Pin It

В една вестникарска статия от пролетта на 1995, разказваща за бомбардировките на Загреб в Хърватска, градът беше описан като „повече европейски, отколкото балкански“. Тази идея – че Балканите трябва да бъдат различавани от останалата част на Европа – е всеобщо усещане, когато четем за югоизточна Европа. През 1820-те години, австрийският държавник Метерних казва, че „Азия започва с Ландщрасе“, имайки пред вид кралския път, водещ от Виена на изток към Унгария. Но защо Балканите не се възприемат като част от Европа? И ако наистина не са, то докъде тогава свършва Европа? Какво ни кара да мислим за някоя страна като част от Европа, а друга като част от Балканите?

Макар че това е част от семантична игра, заедно с това то е и сериозна дискусия. От една страна, този вид мислене оцветява значителни части от различни изследвания и политическо планиране, което се занимава с Балканите. От друга страна, модерната история на Балканите включва серия от срещи с влияния и понятия, произхождащи от западните части на Европа: национализъм, либерален капитализъм, комунизъм и т. н. Срещата не е еднопосочна: когато тези идеи и движения навлязат в балканската среда, те биват променени от нея. Ако ще говорим и пишем акуратно за „балканския национализъм“, то е нужно да бъдем сигурни какво искаме да кажем с всяка дума. И, обратно, балканският опит може да хвърли определена светлина върху понятия, свързани със западноевропейската култура и идеология, разкривайки неочаквани атрибути, които правят впечатление само в по-малко познатата обстановка на югоизточна Европа.

Обществото, културата и историята на Румъния или Югославия се различават от ония на Великобритания и Франция, разбира се. Кои тогава са ключовите фактори, които определят Балканите и обясняват различията?

Определяне на източноевропейската и балканска разлика

Полезно е да се отговори първо на един подобен, но по-голям въпрос: има ли такова нещо като източна Европа? Страните на запад от стария Съветски съюз и на изток от Германия често биват поставяни в една и съща кошница. Но как да приравним места, толкова различни едни от други, каквито са Гърция, с нейните средиземноморски острови и маслинови горички, и Финландия, обвита в лед, с нейните северни елени?

Важно е да уточним понятията си. От гледна точка на географията, можем лесно да кажем, че източна Европа е онзи пояс от земя, простиращ се от Гърция на юг до Финландия на север, ограничаван на Запад от централноевропейска Италия и Германия, а на изток от Русия. Понякога той е наричан „Zwischenländer“, „междинните земи“: нито западноевропейски, нито руски. Такова определение чрез отрицание – какво регионът не е – не успява да ни каже особено много за това какво той е. Може ли балтийските страни като Финландия и или Латвия да бъдат разглеждани по смислен начин заедно с Гърция или Унгария? Част от източна или от централна Европа ли са Полша, Чехословакия и Австрия? Трябва ли Унгария да бъде анализирана заедно с Австрия или заедно с балканските страни? И трябва ли отговорът ни да варира в зависимост от века, така че управляваната от Хабсбургите Унгария да се разграничава от онази, управлявана от Съветите?


Small Ad GF 1

Без познаване на източноевропейската история е лесно да се дефинира района просто като преходна зона между по-добре определените страни от западна и централна Европа от една страна и Русия от друга. При този начин на мислене всичко, което не е ясно западно или руско, е „източноевропейско“ чрез процес на елиминиране. Но спорното в случая е тенденцията да се дефинира един регион просто чрез външни ориентири. Би било по-добре и по-валидно да се изберат ориентири вътре в самия регион.

