Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2023 04 Burges Clockwork

 

По професия съм романист. Мисля, че това е безобидна професия, макар че не навсякъде се смята за почтена. Романистите влагат мръсни думи в устата на героите си, показват ги как блудстват или ходят до тоалетната. Освен това занаят не е точно „полезен“, както е при дърводелеца или сладкаря. Романистът ви помага да прекарвате времето между едно полезно действие и друго; той помага да се запълнят празнините, които се появяват в сериозната тъкан на живота. Той е просто забавление, нещо като клоун. Той наподобява, прави гротескни жестове, става патетичен или комичен, а понякога и двете, изпраща думи, които се въртят във въздуха като цветни топки.

Но употребата му на думите не трябва да се приема твърде сериозно. Президентът на Съединените щати използва думи, същото правят лекарят, автомонтьорът, армейският генерал или философът – и тези думи сякаш са свързани с реалния свят, в който трябва да се събират или да се избягват данъци, да се управляват автомобили, да се лекуват болести, да се мислят велики мисли и да се водят решителни битки. Нито един създател на сюжети или персонажи, колкото и велик да е той, не може да бъде смятан за сериозен мислител – дори Шекспир. Всъщност е трудно да разберем какво наистина мисли писателят-изобретател, тъй като той е скрит зад своите сцени и герои. А когато героите започнат да мислят и да изразяват мислите си, те не са непременно тези на писателя. Макбет мисли едно, а Макдъф – нещо диаметрално противоположно; идеите на краля не са идеите на Хамлет. Дори трагичният драматург си остава клоун, който свири тъжна мелодия на изхабен тромбон. А после трагичното му настроение свършва и той се превръща в шут, който се мята и ходи на ръце. Нищо не трябва да се взема на сериозно.

Понякога обаче се случва и някой обикновен забавляващ се човек като мен да бъде въвлечен против волята си в сферата на „сериозната“ мисъл. Той се оказва принуден да изкаже собственото си мнение по дълбоки въпроси. Поводът за тази принуда може да бъде внезапният обществен интерес към някой от романите му – книга, която е написал, без да обмисли задълбочено значението ѝ. Замислена като нещо, с което да се плати наема, тя внезапно се оказва наситена със значение, за което авторът не е подозирал. Или пък се оказва роман, от който поради неудържимо безпокойство или гняв от нещо, случващо се в реалния свят, писателят – за свой срам – е направил не толкова забавление, както обикновено, а по-скоро проповед, проповедническо или дидактично изказване. Създаването на такива неща всъщност не е работа на писателя. В момента пиша книга, която е много по-различна от всички, които съм писал досега, и поводът да я напиша е не толкова общественият интерес към някой от моите романи, колкото общественият интерес към филм, направен по него.

И романът, и филмът се наричат Портокал с часовников механизъм. За първи път публикувах книгата през 1962 г. и от онази година насам тя има достатъчно читатели и от двете страни на Атлантическия океан, за да се поддържа в печат. Но десет години след като направих последните коректури, заглавието и съдържанието ѝ станаха известни на милиони, а не само на хиляди, благодарение на много близката филмова интерпретация на Стенли Кубрик. Бях призован да обясня истинското значение на книгата и филма във всички обществени медии в Америка, както и в някои от тези в Европа, и обясненията ми бяха приблизително следните.

Първо, заглавието. За първи път чух израза „странно като портокал с часовников механизъм“ в една лондонска кръчма преди Втората световна война. Това е стар жаргонен израз на кокни [лондонският простонароден диалект], който предполага странност или лудост, толкова крайна, че подкопава самата природа, тъй като може ли да има по-странна представа от тази за портокал с часовников механизъм? Образът ми допадна като нещо не само фантастично, но и неясно значимо, сюрреалистично, а и неприлично реално. Насилственият брак между жив организъм и механизъм, нещо живо, растящо, сладко, сочно, и студен мъртъв артефакт – не е ли това понятие от кошмара? Открих значението на този образ за живота на ХХ век, когато през 1961 г. започнах да пиша роман за лечението на младежката престъпност. Бях прочел някъде, че е добра идея да се ликвидира престъпният импулс чрез терапия на отвращението; бях ужасен. Започнах да разработвам последиците от тази идея в кратко художествено произведение. Заглавието „Портокал с часовников механизъм“ просто чакаше да се прикрепи към книгата: това беше единственото възможно име.

