От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It


2015 06 Samouil
Снимка: OFFNews / Симона Костадинова

 

Кой всъщност е проблемът с Паметника на цар Самуил на пл. „Александър Невски“ – че очите му ще светят нощем, че е точно на този цар, или че е точно на това място, проф. Дичев?

Проблемът е в овладяването на българската култура от мутри, които наложиха един безцеремонен стил от времената на Държавна сигурност. Интелигенцията е премазана и маргинализирана, в медиите размахват бухалки брутални типове, шпицкоманди заплашват всяко инакомислие с пряка физическа саморазправа, а едни печени хора ти се смеят, че говориш за едни наивни неща, които не се изразяват в пари. Същото е с бутафорните крепости, които покриха страната, ликвидираха истинското наследство, същото е с градските проекти за алея на спорта и виенско колело в Борисовата градина в София.

Нямало ли е наистина обществено обсъждане, или някои са го проспали, а сега изригват възмутени? И защо един служебен премиер, в случая проф. Близнашки, ще определя кое да е точно мястото за паметника?

Вижте как ни се представя проблемът: служебното правителство (забележете – дори не редовно избрано!) било взело решение. Оттук нататък вече няма мърдане – паметникът се е превърнал в природно явление, с което трябва да се съобразяваме. Същия номер ни играят за много други неща – тук гласувано, там минали сроковете, там пък една буквичка в закона… Ако има здрав разум в правителството, просто утре ще гласуват тази паметник да бъде преместен в някоя градинка и точка. Защо не го правят ли? Защото смисълът на цялата операция е флиртът с крайната десница. На откриването се вяха знамена на ВМРО и се скандираше „Мизия – Тракия – Македония“. Е какво, ще се плеснат по главата съседите ни и ще кажат „българи сме“? Падаме до идиотизма на Скопие. Съмнява ли се някой у нас, че Самуил е български цар? Аз не – вие? Тогава кой е врагът, с който се борят тия мутри?

Но какво лошо има за 1000-годишнината от смъртта на цар Самуил в София да има негов паметник? Комплексарско или не, няма само скопският дисниленд да си има Самуил, я.


Small Ad GF 1

Освен прекрасните самуилови воини на Далчев, аз знам още три монумента в България, посветени на този владетел, има улици, училища, град. Още колко трябва да направим? И ако ще са 6 метра за Самуил, колко метров ще е по-великият от него Симеон? Двайсет? Най-страшна от всичко е бруталната атака, на която е подложен всеки, който си позволи да размишлява. Защо този мазохизъм, защо да правим военните си ритуали пред символа на поражението, унижението, избодените очи, края на българската държава? Защо все робства, геноциди, защо не нещо, което да ни вдъхновява? Странен е българският национализъм, на някаква субкултура прилича повече. По-лошото е, че с нея заигра традиционната десница. Тази година например г-н Борисов и г-н Москов (който се прочу с расисткото си изказване за циганите) ходиха на гара Буново при едно друго произведение на Александър Хайтов, посветено на „протурския тероризъм“ – много специално място за партии като „Атака“. Тия неща не са случайни.

Явно не само стари, но и новите паметници чертаят дълбоки бразди на разделение в обществото ни. Има ли изход от тази ситуация, освен нещо като мораториум върху изграждането на паметници?

„Паметник“ у нас се възприема като на гробищата – „ще вдигнем паметник на татко“. И как така няма паметник на Аспарух и в София, и в Русе, и в Каспичан – ужас, не уважаваме предците. По тази логика скоро цялото национално пространство ще се покрие с бронз. Нали не пропускате и интереса на самите творци и техните мениджъри – отива при съответния кмет, имам спонсор, казва, тук да ви направя един паметник на Крум Страшни, от вас само публичното пространство. Върви, че откажи. Я да видим защо кметът Петров е против хан Крум? Дали пък не е от ДПС… И машината се завъртва. Претрупването на пространството с монументалност банализира и в последна сметка подкопава значението на персонажа или събитието. Така беше с Ленинчетата и Димитровчетата преди 89-а – и пак по същите причини, заради едни инициативни скулптори и едни идеологически уплашени общини. Мемориалът изисква много мислене, широко обсъждане, международни конкурси, сериозна финансова инвестиция. И най-вече нужна е някаква идея, която отива отвъд почитта към персонажа и поднасянето на венци. Идея, която обединява общността, взема поука от миналото, обръща се към бъдещето.