От 1945 г. е станало измамно лесно да се определя източна Европа от гледна точка на съветската доминация. При този метод източна Европа е синонимна със „сателитите“, създадени от Сталин след Втората световна война: това беше регионът от другата страна на Желязната завеса. Сега, след като тя вече изчезна, стана по-лесно да се видят недостатъците на този подход, но за изследователите на района той винаги е създавал проблеми. Например, Гърция често е била изключвана от района с обяснението, че тя не е комунистическа страна, и поставяна в нещо, наречено „Средиземноморие“. Но да се твърди, че Гърция и Испания имат повече общи неща в историческото си минало от Гърция и Румъния, означава човек да забрави голяма част от гръцката история. В другия край на скалата, Източна Германия внезапно попада в източна Европа, въпреки всичките й централноевропейски обвързаности, а след това отново изпада от нея след 1989. Но източна Германия не споделя особено много исторически опит с Гърция или Румъния. По същия начин е погрешно опростяване да се поставят на едно място комунистическа Полша и комунистическа Югославия или комунистическа Албания: ако критерият тук би бил „сателитният“ статус, то немалко комунистически страни не биха отговорили на повечето от случайните значения на това понятие.

Ако искаме да разберем историята и развитието на източна Европа, включително и Балканите, ще стигнем много по-далеч ако използваме дефиниция, използваща локалните характеристики на региона. Прекалено лесно е да се каже какво балканският регион не е: той не е Запад и не е Русия. Но какво точно можем да кажем за приликите и разликите между Балканите и останала Европа?

Някои от по-значителните различия са следните: етническата идентичност си остава по-силен фактор в източна Европа, може да се каже дори проблем. Въпреки десетилетията на марксизъм, разликите в етноса, а не онези в класата, са движещи за събитията тук. В историята на региона „националната държава“ отсъства, или отсъства до много скоро, и в много случаи все още е недостатъчно добре оформена. Разбира се, дори така наречените национални държави от Западна Европа съдържат множество малцинства, но в източна Европа многонационалните и многоезични държави са доминирали картата допреди малко повече от един век. Националните държави от скорошно производство са малки, а в някои случаи разпадащи се и на още по-малки единици. Тези етнически различия се изразяват в по-голямото разнообразие на регионални езици. Романските и германски езици покриват по-голямата част от Запада; на Изток човек открива главно славянски езици, но също и примери за тюркски и други езици. Присъстващи религии са католицизмът, протестантизмът и юдаизмът, но така също ислямът и източното православие. Има по-голямо разнообразие от азбуки: не само латиница, но и кирилица – а доскоро са се използвали широко и арабското, и еврейското писмо. Разбира се, западноевропейските страни си имат свои собствени проблеми с малцинствата, но все пак си остава усещането, че в източна Европа разнообразието е по-голямо.

Въпреки сериозното желание да правят дефинициите си въз основа на локалните специфики на региона, учените често изпадат в дискусии, които започват с определящи пунктове извън района на Балканите. Това е разбираемо: до едно сравнително скорошно историческо време в самия регион почти не е имало традиции на обективно историческо изследване. През периодите на чуждо владичество изследванията на националното съзнание често са били прекалено политически, за да бъдат допуснати от управляващата държава. Научният апарат, необходим за академично изследване, често е липсвал чак докъм средата на деветнадесети век. Дори и след появата или възраждането на независими местни университети и изследователи, реалностите на националния политически живот често за изкривявали науката според изискванията на националния шовинизъм, а по-късно – според линиите, изисквани от комунистическата доктрина. По тези причини по-голямата част от основополагащата работа в областта на академичните изследвания на региона е извършвана от западни учени или местни учени, чиито образования са се основавали на западни традиции и перспективи.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Обяснения на спецификите на източноевропейската история

Казано най-общо, когато учените се опитват да обясняват защо източна Европа е поела различен от западна Европа курс, те възприемат една от две възможни перспективи, избирайки между онова, което може да се нарече „външни“ и „вътрешни“ причини. Според едното гледище, източноевропейските общества са страдали от поредица увреждащи  външни интервенции и това е решаващата специфика при определянето на историята на региона. Според другото гледище вътрешните фактори са най-важни при обясняването на забавеното развитие. Географията на региона или неефективните черти на самите местни култури са онези, чрез които тук се обяснява блокирането на прогреса.

