2. Църквата – в търсене на
националния идеал
На 27 февруари 1870 г. Високата порта издава фермана за учредяване на Българската екзархия, с който, първо, се създава българска църковна област извън диоцеза на Вселенската Патриаршия, но все пак подчинена на нея; второ, легитимира се българска национална идентичност (булгар миллети), различна от християнската като такава (рум-миллети), и, трето, определят се границите на Екзархията, мислени като граници на българския етнос.[1] При това трябва изрично да се подчертае, че тези граници не са твърдо установени, не са неподвижни: в извънредно интересния и спорен десети член на фермана[2] се предвижда възможност за разширение на пределите на Екзархията чрез допитване до населението в т. нар. „спорни“ (или „смесени“) епархии – всичките намиращи се в Македония и Южна Тракия: ако две трети от населението в тези епархии изяви желание да премине към ведомството на Екзархията, ферманът допуска възможността съответната епархия да се отцепи от Патриаршията, като правителството трябва да издаде необходимия берат за български владика.[3] Тук можем едновременно да видим както заложената възможност за „експанзия“ на Екзархията, за увеличение на нейния диоцез, така и повод за постоянни търкания с Цариградската Патриаршия[4]. Тя обаче не приема фермана, окачествявайки го като външно и грубо вмешателство в сферите на нейната компетентност; Патриаршията отстоява гарантираната от редица султани и от традицията автономност[5]. Тази позиция, възпрепятстваща приложението на фермана, както и упоритостта на българската страна, предприела предизвикателството на т. нар. Богоявленска акция (на 6 януари 1872 г. българските владици служат в черквата на Балат без да имат това право, понеже не са поискали и не са получили разрешението на патриарха, т. е. постъпили са „самочинно“), бързо довеждат до изостряне на ситуацията. Разривът е радикален: на 16 септември 1872 г. свиканият в Цариград църковен събор почти единодушно (с изключение на Иерусалимския патриарх Кирил) приема съответното „Определение“, с което низвергва българските владици и обявява новосъздадената Българска православна църква за схизматична[6]. Добре е да се опитаме най-сетне да не отхвърляме този документ ad liminem, а внимателно да прочетем текста му и осмислим неговите далеч отиващи последици. Тук не това е наш предмет, но все пак по повод на „Определението“ трябва да отбележим, че когато мислим миналото си, крайно време е да се научим да разграничаваме и да не смесваме различни равнища в едно и също събитие, факт, исторически жест, да не говорим за историческо движение или пък цяла епоха; нашето историческо съзнание до ден днешен е безнадеждно синкретично, в което по неподражаем начин са омесени народност и църква, политика и литература, идеали и балканска дребнавост... Научното изследване предпоставя честност на намеренията и критичност към собствените основания при осветлението на предмета; ясно е, че няма основание за „научно“ възпроизвеждане на илюзиите на националното историческо съзнание, а напротив – то трябва да бъде научно просветнато и „изобличено“. Първата стъпка към това би могло да бъде напомнянето за едно изискване на школската логика: определено нещо трябва да се мисли в съответствие със закона за тъждеството, като самото то, а не като нещо друго, т. е. в дадения случай църквата трябва да се мисли като църква, а не като метафора на народността.
Точно тук е въпросът, препращащ ни към основното послание на „Определението“ на Цариградския събор от септември 1872 г. Какво е това послание?
Основният патос на „Определението“ е срещу проникването на национализма в Църквата; никак не е чудно, че Съборът намира „национализма според евангелското учение не като чужд, но като напълно войнствено противоположен“[7]. Предмет на осъждане е „филетизма, тоест националистическите дискриминации и националните раздори, съперничества и разногласия в Христовата църква“, а като негови „пророци“ са видени духовните водачи на българите, изброени поименно в документа, които „се осмелиха да вмъкнат в здравия живот на Църквата някаква нова прослава на филетизма и като презряха божествените и свещени канони с безпрецедентното си нарушение, с наглост препоръчваха националистически църковен събор“[8]. Ясно, актът на отлъчването първо е произнесен за водачите на българското движение: „тези, които приемат този национализъм и се осмеляват да издигнат нови националистически олтари, в съгласие със свещените канони, ги обявяваме за чужди на единната, свята, апостолска и съборна църква и следователно схизматици“; същият акт е произнесен и над техните последователи: „всички, които влизат в общение с тях, мислят като тях и им съдействуват, както и тези, които приемат за канонични техните безблагодатни благословии и свещенодействия, както духовници, така и миряни и ги обявяваме за схизматици и чужди на православната христова църква“.[9]
Ако се застане на строго църковна гледна точка, т. е. се превъзмогнат „естествените“ националистически пориви и страсти, то не може да не се признае справедливостта и каноничността на това определение. Факт е: национализмът на XIX в. „нахлува“ в Църквата тъкмо на българска почва и тъкмо в българско лице национализмът е църковно осъден.