Добро решение ли е според вас да се обособи място за паметници на българските владетели – по подобие на Площада на героите в Будапеща, например? Или това е вече твърде архаичен подход за ХХІ век?

Такива неща отдавна не се правят, това е естетика на ХІХ век. Но дори да си представим, че ще правим площад на героите, с какво точно е герой Самуил? Че наместо да иде да се бие, е умрял (според легендата) от разрив на сърцето? Пък и само царе ли ще са ни героите? Е, добре, да си представим, че искат да направят една алея на царете или нещо от сорта – това е цялостно урбанистично решение, което предполага някакъв ред, мащаб, замисъл. Соловата акция на македонистите със Самуил няма нищо общо с това, те ползват монумента не за постигане на национален консенсус, а като бухалка – точно както правеха комунистите навремето – плесват ти един паметник на Съветската армия, за да ти покажат кой е сайбията, и молчать, не рассуждать!

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Българските градове отдавна се освободиха от тоталитарните паметници, но пък по площади и градинки никнат „демократични“ – като този на Светослав Лучников в градинката на „Цар Иван Асен II“ в София. (Лучников е депутат от СДС през 90-те години на миналия век, правосъден министър в кабинета на Филип Димитров през 1992 г., един от апологетите на реституцията – б.а.) Как да изработим и следваме критерии за това кой е безспорен и кой е достатъчно достоен за увековечаване?

Ако всичко у нас е приватизирано, то паметта ли ще остане обща? Събрали се реститути и вдигнали паметник на Лучников. Какво трябва да направим в такъв случай за Желю Желев, бог да го прости? Ако спазим мащаба на значимостта, той трябва да е сто пъти по-голям от Лучников, ама нещо не се явява спонсор. Пак казвам – цялата тази работа с персоналните паметници трябва да престане: трябва да мислим за мемориали, посветени на големи теми, които са важни и днес. Гениалната скулптурна група на Далчев, която споменах и която е пряко застрашена от близостта с кичозната грандомания на Самуил, е в този дух: показва ужаса от поражението, трагедията, която всяка война носи на обикновените хора. Наместо Лучников можеха да направят международен конкурс за мемориал на тема „Възстановяване на историческата справедливост“, „Краят на страха“, „Връщане в Европа“, знам ли. А не тези ужасни скулптури в стил „паметника на татко“, вече и със светещи очички.

Дали честото усещане за кич, или късен соц при скулптурни и архитектурни решения в градската среда не се дължи на изостаналост на вкуса, ако мога така да се изразя, и на осакатено от клишета творческо въображение?

Няколко пъти повтарям думата „международни“. Докато тия работи се правят от наши хора, ще става все по-зле. В архитектурата е същото – нещо все не успяват да преведат заданието на английски, все се оказва, че чуждестранните участници в журито се разболели. И в университета, където работя, е така: практически не се сещам за колега, който да е чужденец в нашия факултет. Що за европейски университет е това? Все се надявахме, че живелите в чужбина ще разбутат нещата, но те се блъскат известно време в затворените врати, после отпътуват – или реално, или виртуално.

Коментари от страницата на вестник „Труд“ – до 17 юни 2015 вкл.

Петко Симеонов · Последвано · Водещ коментатор · Работи в Нямам · 1 040 последователи

В казаното от професор Дичев има и справедливи думи, които заслужават внимание. С паметниците внимателно! Така е…Оставям настрана темата за паметника на цар Самуил. Не разбрах обаче защо гара Буново е „много специално място за партии като „Атака“. Не сме ли всички против тероризма? Вероятно редакторска фриволност са кавичките на израза „протурския тероризъм“? Поставената бомба в купето за майки с деца е точно това. Защо трябва да се кавичкосва?

 

Blaga Dimitrova · Последване · Психолог на Психологическа лаборатория – Психотестове на Шофьори · 156 последователи

Какъв професор и какъв българин трябва да си, че да си позволиш тези думи!?? „с какво точно е герой Самуил? Че наместо да иде да се бие, е умрял (според легендата) от разрив на сърцето?“ -

 

Николай Николов · Водещ коментатор · Югозападен университет „Неофит Рилски“ – Благоевград

Всякакви несретници и нихилисти се упражняват върху славата и величието на големите личности в историята. Съжалявам дори, че си загубих времето да прочета такава жалка и смешна статия.