Гледището на Халецки

През 1952 полско-американският историк Оскар Халецки публикува една история на източна и централна Европа под заглавие Граничните земи на западната цивилизация, която е добър пример за първата от двете споменати перспективи. Халецки заявява още в самото начало, че пише за страни, които са „допринесли за общия прогрес на европейската цивилизация“. Според него една европейска история, в която „западна Европа се идентифицира с целия континент“ е непълна. Пишейки в разгара на Студената война, той заявява, че в Европа не може да има „постоянен мир“ докато страните от източна и централна Европа не са възобновили „традиционното си място в Европейската общност, днес разширена като Атлантическа общност“.

Но какво е това „традиционно място“ според гледището на Халецки? Това е една „гранична“ зона, „гранична земя“, в която формите и характеристиките на западноевропейския живот се срещат с контрастните форми и характеристики на източноевропейски цивилизации като Русия. Според Халецки именно географската случайност, че източна Европа е посредник между Запада и Изтока е нещото, което в най-голяма степен определя характеристиките на източна Европа. Без да го заявява директно, изглежда че за Халецки определящите характеристики на западната цивилизация са етническата хомогенност, наследството на католицизма, секуларизацията, конституционализмът и национализмът. Той гледа на Балканите като на регион, различен от източно-централна Европа, преди всичко поради географската им форма на полуостров, водещ на юг, а не само на изток. Но двата региона (Балканите и Източна Централна Европа) са свързани чрез сходно историческо минало (например ролята им като свързващ път между западната цивилизация с нейното римско наследство, през европейската равнина чак до Азия). При Балканите доминантната посока на влияние е била от изток на запад, като резултат от османската инвазия – и това е основната причина, поради която Балканската история се различава от източно-централно европейската. Независимо от това обаче, най-важното си остава контакта, конфликта и страданието, причинено от факта, че източна Европа е гранична зона.

Гледището на Макнийл

През 1964 г. известният канадско-американски историк Уилям Макнийл публикува книгата си Степната граница на Европа, 1500–1800, която разглежда същия този феномен – граничната зона – откъм една по-различна перспектива. Халецки разглежда източна Европа като специфична форма на западната цивилизация, получена в резултат от географската й отдалеченост от центровете на западноевропейския живот. За Макнийл източна Европа (и особено Балканите) са оформени от специфичната форма на една по същността си азиатска култура – тази на степните номади – модифицирана тук поради срещата й с гори и планини, там където степите свършват, при капратските и балкански планини. На второ място, Макнийл се интересува по-малко от географията сама по себе си. За него по-важни са културите, създадени от хората в процеса на адаптация към географията.

В основата на книгата на Макнийл е концепцията за „степната империя“, създадена от „великия военен водач“, който временно обединява няколко отделни пастирски групи, чиито екологически адаптации ги правят по-естествено склонни към автономия. Въоръжени, на коне и необвързани с обработваеми земи, тези войнстващи групи са били свободни да плячкосват където пожелаят. Такива империи са по същество нестабилни, пише Макнийл, тъй като отделните им части могат да функционират сами и са склонни към отделяне от централната власт. Монголците са създали такава империя, както и маджарите, както и турците, които са завладели балканите малко по-късно.

Две неща са се комбинирали в източна Европа по такъв начин, че тези култури са се разграничили от номадския начин на живот, като заедно с това са си останали различни от западноевропейските модели. Първо – наличието на планини и гори вместо безкрайната степ, което е намалило неустойчивостта на империи като онази на османците по един особен начин: след като вече не са били обградени от безгранични хоризонти, за съставните части на тези империи е станало по-вероятно да останат в постоянно отношение с лидерите си, може би дори да се установят на едно място и да заменят скотовъдството със земеделие. Второ, в периода между 1500 и 1800, европейските политически, икономически и военни институции са получили модерни форми, така че балансът на властта се е изместил откъм номада на кон в полза на стабилните, градски и индустриални населения, живеещи на запад от степите.

