От една страна, наблюдаваме най-банална носталгия по недалечното минало. Хора си спомнят с умиление за неща, от които навремето не са се възхищавали особено, и както винаги в подобни случаи предно място заемат разказите за по-ниски цени („...струваше стотинки“; „с два лева можеше да си купиш..“). Обикновено се идеализира не режимът изобщо, а отделни негови политики, главно в социалната сфера, много често и неща, нямащи връзка с политическия ред. Тази носталгия не е плод на комунистическо мислене в собствения смисъл на думата, точно напротив – в чистата си форма комунизмът и левите утопии гледат в бъдещето, не се възторгват от миналото и не го взимат за модел. В носталгичните видения самият комунистически режим не се явява като някаква цялост: днес се говори за времето преди 1989 г., но през 80-те години хората разказваха колко по-евтино било всичко 15–20 години по-рано, някои говореха с умиление как „при Червенков намаляваха цените, имаше ред и хората работеха..“, а едно все още активно поколение разказваше с тъга за времето от преди войната. Така, когато се върнем във времето, за което днес се говори с носталгия, заедно с всичко друго намираме и предното поколение носталгици с техните разкази за още по-далечното минало. Много интересно би било носталгията за социализма да се съпостави с носталгиите, които са имали хората по времето на самия социализъм. Изобщо бих се съгласил с мнението, че днешната носталгия не дава особени поводи за тревога, че тя е „просто нормален етап от мисленето" за епохата Тъй като непосредственият повод за настоящата дискусия са последните прояви на соцносталгия и особено отбелязването на 100-годишнината от раждането на Тодор Живков с участието и на колеги историци, бих искал да започна с едно разграничение между носталгията по времето на социализма и т.нар нормализиране на комунистическия режим в историческите изследвания.[1].
Така или иначе носталгията по комунистическото време е нещо преходно – смяната на поколенията води до съответна смяна на обектите на носталгия: днес малцина са останали от онези, които помнеха България „от преди Девети“, и за един дълъг период неизбежно именно реалии от епохата на комунистическия режим ще заемат предно място в хорските носталгии. Но докато носталгията по времето на социализма в собствения смисъл на думата ще изчезне с нашето собствено поколение, без дори да се полагат специални усилия, пред нас отсега стоят въпросите за тенденциозното писане на историята на режима, за отричането или поне омаловажаването на някои от престъпленията му, за политически мотивираното му разкрасяване. Условно наричаме всичко това „нормализиране“ на комунистическия режим. При това обикновено имаме предвид не напълно безкритичното му възхваляване от някои крайни елементи, а по-скоро опитите той да бъде представен в една относително благоприятна светлина чрез претегляне на „плюсовете“ и „минусите“. При подобни случаи, макар по принцип да се осъждат репресиите, някои от тях все пак се оправдават, с възторг се говори за това какво е било „построено“, за „социалните придобивки“, за „достиженията на българската култура“ и т.н. Това е подкрепено с критики към „черно-белия подход“ към миналото, с призиви за „обективност“ и други манипулативни позовавания на иначе хубави принципи.
Особено ефективно е реабилитирането на комунистическия режим на националистическа основа. На първо място той се представя като част от „нашата история“, която не бива да се отрича. Когато става дума за малцинствената политика или за някои проблеми на международното поле, критиките срещу режима се дисквалифицират като „антибългарски кампании“. Показателен е случаят с дългогодишния директор на Института за история към БАН Георги Марков, който независимо от своя антикомунизъм стигна дотам да защитава националистическата политика от късните десетилетия на комунистическия режим.
Отделен въпрос е дали това „нормализиране“ на комунизма е плод на организирана и финансово обезпечена политика, или просто на лични предпочитания и разбирания, в това число и заблуди. Слушал съм сравнително образовани хора, които иначе искрено осъждат политическите убийства и потискането на гражданските свободи при комунистическия режим, да се захласват как при Червенков нямало корупция или колко културна жена била Людмила Живкова и колко много била направила за България. Във всичко това няма злонамереност, но въпреки това е дразнещо, особено когато се превърне в част от преподаването на университетско равнище или навлезе в академичните публикации. Проблематизирането на подобни наивни възторзи е сред основните задачи на всяко критично изследване.
