Pin It

 

2017 11 Holocaust Memorial

 

Макар че планове за издигане на Мемориал на Холокоста са съществували в Германия още преди обединението, тази идея става истински важна едва след възстановяването и преосмислянето на германската нация след 1989/1990. С предложението за изграждането му във възстановената столица Берлин, Мемориалът незабавно е поставен в перспективата на двойното минало на нова Германия. Като място на бившия генерален щаб на нацистката власт и разделен град по времето на Студената война, Берлин е натоварен със символично значение, различно от онова на всички останали германски градове. В много отношения самият Берлин е lieu de mémoire[1] по отношение на нацисткото и комунистическо минало.

Новият караул [Die Neue Wache][2] и предложеният Мемориал на Холокоста се оказват обезпокоителни и противоречиви проекти, тъй като изглеждат свързани повече с преосмислянето на Германия, отколкото с припомнянето на жертвите на националсоциализма. И докато Новият караул е посветен на всички жертви на войните и тиранията, Мемориалът на Холокоста е посветен изрично на специфичната памет на убитите в Европа евреи. Още от момента, в който е предложен, той разпалва силни спорове. Освен централния въпрос за изключването на не-еврейските групи от мемориала, най-важният въпрос, възникнал във връзка с дебата е дали такъв един мемориал ще насърчава или блокира паметта. Докато някои германци са съгласни с необходимостта да се възпоменава Холокоста в Берлин, грандиозните мащаби и формата на предложения проект засягат множество отделни личности и групи, и разбуждат ожесточени дебати в германската преса, както и сред артисти, историци, политици и интелектуалци. Става дума преди всичко за това кой е най-подобаващият начин за припомняне на Холокоста в Германия.

Идеята за гигантски Мемориал на Холокоста се повдига за пръв път публично през 1988 от гражданската инициативна група „Перспектива Берлин“. Насърчавана от харизматичната и противоречива журналистка Леа Рош и поддържана от германския историк Еберхард Йекел, групата събира повече от 10,000 подписа, сред които са онези на Вили Бранд, Гюнтер Грас, Хайнер Мюлер и Криста Волф, както и сумата от 120,000 марки в подкрепа на проекта. Тъй като други страни вече имат централни Мемориали на Холокоста, групата настоява, че също такъв мемориал е необходим и в Германия. Когато циганите (синти и рома) се оплакват, че са били изключени от Мемориала, берлинският сенат обяснява, че по-късно за тях ще бъде издигнат отделен мемориал, на достатъчно голямо разстояние от Мемориала на Холокоста. За Леа Рош мемориалът е важен, тъй като чрез него „публично ще се документира това, че приемаме бремето на собствената си история, но че въпреки това си припомняме, за да напишем нова глава в нея.“[3]

Първоначално групата предлага мемориалът да се издигне на мястото на бившето управление на Гестапо, SS и Държавната полиция за сигурност на райха. Но към това място вече са предявени претенции от страна на друга група за гражданска инициатива, която възнамерява да представи историята на бившето главно управление на нацистите. Разпалените разногласия, които се появяват скоро след това, касаят най-вече въпроса как най-добре да се запомни това lieu de memoire – като място, на което са действали извършителите или като паметник на жертвите. Паметта бързо е политизирана и доведена до въпроса „чия памет е най-подходящата за съвременна Германия“. Двете групи спорят дали мястото трябва да бъде запомнено като „Топография на терора“ или като „Мемориал на убитите евреи от Европа“.

Изследванията на западногерманския историк Райнхард Рюруп върху историята на извършителите го довеждат до централното място, на което те са действали: изоставен ъглов градски блок от сгради, точно на границата между източен и западен Берлин.[4] При разследването на печално известната Принц-Албрехт-Щрасе 8 Рюруп открива не само историята на националсоциализма, но също и потискането и забравата на тази история във Федералната република. Веднага след войната районът е изоставен, а останките от сградите са взривени и оставени като руини. С изграждането на Берлинската стена през 1961 точно през част от бившата главна квартира на нацистите районът още веднъж е оставен в руини. Както иронично отбелязва Томас Луц – консултант за проекта „Топография на терора“, изоставеният район представлява „огледален образ на общественото потискане на историята“.[5] През 1980 различни организации пледират за издигане на мемориал на мястото. Към 1982 Германската социалдемократическа партия препоръчва създаването на музей и център за документация, но се появяват нови трудности при конкурса за архитектурен проект. Германският парламент окуражава участващите архитекти да комбинират „историческата дълбочина на мястото с някакъв полезен парк, игрална площадка и място за разходки“.[6] И макар че през 1984 конкурсът е спечелен от двама архитекти за предложението им да се покрие района със стоманени плочи и стоманени дървета, проектът е изместен на заден план когато централното място в германската мемориална политика се заема от предложения от Хелмут Кол Германски исторически музей, който трябва да бъде изграден близо до Райхстага.[7]