Едно изместване на баланса на властта в посока, противоположна на интересите на номада, обикновено би довело до разпадането на номадската империя на съставните й части. В източна Европа, смята Макнийл, по-голямото групово сцепление (дължащо се на географията) е довело вместо това до едно пренасочване на по принцип хищническите навици на управляващата група навътре: вместо да нападат някакви далечни общности, османските воини са започнали да ограбват собствените си уседнали селски населения. Понеже нарастването на урбанизираните държави в Европа е било съпътствано от увеличено търсене на зърно, което е могло да бъде отглеждано от тези селски населения, тази форма на хищничество се е проявила като така нареченото „нео-крепостничество“. Нео-крепостничеството се е изразявало в налагането на суров контрол над земята, труда, производството и свободата на придвижване сред източноевропейските селски населения, по едно време, в което западноевропейските селяни вече са отхвърляли остатъците от старото средновековно крепостничество. Когато бившата номадска военна класа е обърнала вниманието си навътре, тя е запазила оръжията и мобилността си, и си е останала значителна местна сила, особено във времена на кризи. Когато централната власт е била слаба, тези „юначни мъже“ са били идеално пригодни да използват слабостта на центъра и да насърчават непокорството по перифериите на балканските провинции. Вътрешните проблеми на късните местни режими могат да бъдат разглеждани именно в тази светлина. Според Макнийл, следователно, характерната политическа култура на Балканите се е появила доста късно в балканската история и е била логично следствие от налагането на една степна култура върху географските характеристики на този район. Източна Европа на Макнийл е далеч по-малко подобна на западна Европа от онази на Халецки.

Теории за икономическата изостаналост

Най-новите изследвания на уникалните аспекти на балканската и източноевропейска история се възползват от по-добрите икономически данни, за да обяснят „изостаналостта“ на Балканите. Тук са налице ожесточени дебати относно времето и причините за изостаналостта на източна Европа и Балканите.

Учените дискутират четири периода и предлагат специфични обяснения за изостаналостта във връзка с всеки от тях. Тези периоди са: 1) деветнадесети век, по времето на западния империализъм; 2) вековете на упадъка на Османската система; 3) времето на първоначалните османски завоевания; 4) пред-османските средни векове.

Изоставане през деветнадесети век

Онези учени, които смятат, че балканската история се отклонява от западноевропейската сравнително късно, през деветнадесети век, обикновено обясняват изоставането по-скоро чрез „външни“, отколкото чрез „вътрешни“ фактори. По тази причина западните институции, също както и балканските, играят своя собствена роля при обяснението.

Според едно от гледищата, не е особено полезно да се дискутира „изостаналостта“ на Балканите сама по себе си, защото икономическите обстоятелства тук напомнят за обстоятелствата в по-голямата част от модерния свят. По-добре е да се описват Балканите (и подобните на тях региони) като „нормални“, и да се счита индустриализирания Запад за изключение. Според този начин на мислене, ключът към сравнително големите различия между стандартите на живот по тези места и западна Европа лежат извън Балканите и той може да бъде по-добре открит в особените обстоятелства, които са довели до индустриалната революция в Англия и по други места.

Сам по себе си този начин на мислене може и да е верен, но той не ни помага да разберем особено много за естеството на източна Европа. Може и да е вярно, че селските населения като в Румъния, така и в Централна Америка са станали „зависими“ от западните капиталистически пазари, но това съвсем не означава, че Централна Америка и Румъния си приличат. Нещо повече, селските населения са били „зависими“ както в Румъния, така и в България, но социално-икономическите условия в тези две съседни балкански страни се различават до голяма степен. В Румъния селяните от късния деветнадесети век работят като наемници в големи чифлици, управлявани от отсъстващи собственици, стремящи се към износ на зърнени храни. В България, селяните от късния деветнадесети век притежават миниатюрни ферми и работят само за собственото си издържане. И двете икономики са „зависими“, но стигат до това състояние, следвайки много различни исторически и културни модели. От тази гледна точка изглежда, че е по-добре да се работи с обяснения, изхождащи от детайлите на реалните обстоятелства.

