Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 11 Nadege Ragaru

 

Заключение (откъс)

Историографски спорове

В нашето дирене се кръстосват три историографски дебата: за характера на властта, упражнявана от България върху окупираните територии; за автономията на решенията ѝ спрямо Третия райх; за българската политика по предоставяне на гражданство. Тези въпроси се съсредоточават в един ключов залог: оценката на българските и германските отговорности за депортацията и за изтреблението на евреите от „новите земи“.

Какъв е юридическият статут на окупираните територии? Земи, изцяло под българска юрисдикция, райони под временна военна и гражданска администрация (където все-пак българските закони и бюрокрация преобладават), или пространство, където съществените решения се вземат в крайна сметка от нацистка Германия?[1] До този момент най-пълното юридическо разглеждане на въпроса е предложеното от преподавателката в Софийския университет Здравка Кръстева. Опирайки се на българското право и на правните норми за водене на война (както и използвайки a contrario аргументите, приведени по време на Нюрнбергския трибунал за установяване на отсъствието на суверенитет на усташката Хърватска държава), Кръстева стига до безапелационен извод[2]: през войната България е суверенна държава; подписването на двустранно споразумение с Третия райх за депортиране на евреите от окупираните територии доказва, че германците разглеждат това население като подвластно на българската юрисдикция; накрая, от гледна точка на международното право, натискът на нацистка Германия върху българския ѝ съюзник не представлява „форсмажор“ (авторката разграничава понятията „натиск“ и „принуда“). Остава обаче един съпътстващ въпрос. При отсъствието на международно призната анексия в състояние ли е администрирането де факто да смекчи усещането на българските управляващи елити за автономията им спрямо Райха да вземат решения в тези територии?

Как да се определи характерът на съюза между Третия райх и България, която, въпреки че е член на Тристранния пакт, не изпраща войски на Източния фронт и не обявява война на Съветския съюз? Спомняме си, че в българското публично говорене отношението с Райха в наши дни понякога все още се квалифицира като „фактическа германска окупация“[3]. Каква е степента на подчиненост на българската държава спрямо нейния покровител и могъщ съюзник? Няма съмнение, че България е зависима в икономическо отношение, доколкото над 60% от външнотърговския ѝ стокообмен в края на 30-те години е с Германия.[4] Тя също така дължи на Райха осъществената мечта за „Велика България“, обсебвала националните елити след откъсването де факто от Османската империя през 1878 г., а още по-силно около Балканските войни (1912-1913) и приключилата с Ньойския договор от 1919 г. Първа световна война. Депортирането на евреите от „новите земи“ често е представяно като разменна монета срещу тези териториални придобивки или като компенсаторна мярка заради отказа от военно ангажиране на Изток. Интерпретирано е и като задължителното условие за „спасяването на българските евреи“, като отстъпка, целяща запазването на толкова еврейски животи колкото е позволявало неравностойното съотношение на силите между България и Райха. Само рисково упражнение по контрафактуална история би могло да помогне да си представим това неслучило се бъдеще, т.е. политическите и военните последици от евентуален отказ през 1943 г. на българските власти да организират „вдиганията“.

Веднъж формулирани тези дилеми, остава да се уточни разпределението на отговорностите при фактическите действия. Защитниците на тезата за германски превес съпоставят българските депортации с нацисткия календар на „Окончателното решение“ в Централна и Югоизточна Европа през есента на 1942 и пролетта на 1943 г. Те припомнят, че в разговорите с българските власти от германска страна са включени две ведомства: Главната служба за сигурност на Райха (Reichssicherheitshauptamt, RHSA), и Министерството на външните работи. При подписването на Антикоминтерновския пакт през ноември 1941 г. в Берлин се провеждат разговори между външните министри на Германия и България Й. фон Рибентроп и Иван Попов по инициатива на втория.[5] Те продължават през 1942 г., като пълномощният министър на Райха в София А-Х. Бекерле е връзка между българската страна и референта по еврейските въпроси във външното министерство в Берлин Мартин Лутер. Отвъд някои български колебания, тези преговори с накъсан ритъм отразяват вътрешно-и междуинституционални съперничества при реализацията от Германия на „Окончателното решение“.