Small Ad GF 1

Гражданската инициативна група Aktives Museum, ръководена от Рюруп, поддържа идеята за централността на тази площ като място на паметта. Тя възразява силно срещу опитите да се хармонизира историята на мястото с някакви мирни паркове и игрални площадки. Към края на 1985 е основана Инициативата за изследване на площта Гестапо. След многобройни изложби и дискусии част от отломките в района са разчистени, при което са разкрити основите на мазетата и кухните. През следващата година, под ръководството на Рюруп, е открита временна изложба „Топография на терора“, паралелно с големите празненства по повод 750-годишнината на Берлин. С увеличаващата се популярност на „Топография на терора“, отчасти и поради изгодното туристическо местоположение, изложбата става постоянна. През 1990 членове на Сената препоръчват изграждането на централно изложение, документационен център и дом за срещи, вместо формален мемориал. Изложението трябва да хроникира не само нацисткото минало на района, но също и потискането на паметта за него по време на Федералната република. Кураторите на „Топография на терора“ подчертават следвоенното потискане на [паметта за] националсоциализма като нарочно оставят купища отломъци, по които посетителите буквално трябва да се катерят. Вместо да издигнат паметник на извършителите или жертвите, те решават да оставят мястото на действие на извършителите да говори самò за себе си чрез образи и текстове, разпръснати из него. На върха на руините на главната квартира на райха посетителят вижда снимка и чете кратка хроника на самата сграда, и си представя как тя е изглеждала по времето на националсоциализма. Използвайки останки и руини вместо фигуративни символи, „Топография на терора“ се опитва да свърже посетителя с миналото чрез въображението и празнотата. Подчертаването на раздробяването и напластяването на историята са критика едновременно и на националсоциализма, и на потискането на миналото.

Макар Рюруп да не е против идеята за изграждане на Мемориал на Холокоста в Берлин, той енергично се противопоставя на изграждането му на мястото на бившата главна квартира на райха. Вместо да припомни просто една група жертви той иска да подчертае всички нацистки престъпления, започнали на мястото на „Топография на терора“.[8] За него мястото на предложения мемориал е в конфликт с историята на площта, която е повече място на извършителите, отколкото на жертвите. Според членовете на инициативата „Топография на терора“,

Дискусиите относно формата на мястото са толкова продължителни защото един голям паметник е най-лесното, но заедно с това и най-погрешното решение… местоположението на Гестапо трябва да бъде място, където може да се размишлява върху [делата на] извършителите, а също и структурата, в която те са работили, както и днешните последствия от тези структури… не може да се говори за извършителите, ако не са известни техните действия. Местоположението на Гестапо трябва обаче да бъде и място на памет за техните жертви.[9]

Вместо да насърчава някаква йерархия на жертвеността, като припомня само еврейските жертви, „Топография на терора“ трябва да представлява активно възпитателно място, с което посетителите могат да взаимодействат. То е преднамерено нефигуративно и немонументално. Вместо да издигне просто още един голям паметник, „Топография на терора“ ще задава въпроси и информира посетителите за историята на националсоциализма.

Към 1989 на „Перспектива Берлин“ и новосъздадения Комитет за издигане на Мемориал на убитите в Европа евреи е предоставена площ между Бранденбургската врата и Потсдамския площад, като ново място за Мемориала на Холокоста. Бивша ничия земя по време на разделението на Германия, тази площ обхваща погребаните руини на Третия райх, плюс бившата Министерска градина, и се намира близо до бункера на Хитлер. От това място Хитлер обявява един месец преди смъртта си, че хората „ще бъдат вечно благодарни на националсоциализма за това, че е елиминирал евреите в Европа“.[10] Изтъкнатото му местоположение в центъра на Берлин, срещу паметника на Гьоте в Тиергартен, както и огромната му площ (20,000 квадратни метра) означават, че мемориалът не може да бъде лесно пропуснат. Леа Рош предлага първоначално издигането на паметника да бъде отдадено на швейцарски архитект: [идеята представлява] огромна подземна Звезда на Давид със симулирани врати на концентрационен лагер, през които посетителите да влизат в помещения за жалеене и изложбени пространства. Но когато с проекта се ангажира управата на Берлин, която му е отдала толкова важно пространство в центъра на бъдещата столица на обединена Германия, плюс дарение от 4 милиона марки, идеята на Рош е отхвърлена и е обявен международен архитектурен конкурс.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Международният архитектурен конкурс

