(Интервюто се провежда малко след като Ингмар Бергман емигрира от Швеция, където е бил арестуван от полицията по подозрение в укриване на данъци, преживял тежка нервна криза и направил опит за самоубийство. Макар че съдебното преследване е преустановено по липса на доказателства, Бергман напуска страната и живее известно време в Мюнхен, където прави филма Змийското яйце и поставя пиеси в местния Резиденцтеатър.)
Андре Мюлер: Сега в Германия ли ще живеете?
Ингмар Бергман: в началото нямах такива намерения, защото бях в Париж. Първата ми идея беше да остана в Париж, но след това дойдох в Мюнхен, а тук наистина е много хубаво. Никога още не съм бил в Мюнхен. Тук е много хубаво. Пейзажът е много красив, а и културната атмосфера е много благоприятна.
Имахте ли предразсъдъци, които са се променили?
Не, просто бях се настроил за Париж. Мюнхен не познавах изобщо. Преди това съм бил само в Хамбург, който също намирам много красив.
Какво е впечатлението ви за хората в Германия?
Значи, хората тук бяха много мили. Никъде другаде не съм преживявал такава щедрост, а културната активност наистина ме впечатли. Музиката и театърът са на много високо ниво.
Смятате ли да инсценирате тук?
Да, Игра на сънищата от Стриндберг.
Веднъж бяхте казали, че Стриндберг едновременно ви привлича и отблъсква.
Да, така е. Той е – как се казва? – мой спътник в живота, мой придружител, може ли да се каже така? Никога не съм бил равнодушен към него. Много обичам Стриндберг. У него има толкова много неща. Но той винаги си остава мой приятел. Не мога да кажа нещо лошо за приятеля си. Познавам грешките, но не искам да говоря за тях… Не, това не са грешки. Значи, той е чудесен. Фантастичен. Той е природно явление. Разбира се, може да се каже, в Деветата на Бетовен този марш, това скерцо, що за глупости! Знаете как говорят хората. Но Бетовен си остава Бетовен. И Стриндберг си е Стриндберг. Това са природни явления, като Ибсен или като Шекспир, и е нещо великолепно човек да може да работи цял живот с една такава природна сила. Винаги се открива нещо ново.
Не е ли рисковано за вас сега да работите с актьори, които не познавате?
Ами аз не съм работил винаги с едни и същи актьори, това е малко недоразумение. Навсякъде по света ние сме едно и също семейство, имаме едни и същи проблеми, с които се сблъскваме, говорим един и същи език. В киното наистина е така, досега там винаги съм работил зад камерата с едни и същи сътрудници, и разбира се за мен е голяма трудност да опознавам други сътрудници, те да опознават мен и т. н. Но вярвам, че това може да стане. Тук срещнах много добри, международни хора.
И оператора си ли няма да използвате повече?
Напротив. Свен Нюквист, той вече е включен, това е дясната ми ръка. Също и лявата.
Можете ли сега, след два месеца, вече да кажете доколко добре се справяте с раздялата от Швеция?
Какво имате пред вид?
Можете ли да прецените дали ще се справите с това?
Беше необходимо.
Да, но можете ли вече да кажете дали това функционира?
Значи, това функционира много добре. Разбира се, има трудности. Не съм голям приятел на пътуванията. Пътувания и хотели, тия неща не ги обичам особено. Разбира се, имах трудности. Но те не бяха толкова големи колкото очаквах, а това с Мюнхен, то дойде съвсем неочаквано. За мен това е едно много хубаво преживяване.
Оставихте много неща зад себе си…
Всичко.
От какво живеете сега?
Когато човек подготвя филм, той получава някои средства предварително. Живея от тях, а освен това вече написах сценария, и го продадох добре. Мисля, че финансовата ми ситуация не е безнадеждна.
Какво ще се случи със състоянието ви в Швеция?
Там има управител. То се управлява от приятели, които са хора на бизнеса. Всичко е на разположение на данъчните власти.
