Досега липсва една убедителна етимология на названието помак.
В разговорната практика битуват неумели народни етимологии, които не издържат научна критика. Предлаганото разглеждане се опира на постиженията на детската лингвистика, фразеологията и стилистиката.
Названието помак е асемантично. Пейоративността му е следствие от първото прозвище за българите мохамедани ахряни наред с прехвърляне в сигнификата на втората съставка от фразеосхемата ахмак – помак в значението на първата. Типологията на явлението е присъща не само· на разговорната практика на българския език, но и на тюркските езици, откъдето названието помак идва в български като външно название.

Още от начало трябва да се отбележи, че се застава пред една трудна за разрешаване задача. В речниците или не се посочва етимология на названието помак, или срещу него стои „неясна етимология“ , а в изследванията се търси първичният етимон, като се облягат на семите „мъка“, „помъчен“, „помамен“, „помятам“ – помятам се, т.е. помъкнал се по чужда вяра и пр. От друга страна, пъстротата на названията за българите мохамедани, възникнали по различни принципи, като ахряни, врангаджии, челеши, рупци, кърджалии, аповци, бабечене, дилсъзи, курмияци, мърваци, потурнаци, скарнаваци, торбеши, улфи, чеченци, чешлии, шопи и др.[1] Преобладаващото название е помак, среща се в цялата говорна територия на българския език, в гръцки и турски. Поради особения статут на населението в миналото, живеещо предимно в планински райони, етнонимът му се свързва с антиномията цивилизация – варварство[2] крайният израз на която е презрителното подмятане на турците към помаците „туркаши“[3]. Широкият обхват от значения, които названието носи, предизвиква множество въпроси от лингвистичен и екстра-лингвистичен характер. Погледнато в исторически план, това население, действително е мъчено многократно, някои са били и помагачи, използвано е като цивилна запасна жандармерия за укротяване на смутове в Османската империя – например в Априлското въстание, истина е, че са се помъкнали“ по вярата на други, но дали това са признаците, залегнали във вътрешната форма на името. Защо тогава е все още с неясна етимология? Сигнификатът на името се е разширил с допълнителни конотации и се схваща пейоративно като вътрешно и външно название. За доказателство може да се посочи фактът, че българите мюсюлмани не обичат да се представят с това название, а християните от тактичност избягват в контакт с тях да употребяват това име.

При опита да се етимологизува названието помак се подминава въпроса за пейоративността му . Защо се възприема и днес обидно? Един социолингвистичен анализ на различни сфери на общуване би разширил тази картина, но въпросът си остава открит. В синхронен план обликът помак е съществително име със свои деривати: помакиня, помаче, помашки и пр., дори със следи в топонимията. Сегашните жаргонни прояви – вторичната номинация за българското население като ацтеки, баски, фесове, узбеки, Долината на дългите гащи или ръкави, чалмалии и др. звучат почти евфеминистично в сравнение с общото название помак. Народната етимология на основата на „помъчен“, „помагач“ и пр., на която се опират и самите българомохамедани, не звучи унизяващо. И въпреки всичко името се схваща като неприлично. Значи, не в предлаганото тълкуване е неговата вътрешна форма. Имена като Долорес, Соледад, Мерседес (на испански – от мъка, самота, милосърдие) са едни от често срещаните в Испания, нашите предпазни лични имена Грозьо, Гроздена, Бедьо, Щърба/о/, Кежа/о/, наред с Трънка, Клинчо, Рогльо, та дори и Гюбрена си битуват сред хората, като в общуването се опира не на признаците от първичната им номинация, а на допълнително изградения сигнификат – личните качества на човек, защото не името прави човека ,а тъкмо обратното.

Морфемният анализ на името помак, условно прието, разбира се, предлага непреодолими мъчнотии: по- м -ак. Кой сериозен дериватолог би приел, че в случая по- е представка, -м- е корен, -ак- е наставка и нулево окончание. Опорни форми от съответно деривационно гнездо липсват, както е например в пад, спад, запад, упадък и пр. Облици с форманта -ак- образуват обширен деривационен клас и носят отсянка на пейоративност, но дали образуванието помак действително принадлежи към тях. Формално наподобява, без да е надеждна основа, защото липсва на практика корен, от който да се изведе първичният етимон. Може да се предполага, че е контрахирана форма или хипокристика по аналогия на случаи като Жозеф-Жозе-Пепе. В този порядък чл. кор. Ив. Леков[4] предлага етимология от потурмак с промяна на -н- в -м- и елизия на – тур- в средата на думата, но не звучи убедително, липсва мотивиращият признак при номинацията. От глагола помъча, обозначаващ еднократно действие, причастието помъчен не означава траен белег. Омонимите мъчен_1,2 – прилагателното мъчен, дошло от съществителното мъка, й мин. стр. причастие от глагола мъча също не дават отговор. Явно названието помак е резултат от други процеси. Споменаването на „помагач“ не изяснява етимологията му, по- скоро е признак на сигнификата на името помак, което поради тази причина се схваща като пейоратив. Разгледаните примери не служат за доказателство на тезата ни, те са опровержение на ширещото се в масовата култура мнение без никаква обосновка. Решение на проблемите трябва да се търси на друго равнище, да се открият онези склонности, които пораждат названието помак.