 

Radka Petkova · Последване · Репортер на Вестник „Нов живот“

А с какво точно е герой проф. Дичев. Направете му паметник и жалейте за натиканата в ъгъла интелигенция. Смешен плач.

 

Lyubomir Sirkov · Последване · Водещ коментатор · ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ · 356 последователи

След като професор си позволява да пише такива думи „с какво точно е герой Самуил? … наместо да иде да се бие…“, после е малко смешно да се оплаква, че „интелигенцията е премазана и маргинализирана“…

Самуил е ходил „да се бие“ – и не веднъж. В битка е понесъл страхотен удар, който е премазал лявата част на главата му – и слепоочието, и челюстта – заедно с лявата ключица. След което не само е запазил живота си, но е възстановил и боеспособността си. Още 10 години след това.

Жалко е, че дори професор не проумява простия факт, че Самуил не е „символ на поражения“. Поражения, особено военни, са неизбежни. Самуил е символ на нещо съвсем друго: той е символ на това как в една победена и превзета отвън държава (каквато е била България през 969-970 г.), при починал владетел, и при слаби престолонаследници, т.е. при разпадаща сеполитическа система, както бихме се изразили днес, все пак е възможно други хора (Самуил и тримата му братя) да се заемат и до голяма спенен да възстановят страната. Ще кажете: „Да, ама накрая пак всичко свършва зле“. Важното е обаче да разберем, че специално в този случай причината да свърши всичко зле е по-скоро извън нас, отколкото в нас. Защото, за разлика от много други византийски императори, точно този, който се е случил на престола в онзи момент (Василий II), се е оказал много по-способен и по-ефективен. Василий II е феномен сред византийските императори. Той е може би единственият, който всеки ден ляга и става с идеята че негов дълг е не да се наслаждава на властта – а да употребява всяка минута за държавническата си работа. Той няма жена, няма деца – съзнателно се отказва от това, за да не му попречат тези неща той да направи най-доброто за държавата (а не за жена си и за децата си). Така че, когато преценяваме какво е постигнал Самуил, трябва да имаме предвид и този исторически контекст:

 

Delcho Delchev · Последване · Университет по Архитектура, Строителство и Геодезия (УАСГ)

Да, точно защото е герой с много конкретни дела, форматът „фигура върху пиедестал“ за мемореален знак е крайно неподходящ – излишен фокус върху тялото му, а не върху делата, контекста и всичко това, което споделяте, г-н Сираков. Дебатът е ценен, защото засяга съдържателната, а не само естетическа страна на казуса.

 

Petya Krusheva · Пътешественик по душа на По Света и у Нас

Г-н Сираков, едва ли има човек, запознат с история, който да не е на мнението Ви. Мисля обаче, без да ставам защитник на проф. Дичев, че далеч не е омаловажил делото на Самуил. Твърдя това като човек, познаващ проф. Дичев, отдавам това тук дори на недоизказване. За мен по-важното е друго и жалко, че много малко хора въобще вникнаха в проблема с този паметник. Самият Карбовски е натворил една голяма глупост, защото поставяйки „проблемните“ въпроси в началото, всъщност обрича разговора на крах. Основният проблем с този паметник е, че той НЕ е паметник на БЪЛГАРСКИ владетел, още ПО-МАЛКО на Самуил! Той е гротеска, той е карикатура на историята ни, на българската ни държавност, на историята ни, на националната ни гордост. Ще ме обвините в някакво антибългарско същество. НЕ! На мнение съм, че трябва да имаме онези символи на българск… Вижте повече

 

Христо Вълков · Varna, Bulgaria

Delcho Delchev …не е Сираков, а …Сирков?!

 

 

George Chaldakov · Водещ коментатор · Работи в Medical University of Varna

НЕДЕЙДЕ ТАКА, ПРОФЕСОР ДИЧЕВ!!!: … с какво точно е герой Самуил? Че наместо да иде да се бие, е умрял (според легендата) от разрив на сърцето?…

 

Ivo Kolev · Водещ коментатор · Trakiyski Universitet Stara zagora Bulgaria

Tozi Otvorko ot „Otvoreno obshtestvo“ e sramno nedorazumenie t.n Z….nik.

 

George Chaldakov · Водещ коментатор · Работи в Medical University of Varna

НЕДЕЙТЕ ТАКА, ПРОФЕСОР ДИЧЕВ!!!: ….