Въпросът, естествено, не е толкова прост и еднозначен, най-малкото поради две причини: първо, самата Цариградска Патриаршия съвсем не може да бъде заподозряна в равнодушие към националистическите внушения от страна на елинизма – тя често бива обвинявана, че е негово оръдие[10], а, второ, църковната борба е същевременно и национално-политическа борба.[11] Сложното преплитане на църковни, политически и чисто национални мотиви и стремежи придава неповторима специфика на „българо-гръцката разпря“: мисленето на църковния въпрос по формулата „църковен по форма, национален по съдържание“ разсича живи връзки, „изравнява“ релефността на пейзажа.
Тук не е мястото да обсъждаме въпроса за схизмата в неговата сложност и в различните му – канонични, исторически, политически и пр. – измерения. Избързвайки, обаче, ще отбележим фаталната роля, която, според нас, изиграва схизмата тъкмо за постигането на „националните идеали“ – нещо, което на пръв поглед изглежда да оправдава радикалното скъсване на българите с Цариградската Патриаршия. И ето защо:
Схизмата създава de facto две – гръцка и българска – православни църкви, йерархии и пр., които никъде не се „пресичат“, не се намират помежду си нито в отношение на субординация, нито в отношение на координация. С други думи, между тях не е възможно нито съвместно действие, нито договор: всяка от тях се движи като че по свой собствен „коридор“, по независима траектория. Разрешаването на кой и да е проблем е възможен само по принципа „кой кого“: във всяка конфликтна ситуация (а всички ситуации са точно такива!) всяка страна настоява на своята гледна точка и разполага с пълния арсенал от средства за нейното прокарване в живота. Независима от Патриаршията, българската Екзархия може свободно да осъществява културната си експанзия, но и обратното – тя не разполага с институционални механизми да противодейства на насрещното движение. Оттук българо-гръцката борба (особено тази в Македония, разбира се) придобива радикален характер – или всичко, или нищо. По същата причина, по която не е възможно съвместно действие на българската църква с Цариградската Патриаршия, е възможно единодействие между Сърбия и Цариград – те споделят, тъй да се каже, едни и същи очевидности, признават една и съща йерархия. Да припомним мимоходом, че постигането на църковна автономия съвсем не се нуждае от схизма: и Сръбската, и Румънската православни църкви получават автокефалия без да късат с Патриаршията!
Недостатъците са продължение на нашите достойнства; предимствата достигат предела си и рязко променят „посоката“ си, победата внезапно се обръща в поражение.
Точно това се случва с „абсолютно независимата“ Българска Екзархия.
Да се върнем към прословутия десети член на фермана, който благоприятства и насърчава, тъй да се каже, експанзията на българската идентичност; благодарение на този член Екзархията се оказва сравнително динамичен национален проект. За да го схванем обаче адекватно, в съответствие със собствената му мяра, трябва да променим оптиката на историческото си зрение. Екзархията по правило се мисли погрешно от историческото ни съзнание само като момент на националноосвободителното движение, като негов легален етап, „снет“ от дейността на революционерите; при това „революционероцентризмът“ на това историческо съзнание (включително и на учените, в чиято „длъжностна характеристика“ влиза критичността към същото това съзнание!) го тласка към „снижаване“ на историческия ръст на Екзархията, а в крайния случай – до дискредитация, забрава и „изтласкване“ на нейните дейци. Екзархията е изключително интересна и самобитна институция и нейното дело не се отменя нито от революционните устреми на 70-те години на XIX век, нито от Освобождението. Учредяването и организацията на Българската Екзархия през последните години преди 1878 г. подготвя „отвътре“ възможността за създаване и организация на българската държава. За тогавашните българи Екзархията е нещо като държава преди държавата – легална и действена институция, която бива разпозната като своя. Екзархията консолидира нацията[12], дава й опора и необходим авторитетен посредник в общуването и с империята, и със „света“. Екзархията – това е „държавата“ на българската идентичност; в това съзираме истинският израз на нейната специфика.