Напълно обяснимо е, че реакциите по отношение на прокомунистическите интерпретации невинаги се ограничават до хладнокръвно излагане на аргументи, а често пъти са емоционални и дори гневни; при това се стига до някои, макар и разбираеми, преувеличения. Но сегашната дискусия основателно носи подзаглавие „двадесет години по-късно“ – отдавна сме минали времето, когато имаше една официална комунистическа историография, а ние се нервирахме от нейните лъжи и недомислия. Днес има една широката палитра от изследвания за онази епоха, писани с интерес към различни проблеми и отстояващи индивидуалните разбирания на своите автори. Много от тези публикации може да се определят като „прокомунистически“ или поне „нормализиращи“, но сред останалите има и една друга група, чийто облик е до голяма степен белязан от амбицията да им се противопоставят. Видимо се оформят две противоположни тенденции, които Румен Аврамов нарече „изработване на вкаменяващи канонични версии“[2]. И понеже повечето от участниците в настоящата дискусия анализират носталгията към социализма и нормализирането на комунистическия режим, аз ще се насоча към отсрещната страна на процеса. По аналогия ще го нарека „ненормализиране на комунизма“.
Оформящата се „канонична“ антикомунистическа версия далеч не се характеризира само с присъствието на емоционални преувеличения и политически лозунги. В действителност в нея са интегрирани само част от тях, но за сметка на това тяхното въздействие е подсилено с утвърдени образи и изпробвани обяснителни модели от описанията на по-далечната ни история. От една страна, това са клишетата за „турското робство“, създадени още преди комунистическата историография, но окончателно доразработени от нея; от друга – описанията на „фашизма“, в случая като чист продукт на комунистическата пропаганда, напълно откъснат от академичните познания за фашисткия феномен. Подобни образи се използват понякога несъзнателно, понякога като търсено сравнение с нещо добре познато, но винаги от желание описанието на комунистическия режим да се направи колкото се може по-въздействащо. В някои случаи това е плод на предварително зададена рамка, но обикновено и преди всичко се дължи на разбиранията, уменията и начина на мислене на самите автори. В резултат на това сериозни изследвания с богата документална основа биват прошарени от познати клишета и обяснителни модели втора употреба, което подбива тяхното качество и убедителност. В популярните версии всичко това се превръща в една черна приказка, която за мнозина носи вътрешно удовлетворение, но няма познавателна стойност.
Тази „ненормализираща“ версия се среща в различни форми – от ясно и последователно формулиране в популярни статии и дискусионни форуми до проявяване в различна степен из научните съчинения. Всъщност макар „учените“ демонстративно да се дистанцират от „журналистическите писания“ и „политическите лозунги“, с академичния си статус някои от тях имат голяма заслуга за размиването на границите между ангажирана публицистика и научни изследвания по разглежданото направление (Пламен Цветков, Георги Фотев и др.). Така или иначе, тези тенденции повече или по-малко отчетливо прозират в работите на ред изследователи, а с някои от тях сме водили разгорещени спорове. Участието на много от тези колеги в настоящата дискусия ми се стори добър повод да проблематизирам с допълнителни аргументи тенденцията за „ненормализиране“ на комунистическия режим. Нека разгледаме поред по-важните примери.
След 1989 г. нови изследвания извадиха на бял свят информация за убийствата без съд и присъда, за монтираните съдебни процеси и лагерите, създадени от комунистическия режим, като в много случаи това се прави с някои преувеличения и сериозна едностранчивост (Диню Шарланов, Христо Троански и др.). Говори се за 18, 25, 30 или 40 хиляди избити само при терора непосредствено след 9 септември, при положение че опитите за поименно разкриване на жертвите достигат до 7 – 8 хиляди души за целия 45-годишен период[3] и няколко хиляди за есента на 1944 г.[4]. Проблемът е, че подобни преувеличения са практика точно на комунистическата историография и това добре може да се види при сравнение на публикации върху „турските зверства“ – в тези от комунистическо време броят на жертвите редовно е много по-голям от онова, до което са достигнали по-ранните проучвания. Оттам насетне комунистическият терор бе описан до голяма степен с познати изразни средства, повечето заети от заварената историография. Комунистическата пропаганда не е намерила по-въздействащ начин за обрисуване на „фашистките зверства“ от сравнения като „както турчин не го е клал“. Практиката на съпоставяне с „турските зверства“ сега се подема вече пък в разказите за самия комунистически режим; така селото, в което има най-много убити непосредствено след 9 септември 1944 г. (50 души), бива определено като „втория Батак“[5]. Колкото до общите оценки „извършеното по установяването на отечественофронтовската власт е сравнимо единствено с кланетата из българските земи от април и май 1876 година“[6]. Всъщност сравними в двата случая са точно преувеличенията. Работи се не само с готови обяснителни модели, но често с буквално едни и същи кръгли числа. Въпреки че при всички случаи специализираните изследвания дават много по-малък брой убити, популярни издания говорят все за „30 хиляди избити“ при Априлското въстание от 1876 г.[7], при Септемврийското въстание от 1923 г.[8], а според една от версиите – и в резултат на комунистическия терор от есента на 1944 г.[9].