Small Ad GF 1

Героят както на книгата, така и на филма е млад бандит на име Алекс. Дадох му това име заради интернационалния му характер (не можеше да има британско или руско момче, което да се казва Чък или Буч), а също и заради ироничния му оттенък. Алекс е комична редукция на Александър Велики, който си проправя път през света и го завладява. Но той се превръща в нещо като собствените си завоевания – нещо импотентно, безсловесно. Бил е закон (lex) за себе си; сега се превръща в същество без lex или lexicon. Скритите каламбури, разбира се, нямат нищо общо с истинското значение на името Александър, което е „защитник на хората“.

В началото на историята Алекс е човешко същество, надарено, може би свръхнадарено, с три характеристики, които смятаме за основни атрибути на човека. Той се радва на артикулирания език и дори изобретява нова негова форма; обича красотата, която намира преди всичко в музиката на Бетховен; агресивен е. Заедно със своите спътници – по-малко хора от него, тъй като не се интересуват много от музика – през нощта той тероризира улиците на голям град. Този град може да бъде навсякъде, но аз си го представих като някаква смесица от родния ми Манчестър, Ленинград и Ню Йорк. Времето може да е всяко, но по същество е сега. Алекс и приятелите му грабят, осакатяват, изнасилват, вандалстват и накрая убиват. Младият антигерой е арестуван и наказан, но наказанието не е достатъчно за държавата. Тъй като лишаването от свобода не възпира престъпленията, Министерството на вътрешните работи или Министерство внутренных дел въвежда вид терапия за постигане на отвращение от насилието, която гарантира, че само за две седмици ще премахне завинаги престъпните му наклонности.

Алекс, в своята невинност, приветства възможността да бъде „излекуван“. Той вярва в неразрушимостта на собственото си либидо, и то до такава степен, че се смята за повече от подходящ за държавните експерти-бихевиористи. Инжектират му вещество, което предизвиква силно гадене, а появата на гаденето умишлено се свързва с принудително гледане на филми за насилие. Скоро той не може да съзерцава насилието, без да се почувства отчайващо зле. Тъй като любовният акт е за него само аспект на агресията, дори гледката на желан сексуален партньор предизвиква непоносимо гадене. Той е принуден да се движи по ръба на наложената „доброта“. Обществото е доволно и очаква хилядолетие без престъпления.

Но хората все пак не са машини и разграничаването на един човешки импулс от друг винаги е трудно. Лечението на Алекс се е състояло в гледане на филми с насилие и предизвикване на гадене. Тези филми са имали като „емоционални усилватели“: саундтрак със симфонична музика. След лечението си поправеният престъпник установява, че вече не може да слуша Бетховен, без да се почувства отчайващо зле. Държавата е стигнала твърде далеч: тя е навлязла в област отвъд обещанието си към гражданина; тя е затворила за жертвата си цял един свят на неморална доброта, визията за райски ред, която великата музика предава. Обезумял от записа на Деветата симфония, Алекс прави опит за самоубийство. Сред либералните елементи на обществото се събуждат шок и състрадание и Алекс се подлага на хипнотерапия, която го връща в предишното му „свободно“ състояние. Ние се разделяме с него, докато той си мечтае за нови и по-сложни модели на агресия. Това е нещо, замислено като щастлив край.

