Американците отново се оказват във война за своята история – каква е тя, кой я притежава, как трябва да се тълкува и преподава. През април Министерството на образованието призова за подновяване на акцента в класните стаи върху „непоносимите човешки жертви на системния расизъм“ и „последиците от робството“. В отговор лидерът на републиканското малцинство в Сената Мич Макконъл излезе с официално писмо, в което настояваше за повече „патриотизъм“ в историята и нарече плана на демократите „разединяваща глупост“. Подобно на всички големи въпроси на националната памет, последната война за историята трябва да се разиграе в политиката, независимо дали това ни харесва или не. И това е особено вярно днес, докато още куцаме по бойните полета от ерата на Тръмп, когато фактите бяха почти обезсмислени.
Историческите войни следват определени модели. Темите, които се намират в основата им, обикновено имат гигантско значение за големи части от обществото. Споровете бързо навлизат в учебните програми, като се промъкват в училищните съвети и щатските законодателни органи с все по-нарастващи залози. След това бойците от двете страни използват екзистенциална реторика, като всички страни обявяват капитулацията за неприемлива. Избират се политически отбори, а медиите едновременно подхранват и се възползват от спора. Всевъзможни авторитети, идещи както от академичните среди, така и от библиотеките или музеите, се опитват да се борят за [собствените версии на] актуалните изследвания и интерпретации. Политиката на знанието и емоционалната привързаност към страната заплашват да пометат почти всичко пред себе си. Накрая някой обявява победа, независимо дали се създава или премахва някакъв паметник, отменя се или закрива изложба, или се пише книга за триумфа на историческата ангажираност. „Добрата“ история може да бъде както резултат, така и жертва на тези войни.
Някои от тези битки не свършват никога. (Пример за това е издръжливостта на т. нар. идеология на „изгубената кауза“, според която Югът се е борил не за запазване на робството, а за суверенитета си). Но по-широкият проблем е, че в сферата на публичната история няма установен закон. Трябва ли тази дисциплина да формира ефективни граждани? Трябва ли тя да бъде източник на патриотизъм? Трябва ли да се развива чрез анализи и аргументи или да бъде изкуство, което ни вълнува емоционално? Трябва ли да се стреми да разбере цялото общество или да се задоволи с разкриването на безбройните му части? Отговорът на всички тези въпроси е по същество „да“. Но именно тук започват старите и новите войни за историята. Наричаме ги войни, защото са важни; нациите са се издигали и са падали благодарение на успеха на своите истории. Две скорошни исторически войни предлагат поучителни истории. Едната от тях дойде в средата на 1990-те години, когато в медиите се разгоря дебат около националните стандарти по история. Стандартите бяха колосален проект: по същество това беше първият опит на страната да създаде национално признат набор от критерии за това как трябва да се преподава история. Първоначално финансиран от администрацията на Джордж Буш, проектът отне около три години и два милиона долара, като в него участваха всички заинтересовани страни, включително родители, учители, училищни администратори, специалисти по учебни програми, библиотекари, образователни организации и професионални историци. И все пак, когато Стандартите бяха публикувани през 1994 г., усилията на голям брой хора бяха сведени просто до поредната форма на ожесточена политическа борба. По време на този дебат много историци за първи път излязоха открито в публичното пространство и много от нас никога повече не го напуснаха.
Като цяло историците не успяха да се противопоставят на атаката на десницата срещу Стандартите, които един автор от консервативен мозъчен тръст оприличи на пропаганда, „разработена в съветите на болшевишката и нацистката партия и успешно прилагана върху младежта на Третия райх и Съветската империя“. Лин Чейни, по онова време сътрудничка на Американския институт за предприемачество, охули Стандартите в Wall Street Journal като „политически коректни“ и пълни с „политизирана история“. (Няколко години по-рано, в качеството си на председателка на Националната фондация за хуманитарни науки, Чейни беше отпуснала петстотин двадесет и пет хиляди долара за подпомагане на проекта). Радиоводещият Ръш Лимбо обвини историците, че изобразяват Америка като „изначално зла“, и заяви, че Стандартите трябва да бъдат „хвърлени в канализацията на мултикултурализма“. Медиите се нахвърлиха върху Чейни, за да я накарат да дебатира с известни историци като Джойс Апълби, Ерик Фонер и Гари Б. Наш, който е един от водещите автори на Стандартите. Критиците често се оплакваха, че в Стандартите твърде често се споменава Хариет Табман[1], докато личности като Джордж Вашингтон са недостатъчно често споменавани.