Макар по-рядко, срещаме и други знакови фрази. Терминът „робство“ имаше широка употреба в нашата историография, но като по-устойчиво остана само „турското робство“, а по различни причини „византийското“ и „фашисткото робство“ излязоха от обращение. Това може би обяснява и сравнително рядката употреба на термина по отношение на комунистическия период, но все пак така се нарича съответният раздел („България под комунистическо робство“) в „Черната книга на комунизма“[10]. По подобен начин изразът „трета национална катастрофа“ бе популяризиран от комунистическата пропаганда, за да дискредитира политиката на предходния режим през Втората световна война. Впоследствие той бе зает от антикомунистическата публицистика, за да нарича така било провала, било установяването на комунистическия режим[11], а към днешна дата и тази употреба се поразреди, защото „трета национална катастрофа“ някои вече наричат „прехода“ след 1989 г.
По стара традиция „ненормализиращата“ антикомунистическа версия вижда преди всичко насилието дори когато примерите за доброволно приобщаване са много по-впечатляващи. Така за времето на османското владичество като основна тема се наложи масовото насилствено помохамеданчване, въпреки че най-известният източник за него се оказа фалшификат от XIX век, а останалите извори говорят за един постепенен процес на преминаване на населението към исляма. Що се отнася до комунистическия режим, основателно се отдава внимание на хилядите убити през есента на 1944 г., но съвсем недостатъчно на това как 250 хиляди души по същото време са станали членове на комунистическата партията, а още поне толкова – на младежката и организация (РМС); говори се за избиването на „елита на нацията“, но много по-рядко за това как в голямата си част той бързо се пригажда към новия ред.
Българските комунисти са смятани за „най-верния сателит“ на Съветския съюз, който съответно провеждал една напълно „предателска“ политика. Режимът в София наистина остава докрай лоялен на Москва, но това добре е пасвало на собствените му интереси, а и не му е попречило да стигне до една наистина крайна националистическа политика; иначе сравнението с Албания и Румъния показва, че еманципирането от съветския контрол може да доведе до още по-твърда диктатура. Но тук не става дума за анализ, а за поредна проява на вечната тема за предателската същност на нашите (бивши) управници. Тя ни е позната пак от старите комунистически учебници: те доста картинно заклеймяват „българските слуги“ и „лакеи“ на Хитлер, които действали просто като негови „слепи оръдия“. Но не само „фашистите“ – според комунистическата историография българската „буржоазия“ изцяло и поначало е предателска – откъсната от народа, тя винаги е служела на чужди интереси; преди нея точно същото правели „чорбаджиите“. Този трафарет нямаше как да остане неизползван в описанието на самия комунистически режим – „възможно най-антинационалното управление на България“[12].
Българските комунисти се представят и като изключително прости: на власт бил „най-непросветеният и некултурен слой от населението“[13]. Макар и в голямата си част малообразовани, комунистите не били чак „най-непросветеният“ слой от населението и това може да се види от съответни проучвания; а какво означава „некултурен слой“ за съвременните социални науки съвсем не ми е ясно. По-важното е, че особеностите на комунистическия режим, дори и в най-кървавите му измерения, не са директно свързани с образователното равнище на неговите водачи и функционери: Минчо Нейчев, министърът на правосъдието по време на „Народния съд“, е опитен адвокат, завършил право в Швейцария. Но лишените от всякаква култура завоеватели и съответно властници са познат участник в нашата история, и то именно при потъване в епоха на безпрогледен мрак: така популярните исторически съчинения представят „турците“; безпросветно е и гръцкото духовенство от вековете на „двойното робство“. Всичко, което може да бъде приписано на по-ниското културно ниво на страната ни като цяло (в сравнение с централноевропейските комунистически страни), щастливо се оказва характеристика на едно фактически чуждо тяло: преди турците, сега – комунистите.