Онова, което се опитах да кажа, е, че е по-добре човек да е лош по собствена воля, отколкото да е добър чрез научно промиване на мозъка. Докато Алекс има право на избор, той избира единствено насилието. Но, както показва любовта му към музиката, има и други области на избор. В британското издание на книгата – въпреки че го няма в американското, нито във филма – има епилог, който показва как Алекс израства, как се отвращава от стария си начин на живот, как мисли за любовта като нещо повече от начин на насилие и дори как вижда себе си като съпруг и баща. Пътят винаги е бил открит, но той най-накрая избира да го поеме. Бил е кисел портокал, а сега се изпълва с нещо като прилична човешка сладост.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Наистина ли свободата на избора е толкова важна? И изобщо, способен ли е човек на това? И отново, има ли терминът „свобода“ някакво вътрешно значение? Това са въпроси, които трябва да задам и да се опитам да отговоря. Засега трябва да отбележа, че бях осмиван и упрекван за това, че изразих опасенията си от силата на съвременната държава – независимо дали става дума за Русия, Китай или за това, което можем да наречем англо-американска държава – да намали свободата на индивида. Литературата вече е предупреждавала за тази сила, в книги като Прекрасният нов свят на Олдъс Хъксли и 1984 на Джордж Оруел, но „разумните“ хора, които не се вълнуват много от творчеството, винаги ни казват, че няма за какво да се тревожим. Всъщност книгата на Б. Ф. Скинър Отвъд свободата и достойнството излезе точно по времето, когато Портокал с часовников механизъм се появи за първи път на екран, готов да демонстрира предимствата на това, което можем да наречем благотворно промиване на мозъци. Нашият свят е в лошо състояние, казва Скинър, с проблемите на войната, замърсяването на околната среда, гражданското насилие, демографския взрив. Човешкото поведение трябва да се промени – това, казва той, е очевидно и малцина не биха се съгласили – и за да го направим, се нуждаем от технология на човешкото поведение. Когато разискваме със себе си, скритото същество, занимаващо се с Бога, душата и крайната реалност, можем да оставим извън сметките вътрешния човек, човека, когото срещаме. Трябва да разглеждаме човека отвън, като се съобразяваме по-специално с това, което кара един елемент от човешкото поведение да премине в друг. Бихевиористичният подход към човека, чийто голям представител е професор Скинър, вижда, че той се подтиква към различни видове действия чрез аверзивни [отблъскващи] и неаверзивни стимули. Страхът от камшика е карал роба да работи; страхът от уволнение все още кара наемния роб да работи. Професор Скинър осъжда именно тези отрицателни стимули за действие; той иска да види повече положителни. Научете едно цирково животно на трикове не чрез жестокост, а чрез доброта. (Скинър вероятно знае това от собствен опит: голяма част от експерименталната му работа е била с животни; някои от постиженията му в областта на обуславянето на животни се доближават до високо професионално цирково ниво). При наличието на подходящи положителни стимули, на които реагираме не рационално, а чрез обусловените си инстинкти, всички ще станем по-добри граждани, подчинени на държавата, която има предвид доброто на общността. Трябва, така гласи аргументът, да не се страхуваме от обуславянето. Трябва да бъдем обусловени, за да спасим околната среда и нацията. Но това трябва да е правилна настройка.

Според аргумента на Скинър именно обуславянето от неправилен вид превръща героя на Портокал с часовников механизъм в бленуван образец на неагресия. Това, че аз самият смятам всякакъв вид обуславяне за неправилно, трябва да се отдаде, предполагам, на силата на религиозната традиция, в която съм възпитан. Аз, така да се каже, съм бил обусловен от нея, но моят разум одобрява убежденията, които усещам чрез самия си инстинкт. Семейството ми произхожда от Ланкашир, онова северно графство, което някога е било крепост на католическата вяра. Протестантската реформация, която превърна Англия в това, което е днес, така и не стигна до Ланкашир, или ако го направи, то го направи леко и разумно, в мирните прониквания на по-толерантните периоди, последвали кървавото налагане на Тюдорите. Протестантството, което процъфтява по времето на Кромуел и ражда нов вид буржоазни търговци, е калвинистко. Предопределението е в основата на доктрината му. Човекът не може да пожелае своето спасение; бъдещото му състояние е предопределено от Бога.