 

Георги Турлаков · Водещ коментатор · УАСГ- гр.София (UACEG Sofia)

Защо да се дава думата на такива кретени, които очевидно нямат идея какви глупости говорят!?

И какви са тия международни експерти, за които говори този? Да не би да иска те да ни казват какви паметници да правим и къде?

Същият този „професор“ казва, че Самуил бил „цар, когото свързваме с поражение и край на Първото българско царство.“ Първо, той не е последният цар на Първото българско царство. След него има още трима. И второ – с поражение(като не се уточнява кое). Това показва, че този индивид въобще си няма понятие от това, за което пише. Да беше се поинтересувал поне.

А това, че Самуил „не бил герой“, говори за простотията на пишман професора.

George Chaldakov · Водещ коментатор · Работи в Medical University of Varna

БУЛГРЕСИЯ

Или недейте така, професоре!

Д-р Георги Чалдъков

Белезите имат странната сила да ни напомнят, че миналото ни е реалност.

Кормак Маккарти, „Тези прекрасни коне“*

Никос Диму в книгата си „Нещастието да си грък“ пише, че споменеш ли нещо добро за някой сънародник, винаги друг ще каже: „Той обаче…“. Както ние, българите, казваме: „Да, но той …“, търсейки „недостатъци“ на другия като утеха за собствената си посредственост.

През 2011 г. Йордан Камджалов е избран единодушно за първия чужденец, спечелил конкурса за Генерален музикален директор и Главен диригент на Оперния театър и Филхармоничния оркестър в Хайделберг, Германия. Безпрецидентно през 2014 г. NASA дава на един астероид името „52292 Kamdzhalov“.

Споделих възхищението си от този изявено талантлив диригент с един български музикант, отдавна работещ в Германия, и той ми отговори: „Каква филхармония в Хайделберг – тя е много малка!“

Като онзи професор по културна антропология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, който след откриването на паметника на цар Самуил, каза: „… с какво точно е герой Самуил? Че наместо да иде да се бие, е умрял (според легендата) от разрив на сърцето?“**

И онзи журналист, който написа „Време разделно“, мазохистичният избор“ (във вестник „Труд“, 9 юни 2015). В статията пише: „Това, което изяви класацията, е, че българинът сякаш не забравя и собственото си травматично минало. Има някакъв уклон към мазохизъм да избереш за филм на столетието „Време разделно“.

Ние на Балканите „прокълнати“ ли сме (както мисли Неманя Кустурица)? Или „ние самите сме нашето наказание“ (думи на Марк Теренций, един от най-умните римляни)? Обречени ли сме на егоцентризъм и национален нихилизъм, на липсата на възхищение, съпричастност, доброжелателност, благосклоност, великодушие, благотворителност.

Наричам „булгресия“ тази народопатология – българска изява на агресия. Поет Илиян Троянски я нарече „Вълк“ – ето част от неговия профил:

Животът ми съвсем не беше песен
и вълчия ми дял не беше лек,
но и с последния си дъх бих произнесъл:
Благодаря ти, Боже, че не се родих човек –
да мразя своите с такава дива радост,
да гоня плячката си с безпощадна стръв,
за да убия – без да бъда гладен,
преследван цял живот от жаждата за кръв.

Все пак, вслушайки се във философията на „Звуковите светове“ на световно известния диригент Йордан Камджалов се обнадеждавам от присъствието в нея на осъзнатата уникалност на българския дух и талант, проявявани „всеки ден на поне едно място по света“.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

*От Предисловие на професор Коста Костов, озаглавено „За любовта, вземането и даването“, публикувано в списание InSpiro, април 2015.

**“Ако всичко у нас е приватизирано, то паметта ли ще остане обща?“ – заглавие на интервюто с проф. Ивайло Дичев във вестник „Труд“, 10 юни 2015 г.

 

Материал на вестник „Труд“ – Източник

Проф. Ивайло Дичев е роден на 28 март 1955 г. в София. Професор е по културна антропология в СУ „Св. Климент Охридски“, преподава във Франция, САЩ и други страни. Последните му изследователски интереси са в областта на гражданството, миграцията и антропологията на пространството. Пише разкази, романи, есета. Носител е на наградите за есеистика „Паница“ (1999), „Черноризец Храбър“ (2002) и „Димитър Пешев“ (2005).

Pin It

Прочетете още...