В новата българска история това съвсем не са само метафори. По-сетнешният разрив между Църква и държава прави трудно разбираемо за днешния наблюдател това, че модерната българска държава „прохожда“ не без подкрепящата „десница“ на Църквата и клира; митрополитите са сред „строителите на съвременна България“ тъкмо в качеството им на висши духовници, на архиереи. За жалост българската историческа памет e изтласкала спомена за активното присъствие на църковни дейци в следосвобожденския политически пейзаж. На какво се дължи това присъствие?
Първо, висшият клир (но, разбира се, не само той) е изнесъл на плещите си църковно-народната борба; опитът по устройството на Екзархията е бил само от полза при устройството и на държавата. Второ, владиците олицетворяват духовното единство на нацията и са своеобразни гаранти за това, че то ще прерасне в политическо обединение.[13] Трето, в определения исторически момент те са единствената легитимна българска йерархия; църковните водачи слизат от политическата сцена след формирането и укрепването (с всичките му „остатъчни ефекти“) на самостоятелен български политически елит. Ето защо е повече от разбираемо това, че висшите православни духовници (10 на брой) стоят на първо място сред депутатите по звание в Учредителното събрание.[14]
Но това не е всичко. Духовниците стоят начело на първия български парламент – Екзарх Антим I е председател на Учредителното събрание (а после – и на Първото Велико Народно събрание), подпредседател на временното бюро е Варненския и Преславски митрополит Симеон, а секретари – архимандрит Константин (бъдещ врачански митрополит) и Тодор Икономов (единственото светско лице, но също тясно свързано с църковните кръгове)[15].
Повече от символично е това, че първият български екзарх председателства първите два български парламента, конституирали новата българска държавност. Екзархията не само предшества държавата; тя донякъде я и учредява, „акушира“ я.
Един от важните, ключовите моменти в Учредителното събрание е обсъждането на чл. 38 от Конституцията, посветен на устройството на Църквата в Княжеството и отношението й с Екзархията, намираща се извън пределите на свободната българска държава.[16] Важността на въпроса се състои в това как конституционно да намери израз идеята за духовното (църковното) единство на разпокъсаната политически България, като при това не се нарушат и църковните канони. В Търновската конституция чрез Църквата de facto се мислят две Българии: „външната“, явената България (княжеството, за което се конституира Св. Синод) и „вътрешната“, неявената, „скритата“ България – тази на Екзархията, чието седалище остава Цариград: само институция, намираща се в столицата на империята, може да гарантира духовното единство на останалите извън пределите на свободното Княжество българи[17]. Това обаче може да стане не автоматично, а само ако – в съответствие с прословутия десети член на фермана – бъдат отвоювани „българските“ (т. е. с предимно българско население) епархии в Тракия и Македония. Благодарение на изключителната енергия и настойчивост на Екзарх Йосиф I (1840–1915), на таланта му на дипломат, но и на финансовата и политическа подкрепа на свободна България, желаното духовно обединение става факт: постепенно са издействани берати за македонските и тракийските епархии[18], училищното дело в тях, ръководено от Екзархията и нейния Училищен съвет[19], е в пълен разцвет[20], перспективите за пълно осъществяване на „българската идея“[21] изглеждат повече от реални и достижими в съвсем обозримо бъдеще.
И – всичко рухва отведнъж, само за няколко дни през юни 1913 г. На 26 ноември 1913 г. Екзарх Йосиф I напуска завинаги Цариград и се завръща в София – пребиваването му в столицата на бившата световна империя е вече ненужно и безсмислено.[22] Eкзархията, „обединила българските земи в едно цяло“[23], бива повлечена от водовъртежа на времето, от неотвратимото възмездие на съдбата, предизвикана тъкмо от водачите на „националния идеал – държавното обединение на българите“.[24] Нейното дело е безотговорно и лековато пропиляно от политици и генерали, българските владици са изгонени от Македония, тя се свива до границите на царството.[25]
Защо Екзархията – символ на духовно обединената България и неин незрим образ – се стопява за миг?
Защото е фатално обвързана с „националния идеал“.
Текстът (който е част от по-голяма научна работа със заглавие Социология на българската литература) ще бъде публикуван в списание „Философски алтернативи“ (2008, N 4)
[1] На хода и резултатите от църковната борба е
посветена огромна литература; тук посочваме част от заглавията и изданията,
които смятаме за особено важни и които следваме в нашето изследване: Ников П. Възраждане на българския народ.
Църковно-национални борби и постижения. С.: Наука и изкуство, 1971. 403 с. Жечев Т. Българският Великден или
страстите български. Пловдив: Хр.Г. Данов, 1985. 394 с. Маркова
З. Българската екзархия.