Въпреки основно русофобския патос на антикомунистическия разказ, в него се появяват и все по-ясно изразени обвинения срещу „Запада“, който именно е сключил сделка със Сталин и му е оставил цяла Източна Европа, а после явно не щял да се намеси в подкрепа на свободолюбивите източноевропейци. Това не е първото подобно провинение на въпросния „Запад“, който, както знаем, преди това ни е оставил без подкрепа срещу османското завоевание, а впоследствие векове наред е стоял безучастен към борбите ни за свобода и всъщност ги е обричал на неуспех, подпомагайки запазването на империята като част от „статуквото“.
Що се отнася до стопанската и социалната история, голямо значение се отдава на изземването на средства от населението, като наред с национализацията (1947), принудителните заеми и обмяната на парите от 1947 и 1952 г., акцентът пада върху държавните доставки, събирани от селското население до колективизацията, и мизерното заплащане през първите години след нея. Всъщност тук отново се връщаме до „тежкото положение на народа“ вследствие на множество непосилни данъци и вземания – любима на комунистическата историография концепция, прилагана наред за всички предходни епохи („феодализма“, „турското робство“, „капитализма“), която обаче явно не е омръзнала, така че и „десни“ историци започват да я използват.
Но немотията не е единствената опасност. Материалното доволство през подобни черни периоди може да се окаже още по-укоримо и се определя като „битовизъм“. Тежка е присъдата на историята над онези наши предци по турско време, които мислели само за „рахатлъка“ си, вместо да се включат в народните борби. По подобен начин днешни изследователи с тъга отбелязват, че от непросветеност населението „принизява и одомашнява спомена за комунизма до популярното, анекдотичното, битовото“, вместо да види на първо място „народния съд" или концлагерите“[14]. Трудно ми е да преценя – ако по наша преценка травматичната памет за едно действително трагично събитие не е достатъчно силна, трябва ли тепърва да опитваме да я създаваме? Със сигурност обаче това би било само поредният в дългата редица от опити да ни карат да „помним“ точно определени престъпления и страдания.
Като важна тема напоследък се наложиха натрупаните външни дългове от комунистическия режим и изпадането му в неплатежоспособност[15]. Няма съмнение, че става дума за негативна тенденция, но дали наистина трябва да я абсолютизираме: към 1989 г. Румъния беше изплатила всичките си външни дългове, но това не правеше режима на Чаушеску по-малко противен, нито икономиката му по-малко „банкрутирала“; без външни дългове беше и Албания; в същото време най-висока задлъжнялост в Източна Европа имаше отишлата доста напред в реформите Унгария. От друга страна, можем да се запитаме защо големите заглавия са все за външния дълг, при положение че специалистите преценяваха като прекомерна и вътрешната задлъжнялост, а двата проблема са взаимно свързани. Явно темата за „фалита“ и „банкрута“ на държавата е много по-атрактивна, което личи и при експлоатирането и в други случаи, а именно потъването в дългове и в крайна сметка фалита на Османската империя през 1875 г. – пореден знак за нейната историческа обреченост точно в навечерието на нашето Освобождение.
Новите изследвания аргументирано показват, че макар комунистическият режим да въвеждал една след друга нови и нови реформени програми, всъщност бил изначално неспособен да се реформира. Това еднакво важи за „десталинизацията“, за опитите за стопански реформи през следващите десетилетия и за „преустройството“ по времето на Горбачов[16]. Тази схема съответства на тезите от класическите изследвания за комунистическата система и икономика, но точно толкова плътно пасва и на разказа на традиционната ни историография за Османската империя с безбройните и реформи, дето все оставали „на хартия“; според официалната историография от преди 1989 г. въпреки многото опити „капитализмът“ също не се поддавал на реформиране и бил исторически осъден да загине.