През февруари 1994 започва международният архитектурен конкурс, отворен както за германци, така и за чужденци, които са живели в Германия минимум шест месеца. Заявки за участие дават 528 индивидуални артисти [архитекти] или артистични групи. Дванадесет международни артисти, сред тях Ребека Хорн и Ричард Сера, са изрично поканени да участват в конкурса.[11] В началото още не е ясно дали най-подходящата форма за представяне на германската национална памет за Холокоста е музей или мемориал. Според Игнац Бубис, ръководителят на Еврейския съвет в Германия, един мемориал е по същество недостатъчен. Вместо това, аргументира той, е необходим музей и документационен център като място за учене.[12] Други, особено Леа Рош, настояват върху символичното значение на един голям мемориал. Представен приблизително по същото време, проектът на Даниел Либескинд за Музей на Холокоста в Берлин, е възприет като чудовищен, неортодоксален, експресионистки.[13] 

Берлинският сенат, правителството в Бон и Леа Рош избират по петима участници в журито. Както може да се очаква, петнадесетте участници са хора със силни и много различни мнения относно предложения мемориал. Сред тях са Леа Рош, инициаторката на целия проект; Еберхард Йекел, немски историк, който има решаващо участие при подновеното оформление на паметното място на бившия концлагер Бухенвалд, както и Игнац Бубис. В публичното заявление по повод откриването на конкурса се казва: „Днешна Германия носи цялата отговорност… да приеме бремето на германската история… да подаде сигнал за написване на нова глава в [историята на] човешката общност, в която несправедливостта срещу малцинства няма да бъде възможна.“[14] Резултатите от конкурса са обявени през март 1995, а моделите са изложени през пролетта и ранното лято, съвпадайки с безпрецедентните и голямомащабни възпоменания по повод 50-та годишнина от края на Втората световна война.

Сред предложенията се намират: осемнадесет-метрова стоманена пещ, която да гори ден и нощ; Виенско колело с депортационни вагони вместо гондоли, наречено „Народен празник и народно унищожение“ (Volksfest und Volksvernichtung); огромна 120-метрова Звезда на Давид, плуваща във вода, с начупени жълти звезди и сърца в центъра. Вътре в голямата звезда посетителите ще могат да се разхождат из „Места за жалеене“ (Trauerarbeits-plätze), предназначени за размисъл и изложения. Самата голяма звезда трябва да бъда заобиколена от по-малки звезди. Една от групите предлага паметникът да бъде изграден от дарени гребени. Друг артист предлага паметникът да представлява 4-тонен железен блок, плуващ в солена вода, представляваща сълзите, който бавно да ръждясва и да се разпада в хода на 40,000 години. Деветото място в конкурса се дава на предложението за празно гробище, чието изграждане ще струва над 100 милиона марки.[15] Вариращи от кичозното до чудовищното, предложенията получават разпалено внимание както в нова Германия, така и в чужбина.

Едно от малкото насочени към размисъл предложения, направено от артистите Фридер Шнок и Рената Щих, получава единадесето място. Тяхното предложение, „Автобусна спирка“ представлява просто гараж, от който хората могат да се качват на специални червени автобуси, които да ги карат до места, където Холокостът е планиран и провеждан. За двамата артисти „един гигантски паметник няма въздействие и в края на краищата става невидим… далеч по-ефективно е да се даде на хората възможност да посетят истинските местопрестъпления.“[16] Предишната им работа в Берлин, Място на паметта, се състои от осемдесет знака, окачени в един от бившите райони в Берлин, населени от евреи (Bayerischer Viertel). Знаците изреждат и илюстрират законите и правилата против евреите, които са били видими на публични места след въвеждането на Нюрнбергските расови закони през 1935.[17]

Тъй като журито не успява да реши кой проект трябва да получи първа награда, то избира [проектите на] Симон Унгерс и един артистичен колектив, ръководен от Кристине Якоб-Маркс, след което оставя окончателното решение на представители на федералното правителство, градската управа в Берлин и различните граждански инициативи. Унгерс предлага огромно празно пространство, заобиколено от висока стоманена ограда. Имената на лагерите на смъртта трябва да бъдат гравирани в стоманената структура по такъв начин, че слънцето да свети през перфорираната стомана и имената да се виждат на земята или върху самите посетители. По този начин посетителите ще се намират буквално „в сянката на историята“. За Унгерс четирите стоманени лъча символизират „гигантското бреме [на немската история]“.[18]