Според едно друго гледище западната намеса, особено империалистическата икономическа и политическа дейност, е отговорна за условията на Балканите (и други места по света). Причината за балканската изостаналост е външна, но въздействието на външната експлоатация върху местните условия е важно. Онези, които приемат това обяснение, обикновено разглеждат многократните политически и военни намеси на европейските велики сили в работите на балканските държави. Късният деветнадесети век дава примери за множество несправедливи търговски споразумения, наложени на по-слабите балкански търговски партньори. Западните правителства и износители се намесват агресивно в балканските пазари в полза на западните производители, така че зараждащите се балкански индустрии са задушени още преди да успеят да стигнат до нива, на които да могат да се конкурират. Западните инвеститори, притежаващи облигации и акции в железопътни компании, са изисквали печалби дори и ако това е означавало, че изграждането и инвестициите ще бъдат извършени по начини, които не са в най-добър интерес на местните населения. Тоталният западен контрол върху държавните съкровищници не е бил нещо непознато в случай, че притежателите на облигации са го изисквали: както турските, така и гръцките държавни бюджети са били в продължение на много години под тоталния контрол на представители на западните банки и инвеститори. Западът не се е свенял и да използва сила, за да постигне целите си: временни инвазии на военни сили са били широко използвани за да се наложат западни изисквания, а когато местните държави са се съпротивявали, от това е могло да последват и войни. Може да се твърди, че всичко това е довело до определена експлоатация на района – една експлоатация, която е насилила балканското икономическо развитие да поеме форми, които са увековечили и осигурили изостаналостта.

Тези видове „външни“ обяснения, винаги фокусирани върху много скорошни събития, се основават на определени мисловни предпоставки. На първо място те предпоставят, че разликите в местните условия имат по-малко значение от външните сили. Колкото и вярно да е, че Гърция и Унгария са имали много различни икономики, важни са не толкова различията между тях, колкото фактът на споделената експлоатация от външни сили. Второ, това гледище предпоставя, че особените обстоятелства на османското управление не са били чак толкова важни. В края на краищата, в късния деветнадесети век Унгария е страна-партньор в Австроунграската монархия, а Гърция, Сърбия и Румъния са буквално независими от османското управление. И все пак всички части от Балканите – османски, независими или други – споделят изостаналостта като своя характеристика.

Упадък под османското управление 

За голямото множество учени обясненията на балканската изостаналост като резултат от развития, случили се през деветнадесети век, пропускат твърде големи части от предишната балканска история. Те твърдят, че специфичните събития и проблеми на деветнадесети век с неизбежност следват от по-ранни развития от османския период – период, в който лошото управление е поставило в ход дисбалансите между западните и източноевропейските икономики. Но колко далеч назад трябва да се гледа, за да се открие истинския, критично важен период?

Множество традиционни обяснения на балканската икономическа и социална изостаналост, включително и онези, предлагани от първата вълна от учени, интересуващи се от възраждането на националните държави на Балканите, са обвинявали Османската империя (и в по-малка степен Хабсбургите) за сравнителната стагнация в района. Причините за бедността и пр. са били обяснявани чрез лошото управление на тези многонационални държави, силно различаващи се от националните държави в западна Европа. В основата на тези аргументи лежи представата, че прогресът и растежът са нещо нормално за всички общества: там, където те липсват, това се дължи на факта, че местните институции блокират нормалния прогрес.

В една опростена форма (отчасти политически виц, отчасти оплакване) този аргумент може да се срещне из много от балканските страни в разговори, които протичат по следния начин:

Някой турист пита, „Защо асансьорът не работи днес (или защо няма мляко, кафе или бензин)?“

На което следва отговор, „петстотин години под турско робство“ (на български, гръцки или сръбски език).

С други думи: през столетията след идването на турците през 1400-те, всичко е отишло по дяволите. За разлика от гледищата, които обясняват изостаналостта чрез западния империализъм, тук е важно да се отбележи, че при този анализ контактът със Запада, както и неговите интервенции, се разглеждат като противоотрова, те не са същинския проблем. Според това гледище причините за упадъка са вътрешни, макар и да са били внесени в района от нашественик.

