Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2015 09 Schauble
© Jens Gyarmaty

 

Господин министър, от всички страни слушаме, че светът е тръгнал да се разпада. Имаме почти-война в Украйна. Множество държави в Близкия Изток се разпаднаха. Намираме ли се пред нова световна промяна, сравнима с разпадането на Съветския съюз?

Действително може да се получи такова впечатление. Има обаче една разлика: при колапса на Съветския съюз всички бяхме абсолютно сигурни в едно нещо. Това беше един от редките случаи в историята, при които знаехме веднага, че започва нова глава от историята. И все пак: когато човек види през какви промени преминава в наши дни ислямският свят, действително може да се получи впечатление за настъпване на нова епоха.

Светът е обхванат от голямо неспокойствие. Появяват се нови актьори, някои от старите изчезват. Отдавна не се е случвало с такава скорост.

Да, аз също виждам нещата по този начин. Често се питам дали тук няма връзка със скоростта на технологическото развитие, преди всичко в комуникационните технологии. В началото на деветдесетте години, което не е чак толкова далеч назад, Интернет беше нещо саморазбиращо се само за отделни специалисти. Технологическите пробиви променят света. Като финансов министър, чиято работа е да внимава за развитията на финансовите пазари, аз възприемам всичко това особено интензивно. То води до ситуации, при които проблемите се глобализират много по-силно и по-бързо от преди. Всичко се приближава и ускорява. А с това и противоречията стават осезаеми далеч по-бързо. Имиграционната вълна към Германия е едно от тези последствия. За нас тя е предизвикателство – но също и от положителна гледна точка. Притокът на хора е шанс за нашата страна.

В момента стотици хиляди хора търсят в Германия и цяла Европа ново място за живот. Те идват от Африка, Сирия, от държавите на западните Балкани. Виждате ли нещо общо сред различните мотиви? Дали в действителност става дума за класическо преселение на народите?


Small Ad GF 1

Преселения на народите в класическия смисъл на думата е имало винаги, между впрочем и по причини, подобни на днешните. След 1945 на територията на Федералната република също бяха приети милиони бежанци.

Но това бяха германци.

Това е така, но пък и днешният свят е станал много по-стеснен. Решаващата разлика в сравнение с миналото е, че днес сме конфронтирани много по-бързо с различията и неравенствата на един взаимно свързан свят. И тъй като ние немците и европейците се намираме на върха на пирамидата на благоденствието, трябва да издържим.

Наскоро казахте, че разходите по приемането на бежанците са финансово по силите на Германия. Но дали това е така и в дългосрочна перспектива? И, преди всичко друго: дали те са по силите ни и в политически смисъл?

Ами аз съм бил финансов министър на два пъти. Първият път беше при Хелмут Кол, в началото на деветдесетте години. Тогава в Германия също идваха стотици хиляди хора, търсещи убежище. Ние променихме конституцията. Предизвикателството беше овладяно. По време на втория си мандат като вътрешен министър подпомогнах създаването на Ислямската конференция[1]. Още тогава казах, че ислямът е част от нашата страна. Трябва да свикваме с това – да искаме да свикваме с него. И нека мислим за това, че демографското развитие е далеч най-големият структурен проблем на нашата страна, за икономиката и за социалните ни системи за осигуряване. Изобщо не мога да си представя как бихме искали да се справим с него без имиграция. Ето защо ние се нуждаем от имиграцията.

Но реалните причини за търсенето на убежище едва ли могат да бъдат отстранени. Хората в Еритрея не искат да чакат докато немската развойна помощ най-после започне да оказва въздействие.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Разбира се, ние няма да можем да решим тук при нас в средна Европа проблемите на седем милиарда души по света. Но няма и да отблъскваме хората, които искат да дойдат при нас в Европа, защото са преследвани от ужасна неволя. Не бива и да ги оставяме да се давят в Средиземно море. Но бизнеса на превозвачите на хора трябва да преследваме. А покрай всичко това трябва да работим преди всичко за стабилизиране на положението в арабския свят. Това е може би най-важната задача, която стои пред нас.

Наскоро френският президент Франсоа Оланд каза, че Европа трябва да се ангажира по-силно в Сирия.

Ами той го казва вече от доста време насам.

Арабският свят е в пламъци. Значи Оланд има право.

Разбира се, че има право. Всичко това има последствия и за нас. Тук в Германия трябва да свикваме с мисълта, че трябва да поемем още повече външнополитическа отговорност. Откак Йоахим Гаук е президент на републиката, той непрекъснато указва тази необходимост. Но населението е скептично, дори настроено отрицателно, както показват някои от допитванията. Това наистина не е нещо, с което Германия може да се гордее. Федералното правителство трябва добре да схване всичко това, но не и да се примирява с него. Германия не може просто да се присвие. Знам, че точно в областта на външната политика ние изминахме дълъг път от 1990-те насам. Но този път съвсем не е изминат до край. С това трябва да свикваме. Тук политиката трябва да покаже, че притежава куража да води, дори и когато допитванията говорят на един по-друг език.