Освен пряко дадените жертви, в резултат на социалните експерименти на комунистическия режим българският народ понесъл и други щети, довели го до „демографска катастрофа“ – безпрецедентен спад на раждаемостта и обезлюдяване на селата. Всъщност и това не е безпрецедентно - „демографските“ сътресения са една от вечно зелените теми както на патриотарстващите общественици, така и на „професионалните историци“. Проблемът със спада на раждаемостта е, че той е част от глобалния процес на демографски преход и у нас започва още от началото на ХХ век, като особено силно се проявява през междувоенния период. Съответно в някои публикации от комунистическо време това се обяснява с влошаващото се положение на народа при „фашисткия режим“. При това спадът продължи и след 1989 г. и на свой ред някои започнаха да обвиняват „прехода“ и „демокрацията“. Колкото до „обезлюдяването на българското село“, то се представя като следствие преди всичко на политиките на колективизация и индустриализация, провеждани от комунистическия режим[17]. Всъщност през втората половина на ХХ век България изживя своя преход към предимно градско общество и както във всички „догонващи“ страни (не само комунистическите) процесът протече ускорено и затова в някои отношения може би по-болезнено. Но защо за селата, напуснати по собствен избор от жители им в търсене на по-добри условия за живот и работа (в повечето случаи преодолявайки налагани точно от комунистическия режим административни ограничения), се пише, сякаш са били нарочно опустошени? Просто „обезлюдените села“ са много силен образ и в популярната култура, и в нашата историография: навремето Христо Гандев бе сметнал всяко обработвано, но ненаселено място (т.нар. мезри) за обезлюдено село и оттам заключил, че османското завоевание довело до „демографски колапс“.
В днешно време обаче да се говори за „обезлюдяване“, „демографска криза“ и дори „демографска катастрофа“ изглежда недостатъчно и най-сигурният начин да се разкрие престъпният характер на един режим е да му се повдигне обвинение в „геноцид“. Това, разбира се, важи на първо място за „турското робство“: един от нашите преподаватели в университета бе писал в тази връзка, че българският народ бил „жертва на един от най-жестоките „холокости" в европейската летопис“[18], и напоследък за „геноцида над българите в Османската империя“ вече се говори от всички посоки. Но днес други учени настояват, че би било редно „обезглавяването на българския политически и културен елит от комунистите“ да бъде припознавано като „един от най-трагичните геноциди в българската история“[19]. И понеже някои наричат и „прехода“ след 1989 г. „геноцид над българския народ“ или поне над широки слоеве от него („геноцидът над пенсионерите“), трябва да се полагат много усилия да се акцентира именно върху „комунистическия геноцид“ сред всички останали „геноциди“ в толкова трагичната ни история.
Не просто комунизмът е най-черният период от нашата история – българският комунизъм е най-страшният в цяла Източна Европа, а според някои и изобщо. Обобщава се, че у нас са дадени най-много жертви, режимът е бил най-краен в прилагането на съветския опит, най-брутален в провеждането на социалните експерименти, оставил е най-дълбоки поражения. Интересно е, че при по-задълбочени изследвания до подобни изводи се стига след сравнение с централноевропейските комунистически страни, оставяйки настрана Румъния и Албания: „българският случай определено се откроява и разпознава сред останалите. Той е най-завършен и в него общите черти на модела са представени в „най-чист" вид“[20]. Наистина в различни отношения всеки източноевропейски комунистически режим, включително българският, може да изпъкне като краен случай. Въпросът е, че твърде често това се прави с мазохистичното задоволство, че именно нашият комунизъм е бил най-страшният. На привеждането на по-фрапантни примери от другите комунистически режими се гледа с подозрителност просто защото ни отнемат това първенство.
Вече при теоретизациите върху комунистическия режим в последно време „ненормализирането“ му се постига с акцентиране на термина „тоталитарен“, а вместо думата „социализъм“ при всяка възможност се предпочита „комунизъм“ (Ивайло Знеполски). Сякаш по силата на негласно споразумение от отсрещната страна към днешна дата изрично се отхвърля употребата точно на термините „тоталитаризъм“ и „комунизъм“. Това не е терминологичен спор, а маркери, по които се разпознават принадлежащите към двата лагера. Проблемът е, че в развитите историографски школи тоталитарната теория не е отречена – тя е надрасната от новите изследвания. При това положение демонстративното придържане към нея е просто едно безсмислено старостилство.
Силен е и стремежът комунистическият период да бъде представен като „тоталитарен“ до самия край на своето съществуване; за по-разбираемо пред широка аудитория се твърди, че „ Сталинизмът в България е непрекъсваща линия“, а Тодор Живков, който „провеждал сталинската линия... запазва сталинския си манталитет до края“[21]. Предвид институционалната стабилност на комунистическия режим подобни преувеличения едва ли са нужни. Става дума по-скоро за заучения рефлекс осъденият политически режим да се представя като плътна черна линия без колебания. Работейки с несравнимо по-разнороден изходен материал, комунистическата историография дълго време успява да представи 21-годишния период между 1923 и 1944 г. като „фашистки“, преди по-внимателни изследователи да върнат в научната литература цялата му пъстрота.