Католицизмът отхвърля доктрината, която изглежда изпраща някои хора произволно на небето, а други – също толкова произволно – в ада. Бъдещата ви дестинация, казва католическото богословие, е във вашите ръце. Нищо не ви пречи да съгрешите, ако желаете да съгрешите; в същото време нищо не ви пречи да се приближите до каналите на божествената благодат, които ще ви осигурят спасението. Фактът, че двете противоположни доктрини – тази за свободната воля и онази за предопределението – могат да съществуват в една и съща религиозна вяра, се нуждае от известно обяснение. На първо място е фактът на Божието всезнание. Ако Бог знае всичко, Той знае дали ще бъда прокълнат, или спасен: моето окончателно пребиваване е, така да се каже, запазено от самото начало на времето. Но ако Бог дава на човека силата на свободния избор, то може да се смята, че Той съзнателно не дава на себе си да разбере какво ще направи човекът с тази сила. Един всезнаещ и всемогъщ Бог, като жест на любов към човека, ограничава както собствената си власт, така и собственото си знание.

В своята автобиография Шон О'Фаолен записва невъзможността да съчетае свободната воля на човека с пълното знание на Бога, която е била разрешена – в някакъв внезапен магически или чудодеен проблясък на прозрение – един ден преди случайно пътуване с такси в Манхатън. О'Фаолин си го обяснява по следния начин: Всяко действие на човека си остава свободно, докато не бъде извършено. Веднъж извършено, то се превръща в нещо, което Бог е пожелал. Двамата с таксиметровия шофьор се опиват от това откритие.

Но калвинистите винаги са разполагали с много тежка артилерия, с чиято помощ да подкрепят кампанията си за предопределението. Към армията на свободната воля те насочват оръдието на грехопадението. Адам падна чрез първородния грях на непослушанието; той предаде на всички свои потомци вината за този грях. Хората са предразположени към грях; те не са свободни същества. Ортодоксалният отговор на това, разбира се, е, че Христос е умрял, за да направи хората свободни, но калвинизмът изглежда неангажиран с този факт. Теокрациите, изградени от калвинистите – градове-държави или цели общности, управлявани от самоизбрани свети мъже – винаги са се характеризирали с един вид мрачен дух на облачно време. Погледнете Масачузетс на Котън Мейтър[1] или Женева на самия Джон Калвин. За тях е било признак на католическа поквара да оставят хората сами да решават съдбите си. Хората са грешни, хората няма да избегнат греха (защо да го правят, след като са предопределени за ада или рая, каквото и да правят?), те трябва да бъдат накарани да бъдат добри. А още повече жените, дъщерите на коварната Ева. Калвинизмът е пълен с отрицателни мотивации.

Целта ми тук не е да преподавам елементарно богословие и със сигурност нямам намерение да разглеждам съвременния свят от ъгъла на наследената вяра. Целта ми е само да покажа, че някои термини, които заимстваме от богословието, имат валидност и в светския подход към нашите проблеми. Като човек, у когото религиозната вяра е разклатена от четиридесет години насам, би било лицемерно, ако проповядвам, че за да спрем войната и да възстановим замърсените реки, трябва да се върнем към Бога. Това, което предлагам, е, че религията и такива светски или антропоцентрични дисциплини като философията, психологията и социологията имат нещо общо, и то е осъзнаването на трайния факт на човешкото нещастие. Изглежда, че някои думи с древен произход – като „добро“, „зло“, „свободна воля“, дори „първороден грях“ – не трябва да бъдат заменени с псевдонаучна терминология само защото произлизат от един богоцентричен подход към човека.