Ако тези критици бяха прочели внимателно Стандартите, те сигурно щяха да знаят, че предложенията са само насоки и са напълно доброволни за училищните администрации. Но Сенатът, поддавайки се на злостни публикации и конспиративни теории за „заговори на либерални академични историци“, гласува за отхвърляне на проекта, твърдейки, че той не показва достатъчно уважение към американските патриотични идеали. Дебатът ни остави важно наследство. Както Неш и неговите съавтори пишат в книгата „Историята пред съда“ от 1997 г., посветена на спора, учебните програми често са просто „артефакти“ на своето време и задължително са уязвими за „преобладаващите политически нагласи“ и „конкуриращите се версии на колективната памет“. Народите имат история и някой трябва да я пише и преподава, но Стандартите си остават предупреждение за всички, които биха се опитали отново.
Подобни напрежения положиха и основата за спора около Музея на авиацията и космонавтиката „Смитсониън“, където през 1993 г. беше планирана изложба, посветена на хвърлянето на атомната бомба. Изложбата беше от особено значение за американската военна общност. Както пишат Едуард Линентал и Том Енгелхардт в „Исторически войни: ‚Заливът Енола‘ и други битки за американското минало“, залогът е бил не по-малък от това „как главното постижение на американската въздушна мощ – безспорно единственият случай, в който стратегическа бомбардировка, а не армейска инвазия или военноморска блокада, триумфално завършва голяма война – ще бъде представено в най-популярния музей в света“. Този въпрос се усложнява от задължението на историците и музея да представят собствена интерпретация на единственото в света използване на ядрено оръжие срещу цивилно население. През петдесетте години, изминали от бомбардировките в Хирошима и Нагасаки, решението на президента Труман да използва бомбата е претърпяло няколко преосмисляния, основани на нови доказателства, представени както от учени, така и от някои генерали от Втората световна война.
За Мартин Харуит, директор на Смитсониън, предизвикателството беше трудно: Как Съединените щати, които спечелиха войната на два фронта срещу фашизма, да съчетаят триумфа с наследството от масовото унищожение? Асоциацията на военновъздушните сили, заедно с няколко групи от ветерани и конгресмени, смятаха, че музеят трябва да постави акцента върху огромните американски жертви в Тихоокеанската война, от битката при Мидуей до Гуадалканал. Този „патриотичен“ подход настояваше да се обърне внимание на екипажа на самолета „Заливът Енола“, който е хвърлил бомбата. Харуит, заедно с група съветници, прекара няколко месеца в писане и пренаписване на сценария на изложбата, като се стремеше да успокои и двете страни. Още в началото се появи информация, че изложбата ще представя смъртта и страданията на японското цивилно население, включително и ужаса от радиацията.
Асоциацията на военновъздушните сили и нейните съюзници не приеха това. Музеят продължи да променя плановете си, надявайки се да задоволи исканията на ветераните, които настояваха, че това е тяхната история и тя не бива да бъде „отвличана“ от либерални историци. В края на краищата всякакви сложности и нюанси загинаха сред развалините на медийната буря. Както писа Линентал, двата противоположни гласа – „възпоменателният“ и „историческият“ – никога не могат да бъдат примирени. Историците, подложени на натиск – сред тях и Харуит – започнаха да се оттеглят от проекта, а видни сенатори и конгресмени се присъединиха към позицията на военните. Американската десница, при всичките си оплаквания срещу либерални пристрастия, по правило печели по-голямата част от тези битки.
