Буквално за отрицателно време международните дебати относно регулацията на канабиса се изместиха откъм въпроса „дали“ към „как“. През 2014 Уругвай стана първата страна, в която употребата на канабиса е експлицитно регулирана – от отглеждането до продажбите му. Предпочитаната там стратегия? Държавно-регулирана продукция, клубове за канабис и разрешено отглеждане за лично ползване. Междувременно, в четири американски щата, плюс Окръга Колумбия [столицата Вашингтон] се правят стъпки към законова регулация. Колорадо и щата Вашингтон [различен от столицата] бяха първите, а федералното правителство се въздържа от намеса в техните работи. Други щати, сред тях може би Калифорния, изглеждат готови да ги последват. Подобно на това, в останалия свят са налице различни „сиви“ системи на регулация – например в Белгия, Холандия и Испания. Всички те предлагат определен опит, който може да помогне на Съединените щати – и други страни – да се справят по-добре с решаването на въпроса „как“.
Американският модел
През 2015 изследователи от института RAND предложиха обширна студия, посветена на легализацията на канабиса. Основният извод беше, че „легализацията не е просто двуполюсен избор между легализирането на производството, продажбите и притежаването на дрогата, от една страна – и продължаващата забрана, от друга.“ Авторите на изследването са на мнение, че, ако отделните щати продължат с легализацията, то най-атрактивният модел на предлагане най-вероятно ще се окаже онзи, при който правителството контролира цените, методите на производство и количествата. Двама експерти по въпросите на политиките за дрогите, професорите Марк Клийман и Джереми Зискинд, предлагат подобен анализ в материала си, включен в едно от изданията на Експертната група по икономиката на политиките на дрогата към Лондонския институт по икономика [„Как да приключим нарко-войните“]: „В дебатите около легализацията на канабиса обикновено се приема, че предпочитаната опция е комерсиалното, водещо до печалба предлагане. Но легализирането на канабиса по модела на алкохола може и да се окаже втората най-лоша опция (след евентуалното продължаване на политиките на забрана).“
Режимите на легализация имат два основни аспекта: правила за ползването на марихуана за медицински цели и правила за ползването ѝ за удоволствие. В САЩ отделните щати са избрали цял спектър от различни модели на отношение към медицинската марихуана. В някои щати медицинските закони се считат за толкова меродавни, че на практика конституират легализацията – например в отделни части от Калифорния. В други щати, като Ню Джърси и Ню Йорк, пътят изглежда значително по-труден, поради естеството на тамошната регулация или може би по липса на подкрепа. Тук са налице значително по-големи ограничения и трудности при определянето на болестните състояния, подлежащи на съответно лечение. Губернаторът на Ню Джърси Крис Кристи показа ясно, че не подкрепя използването на марихуана за медицински цели и поне в началото се противопоставяше силно на регулацията. Междувременно в щата Ню Йорк, който навсякъде се разглежда като един от онези с най-стриктен режим, процесът на имплементация ще се простре до 2016. Губернаторът на Ню Йорк, Андрю Куомо, се сблъсква с непрестанни протести [против политиките на ограничение], най-вече от страна на родители на болни деца, страдащи от най-различни заболявания – от мозъчни тумори до епилепсия – поради бавния процес на имплементация.
Тези непоследователни политики се отнасят и до областта на марихуаната за удоволствие. В щата Колорадо е избран мек подход, който е помогнал на множество добре организирани бизнеси за медицински канабис да се превърнат в доставчици на канабис за удоволствие. Всичко това се балансира от стриктен щатски данъчен режим, с който се цели финансирането на различни обществени проекти, като училища и образователни програми против ползването на дроги. Тукашният модел на регулация се представя много добре и реагира гъвкаво на пазарните резултати и загрижеността за обществената сигурност. Например страховете около канабиса за ядене, предлаган под формата на кексове, доведе до намеса на губернатора, който затегна регулациите, като въведе ограничения както върху произвежданите количества, така и върху допустимото ниво на THC [Тетрахидроканабинол – основният психоактивен компонент на марихуаната], а също и предлагането им в специални, трудно достъпни за деца опаковки. Междувременно се решават и по-рутинни въпроси като онези за банковото регулиране.