В Главната служба за сигурност веригата тръгва от СС-райхсфюрер Хайнрих Химлер, като включва СС-обергрупенфюрер Ернст Калтенбрунер (наследил като началник на службата Райнхард Хайдрих през януари 1943 г.), Адолф Айхман (Referat IV B 4) и СС-хауптщурмфюрер Теодор Данекер, който като представител на Айхман е изпратен в София на 21 януари 1943 г., за да ускори подготовката на депортациите. С него работи СС полицейското аташе към германската легация Адолф Хофман, изпратен в България през март по споразумение между Химлер и фон Рибентроп. Трите имена (Бекерле, Данекер и Хофман) свидетелстват за прякото участие на агенти на Райха и за внимателното проследяване от тяхна страна на предварителната работа по задържанията, центровете за временно интерниране и транспортирането от България, Вардарска Македония и Северна Гърция към лагерите за изтребление в окупирана Полша.


Small Ad GF 1

Тези, които изтъкват, че България е разполагала с осезаема автономия, отбелязват ранното започване на българо-германските разговори в търсене на европейско „решение“, засягащо еднаквото третиране на евреите от различна националност (посочения по-горе разговор между външните министри на двете страни). Подчертават се гласуваният през юни 1942 г. закон за предоставяне на пълномощия на правителството за уреждане на „еврейския и свързаните с него въпроси“, широкият кръг лица и държавни институции, въвлечени в решенията и изпълнението на антиеврейските мерки (Министерският съвет, вътрешно и външно министерство, министерствата на войната, на земеделието и държавните имоти, БДЖ и пр.), както и обстоятелството, че правителствените решения са в крайна сметка поднасяни за одобрение от царя. Освен съществуващата държавна бюрокрация са създадени и специализирани ведомства като КЕВ. Под шапката на Министерството на вътрешните работи комисарството разполага с много широки права, формулира, координира и прилага антиеврейските политики. Член 7 от Наредбата, издадена въз основа на Закона за предоставяне на пълномощията, разпорежда, че „еврейските общини [поставени вече под управление на КЕВ] имат за задача да подготвят изселването на еврейското население“, а член 29 постановява, че „евреите от София подлежат на изселване в провинцията или извън царството“[6]. Тези документи се привеждат като доказателство, че поне част от държавния апарат (най-малкото КЕВ и вътрешното министерство) още в началото на есента на 1942 г. e приел като крайна цел на антиеврейските политики депортирането на евреите от „старите“ и „новите предели“.

Все в рамките на тази историческа интерпретация се припомня ролята на българските полиция, армия и администрация за провеждането на „вдиганията“ в окупираните територии (и за кратко в „старите земи“), управлението на транзитните лагери, охраната на влаковете, преминали през Северна Гърция, България и Македония, прехвърлянето на депортираните в корабите в Лом (заедно с германската полиция) и последвалото ликвидиране на собствеността на изселените евреи. Подчертава се, че арестите, депортациите и експроприирането на имуществото става по силата на постановления на българското правителство, специално приети в началото на март 1943 г. Накрая, историците, които наблягат върху българската автономия при вземане на решенията, отбелязват, че когато през май 1943 г. правителството и цар Борис отказват да приложат новия план за депортации на комисаря Белев (като „се задоволяват“ с експулсирането в провинцията на евреите от София и няколко други града), не е имало никакво германско искане, което да се възприеме като достатъчно настойчив натиск за налагане на депортиране на евреите с българско поданство.

Третият спор, засяга тълкуването на политиките за поданство, е част от дискусията върху механизма, довел до депортациите. Всички подчертават, че отказът да се предостави българско поданство на евреите от окупираните територии ги лишава от държавна протекция. Но как да се обясни този избор? По силата на чл. 4 от обнародваната през юни 1942 г. Наредбата за поданството в новоосвободените земи „всички югославски и гръцки поданици от небългарски произход, които в деня на влизането в сила на тази наредба имат местожителство в новоосвободените земи, стават български поданици […] Тази разпоредба не се отнася до лицата от еврейски произход“[7]. Трябва ли тук да се види юридическа последица от два предходни текста? От една страна, Законът за българското поданство, приет през декември 1940 г.[8], дава възможност за лишаване от поданство при „застрашаващи“ държавата прояви[9] и разпорежда, че всеки изселил се от Царството „губи българско поданство с факта на изселването“ (чл. 15, Глава III). От друга страна, влезлият в сила на 23 януари 1941 г. Закон за защита на нацията[10] забранява да бъдат приемани за български поданици лица от еврейски произход. Или става дума за политически избор, направен през май-юни 1942 г. под влияние на германски натиск?