Другият голям залог около тоталитарната теория е, че тя позволява да се сложи знак за равенство между нацизма и комунизма и това е немалко използвано като аргумент. Все пак в идеалния случай се твърди, че комунизмът е „много по-лош от фашизма“ (Желю Желев). Това допълнително позволява всякакви авторитарни, националистически и фашистки фигури и организации от миналото да бъдат реабилитирани като борци срещу него, да се поочисти обликът на режима от преди 1944 г. и изобщо да се идеализира тази епоха. Всъщност и това вече е изпробвано в обратна посока – версията за фашизма като „най-голямо зло“ е използвана за оправдание на комунистите, които независимо от всички свои грешки са се борили срещу него.
Теоретизирането е свързано и с амбицията да се дадат ясни оценки за характера на режима отвъд старомодния позитивизъм на историческата колегия. Създало се е усещане, че трябва спешно да се надскочи фактографията, да се обясни „българският комунизъм“, да се напише историята на „НРБ от началото до края“ и това да се популяризира. Главната заслуга на подобни съчинения е изясняването на „общата причинно-следствена зависимост“, която не би могла да бъде засегната от критиките на „фактографи“ и „буквояди“[22]. Срещу това едва ли бихме намерили какво да възразим, ако твърде много не напомняше за Тодор Павлов и Владимир Топенчаров, които със замах обясняват общите закономерности на българската история, а на изследователите остава да изнамерят и подредят подходящите факти помежду ясно означените отправни точки и вече формулираните заключения.
От всички клишета за това как нашият комунизъм е бил най-злокачествен има едно, което не се приема с еднозначно задоволство – че сме били най-послушният сателит в Източна Европа. Първоначално липсата на български еквивалент на Унгарското въстание (1956), на Пражката пролет (1968) или на полската Солидарност (1980) водеше до песимистични заключения, че в целия Източен лагер „само ние и румънците“ не сме оказали съпротива срещу комунизма. За това скоро бе намерено оправдание, а именно извънредно големият терор точно в България, който пресякъл из корен и не позволил съпротива – както казва чорбаджи Марко от „Под игото“: „ние се намираме во чрево адово; само да мръднем, и ще ни изколят като овци“. Това обаче не бе достатъчно и следващата стъпка бе да се покаже, че въпреки този терор всъщност такава съпротива е имало. Имало е – просто не сме знаели за нея, защото темата била „табу в официалната историография“.
Всъщност точно официалната историография има голям опит в популяризирането на всякакви „съпротиви“ и много бързо реши, че именно съпротивата срещу комунизма би трябвало да се изтъква, особено пред чуждата публика. Така, когато през 1996 г. излезе интересното и ценно изследване на Владимир Мигев „Колективизацията на българското село (1948 – 1958 г.)“, на следващата година в Bulgarian Historical Review в превод се появи като статия точно онази част от работата, за която явно се е смятало, че би ни представила най-благоприятно пред външния свят: „Съпротивата на българските селяни срещу колективизацията“[23].
Сред различните форми на съпротива напоследък се говори на първо място за горяните. Проучването на това явление понапредна през последните години, но в общественото пространство се говорят неща, които далеч задминават изводите от направените изследвания. Публицисти и активисти един през друг обясняват, че горянството било най-значителната съпротива в цяла Източна Европа. Точно като хайдутите и партизаните, тяхното „движение“ покривало „цялата страна“. Онези, които си дават сметка, че горянството все пак никога не е станало „масово“, слагат акцента върху неговата продължителност: „Най-продължителната въоръжена съпротива срещу комунистическото управление в Източна Европа е на българските горяни, продължила до 1954 г.“[24]. Всъщност случаи на подобна откъслечна съпротива на нелегални през 50-те години има на много места в Източния блок – от Албания до Прибалтика. Изобщо освен разкрасяване на самото горянско движение от централно значение тук са слабото познаване и пренебрегването на всички други прояви на въоръжена съпротива из комунистическите страни. Така именно се стига до извода, че като народ не само най-много сме пострадали от комунизма, но и най-много сме се борили срещу него, дори че първи сме започнали – „още през есента на 1944 г.“. Накратко – сред проявите на съпротива срещу съветския режим в цяла Източна Европа горянството „не само е първата, но е и най-упоритата и най-продължителната“[25].