Министърът по развойната помощ Герд Мюлер каза: „Ако не успеем да решим проблемите на място, те ще дойдат при нас“.

В политиката е както в останалия живот. Никога не можете да решите някой проблем на сто процента. Ние германците не сме и призвани да решаваме всички проблеми на този свят. Преди вече сме се опитвали да налагаме волята си на други – с ужасяващи последствия. Но поради нашето благоденствие и големина трябва да допринасяме повече от останалите европейци за решаването на проблемите.

Имате ли впечатлението, че по въпроса за чужденците европейците вече са успели да дадат най-доброто от себе си?

Не. Но дебатите върху всичко това едва започват истински. Вече отдавна казваме, че не бива да оставяме Гърция и Италия без помощ при приемането на бежанците. Колкото повече Германия допринася за решаването на проблема с бежанците, толкова по-голяма ще бъде и готовността на други страни да правят същото.

Но населението на Германия гледа на приемането на бежанците с все по-навъсено чело.

Аз виждам това другояче. В момента преживяваме вълна от готовност за помощ. За мен е изключително радостно, че все повече хора в Германия казват, ние искаме да приемаме бежанци и можем да се справим с това. Ние във федералното правителство трябва да работим за това. Трябва да покажем, че вършим необходимото. И при това трябва да поставяме приоритети. Определени неща трябва да бъдат оставени за по-късно, това е неизбежно. Аз съм убеден, че ще се справим. Тук има и паралели с времето от немското обединение, когато също трябваше да се справяме с напълно нови и гигантски задачи. Тогава хората в Германия казаха: да, ще се справим. Така трябва да бъде и днес. Тогава през месеците на обединението апаратът на общественото управление постигна блестящи резултати. И днес отново го върши при приемането на бежанците.

Значи вие отхвърляте подновените гранични проверки в Европейския съюз?

Трябва да запазим мярата на свобода, която сме постигнали в Европа. От друга страна, правото на заселване не трябва да води до безразборно използване на нашите социални осигуровки. Между другото, всички правителства на страните от западните Балкани се противопоставят на това техните граждани да напускат страните си заради немските социални осигуровки. Ако успеят да намерят работни места в Германия, моля нека идват. Но ако не успяват, не трябва да им предлагаме стимули.

Това само немски проблем ли е?

Не, според мен това е общоевропейски проблем. Европейските институции, преди всичко Комисията и Парламентът, са изправени пред предизвикателство. Сега Европа може да покаже, че тук е по-различно. Начинът, по който се подхожда към кризата с бежанците ще покаже и това дали ние европейците сме солидарни едни с други. Трябва да намираме съвместни решения като цяло, дори и когато те излизат извън рамките на националните конституционни регулации.

В такива времена би било от помощ да се поддържат разумни отношения с Русия. Дали това ще стане възможно едва след мандата на Владимир Путин?

Надявам се да не е така. Беше огромно постижение, че в украинската криза европейците и целият Запад останаха единни – въпреки всички трудности. Осъществихме санкции и заедно с това предложихме сътрудничество. Не мога да кажа от колко време се нуждае Русия, за да разбере, че не е заплашвана от Запада и че може да извлече само полза от съвместната работа с него.

Сред руската общественост стават видими все повече антизападни и антиамерикански настроения.

Може би всичко това е само реторика и създаване на настроения. Канцлерката казва отново и отново: ние няма да се върнем обратно към старите шаблони на поведение от времето на националните държави от 19 век. Но няма и да приемем това, че Русия наруши едностранно международното право по отношение на Украйна. Но едновременно с това ние винаги ще бъдем готови на сътрудничество. Не искам да се отказвам от надеждата, че Русия отново ще се осъзнае.

Виждате ли Путин като самодържец или той по-скоро е мотивиран от един религиозно оцветен руски национализъм?

И в двете неща сигурно има нещо вярно. Но дори и онези хора, които са се считали са самодръжци, са били такива само за определено време. Едно обаче трябва да се разбере: поведението на Запада към Русия след колапса на Съветския съюз не може да се оценява като повод за гордост. Когато Русия беше очевидно слаба, Западът не трябваше да демонстрира силата си толкова много. Онзи, който се счита за по-силен, трябва винаги да бъде щедър към по-слабите. Западът има сериозен повод да се замисли критично над собственото си поведение.

Виновен ли е Западът за начина, по който Русия се отнесе към Украйна?