Другата първа награда е дадена на предложението да се изгради огромна гробница с размерите на футболно игрище, а имената на 4,2 милиона убити евреи постепенно да бъдат написани по него. Осемнадесет камъка от [древната еврейска крепост] Масада в Израел, представляващи осемнадесетте страни, от които са дошли хората, убити в Холокоста, трябва да бъдат транспортирани и поставени на върха на гробницата, с което да се представи символично както еврейската съпротива срещу римляните, така и еврейската традиция на оказване почит на мъртвите. Докато артистите се опитват да направят предложенията си икономически по-осъществими, през юни 1995 Леа Рош решава едностранно, че ще избере мемориала-гробница, независимо от неспособността на журито да вземе окончателно решение.

Три дни след като е взето решението в полза на мемориала-гробница, Хелмут Кол се противопоставя на формата и размера на мемориала. Макар че федералното правителство счита мемориала за важен, и двата избора, направени от журито, се възприемат като прекалено монументални. Според един правителствен говорител, „дискусията за формата на мемориала трябва да бъде продължена с цел да се постигне широк консенсус сред всички участници“.[19] В отговор на възраженията на Кол срещу огромните размери на мемориала, Леа Рош отбелязва саркастично, „Гигантско е миналото, а не мемориалът“.[20] Критиците на мемориала са несъгласни по различни причини. Докато Кол е загрижен, че размерите на мемориала ще влязат в конфликт с други, по-положителни образи на германската национална идентичност, представители на Зелената партия и Bündnis 90 смятат, че мемориалът ще погребе миналото. За тях „и двете монументални предложения са заплашени от опасността да погребат паметта.“[21] Еврейският историк Арно Лустигер се съгласява с решението на Кол и пледира за финансиране на [проекти, свързани с] бившите концентрационни лагери и паметник, който е оформен „в човешки, а не в монументални размери“.[22] В края на краищата се решава да се отложи изграждането за по-късно и да се насрочи нов конкурс за мемориал, ограничен до участието на седемте финалисти.

През 1997 се провеждат три публични форума, в които се дискутира конкурса. Формиран е нов комитет, съставен от музейните директори Кристоф Щолцл и Дитер Ронте, берлинския архитект Йозеф Паул Клайнхус, германският историк на изкуството Вернер Хофман и американският професор Джеймс Янг. Архитекти са поканени да предложат проекти на комитета. През юни 1999 германският парламент (314-209 при 14 въздържали се) одобрява плана за изграждане на Мемориал на Холокоста  по проекта, предложен от [американския архитект] Питър Айзенман,[23] Планиран за изграждане между Потсдамския площад и новооткрития Райхстаг, мемориалът трябва да комбинира в едно цяло повече от 2,000 каменни колони [във форма на гробове] и документационен/музеен център. Дори само размерите на мемориала, в съчетание с централното му място в Берлин, подчертават двусмислената връзка между новата и старите берлински републики. Освен това, откритите наскоро останки от бункера на Йозеф Гьобелс, точно под мястото на мемориала, подчертават още веднъж трудностите, с които е свързано изграждането на какъвто и да е прост Мемориал на Холокоста  в столицата на Германия. Може би мястото на мемориала точно над разрушения бункер е някакво иронично-подходящо място на паметта, което съсредоточава вниманието не само върху убитите шест милиона евреи, но също и върху развалините на германската история, погребани под новия Берлин.

Полемиката

Полемиката, заобикаляща Мемориала на Холокоста е насочена не само към артистичното оформление на самия мемориал; както и при по-ранните дебати около Бухенвалд и Новия караул, тя се върти около въпроса за най-подходящото припомняне на националсоциализма. Докато в началото критиката се съсредоточава върху грандиозните размери на предложения мемориал и проблематичното изписване на имена, по-късно се появяват и по-големи въпроси, свързани със самата (липса на) необходимост от подобен мемориал в Берлин. Мемориалът на Холокоста повдига трудния въпрос за това дали мемориалите и паметниците изобщо се издигат като алиби, което прави удобно влагането на паметта в камък, а след това оправдава забравянето ѝ, а също дали паметниците могат да подхранват каквато и да е критична памет. В съответствие с известната фраза на Роберт Музил – „На този свят няма нищо по-невидимо от един паметник“, Мемориалът на Холокоста, чрез грандиозния си и монументален стил, заплашва да заглуши паметта, вместо да я подхранва.[24] За мнозина от критиците в Германия, и особено в Берлин, вече има толкова много мемориали и възпоменателни плочи, че се появява рискът те просто да не бъдат забелязвани, тъй като лесно се превръщат в част от градския ландшафт. Издигането на пореден паметник без съмнение може да се превърне в чисто външен жест на ритуализирана памет, при което се „запомня“ с цел да се забрави. За множество критици специално Мемориалът на Холокоста символизира една „политика на приключването“, вместо такава на паметта.