В щата Вашингтон е избран един по-централизиран модел на регулация, който изглежда води до по-труден преходен период. Тукашният опит подсказва наличието на един основен проблем при планирането на легален пазар – отнемането на контрола от нелегалния такъв. Местната индустрия за производство на медицинска марихуана се счита за зле регулирана и голяма част от усилията са отишли за ограничаването ѝ, съпровождано от мерки за разширяване на пазара за удоволствие. За целта са били въведени няколко твърди цели, като например разрешени за посев площи (два милиона квадратни фута [около 19 хектара]) и броя на разрешителните за продажби (334). Вместо да позволи на медицинския бизнес [за марихуана] да се превърне в развлекателен, както е направено в Колорадо, Вашингтонската комисия за контрол на алкохола се стреми да изгради нова система за лицензиране, чрез наддаване на търг. Внедряването на тази система се затруднява от неща като недостиг на предлагането, високи цени и порой от кандидати, в резултат на което щатът не успява да отнеме особено много бизнес от черния пазар. Според някои наблюдатели неконкурентните цени се дължат и на прекалено високото данъчно облагане.
Законодателната инициатива в щата Орегон, който най-вероятно ще прилича на модела от щата Вашингтон, все още не е въведена реално. В столицата Вашингтон [различна от щата Вашингтон], местното правителство е избрало модел на принципа „отглеждай и давай“, при който гражданите могат легално да отглеждат, споделят и консумират канабис. Целта на този модел е да се избегне комерсиализацията. А междувременно в Аляска една гражданска инициатива се превърна в закон, според който на жителите е разрешено да засаждат до шест растения и да споделят до 30 грама канабис. Щатът си е дал една година за разработване на регулационен модел, чрез който да се управляват комерсиалните продажби. Както се писа в The Economist, специално случаят с Аляска вероятно ще доведе до сериозни изводи относно това как потребителите реагират на спадането на цените. Аляска е американският щат, най-отдалечен от Мексико – източникът на голяма част от нелегалния канабис в Съединените щати. Допълнителното разстояние води до изключително високи цени – около 2,500-4,000 долара за половин килограм (в пограничните райони същото количество се купува за няколкостотин долара). Ако потреблението не нарасне значително при по-ниските цени, идещи от легализацията, аргументите в подкрепа на продължаващата забрана по други места ще стават все по-трудни и неубедителни.
По света
Спектърът от различни подходи към въпроса за легализацията на марихуаната е също толкова разнообразен и отвъд границите на САЩ. Ямайка се намира по средата на процес за преоценка на досегашните политики, започнал с инициатива за декриминализация на потреблението и узаконяване на личното отглеждане на до пет растения. Новият закон съдържа условия, регулиращи медицинското и религиозно потребление на растението. Остава да се види дали те ще доведат до оформянето на механизъм за по-широка комерсиализация или държавна монополизация, тоест до нови източници на доходи за правителството.
Типичен амстердамски cofee shop – отвън и отвътре…
В Холандия, чрез неприлагане на националните закони, се е оформила една известна по целия свят система на „кафета“ [coffee shops], в които се предлагат де факто легални продажби, но широкото предлагане си остава забранено. Според един доклад от 2013 г. на Програмата за глобална политика за дрогите към фондация Отворено общество, в резултат на това се е оформила система на независими едни от други нелегални пазари за дрога. С други думи, налице са солидни свидетелства, че холандците са успели да ограничат взаимоотношенията между хората, търсещи канабис и онези, предлагащи твърди дроги. Местата в Холандия, по които може да се намери канабис, не са същите, на които човек отива, когато иска да си купи кокаин или хероин. А една от заявените цели на забраната на марихуана е предотвратяването на така наречения „ефект на прехода“ [от мека към твърда дрога] – или, ако може да се съди по холандския опит, тук тази цел е била постигната именно чрез легализацията на меката дрога. Според доклада на Отворено общество, „в Швеция 52 процента от потребителите на марихуана съобщават, че при обичайния продавач на канабис могат да се намерят и други наркотици. В Холандия съответният процент е само 14“. А междувременно процентът на младежите, употребяващи канабис и кокаин в Амстердам, е по-нисък от средните за САЩ, а годишните продажби на канабис в Холандия се оценяват на около 440 милиона долара годишно.