Историческите свидетелства действително показват, че населението на Балканите е намаляло през периода на османското управление. Налице е била нарастваща тенденция местните управници да злоупотребяват с властта си. Данъците са били прекалено високи, законовата система – продажна или липсваща, а християните са били обект на постоянно преследване. В същото време местните управници не са инвестирали обратно излишъка, който са изстисквали от селяните си, така че икономическото развитие е изостанало и довело да постоянна изостаналост. Селяните, разбира се, не са имали мотивация да полагат усилия за подобряване на селскостопанското производство, тъй като постигнатите излишъци твърде вероятно не биха останали при тях. Там, където в селските райони е имало реална промяна, тя най-често е идвала под формата на „повторно закрепостяване“, с което са се утвърдили зловредни тенденции. Някои от стопаните са се обърнали към животновъдство и не са имали нужда от много работна ръка (селяни), докато растежът на селскостопанския износ (в замяна на индустриални продукти) само е довел до сравнителното провинциализиране на градовете. В случая с хабсбургските части от Балканите, религиозното разграничение между управляващи и управлявани е било слабо или отсъстващо, но малтретирането на селяните от страна на земевладелците е водело до същия резултат. И в двете общества скованата ценностна система е довела до страх от промени и е поставила прекалено много пречки по пътя на новаторите.

Османската и Хабсбургска империя са били обект на силни критики от страна на различни западноевропейски изследователи преди и малко след Първата световна война. В по-ново време обаче е налице тенденция да се разделя османския период на ранен, благополучен, и един по-късен период на упадък, и да се търсят причините за изостаналостта в този по-късен период. Като начало на периода на упадък обикновено се посочва ранния 17 век, като той продължава през 18 и 19 век чак до основаването на модерна Турция през 1923 г. Изследователите на Австроунграската империя също са посветили много усилия на изясняването на въпроса кога всъщност започва нейния упадък.

Обичайното гледище за този период е да се приема определящата роля на външни фактори, особено сравнителното превъзходство на западните икономики, но решаващите събития тук се откриват далеч преди 19 век. Според това гледище, критичният фактор е възходът на сравнително високо развитите градски центрове на Запад около 1700-те години, през периода непосредствено преди и по време на индустриалната революция. Щом само новите високоразвити градове на Запад изпреварват по-старите градски центрове на Изток, предимствата започват да изпадат все повече на страната на западните икономики. Появата на големи градове на Запад е означавала повишено търсене на селскостопански продукти, особено зърнени храни на едро, които са могли да бъдат произвеждани върху големи земевладения и след това изнасяни по море от Балканите към Запада. Резултатът от това е засилен интерес към производство на селскостопанска продукция за износ, от страна на управляващите класи в източна Европа, които реагират чрез повишаване на данъците, изискванията за безплатен труд и други налози, изплащани от селяните. В същото време управляващите класи успяват да ограничат движението на селяните, тъй като липсват градски центрове, които да послужат като алтернативни пазари за техния труд или като убежища от страна на управляващи потисници: оттук и „второто крепостничество“, което в огромна степен усилва експлоатацията на селяните на Изток по същото време, в което събратята им на Запад са в състояние да използват растежа на градовете като лост, чрез който да намалят задълженията си и да увеличат шансовете за по-добра реализация на собствения труд. По такъв начин западното търсене на храни има огромно значение както за богатите на върха, така и за бедните в низините на източноевропейските общества.

Османското завоевание като катастрофа

Другата мисловна школа, обясняваща балканския упадък чрез османската култура е дори още по-критична. Според това гледище, катастрофите на Османския период са започнали още от първия момент на турското завоевание. Тук няма място за разграничение между добри и лоши периоди в османския контрол. Завоеванието е изличило важни политически институции и е разрушило нормалните начини на заселване, селски живот и икономическа дейност.

Според този възглед самата същност на турската система е назадничава дори и по времената, когато Османската империя е функционирала най-добре. Ключово за този анализ е разбирането, че мюсюлманската управляваща класа е била неспособна да насърчава развитието на науката, индустрията и новите идеи. Османската феодална система, особено системата на доживотно отдаване на владението върху земи се разглежда като фундаментално дефектна: тук се отхвърля идеята, че в началото си системата е била разумна и едва по-късно е престанала да функционира, поради множеството злоупотреби. Добре е тук да се представят някои от най-съществените черти на тази система, за да може да се разбере дебата около упадъка й.