1870–1879. С.: БАН, 1989. 397 с.
[2] Текстът на фермана вж. в кн.: Сбирка от
документи за уредбата и духовните правдини на Българската Екзархия. Цариград,
1909, с. 15-22 (публ. на оригинала и на български превод); също: Църковно-народният
събор 1871 г.: Документален сборник. С., 2001, с. 38–40. За автор на текста на
фермана се смята великият везир Аали паша, който обаче е имал пред себе си
различни проекти (своеобразни „чернови”) на документа. М. Балабанов твърди, че
истинският автор на основната част от текста на фермана, както и на ключовия
пасаж в чл. 10 за допитванията (истилямите) до народа, е Гавраил Кръстевич:
„Съдържанието на фирмана, ако не е негово изцяло съчинение, голяма част, обаче,
от него е съставен по негово внушение, за да не кажа негова диктовка” (Балабанов М. Гавриил Кръстович: Народен
деец, книжовник, съдия, управител. С., 1914, с. 267–268; вж. също: Български
писатели: Живот – Творчество – Идеи. Т. I. С.: Факел, 1929, с. 206).
[3] Маркова З. Цит. съч., с. 30.
[4] М. Арнаудов, който, изглежда, не приема
свидетелството на М. Балабанов (вж. по-горе, бел. 28) пише: „Високата порта
прокарва във фермана (мимо знанието на Кръстовича, който участвува в изработката
му) член 10, според който много епархии е трябвало да доказват чрез плебисцит
волята си да бъдат под Екзархията или под Патриаршията. Такъв плебисцит е
откривал простор за агитации, спорове и оплаквания, които са отговаряли на
турската тактика: divide et impera” (Арнаудов
М. Екзарх Йосиф и българската културна борба след създаването на Екзархията
(1970–1915). Т. I. С., 1940, с. 111).
[5] В официалния отговор на патриарх Григорий по
отношение акта за издаване на фермана се казва: “Патриаршията не може да се
подчини на гражданския ултиматум по въпрос от чисто религиозно естество,
толкова повече, че предписанията на този документ явно противоречат на светите
канони, а също и на правата и преимуществата на Църквата” (Кирил, патриарх Български. Граф Н.П. Игнатиев и българският
църковен въпрос. Изследване и документи. Т. I. С., 1958. с. 317).
[6] Текстът на “Определението” вж. в кн.: Борбите на българите от Варненска и
Преславска епархия за църковна независимост. 1840–1879. Документи и материали.
Варна: Славена, 2002, с. 248–250.
[7] Пак там, с. 249.
[8] Пак там, с. 249, 248.
[9] Пак там, с. 249.
[10] Вселенската Патриаршия се обвързва със
съдбата на гръцкото освободително движение, за което патриарх Григорий V е
обесен на портата на Патриаршията във Фенер през 1821 г.; това, че Патриаршията
е силно свързана с „мегали идея” също едва ли трябва специално да се
аргументира и пр. (вж.: Рансимэн С.
Великая церковь в пленении: История Греческой церкви от падения Константинополя
в 1453 г. до 1821 г. С-Пб., 2006, с. 365–414).
[11] Това бива подчертавано многократно от
българска страна в дебатите, предшестващи схизмата; така например
най-подготвеният канонист и активен полемист от българска страна – Гавраил
Кръстевич – пише през есента на 1871 г., че „българският въпрос” „не е чисто черковен,
но повече народен и политически; защото никак не се касае до постановленията и
каноните черковни, но само до черковното управление на българите, което никак
не закача каноните на вярата” (Цит. по: Арнаудов
М. Екзарх Йосиф и българската културна борба след създаването на Екзархията
(1970–1915). Т. I. С., 1940, с. 98).
[12] Срв.: “Българската екзархия станала
фактически първата международно призната национално-политическа институция,
която способствала във висша степен за консолидиране на българската нация” (Темелски Хр. Ролята на българската
„външна” Екзархия за консолидиране на българската нация. – В: Темелски Хр. Из църковното ни минало.
С., 2001, с. 202).
[13] Срв. речта на К. Стоилов на 24 март 1879 г.: “…Църквата при политически
разделеното ни отечество ще служи за единство между отделните части на народа”;
“…нашето духовенство е водило народа в най-мрачните времена, то ще ни води и
сега по пътя на единството” (Дневници на Учредителното събрание от 1879 г. С.,
2004, с. 218).