Игнац Бубис предпочита модела на Унгер с имената на концентрационните лагери, вместо модела-гробница с 4,2 милиона имена. Според него конкретните имена изключват безименните жертви, а освен това цифрата 4,2 милиона е подвеждаща, тъй като никой не знае колко точно евреи са убити по време на Холокоста. Макар че моделът на Унгер е по-инклузивен и предизвиква повече размисъл, остава си проблемът как да бъдат включени съветските евреи, разстреляни в масови екзекуции, а не убити в концентрационни лагери.[25] Леа Рош намира модела на Унгер проблематичен, тъй като той включва имената на концентрационни лагери, в които не са били убити евреи. Според нея централната идея на мемориала трябва да бъде възпоменаването на убитите евреи в Европа.[26]

Според еврейския политически коментатор Хенрик М. Бродер артистичните предложения са гигантски и пропускат изцяло идеята на мемориала. Вместо да се изгради голям паметник на Холокоста, смята той (заедно с Лустигер), е нужно да се насърчава финансирането на местата на бившите концентрационни лагери, които постепенно се влошават. Освен това той твърди, че германското правителство ще похарчи парите по-добре, ако подпомага оставащите живи хора, оцелели след Холокоста, вместо да успокоява [колективната] съвест на германците. За него мемориалът е обърнат повече към германците и Германия, отколкото към паметта на жертвите. Не толкова тази памет е, която мотивира изграждането на мемориала, колкото нуждата на германците публично да демонстрират приемането на собствената си история. Мемориалът изглежда касае по-малко евреите, отколкото германците и тяхната национална идентичност.[27]

Някои коментатори сравняват въпроса с изписването на имената със същия проблем при Мемориала на ветераните от Виетнамската война във Вашингтон, САЩ. Силно оспорваният дизайн на Мая Лин е един от първите контра-паметници, които целенасочено търсят конфронтация с традицията на национални паметници, издигани с цел увековечаване на националната слава и засилване на социалното сцепление. Вместо това Виетнамският мемориал, с неговата нефигуративна, строга простота, признава срама и разкъсването на националното минало, заедно с националното жалеене. Такива контра-паметници правят опити да насърчават взаимодействието и критическия ангажимент с наблюдателя, като съсредоточават вниманието му върху неща като спорност и двусмисленост, а не толкова върху еднозначност.[28] По същия начин, по който литургическият календар може да насърчава размисъла, но и да се превърне в част от една много повърхностна памет, паметниците и мемориалите също притежават потенциала просто да ритуализират размисъла и да го превърнат в един вид задължително тачене на миналото. По такъв начин, парадоксално, паметниците се превръщат в места не на припомняне, а на ритуализирано забравяне.

За разлика от традиционни паметници като Новия караул, които осветляват героичната смърт в името на нацията, Мемориалът на виетнамските ветерани поставя на преден план двусмислената комбинация от загуба и национален срам. Докато посетителите се спускат в отворената, V-образна форма на стената и се приближават към гравираните имена на американците, убити във Виетнам, мемориалът губи монументалността си и се превръща в лично място, където посетителите могат да размислят и да си припомнят миналото. За много критици в Съединените щати Мемориалът на виетнамските ветерани е проблематичен, защото неговото открито, навъсено пространство за размисъл не почита или възхвалява открито смъртта на войниците. Вместо да се концентрира върху един-единствен начин на възпоменаване, Мемориалът на ветераните от Виетнам насърчава двусмислието и многообразните начини на запомняне (критика, която изказват и германските противници на Мемориала на Холокоста). [Според тях] грандиозните му размери заплашват да погребат миналото, вместо да създадат връзка между миналите и бъдещите поколения. Нещо повече, за разлика от гравираните имена на загиналите при Мемориала на ветераните от Виетнам, които са представени в открито пространство, Мемориалът на Холокоста предлага една тотализираща, единична памет на жертвеността. За мнозина гравираните имена са по-скоро ексклузивни, отколкото инклузивни и затварят всякакво възможно пространство за размисъл в едно официално, повърхностно място за поднасяне на венци по време на церемонии: „Опасността от въвеждане на театрално-поставени, ритуализирани церемонии на [колективно] облекчение, е голяма. Мястото ще бъде използвано по-скоро за дипломатически функции, отколкото като място на паметта.“[29] По някакъв ироничен начин, макар и артистите да се опитват да персонализират мемориала чрез гравиране имената на жертвите, реалният ефект в края на краищата е затваряне и тотализация, вместо отваряне и размисъл.