Разбира се, че не. Руските грешки не могат да бъдат оправдавани чрез грешките, направени от Запада. Въпреки всичко ние се нуждаем от сътрудничество с Русия, както например стана ясно от преговорите около ядрената програма на Иран.

В лицето на Китай се появява нова световна сила. Поставя ли това под въпрос американските претенции и възможности за световно лидерство?

Само по време на една кратка пауза след падането на Берлинската стена и края на Съветския съюз, Съединените щати се намираха в ролята на единствена световна сила. Това положение не можеше да се запази за дълго време. Още по онова време това можеше да се предвиди. Един световен ред, който се основава само на една свръхсила, не може да бъде стабилен. А това означава, че трябва да работим по-усилено за създаването на съвместни структури по света – също и за да можем да поставяме на мястото им престъпните режими, или за да сме в състояние да се борим срещу „Ислямска държава“. От своя страна Европа не може да остави всичко в световната политика на американците, дори и само от собствен интерес. Трябва обаче да се има пред вид и това, че Китай далеч не е чак толкова стабилен икономически и политически, както изглежда понякога. Китайското правителство осъзнава това и реагира адекватно.

Нека поговорим отново за Европа и за германската роля в нея, която напоследък беше описвана дори като хегемония. Предполагаме, че не споделяте приписването на една такава роля.

Двадесетият век е зад гърба ни. В новото столетие вече става дума за други неща. Нека да останем при фактите: да, в момента ние сме икономически силни, ние сме страната с най-голямото население, ние имаме централно положение в Европа, а заедно с него и централна роля. Ето защо съседите ни в Полша и в Балтийските републики имат такива големи очаквания към нас. Но ние не сме постоянен член на Съвета за сигурност на ООН, не сме атомна сила, а и немската история не допуска възприемането на един такъв вид политическа ръководна роля. Да, ние трябва да поемем част от отговорността на лидерството. Ето защо е умно да вършим много неща заедно с Франция. Още по-добре би било, ако във всичко това участваше и Великобритания , но за мое съжаление Лондон се въздържа силно от подобна роля, например при решаването на украинската криза. Ние трябва да осъзнаваме нашата част от отговорността за европейското ръководство, но не можем да го вършим сами.

В някои европейски страни начинът, по който федералното правителство се държа по отношение на Гърция беше възприет така, сякаш Германия и немският финансов министър биха искали да поемат еднолично лидерство.

Не мисля така. В Еврогрупата цареше единство. Чак непосредствено допреди последната европейска среща на високо ниво 18-те членове бяха винаги на едно и също мнение. Имаше нюанси, но не и значителни различия.

Какво всъщност е реалното съдържание на темата Гърция?

Който иска да разбере това, трябва да вижда по-дълбоките причинни връзки. Днес всяка страна трябва да доказва, че е в състояние да се справи с процеса на адаптация, който е нужен, за да може да се оцелява в глобализираната световна икономика. Съпротивата срещу модернизацията не помага с нищо и никъде. Този процес на приспособяване е необходим и неизбежен. А при един валутен съюз нещата са още по-трудни. Дали [Гърция] ще предпочете да преминава през този процес като членка на валутен съюз, при който инструментът на външната девалвация не стои на разположение – това е въпрос, който гръцкото общество действително трябва да си зададе. Правителството на Самарас беше на прав път. Господин Ципрас използва напълно разбираемото и повишаващо се безпокойство на гръцкото население, предизвикано от трудностите по приспособяването и обеща на гърците: ние ще останем в Еврото, но без програма и без приспособяване. Това беше обещание, което Ципрас разбира се не можеше да спази. А след това той се нуждаеше от половин година, за да извърши обратното на всичко това. Това е историята на първите шест месеца. Втората част от отговора е следната: докато ние в Европа нямаме готовността да отстъпим на европейските институции значителни части от националите си суверенитети, отговорността винаги ще се бъде при националните държави. А освен това има нужда от правила, които трябва да спазваме. Без увереността, че споразуменията ще бъдат спазвани и осъществявани, нищо в Европа не може да потръгне напред.

Лявата политичка Сара Вагенкнехт казва, че Еврото погребва демокрацията в Европа, тъй като националната свобода на действие бива орязвана или осакатявана. Има ли нещо вярно в това?

Не всичко, което може да се формулира полемически, е от помощ. Всъщност един валутен съюз се нуждае и от политически съюз. Е, в Европа перфектните решения никога не се получават от самото начало, а винаги само в процес на мъчително и бавно развитие. Въпреки това ние се придвижихме доста напред. В момента живеем в един вид система на няколко нива: решаваме на европейско ниво, а освен това решаваме и на отделните национални нива. Трябва да се отнасяме разумно към всичко това.

Дали вашето старо предложение за Европа на две различни скорости – още отпреди двадесет години – все още притежава някаква значимост?