„[Преди] наричахме шахматната дъска бяла, – сега вече я наричаме черна“, казва епископ Блуграм в стихотворението на Робърт Браунинг. С други думи, един оптимистичен възглед за човешкия живот е също толкова валиден, колкото и песимистичният. Но чий живот имаме предвид – този на цялата нация или онзи на незабележимия фрагмент от нея, който всеки от нас нарича „себе си“? Мисля, че съм оптимист по отношение на човека: Мисля, че неговата раса ще оцелее, мисля, че – колкото и бавно или мъчително да е това – той ще реши основните си проблеми, само защото ги осъзнава. Що се отнася до самия мен, то всичко, което мога да кажа, е, че остарявам, зрението ми се замъглява, зъбите ми винаги се нуждаят от усилено поддържане, не мога да ям и пия толкова, колкото някога, все по-често ми е скучно. Не мога да си спомням имена, разумът ми работи бавно, имам спазми на завист към младите и на възмущение от собственото си предстоящо разпадане. Ако имах гореща вяра в личното си оцеляване, тази мрачна старост би могла да бъде значително смекчена. Но съм изгубил тази вяра и едва ли ще я възстановя. Понякога изпитвам желание за незабавно себеунищожение, но желанието да остана жив винаги надделява. Има и утешения – любовта, литературата, музиката, пъстрият живот на южния град, в който прекарвам голяма част от времето си, но те са много непостоянни. Има и една по-голяма и по-трайна утеха – фактът, че съм свободен да пиша каквото искам, че не трябва да следвам часовник, че не е нужно да наричам никого „господине“ и да му отстъпвам от страх. Но тази свобода поражда и собствени затруднения: Чувствам се виновен, ако не работя; сам съм си тиранин. Нещата, които имам сега, ми бяха най-необходими, когато бях млад. Спомням си сентенцията на Гьоте: „Пазете се да не пожелаете нещо на младини, защото ще го получите на зряла възраст“.

Осъзнавам, че съм по-добре от повечето хора, но не смятам, че съм се отказал от мъката и тревогата, които измъчват мъжете и жените, които са роби на живот, който не са избрали, и обитатели на общности, които мразят. Мисля си най-вече за жителите на големите индустриални и търговски градове – Ню Йорк, Лондон, Бомбай, моя Манчестър. „С пот на лицето си ще ядеш хляб“: Книгата Битие го казва най-добре. Поддържането на едно сложно общество зависи все повече от рутинна работа, работа без настроение и творчество. Нещата, които ядем, дрехите, които носим, местата, където живеем, стават все по-стандартизирани, защото стандартизацията е цената, която плащаме за цените, които сме в състояние да платим. Животът на повечето от нас тиктака като будилник на Woolworth's. Ние свикваме с ритъма, наложен ни от нуждата да се издържаме: скоро започваме да харесваме робството си.

Един от лозунгите на свръхдържавата на Джордж Оруел в 1984 е „Свободата е робство“. Това може да се разбира като твърдение, че за много хора бремето да правят собствен избор е непоносимо. Да бъдеш обвързан с необходимостта да вземаш решения сам за себе си, означава да бъдеш роб на собствената си воля. Спомням си как на двадесет и две годишна възраст се присъединих към британската армия. Отначало се възмущавах от дисциплината, от отнемането дори на минимална свобода (като правото да се храниш, когато и каквото решиш, правото да отидеш до тоалетната, когато ти диктуват червата, а не тъпанът). Скоро превръщането в часовников механизъм започна да ме радва, да ме успокоява. Бидейки само един от отряда, изпълняващ заповеди заедно с целия отряд, със забрана да задава въпроси или да оспорва заповеди – след четири години строг академичен живот си бях дал вкусна почивка от необходимостта да избирам през цялото време. След шест години от всичко това вече бях в състояние да съчувствам на цивилния, който е недоволен от това, че взема решения сам – къде да яде, за кого да гласува, какво да облече. По-лесно е да ти кажат: пуши „Хейл“ – деветдесет процента по-малко катран; прочети този роман, седемдесет и пет седмици в списъка на бестселърите; не гледай този филм, той е шики-мики.

Може би има какво да се каже за конформизма в социалния живот, когато в професионалния ни живот има толкова малко място за суров индивидуализъм: болезнено е вечер да си експерт по Спиноза, а през останалата част от деня да си машинен оператор. И нещо в нашата общителна природа ни кара да се съобразяваме. Дори бунтовниците срещу конформизма намират свой собствен конформизъм – например униформата с дълга коса, брада, дънки, мъниста или амулет, неизменният вкус към тревата и протестните песни на китара. Човек трябва да се съобразява с определен модел на работа, за да изхранва себе си и семейството си; той може да намира за приятно, естествено или удобно да се съобразява със социалните си вкусове. Но когато моделите на съобразяване се налагат от държавата, тогава човек има право да се страхува. За съжаление, политическият конформизъм, който води до цветна униформа, знаме, лозунг, намордник на свободата на словото, обикновено действа върху желанието за приспособяване в неполитически области.