Вътрешността на типичен испански Социален клуб за канабис
Испания си остава най-добрият източник на сведения за влиянието, което в края на краищата оказват „сивите“ системи за разпространение на канабис за удоволствие. Тукашната система се базира на така наречените Социални клубове за канабис. Както се обяснява в едно комюнике на Фондацията за трансформационни политики за дрогите (TDPF), „Социалните клубове за канабис (CSCs) са частни, некомерсиални организации, в които канабисът се отглежда колективно и се разпределя между регистрираните членове [на клуба]. При липсата на мотив за печалба, водещ до увеличаване на консумацията или привличане на нови потребители, клубовете предлагат една по-предпазлива, концентрираща се върху въпросите на общественото здраве, алтернатива на големите пазари за канабис, доминирани от комерсиални предприятия.“ И макар че производството си остава технически незаконно, личното отглеждане и споделяне е прието [тук] под едно по-разширено определение на декриминализацията на потреблението. В Испания съществуват около 400 такива клубове. Правителството редовно се намесва в работите им и наскоро отново е започнало да ги преследва, вероятно в опит да се предотврати появата в Испания на система, подобна на „кафетата“ от Холандия. Въпреки това изглежда, че тези клубове ще се утвърдят и предоставят възможен алтернативен модел за държавите в Европа и други места.
Накрая, политици в много и най-различни страни, от Мароко до Замбия, започват постепенно да възприемат идеята за легализирано производство [на канабис]. Както вече се съобщи в The Guardian, един кандидат на Зелената партия в предизборната президентска кампания в Замбия, е обещал да използва [в интерес на страната си] световния недостиг в предлагането на канабис за медицински цели. Израел, дълго време първопроходец в използването и изследването на медицинския канабис, изглежда не желае, поне за момента, да разшири комерсиалното му производство, най-вероятно поради безпокойството, че това може да доведе до нежелано международно внимание. Чешката република пък стана през 2013 обект на точно такова медийно внимание, поради местните опити да се осигурят източници на доставка, които да снижат цените на медицинския канабис в страната.
Международната тенденция е ясна: множество страни вече открито насърчават политики, които биха изглеждали немислими само допреди пет или десет години. Споменатият по-горе професор Клийман пише, че „местата, които първи легализират канабиса, ще допринесат – с цената на известен риск за собствените си населения – определена полза за останалия свят, под формата на знание, по каквито и начини да се развие експериментът“.
И така, на какво ни учат първопроходците?
Възможности за растеж
Като цяло изглежда, че моделите на „сиви“ пазари предоставят най-добрата алтернатива срещу забраната – но само по местата, където те могат да функционират ефективно. Холандската система, въпреки продължаващите проблеми около забраната и предлагането, изглежда като очевиден успех според голяма част от критериите, използвани за оценка на този вид политики. Способността на държавата да ограничи прекомерната комерсиализация и да ограничи потреблението до мащабите на „кафе-модела“ винаги, когато пожелае, е нещо, което би намаляло силно при напълно легализиран пазар. По същия начин, испанският пазар, въпреки липсата на по-задълбочени изследвания, изглежда предлага убедителен пример за страните, търсещи образци, които да последват. В случая с уругвайския модел изглежда все още е прекалено рано да се дават оценки. Въпреки това нивото на държавен контрол там е окуражаващо и със сигурност страните, опитващи се да въведат напълно регулирани пазари, ще се опитат да го последват, в зависимост от това как се развият обстоятелствата в тази страна.
Но прагматичните холандски и испански модели, както и онези на стриктно контролиране на предлагането, може и да не проработят в Съединените щати, където ограниченията върху рекламата и комерсиализацията ще се окажат в противоречие с гаранциите на Първата поправка към американската конституция [за свободата на словото], както и тукашната предприемаческа култура. Освен това неспособността на американската система да реализира прагматични „сиви“ компромиси между правителствените цели и желанията на отделните щати, вече става очевидна при случаите на преследване на производителите на медицинска марихуана от страна на федерални агенти и прокурори. И макар въпросът за използването на медицинска марихуана да е донякъде облекчен от федералното законодателство, онзи за марихуаната за удоволствие си остава силно изострен, като се има предвид несигурността по отношение на продължаващите особености на американската законодателна система (желанието на федералното правителство да следва прецеденти, зададени от отделните щати). При тази ситуация един напълно легализиран пазар може да се окаже единственото дългосрочно решение, и в такъв смисъл е добре федералните законодатели да направят опит за избягване на отрицателните страни на този модел, като въведат силни национални регулации, с чиято помощ да се предотврати [потенциално нездравата] надпревара между отделните щати. Това съображение е добре представено в изследванията на Клийман и неговите колеги, които посочват историческия случай с между-щатската контрабандна търговия с тютюн в САЩ, като средство за избягване на вътрешно-щатските данъчни облагания.