Следва да се имат предвид и две допълнителни обстоятелства: първото се отнася до датирането; другото – до защитата, която България предоставя на евреите с българско поданство. Някои документи говорят за сътрудничество между българските и германските власти при задържане на евреи, което е значително по-ранно от общоприетото. През ноември 1941 г., когато унищожението на евреите е вече в ход на широка нога в окупираната от нацистите Сърбия, сръбски евреи, потърсили убежище в Македония, са арестувани от българската полиция, предадени на германците и по-късно екзекутирани в Сърбия.[11] Освен това през лятото на 1942 г. България и Германия се споразумяват чрез размяна на вербални ноти за отнемане българското гражданство на евреи, живеещи в Германия и в територии под неин контрол (основно Бохемия и Моравия) с оглед на последващото им депортиране.[12] На 9 юли 1942, доклад на Карл Клингенфус, служител на Министерството на външните работи в Берлин (Referat D III), потвърждава, че България е съгласна към българските евреи, намиращи се на германска територия, да се прилагат всички антиеврейски мерки в Райха, включително „изселване на изток“, и че София няма да иска тяхното евентуално завръщане.[13] Така 140 български евреи, живеещи във Франция, са били лишени от поданство, „вдигнати“ и интернирани в лагера в Дранси, преди да бъдат в голямото си мнозинство изпратени на изтребление.[14] Тази позиция е повторена в писмо на КЕВ до българското външно министерство от 11 юни 1943 г. по повод на запитване през германската легация в София. В отговора е посочено, че „КЕВ не се интересува от положението на лицата от еврейски произход, български поданици, живущи в Германия и в окупираните от нея страни“[15].

Всеки етап от дебата води към един последен, кардинален въпрос: Кой следва да понесе отговорността за събитията от март 1943 г.? И ако трябва да се говори за българска съотговорност в преследването на евреите, включително в тяхното „вдигане“ и депортиране от земите, поверени на българската администрация, дали тя трябва да се търси от съответното правителство, от даден политически режим или от българската държава?

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Макар нашето изследване да възстанови групата от действащи лица, допринесли за установяване на конвертируемост (дори на метонимия) между припомнянията на Холокоста в Европа и на „спасението на българските евреи“, тази асоциация остава нещо забележително. До неотдавна обичайното представяне на Втората световна война в българския публичен дискурс ставаше в два такта: преследването на европейските евреи се разглеждаше в разказ, фокусиран върху Третия райх, Полша и Съветския съюз, оставящ проследяването на събитията в другите европейски страни – включително на Балканите – в периферията; след това идваше разказът за случилото се в България. В прехода между тези два плана („близък“ и „далечен“, за да използваме кинематографската метафора) се извършваше промяна в приписвания смисъл на изворите. Тя не се отнасяше само до развръзката – депортациите в по-голямата част от Европа срещу недепортирането от „старите български предели“. Промяната се разпростираше и върху осветляването на провежданите политики преди „вдиганията“, носещо със себе си съществена историографска последица. Отвъд планирането и осъществяването на депортациите, изучаването на реализацията на различните аспекти от антиеврейските политики в самата България (идентификация на евреите, забрани за упражняване на професии, „побългаряване“ и отнемане на собствеността, политическо, икономическо и социално маргинализиране, пространствено съсредоточаване и вътрешно изтласкване, принудителен труд и пр.) остава един почти девствен терен.[16]

Да говорим за Холокоста, т.е. за нещо друго

Ако има съвършено недвусмислена поука от изследването ни, то тя е, че от края на Втората световна война насам тематиката за Холокоста в България неизменно се свързва с дискутирането на залози, които са в по-малко или повече хлабава връзка с него. Така през 1945 г. разобличаването на антиеврейските деяния служи, за да докаже „фашистките изстъпления“ в страната, за привличане на политически разединената еврейска общност към проекта на Отечествения фронт и за вдъхновяване на революционен устрем. В дипломатически план осъждането на военнопрестъпници, обвинени в антиеврейски престъпления, прави правдоподобен образа на една България, която е оказвала съпротива и дава основание на исканията за великодушие от страна на победителите.

На границата между 50-те и 60-те години връщането към Холокоста в рамките на обсъждането на българо-източногерманска филмова копродукция дава възможност на елити на тези две държави да превърнат миналото в извор за легитимация, от който те черпят (по различен начин) сили за своите настоящи битки. Посредством представянето на еврейските съдби се осмислят едновременно характерът на социалистическата и на националната идентичност, на източноевропейската принадлежност и на вписването ѝ в глобално време, където някои от начините за символизиране на Холокоста прехвърлят преградите между Изтока и Запада. В средата на 60-те години – докато Федерална република Германия поставя отново въпроса за германските отговорности за нацизма – чрез сътрудничество между съдебните системи, западногермански, израелски, български, американски, югославски и съветски еврейски организации и оцелели от Холокоста, се разиграва източноевропейското разобличаване на миналия и на съвременния фашизъм. Успоредно с това арената на съдебните процеси предлага поле, на което открито се сблъскват интерпретациите на евреите и българите, останали в България, с тези на антикомунистическата емиграция и българските евреи, извършили алия в Израел.

