Всеки, който смята, че колективната истерия, предизвикана от застрашени символи, е чисто мюсюлманска културна особеност, би трябвало да дойде тия дни в България. Иницииращото събитие тук беше един проект за изложба и конференция, водена от Др. Улф Брунбауер от Свободния университет в Берлин, който се занимава с начина, по който една картина от късния деветнайсети век е подпомогнала създаването на националния мит за клането в Батак през 1876. Чрез обединените усилия на някои медии, националистически настроени историци и дори високопоставени държавни чиновници, проектът беше представен като отрицание на жертвите и беше забранен от Академията на науките, която трябваше да го проведе. Войнстващи партийни националисти и граждани на Батак публично заплашиха с побой участниците в конференцията, ако тя изобщо би била организирана. От екрана на притежавания от Руперт Мърдок най-голям телевизионен канал, както и от най-големите, притежавани от WAZ, български вестници, директорът на националния исторически музей Божидар Димитров заяви, че ще съди г-н Брунбауер като отрицател на националната история и заяви, че фондацията Bosch в България (която беше предложила поддръжка за проекта) е финансирана от богати турци с цел да се пренапише българската история и да се прокара някак си членството на Турция в Европейския Съюз.
По добра стара комунистическа традиция ден след ден ни се показваха обикновени хора или ученици, изразяващи възмущението си, твърдящи, че историята не трябва да бъде разбърквана, а българската наука – оставена на самите българи. Българската участничка в конференцията, госпожица Балева, беше обвинена, че е продала родината си за 2000 евро. Навръх всичко се появи и декларацията на президента Първанов, в която се казваше, че една такава конференция не би трябвало да се състои и никому няма да бъде позволено да пренапише нашата история. В сравнение с тези социалистически позиции истинската неофашистка партия нямаше особено много за казване. Междувременно колегите от Берлин отчаяно се опитваха да обяснят, че те не се опитват да отрекат каквото и да било и че всъщност техният проект се занимава с образи и тяхното представяне. Макар че някои неправителствени организации и членове на академическата общност предложиха подкрепата си, по-късно те отмениха конференцията и публично изразиха съжалението си, твърдейки, че не са били разбрани правилно. Институтът на др. Брунбауер в Берлин се намира под специална защита, тъй като той ежедневно бива заплашван със смърт. Като за горчива ирония, целта на проекта беше именно да се намалят етническите напрежения, подхранвани от националната митология.
Разбира се, едно от обясненията може да се търси в наближаващите европейски избори, в които всички партии се опитват да се представят като защитници на националния интерес срещу чуждия елемент, наречен „Европа“. Др. Брунбауер значи е изпратен с тайната мисия да подкопае нашата история и ние сме длъжни да го разобличим. Едва ли е случаен фактът, че господин Димитров, шефовете на някои от медиите и дори самият президент бяха идентифицирани като сътрудници на бившите тайни служби. Добре известно е, че тези служби използват един точно определен начин за фикционализиране на реалността. Един друг бивш офицер, Цвятко Цветков, гордо обяви, че и професор Щефан Торбст от лайпцигския университет, който беше оценявал проекта, вече е бил „разработван“, както те наричат това, от държавна сигурност в годините между 1975 и 1985, поради своите „антибългарски и промакедонски позиции“.
Във вътрешнополитически план ударът е насочен срещу турската партия. Ще реагира ли тя? Ще изрази ли симпатия с Отоманците? Имаше дори опит отдясно за провеждането на закон, криминализиращ както отрицанието на геноцида в Армения (както вече беше направено във Франция), така и предполагаемия геноцид срещу българите по време на въстанието от 1876, при което са били убити около 30 000 души. С този закон се целеше пресичането на пътя на Турция към ЕС. („Жертвата на героите, които ни спасиха от турско робство, сега ще спаси Европа“, прочетох наскоро в един форум по мрежата). Като си помисли само човек за това странно желание на всички народи да имат свой собствен геноцид (някой вече го нарече „завист за геноцид“, подобно на фройдистката „завист за пенис“).
Онова, което прави силно впечатление, е масивният консенсус около националния въпрос. Защо българите изпитват нужда от това да виждат себе си като жертви? Една от причините беше ясно изразена от водача на дясната ВМРО, друг историк и бивш сътрудник на специалните служби: ако те са извършили спрямо нас абсолютното престъпление на геноцида, то ние няма защо да се срамуваме и чувстваме виновни от насилственото сменяне на имената през 80-те години. Ако някой е на по-различно от това мнение, то той е предател – точно както вече беше и през 1984.
Всичко това би могло да изглежда просто като куриоз в една малка и мирна страна, ако не беше примера с Полша. Аз бих го нарекъл синдрома на след-присъединителната фашизация на обществото. След толкова много години на унижение, националистическите страсти се връщат като един вид отмъщение срещу тайното наблюдение, срещу цялата наложена отгоре политическа коректност. С единствената разлика, че в тази част на света религията е не католицизма, а националната история. Костите на жертвите от Батак се намират извън обсега на дискурса и анализа. Нищо чудно, че православната българска църква, обвинена още през 19-ти век във „филетизъм“, т. е. прекомерна любов към собствените си хора, се присъедини към пазарно ориентираните медии и популистката политика. Тя обяви, че ще канонизира жертвите, за да прибави и един християнски оттенък към националната кауза. А и как ли не – тленните им останки вече предизвикаха чудо, като изгониха германския учен, нали?
Ритуалите се увеличават все повече и повече. През април с държавни почести беше погребан един скелет, който може би е принадлежал на средновековния цар Калоян – и който дотогава беше почивал мирно в един музей. Ритуалът беше тържествено проведен над стоманен ковчег, конструиран така, че да издържи 3000 години под земята (каран от танк) и, разбира се, със социалистическия президент, със салюти, свещеници и военен парад. Според този план всички останки, за които се предполага, че са принадлежали на някакви български владетели, трябва да бъдат пренесени и погребани в една църква-пантеон в старата столица Търново.
Когато мъртви тела се пробуждат за втори живот, живите винаги трябва да бъдат нащрек …
Превод от TAZ, Berlin, 30.4.2007