Путин и настоящ началник на Националната гвардия, може би се надява да наследи началника си. Това може да направи и Александър Куренков, друг бивш телохранител на Путин, а сега министър на извънредните ситуации. И накрая, има и външни лица: неуморният чеченски дон Рамзан Кадиров и Евгений Пригожин, доверено лице на Путин и руски олигарх, който контролира паравоенната група „Вагнер“.

Всички тези кандидати са замесени в многобройните насилствени действия на Путин, включително нахлуването му в Украйна. На пръв поглед изглежда, че издигането на всеки един от тях няма да промени почти нищо във външната програма на Русия. Но властовите игри на Кремъл рядко включват принципни въпроси и наследниците могат да скъсат с поведението на предшествениците си, когато това е удобно. Това означава, че не е задължително евентуалният заместник на Путин да бъде ангажиран с неговата неоимпериалистическа програма. Всъщност, ако Путин бъде отстранен, наследниците му вероятно ще обяснят провала в Украйна с неговите решения и ще се опитат да започнат на чисто.

Анализаторите, разбира се, не знаят дали загубите в Украйна ще разклатят властта на Путин. А в крайна сметка всеки наследник може да продължи войната, за да успокои руските ултранационалисти или просто по инерция. Но ако Путин наистина си отиде, светът трябва да използва оттеглянето му като шанс за възобновяване на преговорите за изтегляне на Русия от Украйна. Русия след Путин може да продължи да бъде автократична, но не е необходимо да продължава безразсъдните му задгранични авантюри.

 

Източник

 

Сергей Радченко е професор в Школата за напреднали международни изследвания „Джон Хопкинс“ (SAIS) и член на Центъра „Кисинджър“ към школата. Работи в SAIS Europe в Болоня, Италия.


Pin It

Прочетете още...

Часът на истината

Имре Кертес 28 Сеп, 2008 Hits: 21771
Разговор с нобеловия лауреат Имре Кертес за…