Веднъж бяхте казали, че творческата ви свобода зависи също и от това, че когато не работите, получавате от шведската държава един вид артистична пенсия. Сега тя отпада. Станахте ли несвободен по тази причина?
Не, тази художествена заплата е символична, мисля. За това не може да става и дума, също и по-късно. Знаете ли, тази свобода, да правя каквото поискам, нея я имам винаги. Защото правенето на филми е за мен само хоби. Професията ми е театрален режисьор и в тази професия, мисля, ще мога да работя в Германия през следващите десет години. Това не е проблем.
В живота ви играе важна роля понятието „унижение“. Веднъж бяхте казали, че на унижението трябва да се реагира с анти-унижение.
Да, унижението да бъда внезапно арестуван и затворен, за мен това беше нещо ужасно, това е ясно. Това беше невероятно, дори не искам да мисля за него.
Беше ли емиграцията ви реакция срещу това, в смисъл като отплата?
Разбирам какво имате пред вид. Но не ми се иска да говоря за тези неща. Това е прекалено сложно. Знаете ли, това е така: ние всички имаме тежки отрицателни преживявания. Ако можем да ги превърнем в нещо положително, тогава е хубаво, и аз вярвам, че тази промяна започва малко по малко. Арестът, това беше едно огромно преживяване, това преобрази целия ми живот, и то може да се окаже нещо хубаво, когато човек е на петдесет и осем години и си седи там спокойно и вярва, че животът сега е абсолютно ясен, сега вече знам съвсем точно какво ще се случи до момента на смъртта. Днес не знам абсолютно нищо и това, мисля, е много хубаво. Внезапно това, че не знам нищо, се превръща в стимул. Преди това, преди този арест, знаех предварително какво ще правя в следващите две години. Плановете бяха съвсем ясни: постановки, филми, всичко беше регулирано и хубаво, чувствах се толкова в безопасност.
И това ви направи малко муден?
Не, това не. Това е невъзможно. Но въпреки това тази нова ситуация не е лоша. В определени моменти ни се налагаше да импровизираме от ден за ден. Това беше добър опит.
Къде е сега жена ви?
Да, значи… (смях вместо отговор)
Работи ли и тя?
Жена ми е моята секретарка. Ние работим винаги заедно. Тя ме поддържаше фантастично през това време. Без нея то би било напълно невъзможно.
Опита ли се министър-председателят Палме да ви задържи?
Не, това са – как се казва? – слухове.
Не ви ли позвъни?
Не.
Все още ли определяте себе си като социалдемократ?
Да.
Но от друга страна казвате, че един артист трябва да бъде анархист.
Да, човек може да бъде не само анархистки социалдемократ, но и социалдемократически анархист… Струва ми се, че ако би имало партия за съзнателно уплашени хора, веднага бих станал неин член.
Но такава няма.
Не, няма.
Защо тогава изобщо сте член на партия?
Трябва да призная, че отношението ми към шведската социалдемокрация може би се промени малко. На 19 септември имаме избори. Преди това ще взема решение. В Швеция ние имаме – как се казва това? – тайна на гласуването. Имате ли я и тук?
Да, разбира се.
Значи не е нужно да се декларира принадлежността към някоя партия и аз също няма да декларирам решението си.
Но не бихте ли могли, за да избегнете недоразумения, да изясните какво разбирате под „анархистко“?
Това, разбира се, няма нищо общо с политическия анархизъм. Аз със сигурност няма да застрелям никой президент. Имам пред вид само това, че един човек на изкуството винаги трябва да поставя всичко под въпрос – реалността, самия себе си, обкръжението, политическата ситуация – и това всеки ден; да поставя всичко под въпрос, не да се съмнява, а да пита. И това се нарича анархистко.
Означава ли това също, че той трябва да се примири със самотата си?
Мога да отговоря единствено за самия себе си. Целият ми живот като човек на изкуството е опит да вляза в контакт с други хора, тоест да напусна тази самота.
Защо просто не я приемете?
Самотата? Мисля, че нея не я приема никой, никой на тоя свят.
Но ако на човек не му остава нищо друго?