Предложението на Карл Ламерс (а също и мое) е по принцип все още правилно. Тогава въпросът гласеше така: първо разширение на Изток или първо задълбочаване на [властта на] институциите? Тогава бяхме на мнение, че трябва да вършим и двете неща едновременно, с помощта на [европейско] ядро, което да споява всичко, макар че не всички биха искали или могли да поддържат едно и също интеграционно ниво. Целта ни никога не е била да разделяме Европа, просто искахме да я придвижваме напред при наличие на определена гъвкавост. Валутният съюз и Шенгенското споразумение следват именно този принцип. В бъдеще ще трябва да се замислим по-усилено върху отношението на валутния съюз към партньорите от ЕС, които не са негови членове. Тук ще трябва да намерим решения най-вече с британските ни приятели. Един ЕС без Великобритания е немислим – да не говорим пък, че изобщо не е в немски интерес.

Имате ли обяснение за феномена на гневния гражданин, за гнева срещу истеблишмънта?

Това е малцинство. Широкото мнозинство от населението не мисли по този начин. И все пак е интересно: към групите, протестиращи срещу Щутгарт 21, принадлежаха и множество по-възрастни, добре позиционирани хора от по-добрите градски области, които отчасти са били цял живот поддръжници на християндемократите (CDU) или на свободните демократи (FDP), но след това се бяха сериозно разпалили по този въпрос. В действителност повечето хора не се интересуват особено много от политиката. Вземете за пример моят роден край, Баден-Вюртемберг. Там все по-малко хора са готови да кандидатстват за кметски места.

Откъде идва омразата срещу политиката и медиите?

Околната среда в политиката се промени драматично. Интернет е особен мотор за тези промени и въздействието му не винаги е благоприятно. Дори напротив. Виждаме, че няма граници за нивата, до които хората са готови да се спускат. Анонимността на мрежата очевидно приканва към това да се обиждат и омаловажават другите. Съществува и ефектът на стадното агресивно поведение. Все още не разполагаме с окончателен отговор на въпроса по какъв начин обществото ще бъде променяно от напредъка в комуникационните технологии, а също и в икономическите и политически структури. Нещата се намират в променливо състояние. Голяма част от традиционните начини на поведение със сигурност не функционират повече.

Вие сте в Бундестага от 1972 насам, няма друг политик с подобен стаж. Какво се промени в начините, по които функционира политиката?

Днес сме добре. Вече не чувстваме онези екзистенциални предизвикателства[2]. Мнозина вярват, че би било най-добре, ако всичко си остане така, както е. Напротив, същностният демократически принцип, демократичната конкуренция, не е особено силно обичан. Но тази стабилност има и неоспорими предимства. За разлика от нас, при някои други западни демокрации има, предпазливо казано, някои трудности при изграждането на мнозинство. Може например да се наблюдава с определен ужас американската предизборна борба. Между другото, политическата стабилност е и важен фактор при избора на местата за икономически начинания. И понеже това правителство и тази федерална канцлерка са онези, които са, ние разполагаме с едно ниво на стабилност, което в никакъв случай не пречи на икономиката.

Само след няколко седмици ще имаме 25-ти юбилей на немското обединение, в което вие взехте образцово участие. В какво състояние се намира според вас страната? А как виждате единството в обществото? Намалява ли то?

Аз съм оптимист. Когато наблюдавам кризата с бежанците, се чувствам напълно сигурен, че ще се справим. Щом само разберем пред какви задачи сме изправени, ще можем и да ги приемем, и да ги овладеем.

 

Източник

 


[1] Немската ислямска конференция (Deutsche Islam Konferenz, DIK) е държавно-спонсорирана инициатива за търсене на диалог между немската държава и живеещите в Германия мюсюлмани. След основаването ѝ от тогавашния вътрешен министър Волфганг Шойбле, конференцията е успешно продължена от следващите министри на републиката и има няколко големи конференции във времето от 2010-13 г. Бел. пр.

[2] Вероятно Шойбле има пред вид екзистенциалните предизвикателства, свързани с левия терор от 1970-те години във Федералната република. Бел. пр.

Волфганг Шойбле (род. 1942) е немски политик от Християндемократическия съюз (CDU), с дългогодишен стаж в политиката (той е настоящият най-дългогодишен член на немския Бундестаг – от 1972 насам). Междувременно Шойбле е заемал множество министерски постове в различни федерални правителства, между които и онзи на финансов министър във втория и трети кабинети на Ангела Меркел от 2009 насам.


Pin It

Прочетете още...

Ние бяхме народът

Адам Михник 17 Мар, 2009 Hits: 22673
След освобождението на Източния блок дойдоха…

Часът на истината

Имре Кертес 28 Сеп, 2008 Hits: 21790
Разговор с нобеловия лауреат Имре Кертес за…