Според артистите Фридер Шнок и Рената Щих е неясно за кого всъщност е направен Мемориалът – за оцелелите, за бъдещите поколения или за днешните германци. Шнок смята, че проектът е по-скоро „Мемориал на Леа Рош“, отколкото мемориал на жертвите. Той представлява възхваляване на хората, които са лансирали идеята за него, а не някакъв активен ангажимент с историята. При него става дума повече за „добрите германци“, отколкото за жертвите. Според тези артисти и двете първи награди представляват опити за погребване на миналото, за теглене на окончателна черта между миналото и настоящето, а не за критична конфронтация с миналото.[30] С формата си на голяма гробница мемориалът демонстрира германската неспособност за конфронтация с историята и символизира начина, по който се погребва миналото.

Историчката и критичка на изкуството Зилке Венк обвързва въпроса за Мемориала на Холокоста с местоположението му в центъра на Берлин. След обединението, възстановяването и подновеното изобретяване на Германия става видимо в [такива неща като] решението да се възстанови Берлин като национална столица на Германия и преместването на федералното правителство от Бон в Берлин; възстановяването на централните железопътни гари в Берлин, разрушени по време на войната и затворени по време на разделението на града; накрая, в подновяването на Потсдамския площад като новия център на Берлин. Според нея изграждането на Мемориала на Холокоста трябва да бъде разглеждано в рамките на реконструкцията на Берлин като национална столица.[31] Фактът, че Мемориалът на Холокоста ще бъде национален мемориал в центъра на Берлин, на мястото, където са действали извършителите, близо до главната квартира на Гестапо и бункера на Хитлер, има специална тежест. Със завръщането на Берлин като национална столица човек става свидетел на радикалното завръщане и на германската нация. И все пак местоположението на Мемориала на Холокоста на мястото, където са действали извършителите, се намира в конфликт с функцията на мемориал, посветен на убитите евреи в Европа. Вместо да предлага критичен размисъл върху действията на извършителите, както го прави „Топография на терора“, Мемориалът на Холокоста се концентрира върху модел на опростена идентификация. Според Венк създаването на Новия караул и Мемориала на Холокоста удобно превръща всички германци в жертви на националсоциализма. Посетителят се идентифицира не само с индивидуалните еврейски имена, гравирани по мемориала, но също и с евреите като по-общи „жертви“ на един престъпен режим. Един „централен“ и „национален“ мемориал би желал да бъде символ на национална идентичност.[32]

Националните паметници [традиционно] предпоставят праволинейна приемственост между миналите и настоящи проявления на нацията. Мемориалът на Холокоста подхранва дълбоко проблематичната идентификация на „германците като жертви“, вместо да насърчава критична конфронтация с трудното наследство на извършителите. Коментирайки перверзността на предложенията, като се започне с виенското колело, носещо депортационни вагони, до начупената Звезда на Давид, Венк открива една обща тенденция към „очарование пред катастрофата“: „Очарованието от упадъка, което е ясно видимо в много от предложенията в техните писмени и визуални метафори (дълбока вода, дупки, кратери), говори за едно невъзможно желание за постигане на място в историята, където би могло да се мисли за някаква неразрушена национална идентичност.“[33] А такава неразрушена идентичност, според Венк, е възможна единствено когато съвременните германци също възприемат себе си като жертви. И тъй като Мемориалът на Холокоста е част от националното обновление и изобретяване на германската нация, то се превръща в още една демонстрация на тенденцията към нормализация в политическата култура на Федералната република от 1980-те насам.

Според артиста Хорст Хоайзел мемориалът може само да погребе миналото. Неговото предложение за мемориал се състои в разрушаване на Бранденбургската врата и разпиляване на отломките сред мемориалната площ, която след това да бъде покрита от гранитни плочи. Разрушаването на Бранденбургската врата би означавало и разрушаване на символа на неразрушената германска идентичност. Разбирайки, че такова предложение никога не може да спечели, Хоайзел се опитва да пробуди полемика и размисъл върху монументалността на един толкова централен и национален мемориал в Германия.