През 80-те години споменаването на Холокоста позволява възхвалата на БКП, на нейния лидер Т. Живков и на държава, чийто образ навън е накърнен от подозренията за замесване в опита за убийство на папа Йоан-Павел II през май 1981 г., а по-късно и от блудкавия прием на Горбачовата перестройка. Накрая, през 1990-2020 г. съдбата на евреите се превръща в един от терените, на който се противопоставят политически идентичности и национални корени. В Македония тя става метафора за обреченост на национално непризнаване; преоткриването ѝ в България я прави платформа за оспорване на претенциите на десницата за безукорен прочит на докомунистическите времена, представени като години на модерност и цивилизованост. С разширяването на гамата от субекти, чувстващи се в правото си да изразяват истината за миналото (активисти на паметта, ерудити, „първенци“ и пр.), фактите от Втората световна война стават бойно поле. Както настоящата книга се стреми да докаже, централното място, което заемат антиеврейските гонения в публичните дебати е следствие именно на тези непрестанни преформулирания.

(превод: Румен Аврамов)

Анотация на книгата:

Една държава, съюзник на Третия райх, отказва да депортира своите евреи и с това е изключение в Европа: ето такъв е образът на България от времето на Втората световна война, който преобладава до неотдавна. И в който се пропуска, че от териториите на Югославия и Гърция, окупирани от България между 1941 и 1944 г., почти всички евреи са „вдигнати“ от българските власти, конвоирани към Полша и унищожени.

В тази книга, резултат на обширно изследване на документи и архиви, Надеж Рагару възсъздава произхода на онова, което отдавна се смята за безспорни факти – верни само защото в тях повсеместно се вярва. Тя обяснява:

– защо една-единствена фасета от сложно и противоречиво минало се е превърнала в обект на приоритетен разказ;

– как депортациите – без да бъдат премълчавани – са станали второстепенни в публичните дискурси, в музеите, в историческите книги и произведенията на изкуството, посветени на онзи период;

– как писането за гоненията срещу евреите в България се е оказало заложник на Студената война, а после – на политическите борби и битките за паметта от времето след 1989 г. на Балканите и в света.

Дълбоко оригинално като замисъл, но и като начин на писане, това историческо проучване е образцово размишление върху мълчанията за миналото.

* * *

(Изд. къща КХ – Критика и Хуманизъм, 2022)

Линк към страницата на издателството, откъдето книгата може да се купи с 15% отстъпка:

https://kx-publishing.org/product/%d0%b8-%d0%b1%d1%8a%d0%bb%d0%b3%d0%b0%d1%80%d1%81%d0%ba%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d0%b5%d0%b2%d1%80%d0%b5%d0%b8-%d0%b1%d1%8f%d1%85%d0%b0-%d1%81%d0%bf%d0%b0%d1%81%d0%b5%d0%bd%d0%b8/

 

[1] Спомняме си декларацията на Народното събрание от 8 март 2013 г., която твърди, че за разлика от отстъпената от Румъния през септември 1940 г. Южна Добруджа, югославските и гръцките територии не са под българска юрисдикция през 1941-1944 г. (вж. Четвърта глава, с. 362).

[2] Здравка Кръстева, „Правни аспекти на държавната антиеврейска по­литика…“, цит. изд., 77-192, по-специално 159-169.

[3] На 19 март 2013 г., тогавашният председател на „Шалом“ Максим Бенве­нисти говори за „практическа окупация“ на България от нацистка Герма­ния. Вж.: Дима Коларова, „В Кюстендил почетоха тържествено спасява­нето на българските евреи“, Dariknews.bg, 8 март 2013, https://dariknews.bg/novini/obshtestvo/v-kyustendil-pochetoha-tyrzhestveno-spasqvaneto-na-bylgarskite-evrei-1052126 [последно посетено на 29 юли 2022].

[4] При агрегиране на търговския обмен с Германия и с Австрия този дял достига 41% от износа и 30% от вноса през 1929-1931 г. и съответно 63% и 59% през 1938-1939 г. Вж.: John Lampe, The Bulgarian Economy in the Twentieth Century, London, 1986, Croom Helm, 90.

[5] Вж.: Паметна бележка на Министерството на външните работи в Берлин, № 56/41 от 26 ноември 1941, Yad Vashem, K. 207474/5.