Към тези заключения се доближават и някои професионални историци, но с помощта на по-софистицирани методи. Навремето комунистическата историография преувеличаваше броя на партизаните, но истински се развихряше при „изчисляването“ на броя на ятаците, тъй като там не е възможно да се направи толкова точна проверка. По подобен начин най-новите изследвания стигат до впечатляващия, но непроверим и, струва ми се, определено нереалистичен извод, че: „при около 7000 официално регистрирани горяни броят на помагачите им е поне 40-50 000 души“[26]. И все пак акцентът се слага не толкова върху „относителната масовост“, колкото върху „изненадващата продължителност на въоръжената съпротива“[27], която, „макар да не тръгва по пътя на открит сблъсък... постига едно разтягане на масовото недоволство във времето, нещо, което значително по-радикалните движения в Полша и Литва например не успяват“[28]. Това е един от многото примери за това как академичните разработки се опират на по-обширен фактически материал, но по някои знакови теми практически повтарят изводите на ангажираната публицистика. В крайна сметка най-новите публикации по обща история отделят повече място на горяните отколкото на „Народния съд“ или „възродителния процес“.[29]
Всъщност това наше „първенство“ в борбата срещу комунистическия режим е изненадващо само като изопачаване на фактите, но не и като историографска конструкция: нека припомним, че ние първи сме се вдигнали и „на въоръжена борба против фашизма“ – решението било взето само два дни след нападението над Съветския съюз, още преди Коминтернът да е разпратил директивите си до европейските комунистически партии. България била и единствената страна от съюзните на Третия райх държави, в която е имало партизанско движение.
В същата посока, но с повече замах върви и твърдението, че „Първите бунтове срещу комунистическо управление зад желязната завеса е на българските селяни от Кулско през 1951 г., предшестващи работническите бунтове в ГДР през 1953 г.“[30]. Като логика то досущ напомня претенциите в популярната румънска историография от времето на Чаушеску, че селското въстание на Хоря, Клошка и Кришан в Трансилвания през 1784 г. предхождало с пет години. Френската революция. Непосредственият пример, разбира се, отново е български и залогът тук несъмнено е националният престиж – в годините на комунистическия режим освен с „първото (при това успешно) антифеодално въстание в света“ (Ивайло, 1277) ние се гордеехме, че в България е избухнало „първото антифашистко въстание“ (септември, 1923). Сега вече знаем, че тогавашният режим не е бил точно „фашистки“, а събитията от септември 1923 г. са били една предварително обречена провокация на Коминтерна, но това не бива да попречи пак да сме първи, този път в бунтовете срещу комунистическото управление.
[...]
[1] Даниела Колева, на кръглата маса, цит. по: Георгиева, Теодора. Комунизмът' 2011. Между присъдата и носталгията. – В: Култура, бр. 39, 18 ноември 2011 г.: Ьйр://-№-№№.кикига. bg/bg/article/view/19033
[2] Изложението ми има няколко пресечни точки с това на Румен Аврамов, публикувано в настоящия сборник. Донякъде става дума за влияние, но наред с това за мен беше важно самото присъствие на неговия разумен глас в тази дискусия. Всъщност именно то ме накара изобщо да се включа в нея. Използвам случая да му благодаря и за някои полезни бележки по моя текст, като, разбира се, отговорността за недостатъците му си остава моя.
[3] Виртуален паметник на жертвите на комунизма в България. Именник: http://www.victimsofcommunism.bg./#/victims/index : ползван на 14.03.2012. Напоследък този списък бе разширен на над 13 хиляди души, но с голям брой повторения на имена и включване на починали от естествена смърт, включително на преклонна възраст след 1989 г.
[4] Зеленгора, Георги. Време за убийства (ръкопис). Институт за изследване на близкото минало, 2010, с. 67 – 70.
[5] Любенова, Надежда. Стряма. Вторият Батак - 1944 г. Пловдив: Макрос, 2009.
[6] Вачков, Даниел. Пътят на комунистическата партия към властта (1939 – 1944). – В: История на Народна република България. Режимът и обществото. И. Знеполски, съст. София: Сиела/ИИБМ, 2009, с. 103.
[7] Генчев, Николай. Българско възраждане. София: ОФ, 1988, с. 401.