Знаете ли, струва ми се, че сега ще стане малко трудно, не мислите ли? За Бога, всяко дете на четири години знае, че я има тази човешка изолация, тази самота, и всяко човешко същество се стреми да се измъкне от нея и да открие нещо, с чиято помощ да я напусне, не е ли така? Това е част от живота ни като глада и жаждата. Това е потребност.
Едно от най-черните изявления, които съм чел от вас е, че краят на света ни предстои.Все още ли изповядвате този песимизъм или това просто беше един по-тъмен момент от живота ви?
Не. Но аз не съм само художествен анархист и социалдемократически анархист и анархистки социалдемократ. Освен това аз съм песимистичен оптимист или оптимистичен песимист, както ви харесва. Опитвам се, с филмите и постановките си, поне в микроскопична степен да направя от света едно по-добро място, разбирате ли, съвсем микроскопично. Цял живот се стремя към това и го правя само от егоистични подбуди, това е вградено в моята… как се казва? В моята машина.
Имате пред вид егоизма да желаете да оцелеете?
Не, не, това просто е част от нашата същност. Аз съм режисьор, вие сте журналист. Защо сте журналист?
Сега не мога…
Защо не?
Отношението ми към тази професия е доста объркано.
Така ли? Защо?
Защото това, което правим тук, е много едностранчиво, и защото винаги е така – въпроси и отговори, но всъщност никакъв контакт. Не се чувствам добре така. Но това прекъсва интервюто ни по един такъв начин…
Тоест, вие имате към професията си двойствено отношение?
Да. Понякога ми се иска, вместо да питам, сам да кажа нещо за себе си.
Аха, нещо лично значи? Искате да бъдете креативен? Значи не сме чак толкова различни един от друг. Много добре. Намирам това много хубаво. Тогава значи имате отговора, когато ви казвам, че творя и че търся контакт и се опитвам да направя света малко по-добър. Искам да… как се казва това? Да предам опита си на други хора?
Да го споделя.
Да. Споделяне. Струва ми се, че това желаете и вие. Това е напълно естествено.
Мислите ли за тези хора, докато творите?
Не. Но когато ме питате така, трябва да направя някакво рационално обяснение за това толкова естествено съзидание. Трябва да размисля, за да намеря обяснение чрез разума.
Изпитвате ли понякога гузна съвест, когато става дума за този егоизъм – егоизмът на съзиданието?
Гузна съвест човек не бива да има. Тигърът също не изпитва угризения, защото е изял едно красиво животно. Мисля, че художникът не бива да има гузна съвест. Той трябва да яде животните си. Така е редно. Ние трябва да имаме най-добри условия за творчеството си, човек не трябва да има гузна съвест.
И никакви скрупули?
Не, ни най-малко. Инак не става. Естествено най-важното е първо да си създадем свободата да можем да вършим онова, което желаем.
Как се получи това при вас?
В началото нямах никаква свобода, нито в киното, нито в театъра. Но днес съм сто процента свободен. Мога да правя каквото поискам.
И щастлив ли сте сега?
Не съм щастлив. Но се чувствам добре. Знаете ли, аз съм като риба, и си имам моя аквариум. Този аквариум си има своите граници, но аз ги отричам. За мен те са само символични. Разбира се, че съм ограничен от нещата около мен, като всички останали хора. Но аз си имам аквариума, и го обичам много, и ви каня да ме посетите в него.
От Бог нямате нужда?
Не.
Нито дори в неволя?