Вероятно не сме длъжни да харесваме Бетховен или да мразим Кока-Кола, но поне е възможно да сме длъжни да не вярваме на държавата. Торо пише за задължението за гражданско неподчинение, а Уитман казва: „Съпротивлявай се много, подчинявай се малко“. При тези либерали, а и при много други, неподчинението е нещо добро само по себе си. В малките социални единици – английските енории, швейцарските кантони – машината, която управлява, понякога може да се идентифицира с общността, която е управлявана. Но когато социалната единица стане голяма, превърне се в мегаполис, държава, федерация, машината за управление става отдалечена, безлична, дори нечовешка. Тя взема пари от нас за цели, които не изглежда да одобряваме; третира ни като абстрактна статистика; контролира армия; поддържа полиция, чиято функция не винаги изглежда защитна.

Това, разбира се, е обобщение, което може да се счита за предубедена глупост. Аз лично не вярвам на политици и държавници – много малко писатели и художници вярват в тях – и смятам, че хората влизат в политиката по отрицателната причина, че нямат голям талант за нищо друго, и по положителната причина, че властта винаги е вкусна. Срещу това трябва да се противопостави истината, че правителството създава здравословни закони в защита на обществото и в големия международен свят може да бъде изразител на нашите традиции и стремежи. Но си остава фактът, че през нашия век държавата е отговорна за повечето от кошмарите ни. Никой отделен индивид или свободно сдружение на индивиди не би могъл да постигне репресивните техники на нацистка Германия, масовото унищожение на интензивните бомбардировки или атомната бомба. Военните ведомства могат да мислят за мегасмърти, докато средностатистическият човек може само да си мечтае да убие шефа си. Съвременната държава, независимо дали е тоталитарна или демократична, има твърде много власт и вероятно е правилно да се страхуваме от нея.

Знаменателно е, че кошмарните книги на нашето време не са за нови Дракули и Франкенщайни, а за това, което може да се нарече дистопия – обърната утопия, в която въображаемо мегалитно правителство довежда човешкия живот до изтънчена мизерия. В Това не може да се случи тук – роман, който е любопитно пренебрегван – Синклер Луис представя една Америка, която се превръща във фашистка, а качеството на фашизма е толкова американско, колкото и ябълковия пай. Мъдрият президент, приличащ на Уил Роджърс, използва разпоредбите на конституцията, създадена от джеферсониански оптимисти, за да създаде деспотизъм, който на пръв поглед изглежда като здрав разум за немислещото мнозинство. Смазването на дългокоси интелектуалци и крещящи анархисти винаги се харесва на средния човек, въпреки че в действителност може да означава потискане на либералната мисъл (американската конституция е дело на дългокоси интелектуалци) и ликвидиране на политическото дисидентство. 1984 на Оруел – кошмарно видение, което може би е предотвратило осъществяването на кошмарния факт: никой не очаква истинската 1984 да бъде като тази на Оруел – показва безсрамната любов към властта и жестокостта, които твърде много политически лидери са скрили под цветята на „вдъхновяващата“ реторика. „Вътрешната партия“ в бъдещата Англия на Оруел упражнява контрол над населението чрез фалшифициране на миналото, така че никой да не може да се позове на мъртвата традиция на свободата; чрез очертаване на границите на езика, така че да не могат да се формулират предателски мисли; чрез епистемология на „двойното мислене“, която кара външния свят да изглежда така, както управляващите искат да изглежда; и чрез обикновени изтезания и промиване на мозъци.