Османският феодализъм се основава на идеята, че цялата земя принадлежи на султана, който е земен представител на Бога. От своя страна султанът предоставя за временно ползване определени парцели земя на подчинените му институции и индивиди. В частност, османската кавалерия се е състояла от въоръжени конници (наречени тимариоти или спахии), които се издържат благодарение на производството от земни участъци (тимари или спахилъци), в замяна на военна служба по време на война. Докато централната власт е била силна, феодалните господари са били принудени да третират селяните си добре, защото тяхното (на селяните) благосъстояние е важно за султана като краен притежател на всичко, и е било възможно, в случай че злоупотребяват с властта си, те (господарите) да загубят правото на собственост върху отдадената им земя.

Но в случаите, когато централната власт е била слаба, тези местни феодални фигури са се възползвали от обстоятелствата, за да изстискат допълнителни приходи от селяните си, да избегнат задълженията си към централната власт и да направят земевладенията си постоянни. Чрез различни легални средства тимарите и спахилъците са могли да бъдат превърнати в чифлици – змемевладения, намиращи се в постоянно притежание на собственика си, които по-късно могат да бъдат наследени от потомците му. Когато владението на земята получи този нов статус на чифлик, централното управление губи влиянието, приходите и способността си да защищава селяните. На местно ниво, селяните, живеещи в някой чифлик, престават да се грижат добре за земята или да се опитват да внасят подобрения. Според първоначалната феодална система те са имали известни гаранции, че ще могат да задържат за себе си част от плодовете на труда си, но те се оказват изгубени когато земевладелците осигуряват пълно владение върху земите си.

По-новите изследвания на проблемите на османското общество обръщат голямо внимание върху процеса на създаване на чифлици. Причините за тяхната поява са и причини за упадъка като цяло. От една страна, така наречената „революция на цените“ от периода след 1550-те години води до сериозна инфлация, която прави фиксирания приход от един тимар прекалено нисък, за да може да се живее от него: феодалните земевладелци изведнъж установяват, че трябва да злоупотребяват всячески със системата на земевладение, за да могат изобщо да оцелеят. По същото време, появата на по-модерни оръжия, която води до възход на въоръжената с мускети пехота, прави спахийската кавалерия по-малко важна за централните власти, които губят интереса към запазването на старата феодална система, използвана за набиране на тези войски.

В същото време източна Европа споделя общата „криза“ на късната средновековна Европа. Прекомерната населеност на множество селски райони, в съчетание с влошаващия се климат и изтощаването на периферните земи, води до глад и повишена податливост на болести. В много части от Европа селското население навлиза в дълъг период на упадък и намаляване. В такъв смисъл намаляването на балканското население не е нито необичайно, нито пък е признак за някакво особено лошо управление от страна на османската администрация. В сравнение със Запада обаче тук то води до много различни резултати. На Запад упадъкът на селските региони е съпровождан от нарастване на сравнителната власт на градовете. Селският упадък води също и до по-силни централни управления и отслабване на местните владетели. Това са важни стъпки по пътя към индустриализацията и изграждането на национални държави.

На Балканите обаче не се появява някакъв нов и здравословен градско-селски баланс. Периферните земи са изоставени и превърнати в пасища (нещо, което е в интерес на новопристигналите турски скотовъдци, мигриращи откъм Анадола към вътрешните части на Османската империя). Вместо да продават продуктите си на местните градове, балканските собственици изнасят вълна и по-късно зърно на Запад. За този трафик балканските градове не са от значение. Откъснати от търговията и източниците на капитал, градовете по-късно не могат да се конкурират като индустриални центрове, когато са изправени пред по-евтините, по-добри стоки, идещи от Запада.

В един момент учените са смятали, че чифлиците са били доминиращата форма на земевладение в османските Балкани. Сега вече се смята, че земевладелците са използвали само около 10% от обработваемата земя, за да произвеждат селскостопанска продукция за износ: за да бъде изгодна, такава земя е трябвало да бъде както продуктивна, така и достатъчно близо до пристанища. На други места балканската обработваема земя остава в ръцете на дребни селяни, които обаче също се оказват пречка за развитието, тъй като им липсват ресурсите и мотивацията за търсене на подобрения, в резултат на което те работят основно за собственото си изхранване.