А междувременно Джонатан Колкинс, професор по обществени политики в Карнеги Мелон, предупреждава, че легализацията на производството и пазарните сили могат да доведат да опасен спад в цените и повишена консумация. Той посочва данни от западните Съединени щати от 2008, където цените на едро по времената на забраната са били 3,500 долара на паунд [около 450 грама]. В същото време, в силно регулирания и малък пазар за медицински канабис в Холандия, същото количество се е продавало за приблизително 490 долара. По негово мнение, при един силно комерсиализиран и голямомащабен модел на производство, цените в САЩ биха могли да спаднат с 90 процента. Допускайки директна взаимовръзка между цени и търсене (едно сравнително смело допускане), то могат да се очакват потенциално големи увеличения на потреблението при система на [всеобща] законова регулация.
Други изследователи вярват повече в способността на правителствата да облагат с данъци и регулират производството [на марихуана], с което да понижават ценовите различия между легалните и нелегални пазари, както и да насочват паричните постъпления към правителствените, вместо към криминалните джобове. Свидетелствата от Колорадо са определено насърчителни в това отношение. На 27 февруари [2015] беше публикуван първият годишен отчет на тамошния Отдел за постъпленията от легализирането на марихуаната. Както отбелязва Кристофър Инграхам от The Washington Post, общите щатски постъпления от продажбата на канабис [за щата Колорадо] са достигнали 700 милиона долара през 2014 – при медицинския канабис 386 милиона, при канабиса за удоволствие – 313 милиона. Общите данъчни постъпления от двата вида потребление са били 63 милиона, плюс 13 милиона от лицензии и такси. Очаква се през 2016 този пазар да достигне обем от един милиарда долара, с което да донесе 94 милиона данъчни постъпления – най-вероятно определено по-малко от реалното икономическо положение, тъй като тук не се включват постъпленията от туризъм и други видове продажби на дребно.
Вътре в самия щат Колорадо възприемането на модела си остава много различно. Два пъти повече местни законодателни органи са избрали да не предоставят лицензии за производство на канабис (медицински или за удоволствие), отколкото са били случаите на разрешаване. Но въпреки това 58 процента от жителите на щата подкрепят легализацията, като 38 процента са против. А междувременно очакваните негативни съпътстващи ефекти все още не се появяват. Броят на автомобилните злополуки си остава стабилен, а престъпността дори е спаднала. Дългосрочните последствия, като например еволюцията на навиците за потребление, си остават все още неясни, но има сериозни основания да се подкрепя мнението на Върховния прокурор на САЩ Ерик Холдър, който си остава „предпазлив оптимист“ по въпроса за тези последствия.
Легализацията ще има определено влияние и върху страните-производители и транзитните такива, особено с постепенното изместване на пазара за марихуана от нелегален внос от Мексико към вътрешно производство в Съединените щати. Според една консервативна преценка на института RAND от 2010, около 15-26 процента от приходите на мексиканските нарко-картели идват от продажби на канабис. И макар че загубата на този бизнес няма да бъде за тях смъртоносен удар, тя може сериозно да ограничи операциите им, включително и способностите им да купуват оръжия или да подкупват политици и полицаи. Освен това фермерите ще изгубят мотивацията да участват в този нелегален пазар (макар че по принцип те могат да се насочат към други източници на незаконни доходи). Някои анекдотични свидетелства указват, че земята може би изчезва изпод краката на мексиканския пазар за отглеждане на канабис. Както един мексикански фермер на канабис е казал пред репортера на Националното обществено радио (NPR) Джон Бърнет, „Само допреди две или три години един килограм марихуана струваше 60 до 90 долара… Сега вече ни плащат по 30-40. Това е голяма разлика. Ако в САЩ продължат да легализират тревата, ще ни доведат до разорение“.
Предизвикателствата, които ни очакват, са многобройни. Отделните щати ще трябва да регулират ефективно пазарите за канабис, за да поддържат високи цени, да сведат до минимум повишаването на потреблението и успешно да подкопаят черния пазар. Прекалено рано е да се каже дали легализацията ще бъде нещо добро или лошо, но, колкото повече са експериментите, толкова повече изследователите ще бъдат в състояние да предоставят емпирично подкрепени аргументи за или против различните видове регулационни политики.