Както американската, така и британската визия се обединяват в предположението, че отблъскващите средства на страха и мъченията са неизбежни техники на деспотизма, който се стреми към пълен контрол над индивида. Но още през 1932 г. Олдъс Хъксли демонстрира в своя Прекрасен нов свят, че покорната послушност, която силните държави търсят от своите поданици, е по-лесно постижима чрез техники, които не са отблъскващи. Пренаталното и инфантилното обуславяне прави робите щастливи в тяхното робство, а стабилността се налага не чрез камшици, а чрез научно наложено задоволство. Ето, разбира се, пътят, по който човек може да поеме, ако наистина желае свят, в който няма войни, няма демографски кризи, няма мъки по Достоевски. Техниките за кондициониране са на разположение и може би състоянието на света скоро ще накара човека да се уплаши и да ги приеме. Но, както Хъксли заявява чрез своя герой (нецивилизован дивак, израснал в индиански резерват), щастието всъщност не е онова, което искаме. Почти по дефиниция човекът е неспокойно същество – съзидателно, разрушително, подвластно на възторг и болка. Младият дивак иска това, което смелият нов свят не може да му даде – нещастие – и затова се самоубива.

„Човекът – казва Г. К. Честъртън – е жена“ – той не знае какво иска. Малцина са онези от нас, които не отхвърлят категорично както Оруеловите, така и Хъкслиевите кошмари. В известен смисъл бихме предпочели репресивното общество, пълно с тайна полиция и бодлива тел, пред научно обусловеното, в което да си щастлив означава да постъпваш правилно. Всички ние бихме могли да се съгласим с професор Скинър, че едно добре управлявано, обусловено общество е отлично нещо за една нова раса – порода хора, рационално убедени в необходимостта да бъдат обусловени, стига обуславянето да се основава на награди, а не на наказания. Но ние не сме новата раса и упорито не искаме да бъдем нищо друго освен онова, което сме – същества, които осъзнават своите недостатъци и са решени, повече или по-малко, да направят нещо за тези недостатъци по свой собствен начин. Можем дори да мислим за два вида човешки същества – ние самите, свободните или несъвършените хора, и новите – тоест онези хора, които тепърва ще бъдат създадени (творение на самия човек, а не на природата), които може би ще наречем неоантропи – словосъчетание, което звучи като задушаване. Да кръстим едно същество от новата или Скинъровата епоха нов човек може би е неуместно: великият английски кардинал би се обърнал в гроба си.

Любопитно е (а може би не), че личностите в историята, които най-много почитаме, са онези мъже и жени, които са се борили срещу репресиите и дори са били мъченически убити заради отстояването на правото или доброто. Прометей, Сократ, Исус Христос, сър Томас Мор, Джордано Бруно, Галилей – списъкът е дълъг и историята продължава да го допълва с герои като Кенеди и Мартин Лутър Кинг-младши. Сякаш имаме нужда от нетолерантност, защото не можем без герои. Онова, което великите непримирими личности правят за нас, е да ни напомнят за някои абсолюти, като добро и зло. Именно нацистката окупация на Франция накара Жан-Пол Сартр да формулира нова философия на човека, която звучи като теология, макар и да не е такава. Говорейки за „епохата на убийците“, предсказана от Рембо, Сартр казва (в есето „Какво е литературата?“):

Ние сме научени да приемаме [злото] сериозно. Не е нито наша вина, нито наша заслуга, ако сме живели във време, когато мъченията са били ежедневие. Шатобриан, Орадур, улица Сосаи[2], Дахау и Аушвиц ни показаха, че Злото не е привидност, че познаването на причината за него не го разсейва, че то не се противопоставя на Доброто, както обърканата идея на ясната… Въпреки себе си стигаме до това заключение, което ще се стори шокиращо за възвишените души: Злото не може да бъде изкупено.

Застоялият, уморен, корумпиран период на 1930-те години във Франция представляваше един вид състояние на часовников механизъм, безспирно тиктакане на човешката машина. Когато французите бяха най-малко свободни, по време на окупацията, тогава, по един типично човешки парадокс, те най-сетне бяха свободни да си възвърнат усещането за достойнството на човешката свобода. Имаше Съпротива; имаше окончателна и неотменима свобода да се каже „не“ на злото. Това е право, което не е достъпно в общество, загрижено за укрепване на поведението. Това, че един човек може да е готов да понесе мъчения и смърт в името на един принцип, е вид безумна перверзия, която няма смисъл в лабораторията на бихевиористите.