[6] Държавен вестник, бр. 192, 29 август 1942.

[7] Държавен вестник, бр. 24, 10 юни 1942.

[8] Държавен вестник, бр. 288, 20 декември 1940.

[9] На лишаване от поданство подлежат „български поданик живущ в чужбина, който с действията си излага българската държава или поставя в опасност сигурността ѝ…, български поданици от не­български произход, както и натурализираните…, ако с делата си са се показали недостойни или опасни за държавната сигурност и за обществения ред“ (член 21, глава III). Счита се от български произход „всеки, който е роден от баща и майка българи“ (чл. 4).

[10] Държавен вестник, бр. 16, 23 януари 1941.

[11] През октомври 1941 г. българските власти, които са информирани от Гестапо за присъствието на сръбски евреи в Скопие изискват ре­гистрирането им в полицията. 213 от тях, които изпълняват запо­ведта, са задържани на 25 ноември 1941; 47 мъже над 18 години са конвоирани до лагера Београд-Баница в Сърбия и са екзекутирани на 3 декември. Вж.: ЦДА, ф. 2123К, оп. 1, а.е. 22, 286, л. 56-57; Logor Banjica, Logoraši. Knjige zatočenika koncentracionog logora Beograd-Banjica (1941-1944), col. I, Belgrade, 2009, Istorijski arhiv Beograda, 163-166. Авторката благодари на Милан Колянин за предоставения достъп до този източник.

[12] 18 На 4 юли 1942 г. главният секретар на Министерството на външните работи Димитър Шишманов потвърждава, че е получил съгласието на министър-председателя Б. Филов и съобщава на германската стра­на, че „българското правителство няма нищо против преселването [някъде към изток] на евреите, български поданици, намиращи се на германска територия… То би искало да узнае имената им, родното място и сегашното местожителство на евреите, които ще се преселват, тъй като преселването може да има в България гражданско-правни и публично-правни последици.“ Вж. ЦДА, ф. 176К, оп. 8, а.е. 1110, л. 3.

[13] Научен архив на Българската академия на науките (БАН), ф. 111, oп. 1, a.e. 14, л. 9 (превод на български от немски; копие на документ, съхра­няван в Яд Вашем под сигнатура № 207505-207506). В доклада е по­сочено, че „осигуряването на имуществото [на българските евреи] и неговото правилно управление [в България трябва] да се осъществя­ват от вътрешнодържавни органи“.

[14] Цит. в: Serge Klarsfeld, Le Calendrier de la persécution des Juifs en France, 1940-1944, Paris, 1993, Les Fils et filles des déportés juifs de France et The Beate Klarsfeld Foundation, 1126-1127, 1227. Позовавайки се на данните, събрани от Жорж Етлен, интерниран в Дранси и натова­рен от ръководството на лагера да води статистика, С. Кларсфелд пише: „Таблицата не е напълно точна, защото държи сметка не само за ешелоните, заминали на изток, но и за трансфера на задържани­те от Дранси в други лагери“ (1126). Някои жертви са били записа­ни с „неизвестна“, с „предстояща за установяване“ националност или като „апатриди“ (без гражданство), което не позволява да се дадат изчерпателни данни за произхода на депортираните“ (1127). Да отбележим накрая „вдиганията“ на 14 септември 1942 г. от Па­рижка област, които засягат 208 души, в това число 27 деца, и визират по-специално български, югославски, балтийски и холандски евреи (1227). Вж. също: Jens Hoppe, „Juden als Feinde Bulgariens? Zur Politik gegenüber den bulgarischen Juden in der Zwischenkriegszeit“, в: Dittmar Dahlmann, Anke Hilbrenner (съст.), Zwischen großen Erwartungen und bösem Erwachen: Juden, Politik und Antisemitismus in Ost- und Südosteuropa 1918-1945, Paderborn, 2007, Schöningh, 233.

[15] Цит. в: Натан Гринберг, Хитлеристкият натиск за унищожаването на евреите от България, Тел-Авив, 1961, Амал, 32.

[16] Само експроприирането на еврейското имущество е предмет на нова­торско проучване: Румен Аврамов, „Спасение“ и падение…, цит. изд.

 

Надеж Рагару е професорка в елитния Университет за политически науки (Sciences Po, Париж), където преподава история и памет за социализма и за Холокоста в Източна Европа. Била е Invited Scholar в Оксфордския университет и Reid Hall Fellow в Колумбийския университет. Изследва България от близо 30 години. На български през 2011 г. е публикувана и книгата ѝ „Преплетените времена на настоящето: България 20 години след 1989“.

Pin It

Прочетете още...