В изследването си за рупското наречие[5] Ал. Теодоров-Балан споменава, че „имената рупци и рупанлии са придявка за присмех от външни люде“, и по-нататък добавя „ала в днешното си присмешно значение, дето играе наместе своя роля и верската и племенна протива между означаваните от тях цялости, приведените прякори (п.м.-П.В.) взаимно не изглеждат да са годни за техническа употреба“[6]. В последното, може би най-сериозно, изследване за названието ахряни, Момчил Чалъков[7] употребява също като Балан термина прозвище за тях[8] със значение „невежа, нечестивец, безбожник“ и „невежа, който няма понятие нито от вяра, нито от закон“[9]. Думата ахрянин е от арабско-персийски произход с най-общо значение „ последни обърнати в исляма“, чиито първи споменавания датират от XV в. Ахрянин, ахряни е първото прозвище, дадено на помохамеданченото население. Първоначално като прякор, приложен към личното име, после със следи в топонимиката и антропонимиката на тези райони. Става ясно, че османската администрация е целяла да обособи тази рая, натоварена със специални задължения, от християнското население, за да се подържа напрежението. Ето защо в значение ахреян, охреян първоначално заляга „мързеливец, непохватен, груб, тромав човек“ наедно с омонимичната връзка с гръцкото „ ахриос“- нечестив, негоден, неспособен, безполезен човек[10], за да стигне до“най-сетне потурчени хора, които са много шавливи“[11]. Това е първото прозвище, дадено на българите мохамедани, което е външно название, а изтъкваната му пейоративност е маркер за затваряне на общността вътре в-себе си.

Названието помак е по-късно явление от ахрянин. Липсва все още точна датировка за появата му. В конкуренция между двете превес взима името помак, а ахрянин звучи днес архаично. Възниква въпрос : дали от първото прозвище обликът помак носи пейоративността си? Стереотипите на народната етимология с опора на „мъка“, „помъчен , „помагач“ и др. с възникващите на нейна основа етиологични легенди е предмет на други търсения. Тълкуването на названието помак предполага разглеждане в различна от досегашните изследвания посока. Известна е паремията „като съм помак, да не съм ахмак, та да ми продаваш зелени краставици“. Двете имена ахмак и помак са думи близнаци- фразеосхема[12] или етимологична фигура , при която значението на едната допълва или се прехвърля върху другата дума. Подобни прояви се срещат в разговорната практика – пестил-местил, гаванки-маванки, Сульо-Пульо, Ечо-Бечо и др., чийто генезис се открива в детската реч и псевдодетския език[13]. В своето изследване на детския говор проф. Иван Георгов разглежда типологията на едно явление в над сто езика[14], по-късно същите изводи се подкрепят с друга методология от Р. Якобсон и Ч. Фергюсън[15]. Става дума за елементите п, б, т, д, м, н, като инициални плюс вокал по формулата: консонант-вокал, консонант-вокал; за обозначаване на роднински названия , части от тялото, свързани с храненето, или самата храна и процеса на възприемането й в псевдодетския език: папа, мама, нана, няня, тате, мома и пр. По-нататък: думи близнаци, при които втората съставка започва с билабиалните б, п/м- ала-бала, ечо-бечо, охльо-бохльо, ангел-бангел, чанта-манта. Важното в случая е, че втората съставка е асемантична и спада към изобразителните средства в езика т.н. ономатопеи, които нямат собствен сигнификат, тъй като не обозначават клас предмети или обекти. Явлението е познато в много езици, а в угрофинските е един от способите за словообразуване[16].

Етимологичната фигура ахмак-помак вече може да се разглежда от гледна точка на детската лингвистика. Втората й съставка е ономатопея и започва с двуустнената ‚п‘ и няма собствен сигнификат, т.е. поема този на предходната дума. Възниква въпрос, защо има о в първата сричка, а не а. Обяснението е в две посоки- в родопските говори е познато явлението акавизъм[17] – в случая „памацки“ /помашки/. В този случай няма проблеми, ако се приеме като самоназвание. Може би това е послужило за основание на Ст. Райчевски да твърди, че помак е скорошно име и е самоназвание, което после е било прието и от другите[18]. Това твърдение търпи критика, защото едва ли едно самоназвание би се възприело от общността, ако е пейоративно. Другото обяснение е пак фонетично и се подкрепя от примерите аман-заман, шаран-глиган от турски, където не точното възпроизвеждане на фонемния състав е от значение, а спазването наритмо- интонационната схема[19]. Възможна е контаминация на двете склонности и тъй като езикът е обществено явление с присъщите му закономерности със статистико-вероятностен характер и склонност към икономия и идиоматизация, някои от междинните степени на названието помак да не могат да се реконструират. Предполагат се фонетични промени, довели до сегашния облик на названието, но в случая по-важно е облягането на семантичния анализ.

От направения преглед се налага изводът, че името или прозвището помак е асемантично, няма собствено значение. Досегашните опити да се търси етимологията му с методите на сравнително-историческото езикознание не постигат задоволителни резултати. Народните етимологии са в обсега на фолклористиката и етнологията. Предлаганият подход не е защитен от критики, но поставя проблемите за разглеждане от друга гледна точка, която може да се окаже по-надеждна. На първо място обяснение защо названието е пейоративно. От фразеосхемата ахмак-помак е отпаднала първата съставка ахмак, която е от арабско-персийски произход и означава глупав човек, а сигнификатът й се поема от втората съставка. Тук налице е реликт и от по-старото название за българомохамеданите ахряни. Става наслагване на една и съща сема в сигнификата на новообразуванието, дошла по различни пътища. Безспорно е външно название, дадено от турците, и е маркер за принадлежност към една обособена общност. Ето защо името помак се схваща и днес като обидно и се избягва употребата му в престижните сфери на общуване.

Петър Вълков (род. 1951) е български, нека го наречем така, „самобитен талант“. Сменил е множество професии (строител, журналист, асистент по съвременен български език в ЮЗУ „Климент Охридски“, отново строител). Автор е на сборника с разкази „Времето на туиста“ (1990). Всестранно начетен човек, буден и неспокоен дух, търсеща душа…