Мемориалът в страната на извършителите трябва да бъде напълно различен, той трябва да размисля над извършителите. В противен случай Германия се присламчва незабелязано към страните-жертви на нацисткия терор и внезапно извършителите изчезват под този мемориал, и всички са жертви на „тиранията“, която е избухнала сред нас като един вид природно бедствие.[34]

Хоайзел се безпокои, че с такива гигантски паметници на мястото, където са действали извършителите, Хитлер[измът] би бил трансформиран във вид природно бедствие или в банда престъпници, лишени от масова поддръжка. Критикувайки едновременно и Новия караул, и Мемориала на Холокоста за това, че насърчават идентификация с жертвите на тиранията, той настоява за един по-подканящ към размисъл мемориал, който би се конфронтирал с, вместо да погребва миналото.

Някои германски критици, включително и Хоайзел, се съгласяват с американския коментатор Джеймс Янг, че реалните дебати около Мемориала на Холокоста са по-важни от самия мемориал.[35] В отговор на въпроса кое от предложенията за мемориал е най-доброто, Янг отговаря, че най-добрият мемориал или място на германската памет за Холокоста е несвършващият дебат и конфронтацията с миналото. За него паметниците и мемориалите, с техните опити да представляват паметта, са структурно неспособни да обхванат миналото. Там където диалогът поддържа паметта за Холокоста жива, един фиксиран централен мемориал е акт на приключване и означава край на активната памет. Безпокоейки се, че гигантската гробница-мемориал ще погребе не само нацисткото минало, но и паметта за това минало, Янг пледира в полза на необходимостта от недовършване на проекта за Мемориал на Холокоста и постоянен дебат как да се помни Холокоста в Германия.[36]

Иронично, макар че идеята на инициативата за запомняне на убитите евреи от Европа, лансирана от Леа Рош, представлява опит за не-размиване на разликите между жертви и извършители, както и опит за подчертаване на уникалността на Холокоста в германската памет, чудовищната форма на мемориала заплашва да консервира, вместо да припомня миналото.

След като поема канцлерския пост през 1998, Герхард Шрьодер започва да полага сериозни усилия за разрешаване на диспута около Мемориала на Холокоста. По настояване на Михаел Нойман, тогавашният министър на културата, се постига компромис между идеите за паметник и музей. Айзенман се съгласява да намали броя на колоните от 3,000 на 2,000, както и да добави сграда, в която да се помещават архив, информационен център и пространство за изложение.[37] С тези добавки мемориалът вече не е единствено място на памет и предупреждение, но и на образование и историческо познание.

 

Текстът е част от книгата на историчката Шаван Катаго:

Siobhan Kattago: Ambiguous Memory: The Nazi Past and German National Identity, Praeger Publishers, Westport 2001, pp. 141-151

 

[1] Специфично място на памет, по определението на френския историк Пиер Норà, бел. пр.

[2] Паметно място в центъра на Берлин, посветено на жертвите на всички войни. Бел. пр.

[3] Lea Rosh, цитирана в: Ute Frings, „Bescheiden im Erinnern, gewaltig im Sprücheklopfen,“ Frankfurter Rundschau, April 30, 1994.

[4] Виж Reinhard Rürup, ed., Topographie des Terrors: Gestapo, SS und Reichssicherbeitshauptamt auf dem „Prinz-Albrecht-Gelände. „Eine Dokumentation(Berlin: Verlag Willmuth Arenhövel, 1987).

[5] Stefanie Endlich and Thomas Lutz, „Internationales Dokumentations und Begegnungszentrum ‘Topographie des Terrors’“, в техния Gedenken und Lernen an historischen Orten, 52.

[6] Виж Reichel, Politik mit der Erinnerung, 200.

[7] В последствие този проект е отхвърлен. Днес битките и споровете около него се смятат за едно от централните събития в германските политики на паметта от 1980-те години. Бел. пр.

[8] Rürup, интервюиран от Jane Kramer, в нейния The Politics of Memory: Looking for Germany in the New Germany (New York: Random House, 1996), 265.

[9] Der Wettbewerb für das „Denkmal für die Ermordeten Juden Europas,“ eds. Die Arbeitsgruppe der Neuen Gesellschaft für Bildende Kunst (Berlin: Verlag der Kunst, 1995), 21-23.

[10] Anita Kugler, „Ein Yad Vashem in Berlin Mitte,“ Die Tageszeitung, April 25, 1994.