[8]http://bg.wikipedia.org/wiki/Септемврийско_въстание: ползван на 14.03.2012.
[9] Горчева, Даниела. Забравената съпротива. – В: LiterNet, 11.05.2007, № 5 (90): http:// litemet.bg/publish19/d_gorcheva/gorianite.htm = Медиапул, 03.10.2006; Стоянов, Лъчезар. Комунистическият режим в България – противници и жертви. – В: Съпротивата срещу комунистическия режим в България (1944 – 1989). Сборник материали от национална научна конференция, НБУ, 23 – 24 март 2011 г. Стоянов, Л., Ж. Лефтеров, ред. София: НБУ, 2012, с. 11: http://ebox.nbu.bg/anti/
[10] Черната книга на комунизма. 2 част. Ред. Ст. Куртоа. София: Прозорец, 2004, с. 293 и сл.
[11] Ангелов, Веселин. Третата национална катастрофа: съветската окупация на България, 1944 – 1947. София: Анико, 2005.
[12] Келбечева, Евелина. Защо липсва българската приказка за комунизма. – В: Дневник, 13.11.2011: http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2011/11/13/1202661_zashto_lipsva_bulgarskata_prikazka_ za_komunizma/
[13] Знеполски, Ивайло. Българският комунизъм. Социокултурни черти и властова траектория. София: Сиела/ИИБМ, 2008, с. 175; цитирано и в: Бояджиева, Пепка. Социалното инженерство. Политики за прием във висшите училища през комунистическия режим в България. София: Сиела/ИИБМ, 2010, с. 270.
[14] Келбечева, Евелина. Защо липсва българската приказка за комунизма. – В: Дневник, 13.11.2011.
[15] Христов, Христо. Тайните фалитите на комунизма. София: Сиела/ИИБМ, 2007; Вачков, Даниел, Мартин Иванов. Българският външен дълг, 1944 – 1989. София: Сиела/ИИБМ, 2008.
[16] Иванов, Мартин. Реформаторство без реформи. Политическата икономия на българския комунизъм, 1963 – 1989 г. София: Сиела/ИИБМ, 2008.
[17] Nikova, Ekaterina. The Withering Away of the Bulgarian Village. – In: Etudes Balkaniques, 2010, 1 – 2, p. 3 – 29.
[18] Димитров, Илчо Българският холокост. – В: Миналото като пролог. София: Булвест 2000, 1993, с. 204.
[19] Келбечева, Евелина. Защо липсва българската приказка за комунизма. – В: Дневник, 13.11.2011.
[20] Бояджиева, Пепка. Социалното инженерство, с. 281; срв. Груев, Михаил. Преорани слогове. Колективизация и социална промяна в Българския северозапад (40-те – 50-те години на ХХ век). София: Сиела/ИИБМ 2009, с. 333.
[21] Знеполски, Ивайло. Живков провеждаше сталинската линия. – В: Е-вестник, 23.02.2012: http://e-vestnik.bg/13986
[22] Груев, Михаил. Явление в познанието за комунизма. – В: Култура, бр. 23, 20.06.2008: http://www.kultura.bg/bg/article/view/14400
[23] Migev, Vladimir. The Bulgarian Peasants' Resistance to Collectivization (1948 – 1958). – In: Bulgarian Historical Review, 1997, № 1, р. 53 – 71,
[24] Христов, Христо. Бъдеще, зависимо от миналото, 24 януари 2011: http://desebg.com/2011-01-06-11-15-07/42-2011-01-24-10-29-49; срв: НРБ от началото до края. Ред. И. Знеполски. София: Сиела/ИИБМ, 2011, с. 174.
[25] Горчева, Даниела. Забравената съпротива. – В: LiterNet, 11.05.2007, № 5 (90): http://liternet.bg/publish19/d_gorcheva/gorianite.htm = Медиапул, 03.10.2006.
[26] Иванов, Мартин. Антикомунистическата въоръжена съпротива в България, 1944 – 1955 г. – обобщение на литературата. – В: Съпротивата срещу комунистическия режим в България, с. 114.
[27] Стоянов, Лъчезар. Комунистическият режим в България – противници и жертви. – В: Съпротивата срещу комунистическия режим в България, с. 25.
[28] Иванов, Мартин. Цит. съч., с. 115.
[29] НРБ от началото до края, с. 169 – 175.
[30] Христов, Христо. Бъдеще, зависимо от миналото.