Назадничавост още по времето преди османците

Остава си обаче и още една, четвърта възможна перспектива: учени като Джон Лампе търсят причините за изостаналостта още по-назад в балканската история, преди османците или хабсбургите да са дошли тук. Защитниците на това гледище посочват факта, че районът се е характеризирал със слаба гъстота на населението (в сравнение с останалите части от Европа) още по времето на ранното средновековие. Ниската гъстота на населението от своя страна води до по-голяма роля на пастирското селско стопанство в местната икономика, което пък в по-късни времена води до слабост на градовете и неспособност за конкуренция със западноевропейската градска индустрия.

Специфичните процеси и следствия от географската слабост са следните.

Първо, обработваемата земя в югоизточна Европа е с по-слаби почви, по-малко валежи и е разделена на по-малки части поради планини и други неизползваеми части от ландшафта. Второ, „граничният“ статус на региона води до постоянни войни, изяждащи излишъците, които иначе биха могли да бъдат инвестирани в различни подобрения или изграждане на градове. Трето, присъствието на мощни и силни цивилизации в непосредствена близост на юг – назад чак до класическия свят – е довело местните производители до загуба на конкуренцията с производителите от Византийската империя и други центрове.

Доколкото непрекъснатите войни са предизвиквали средновековна икономическа изостаналост, би трябвало да се очаква, че „Pax Ottomanica“ ще доведе до определени подобрения: с края на активните военни действия, възможностите за инвестиции би трябвало да са станали по-големи. Има няколко причини, поради които това не се случва.

Първо, османското завоевание разстройва градския живот за много дълго време и принуждава множество селяни да изоставят селското производство и да се заемат с отглеждане на стада в планините.

Второ, търговията с чужбина се прекратява в продължение на дълги периоди на война между Турция и Венеция, както и други.

Трето, вътрешната търговия си остава затруднена от географски бариери като планини и слаб достъп до пристанищни центрове. По такъв начин търговията си остава предимно локална.

Четвърто, докато системата на тимарите води до стабилни данъци и собственост, други аспекти на османския закон и администрация изкуствено задържат селската производителност. Например, държавата принуждава селяните да продават зърно на ниски цени, за да могат да се издържат бедняците в Истанбул и други градове, и да се намалят разходите по изхранването на армиите. Упадъкът на тимарите в полза на чифлиците и други форми на нелегално притежаване на земя също увеличават бремето на селяните.

Този анализ завършва със същите заключения за сравнителната слабост на балканската икономика когато на сцената излиза западната градска индустрия. Тук обаче обяснението се търси по-скоро в естествената среда, отколкото в управлението на неспособни водачи. Това е една доста песимистична перспектива, която следователно е по-малко атрактивна за политически цели. Тя подкопава позицията на местните власти, които биха желали да обясняват настоящите проблеми чрез специфични чужди или класови врагове. Освен това, едно такова гледище предпоставя по-труден път към бъдеща модернизация, защото обяснява местните икономически и социални проблеми чрез географски реалности, а не чрез исторически или политически грешки, които биха могли да бъдат поправени.

Такива са някои от обясненията за характеристиките, които правят източна Европа и особено Балканите, различни от останалите части на Европа. Това е район с уникална и трудна физическа география. Като гранична земя той е преживявал множество политически прекъсвания. Наследството на границата означава и по-голямо етническо разнообразие и напрежение, които от своя страна са попречили на създаването на национални държави както това се е получило в други части на Европа. Районът има свои собствени култури и своя специална история: балканската култура и история не са просто забележки под линия или изключения в сравнение с историята на Запада.

Източник

Стивън Сауърдс е заместник-директор, отговарящ за сбирките в библиотеките на Мичиганския държавен университет.

Pin It

Прочетете още...

Болестта като път

Златко Енев 10 Фев, 2010 Hits: 34040
Една телевизионна дискусия, която – така…