[14] Вж.: Списък на депутатите в Търновското учредително събрание // Спомени за
Учредителното събрание от 1879 г. / Съст. Е. Стателова, З. Маркова. С., 1979,
с. 241.
[15] Вж.: Спомени за Учредителното събрание от
1879 г. С., 1979, с. 141. Вж. също: Дневници на Учредителното събрание от 1879
г. / Съст. и коментар В. Методиев. С., 2004, с. 16. Да добавим тук, че Екзарх Антим I и митрополит Симеон Варненско-Преславски (1840–1937)
са единствените духовни лица, които са председателствали българския парламент:
първият – Учредителното и I Велико
Народно събрание (1879), вторият – III Обикновено
народно събрание (1883–1884)
[16] Дневници на Учредителното събрание…, с. 219.
[17] Въпросът за местоположението на катедрата на
Екзарха е дискусионен в първите години непосредствено след Освобождението; сред
различните изказвани предложения (Охрид, Пловдив и др.) Цариград надделява
поради причини от политически и етнокултурен характер. Първо, Екзархът трябва
да има възможността за непосредствени контакти с Правителството (за да може да
изисква прилагането на фермана и издаване на нови берати за български
митрополити) и с дипломатическите мисии на Великите сили (за да може да
осъществява своите „совалки”), а второ, само столицата на империята притежава
необходимия символичен ресурс, за да олицетвори и поддържа идеята за единство
на българския народ „под робство”. Така неочаквано отново се оказва, че
единството на нацията се „гарантира” от империята, а не от националната
държава, която се мисли само като „неразделна част от Българската Църковна
област” (Екзархийский устав, приспособен в Княжеството. С., 1883, с. 1 (чл. 1).
[18] За дейността на Екзархията след
Освобождението вж.: Български екзарх
Йосиф I. Дневник. С., 1992.; Арнаудов
М. Екзарх Йосиф и българската културна борба след създаването на Екзархията
(1970–1915). Т. I. С.: Придворна печатница, 1940. 666 с.; Арнаудов М. Константин Стоилов и Българската екзархия в 1882 г. –
В: Годишник на Университета „Св. Климент Охридски”. Историко-филологически
факултет. T. XXXVII, 11. С.: Университетска печатница, 1941, 24 с. (отд.
отпечтък); Арнаудов М. Към историята
на Българската Екзархия. Документи от 1881 до 1890 година. – В: Годишник на
Университета „Св. Климент Охридски”. Историко-филологически факултет. T. XL.
1943/1944. С.: Университетска печатница, 1944, 24 с. (отд. отпечтък); Арнаудов М. Живот и дейност на Екзарх
Йосиф. С.: Синодално издателство, 1965. 304 с.
[19] За училищната дейност на Екзархията вж.: Лафчиев Ст. Спомени за Българската
Екзархия. 1906–1909 / Изд. е подготвено от Хр. Темелски. С., 1994. 141 с.; 70. Петров П., Темелски Хр. Църква и
църковен живот в Македония. С.: Македонски научен институт, 2003, с. 118–122.
[20] Според М. Арнаудов борбата, която се води от Екзархията и нейните дейци, „с
рядка енергия и с дълбоко чувство на отговорност, е по предимство културна борба” (Арнаудов
М. Екзарх Йосиф и
българската културна борба след създаването на Екзархията (1970–1915). Т. I. С., 1940, с. V).
[21] „Тази идея иска, щото народностните граници
да бъдат и граници на държавата – и в стоте години от Берлинския договор насам тази
цел определяше нашето политическо и културно съзнание, нашата народна и
държавна воля, нашето историческо верую” (Попов
Ст. Българската идея..., с. 177).
[22] Част от нашата историческа
анекдотика е разказът за една знаменателна среща на Екзарха с Монарха: не е
важно дали тя е напълно достоверна, важна е символиката. Казват, че след
завръщането на Екзарх Йосиф I в София цар Фердинанд I отишъл да го навести в Синодалната палата. Екзархът отказал разговор, само заявил на монарха,
стоейки гърбом към него: „Това,
което аз направих за 30 години, Вие унищожихте само за три дни!”
[23] Трайков
В. Идеологически течения и програми в национално-освободителните движения
на Балканите до 1878 година. С., 1978, с. 327.
[24] Попов
Ст. Българската идея..., с. 170.
[25] По време на Първата
световна война Екзархията частично възобновява дейността си в Македония и
Тракия; за това по-подробно вж.: Петров
П., Темелски Хр. Църква и църковен живот в Македония..., с. 131–144.