Всички ние сме склонни да използваме термина „зло“, без да сме готови да го дефинираме. Той не е точно синоним на „лошо“, тъй като не можем да говорим за зъл портокал, освен поетично, или за зло изпълнение на цигулка. И със сигурност не е синоним на „грешно“. Признаваме, че „правилно“ и „грешно“ са термини с променлив референт – с други думи, това, което е правилно в един момент, може да бъде неправилно в друг. В период на война срещу Германия може да е толкова погрешно да се държиш приятелски с германците, че да те разстрелят за това; в период на мир може да е правилно да се държиш приятелски с тях или поне да е въпрос от неутрално значение. Правилно е да се спазват законите, които са в сила в даден момент, и неправилно е умишлено да се пренебрегват. Не можем да приемаме правилното и погрешното много сериозно, тъй като те се променят и колебаят толкова много. Нуждаем се от абсолютни понятия като „добро“ и „зло“. Отношението ни към доброто е любопитно неангажиращо или половинчато; свикнали сме повече да ни казват да не вършим зло, отколкото да ни увещават да вършим добро.

Злото винаги е зло и може да се мисли, че то е по същество разрушително, съзнателно и преднамерено отрицание на органичния живот. Винаги е зло да убиеш друго човешко същество, въпреки че понякога е правилно да го направиш. Вероятно е зло да се убива всеки организъм, дори и биковете и овцете, които са ни необходими за храна. Да бъдеш месоядец не е нито добро, нито зло, поне в западното общество: това е нещо с неутрално значение. Индуизмът е толкова силно убеден в неприкосновеността на живота, че се противопоставя на убийството на каквото и да било – за храна или дори понякога за самозащита. Допустимо е да се използва мрежа против комари, но не и да се размазват насекомите. Виждал съм индуистки работници, които се занимават с големи строителни дейности, извършени с лопата или гребло и предназначени да се грижат за благополучието на пълзящия живот. По въпроса за неприкосновеността на живота Изтокът и Западът се съгласяват по принцип, но в това отношение Западът е по-прагматичен. По силата на един вид метафорично разширение Западът ще отиде по-далеч от Изтока, като счита за зло (а не просто за неправилно) унищожаването на някакъв артефакт, особено ако този артефакт е произведение на изкуството. Произведението на изкуството е по някакъв начин органично и нарязването на картина или разбиването на статуя е не само престъпление срещу собствеността, но и престъпление срещу живота.

Може да се приеме, че принципът на злото е приложим в области на поведение, в които не се цели унищожаване на организъм. Неправилно е да се пробутват наркотици сред децата, но малцина биха отрекли, че това е и зло: нарушава се способността на един организъм за самоопределяне. Убийството е зло. Агресивните действия са зло, макар че сме склонни да откриваме смекчаващи фактори в горещия дух на отмъщението („вид дива справедливост“, казва Франсис Бейкън) или в желанието да предпазим другите от очаквани, макар и невинаги изпълнени, актове на насилие. Всички ние пазим във въображението или спомените си определени образи на злото, в които няма дъх на смекчаване – четирима усмихнати младежи, които измъчват животно, групово изнасилване, хладнокръвен вандализъм. Изглежда, че насилственото обуславяне на едно съзнание, колкото и добро да е социалното намерение, трябва да бъде зло.

 

Източник

 

[1] Котън Мейтър (1663-1728) е пуритански духовник и писател от Нова Англия. Получава образование в Харвардския колеж, а през 1685 г. се присъединява към баща си Инкрейс като свещеник на конгрегационалистката църква Old North Meeting House в Бостън, където продължава да проповядва до края на живота си.

[2] Парижката улица, на която по време на окупацията се помещава централата на Гестапо.

Джон Антъни Бърджес Уилсън, известен като Антъни Бърджес, е британски писател, критик и композитор.


Pin It

Прочетете още...