Не, нямам, защото вярвам, че у нас самите има нещо божествено или свято, значи у хората. У човека има нещо свято, нещо фантастично, нечувано. Но отвън няма Бог. Знаете ли, аз съм син на свещеник, и разбира се съм се занимавал много с тия проблеми, и един ден, на петнадесет, имах едно такова възпаление на хълбока и ме оперираха, и там дойде сестрата и каза, започнете да броите, господин Бергман, и тогава ме убодоха с една спринцовка, и аз започнах да броя, и… След една секунда отново бях буден и попитах: кога ще започнете най-после с тази операция? А те се засмяха и казаха, господин Бергман, вие спахте вече шест часа, операцията премина и всичко е наред. Значи тази секунда, тези шест часа бяха за мен едно фантастично преживяване, защото чрез тях стигнах до убеждението, че човек живее, бива включен, а след това внезапно някой ден изключен, това е съществуване, а след това несъществуване, и през това фантастично време от раждането до смъртта всичко е вътре – жестокото, красивото, чудовищното, невероятното, отвратителното, всичко е тук, и за мен това е фантастично. За мен това е достатъчно. Когато разбрах, че там горе или отвън няма Бог, и че не ме наблюдава никой, това беше толкова хубаво… Изведнъж изпитах едно такова чувство на безопасност. Преди това винаги се бях страхувал от този господин там горе.
Една защитеност вътре в самия себе си?
Да, това наистина е едно много хубаво чувство. Тук е животът, а когато животът свърши, няма нищо повече…
Тогава остават филмите ви.
За Бога, намирам това безумно. По-рано филмите се правеха от нитрат и след двадесет, тридесет или петдесет години те вече не съществуваха. За мен това беше хубаво. Днес съществуват тези филми до края на света, и за мен това не е добре. В театъра е по-добре. Човек прави една постановка, всички са заедно, репетират десет седмици, играе се, а след това: свърши.
Следващият ви филм се разиграва в Германия, през 1923, малко преди Хитлер да се опита да направи преврат…
Да.
Играят ли някаква роля в това лични преживявания?
Да.
Какви?
Не знам. Това не може да се знае. Това би било наистина глупаво, да кажа нещо за него. Ако сега започна да размислям над това, сигурно няма да заснема филма.
Но сценарият е вече готов.
Да, да, той беше готов още на 7 януари. Но не искам да мисля за това.
Това е, мисля, първият ви филм по политическа тема.
Да, значи щом сега ще говорим за това, страшно много се задълбочихме, тогава ще ви разкажа още една друга идея, която имам. При операцията ми значи беше така: началото на наркозата беше същевременно и край. Тези секунди и минути и часове междувременно, тях ние сме си ги измислили. Времето не съществува. То е изобретение на човека. Аз вярвам, че в действителност всичко е едно огромно сега и че сенките на идещото – как се казва? – сенките на бъдещето винаги са тук. Може би аз имам предусещане за онова, което идва, и това е, което показва филмът.
Но върху примери от нещо, което вече е било?
Да, защото човек не може да знае в каква среда и в каква атмосфера ще се разиграе бъдещето. Бих могъл, разбира се, да си измисля петнадесет или двадесет причини защо съм подбрал именно тази среда и тези събития, но това ми се струва глупаво.
Тогава сте били малко момче?
Да, на пет години. Но това няма значение. Знам само, че познавам това време. Защо познавам Средновековието, тринадесети век? Тогава изобщо не съм живял, но там се чувствам много у дома си. Също и в края на осемнадесети век. Когато например поставях Вълшебната флейта, а тя е композирана през 1791, имах усещането, сякаш почти съм разговарял с Моцарт.
Но я е имало и музиката.
Да, разбира се.
Имате ли нещо подобно от времето, в което се разиграва филмът?
Не знам… За това можем да разговаряме когато филмът е готов и предаден, тогава ще знам по-добре.
Можете ли да разкажете какво се случва?
Във филма?
Да.
Не, за това не искам да говоря. Би било глупаво да разказвам.
В Мюнхен ли се разиграва?
Не, ни най-малко. Разиграва се в Берлин, в една определена седмица. Започва в една неделя и завършва в понеделник или вторник, или нещо такова.
Показвате ли тогавашните политически процеси?
Не, за това не се говори.
Хитлер не се появява?
Не. Всичко е просто отражение на големите събития, на една голяма, опустошителна катастрофа.
Самоунищожението на човека?
Да.
Смятате ли, че сам по себе си човекът е много разрушителен…?
Да.
Или е станал такъв чрез определени отношения?