Що се отнася до изложбата, тя в крайна сметка се оказа доста оскъдна. В нея беше показан фюзелажът на „Енола Гей“, отбелязана беше паметта на екипажа и беше отдадена почит на механиците и техниците, които са ремонтирали машините на самолета. Не беше представена по-широка история на решението за хвърляне на бомбата, нито пък бяха обсъдени дългосрочните последици от това решение. Когато посетих изложбата малко след откриването ѝ, през 1995 г., седнах в преддверието и написах няколко пощенски картички, разгневен от факта, че по-пълният контекст на такова събитие не може да бъде разказан в демократична страна като Съединените щати. В този случай паметта се беше оказала по-силна от историята.
Днес, когато си позволяваме отново да изпаднем в спорове относно интерпретативната и патриотичната история, трябва да знаем, че сме го правили и преди. Подобно на медицинската практика, историята се преразглежда от поколение на поколение, водена от нови доказателства, нови въпроси и настоящи императиви. Когато сенатор Том Котън нарича Проекта „1619“ (поддържаната от списание „Таймс“ инициатива за преосмисляне на цялата американска история около нишката на робството), форма на „антиамериканско гниене“, ние трябва да осъдим както невежеството, така и политиката му. Но лицемерието не е просто морално състояние, то е и стратегия.
Историята е политика, осъществявана с други средства и ние, които се грижим за нея, трябва сами да водим тази война по-добре и по-стратегически. Няма да спечелим много, ако постоянно натякваме на обществеността, че тя трябва да разбира цялата американска история като опит за „преформулиране“ на робството и расизма. Трябва да преподаваме историята на робството и расизма всеки ден, но не чрез повтаряне на тезата за „бялата вина“ или като натрапваме идеята за „привилегиите на белите“ пред хората от работническата класа, които всъщност не разполагат с почти никакви привилегии. Вместо това трябва да разказваме по-прецизни истории – такива, които не подхранват десните конспиратори с войнствен език, който те само чакат, за да могат да го завладеят и инжектират обратно, като отрова в политическото тяло. Републиканците в цялата страна, които искат да забранят преподаването на робството, заслужават цялото осъждане, на което сме способни. Но моралното мрънкане няма да е достатъчно. Историците трябва да пишат и да говорят на възможно най-ясен език, в проза, която могат да четат и нашите баби. Нуждаем се от история, която може да ни накара да маршируваме, но и да ни накара да се ужасим от това колко много има да учим. Робството, като личен опит и национално изпитание, е разтърсваща човешка трагедия и като всички големи трагедии то ни оставя пречистени от познанието, а не затворени само в греха или изкуплението.
В новата си книга „Последната надежда: Америка в криза и обновление“ писателят Джордж Пакър улавя много точно нашата дилема. „Америка не е нито земя на свободните и дом на смелите, нито бастион на бялото превъзходство“, пише той. „Или по-скоро тя е смесица от двете, както и от много други неща… Нито „Грешната Америка“, нито „Изключителната Америка“, нито Проектът „1619“, нито Докладът „1776“ разказват история, в която ми се иска да участвам. Първите пораждат отчаяние, а вторите – самодоволство. И двете страни представят статични разкази, които не оставят място за човешката активност, не вдъхват любов към подобряването на страната, не дават мотив за започване на работа.“ Можем да спорим дали Пакър подценява подхода на Проекта 1619, или дали отчита огромното ниво на умишлено невежество в доклада на Комисията по 1776 – собственият опит на Доналд Тръмп за включване в дебатите около „патриотичната“ история. Но колкото и невъзможна да изглежда политиката на историята, истинската демокрация не само търпи постоянни нови интерпретации на миналото си, но и процъфтява благодарение на тях.
[1] Хариет Тъбман (родена като Араминта Рос, ок. март 1822 г.[1] - 10 март 1913 г.) е американска аболиционистка и политическа активистка. Родена в робство, Тъбман избягва и впоследствие извършва 13 мисии за спасяване на около 70 поробени хора, като използва мрежата от активисти срещу робството и убежища, известна като „Подземната железница“. По време на Гражданската война в САЩ служи като въоръжена разузнавачка за армията на Съюза [Северните Щати]. В по-късните си години Тъбман е активистка в движението за избирателни права на жените.