[11] Виж текста на официалните покани за участие в конкурса, „Auszüge aus der Kurzdokumentation ‘Künstlerischer Wettbewerb, Denkmal für die ermordeten Juden Europas’“ in Der Wettbewerb, 179-189.

[12] Kugler, „Ein Yad Vashem.“

[13] Виж Reichel, Polilik mit der Erinnerung, 258-260.

[14] Der Wettbewerb, für das „Denkmal für die Ermordeten Juden Europas,“ eds. Die Arbeitsgruppe der Neuen Gesellschaft für Bildende Kunst, 180.

[15] Henryk M. Broder, „Deutschmeister des Trauerns,“ Der Spiegel (April 17, 1995): 222-224.

[16] Stephen Kinzer, „Berlin Given Unusual Idea for a Holocaust Memorial,“ New York Times, January 29, 1996.

[17] Виж Orte des Erinnerns, vol. 1, Das Denkmal im Bayerischen Viertel (Berlin: Druckhaus Hentrich, 1994).

[18] „Eine gigantische Last: Interview mit Architect Simon Ungers über sein Holocaust-Monument für Berlin,“ Der Spiegel no. 13 (March 26, 1995): 230.

[19] Peter Hausmann, цитиран в Rolf Lautenschläger, „Kohl schwerer als ‘gigantische Platte,’ „Die Tageszeitung, July 1, 1995.

[20] Lea Rosh, цитирана в „Die Debatte ist fatal,“ Berliner Zeitung, July 5, 1995.

[21] „Grüne teilen Einwände gegen Mahnmal,“ Berliner Zeitung, July 5, 1995.

[22] Anita Kugler, „Holocaust-Mahnmal ein ‘Unsinnsprojekt,’ „Die Tageszeitung, July 11, 1995.

[23] Roger Cohen, „Berlin Holocaust Memorial Approved,“ New York Times, June 26, 1999.

[24] Robert Musil, „Monuments,“ in hisPosthumous Papers of a Living Author, trans. Peter Wortsman (New York: Penguin Books, 1995), 61.

[25] Интервю с Ignatz Bubis, „Ein neuer Wettbewerb bringt nichts,“ Die Tageszeitung, January 20 and 21, 1996.

[26] Виж „Die Debatte ist fatal.“

[27] Broder, „Deutschmeister des Trauerns.“

[28] Както твърдят изследователите Робин Вагнер-Пацифици и Бари Шварц, Мемориалът на ветераните от Виетнам подлага на въпрос тезата на Емил Дюркем, че обектът на възпоменание е моралното единство. Фокусирайки се върху възпоменанието като „жанров проблем“, Мемориалът на Мая Лин полага контраст между търсенето на национално единство, въплъщавано в традиционните паметници, и двусмислеността на националното разединение, което предлагат тя и нейният проект. Виж тяхното изследване „The Vietnam Veterans Memorial.“

[29] Rocco Thiede, „Wo Erinnerung erstarrt zum Ritual,“ Die Welt, March 13, 1995.

[30] Интервю с Renata Stih and Frieder Schnock, „Ein Objekt, nichts weiter,“ Die Tageszeitung, March 28, 1995.

[31] Silke Wenk, „Der Wettbewerb um das zentrale ‘Denkmal für die ermordeten Juden Europas’ als soziologisches Experiment,“ in Der Wettbewerb, eds. Die Arbeitsgruppe der Neuen Gesellschaft für Bildende Kunst 165.

[32] Ibid., 167.

[33] Ibid.

[34] Ute Scheub: Interview with Horst Hoheisel, in „Das Denkmal muss auf die Täter verweisen,“ Die Tageszeitung, February 6, 1996.

[35] За мнение, подобно на онова на Янг, виж германския историк на изкуството Йохен Шпийлман, „Der Prozeß ist genauso wichtig wie das Ergebnis,“ in Der Wettbewerb, ed. Die Arbeitsgruppe, 128-145.

[36] James E. Young, „Gegen das Denkmal, für Erinnerung,“ in Der Wettbewerb, ed. Die Arbeitsgruppe, 174-178. See also his The Texture of Memory, 1-90.

[37] Cohen, „Berlin Holocaust Memorial Approved.“

Шаван Катаго (1966) е широко известна изследователка на проблемите на паметта и запазването на историческото наследство в Европа и по-конкретно Германия. Изследването й „Двусмислената памет: нацисткото минало и германската национална идентичност“ (Ambiguous Memory: the Nazi Past and German National Identity, Praeger 2001) се счита за едно от най-важните в тази област. Понастоящем работи в университета Тарту, Естония.


Pin It

Прочетете още...