Не.
Но това е ужасно!
Мисля, че да се говори за това е много трудно. Нещо се е случило в развитието на човека.
Той не винаги е бил такъв?
Напротив, напротив. Искам да кажа, още когато човекът е тичал наоколо като малка маймуна, още тогава е бил такъв. Но тогава мозъкът внезапно е започнал да расте, и то да расте раково, значи много бързо; тази мутация е била невероятно бърза и се е случило нещо, вярвам. Не знам, така си го представям. Защото ако бих бил някакво насекомо, идещо от космоса, едно мислещо насекомо, съвсем практично устроено, което изследва човека, то би трябвало да си кажа, тези хора са луди. Ако се види всичко това отвън, неутрално, то трябва да се помисли, че хората са напълно безумни, защото те са непрактични, те правят всичко много глупаво и погрешно, и си го правят сами неудобно, разрушават всичко и се избиват едни други безсмислено, без причина, без мотив. Това е грешка в машината, и тази грешка е нещо жестоко, нещо ужасно.
Откъде тогава черпите все още силата да правите филмите си?
Това не може да се знае. Това е нещото, което аз наричам свято у човека. Нямам друга дума за това. Може би вие бихте казали „Бог“. Откъде иначе идват последните струнни квартети на Бетовен или онзи такт от Вълшебната флейта, когато Памино пита: „Жива ли е още Памина?“, или последният клавирен концерт на Барток?
И къде тогава е това „свято“ при онези, които разрушават?
Там е катастрофата. Това е ужасно.
Няма ли го това и у тях?
Разбира се, разбира се, че го има и у тях, но те не го знаят, и някои други са много заинтересувани от това те да не го знаят.
Тоест виновни за всичко са отношенията?
Разбира се, но отношенията също са създадени от хората, и някои хора са по-отговорни за отношенията, а други по-малко. Винаги е така. Има жертви и палачи.
По-голяма ли е днес човешката страст към разрушението?
Не, това не искам да кажа. Вярвам, че тук в Германия има едно младо поколение, което по-ясно от други поколения е видяло колко ужасно фалшиво е изградено всичко, и тези младежи ще се опитат да го направят по-добре. Това е надеждата ми. Аз съм ужасен оптимист.
А изследвали ли сте собствената си разрушителност?
Знаете ли, когато човек е млад, той се страхува толкова много, а тогава става толкова нещастен и нетолерантен. Страхува се от толкова много неща, а тогава става зъл.
А в старостта? Вие сте открили святото у себе си, но не сте станал светец по тази причина?
Не. За Бога, не!
Как тогава ще се справите със злото у себе си?
Мисля, че човек трябва да го открие и да го приеме. Ако то бъде разпознато и признато, ако човек стои очи в очи със злото и е малко… не искам да кажа сприятелен, но познат с него, то тогава е възможно да се бори против него. Повечето хора не са готови да разпознаят агресивността, злото и жестокостта вътре в себе си. Те ги отричат. Мисля, че човек трябва да опознае това, и когато то се появи, тогава да си каже: значи, гледай сега, ние ще направим от теб нещо хубаво. Това трябва да се дисциплинира естествено, трябва да се търси изход. Но когато човек го отрича още от самото начало, тогава то се превръща в демони, а демоните нямат лица. Затова са толкова ужасни. Тези хора, които не познават собствената си злина, не са подготвени да се борят и против злото, което иде отвън.
Например против някой като Хитлер?
Да, разбира се.
Мислите ли, че Хитлер би имал шанс и в наши дни?
Не Хитлер. Един такъв човек трябва да бъде напълно различен днес, много по-изтънчен, много по-опасен и рафиниран. Това няма да бъде само един човек, а резултат от един стопроцентов политически бюрократизъм. Този цинизъм на политическата бюрокрация вече си е тук и може да се разпространи внезапно, като епидемия. И затова трябва да се върши нещо против него.
Сам? Поединично?
Човек може да бъде и предупредителна камбана, която дрънчи откъм някой ъгъл…