Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2015 07 Georgi Bozhinov 
Георги Божинов в началото на творческата си „кариера“.
Снимка: личен архив на семейството

 

Завръщането на Калуньо

Alexander Shurbanov

Проф. Александър Шурбанов

 

В историята на българската литература има случаи, когато писателите не са чакали благоволението на критиката, а сами са се откривали един друг и са помагали на най-доброто да влезе в обсега на читателското внимание. Като че ли такова нещо отдавна не беше се случвало. А дълг на талантливия писател е не само да се бори за собственото си утвърждаване, но и за съграждането на общия контекст, на средата, в която работи. Това е жизнено важно и за него като творец, защото му осигурява и вярна координатна система за съизмерване, а и здравословна атмосфера за творчество. Важно е и за израстването на цялата културна общност, към която той принадлежи.

Калуня-каля“ е истинско откритие. Това е несъмнено една от големите български – и не само български – книги на нашето време. Деян Енев, който я обърса от прахта, за да ни я покаже в нейния „чисти блеск“, я сравнява с всепризнати белетристични шедьоври на световни автори като Будзати и Кутси, а и на нашия Димитър Талев. На мен тя ми напомня за Иво Андрич. Има в нея нещо изконно балканско, което черпи своята сила от националното, но го надхвърля и разцъфтява в опияняваща смесица от етноси, вери, езици и обичаи, преливащи едно в друго, за да оформят цял един неподражаемо пъстър и неизтребим свят.

Преди всичко този роман ни пленява с органичния си, богат и изразителен, сякаш неподвластен на времето български език, извиращ от народните говори и прерастващ без всякаква преднамереност и принуда в съвършен художествен инструмент. Колко важно бе за нас това да се случи в годините на всеобща езикова немара и обедняване! Отдавна не бях чел литературна творба с такава наслада. Езикът на тази книга обаче не е самоцел. Той е необходимото средство за извайване на фикционална реалност със завладяваща плътност и пластичност – реалност природна, обществена и интимно-човешка, в която тези съставки се разгръщат в своята взаимобусловеност и неразчленимост.

Може да се каже, че в основата си „Калуня-каля“ е възстановка на цяла епоха от нашата история – освобождаването на дълго потисканите напрежения на едно вековно робство и разгарянето на страстите в периода на борбите на българите за независимост през седемдесетте години на ХIХ век. Авторът възкресява миналото без пълно потапяне в него, но и без хладна естетизираща дистанция. Предишното оживява в своите специфични форми, но не е откъснато от настоящето. Създава се чувство за непрекъснатост на народната съдба. Това се дължи, струва ми се, на умението на Георги Божинов да се извиси над битовизма и да избистри погледа ни за други, далеч по-значителни и дълговечни двигатели на цивилизацията.


Small Ad GF 1

На първо място това е, разбира се, човекът като етически субект. В центъра на романа се откроява фигурата на неговия герой, Калуньо. Като казвам „герой“, имам предвид всички значения на тази станала подозрителна в днешния свят дума. Авторът ни среща с монолитна личност, която няма нищо общо с клишираните антигерои на съвременната литература. Може би за това завръщане към героичното му помага завръщането към миналото, така както то е помагало и на Вазов, и на Йовков. Но извънвремевите очертания на Божиновия герой не го отчуждават, а го приближават до нас, сякаш за да ни се напомни, че романтизмът не е безнадеждно изгубен за модерното съзнание.

Бих уточнил, че авторът на „Калуня-каля“ успява да създаде герой от епически тип – личност цялостна, уравновесена, изпълнена с почти свръхчовешка физическа и духовна сила, личност, чиято природна нравственост я изправя срещу целия варварски свят и я хвърля в титанично единоборство с него. Излязъл от сблъсъка и преплитането на безброй балкански култури, потомъкът на християни и мюсюлмани Калуньо е представител на цялата тази взривоопасна, но и невероятно жизнеспособна смес. Той е необременен от етнически, религиозни и идеологически обвързаности, нестеснен от котерийни пристрастия и предразсъдъци. За него има една-единствена ценност и това е човекът. В името на достойното човешко съществувание той е готов, без да се замисли, да влезе и в устата на смъртта и неведнъж го прави.

Калуньо е епически полубог – като Ахил, като Херкулес, като Самсон, като Йовковия Индже, като Крали Марко. И като всеки полубог той има своя ахилесова пета – не е съвършен, виждаме го многократно, макар и не от зла воля, да съгрешава и греши, и това го сродява с нас, спасява го от отдалечаващата идеализация, позволява на читателя да усети топлината на емпатията. Сложни и тънко индивидуализирани са и останалите характери в романа. В своята съвкупност те спояват един неустоимо убедителен въображаем свят, изпълнен с уроци за сегашното ни съвсем реално битие.

Защото всяка талантлива книга излъчва от самата си сърцевина важни за своите читатели философски внушения. И романът на Георги Божинов прави това без каквато и да е тезисност чрез личността на своя герой и чрез въздействието на тази личност върху обкръжението ѝ. Бих разделил идейната еманация на „Калуня-каля“ на два пласта, еднакво важни за нас и в днешния ден, десетилетия след написването на книгата. Първият от тях е донякъде по-повърхностен и по-видим, но и толкова актуален – той се състои в осъзнаването на парадоксалното противопоставяне и същевременната неотделимост на етноси и вери в една исторически утвърдена общност. Вторият е по- дълбок и общочовешки. Той ни убеждава чрез цялостното развитие на събитията, че борбата с насилие срещу насилието, макар и в името на доброто и справедливостта, води до нови страшни беди за всички. Превръщането на някакъв, дори изключителен човек в бог, който се заема да оправи света, рано или късно разкрива вътрешната несъстоятелност на самата човешка природа, нейната неспособност да се справи със свръхчовешката задача. Тук впрочем е и латентната критика на идеята за героизма, която може да се открие в романа.

Виждаме как наказанието на злото със зло и грабителството с експроприация, което Калуньо налага върху своите земляци, поражда нови, още по-трудно разрешими проблеми, как нови грабители и убийци започват да се скупчват около отмъстителя след неговия успех, за да го превърнат в Пирова победа. Виждаме също как безкритичната вяра в доброто у човека излага добрите на гибелни опасности. Можем да поразсъждаваме над това, дали Георги Божинов – писател, в чиято политическа съвест и гражданска смелост едва ли някой би се усъмнил, – не е създал алегория на цялата най-нова история на България след Втората световна война. Възможно е и така да се тълкува романът. Но такъв прочит, ако се абсолютизира, би го стеснил ненужно и несправедливо. Това, мисля, е книга, която има какво да каже на един много по-широк читателски кръг с най-разнообразен исторически опит във времето на всеобщо разколебаване на традиционния морал. Защото имаме работа не с памфлет, а с дълбоко прочувствана и премислена художествена творба, осветяваща края на българския, балканския, а и европейския ХХ век.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

За писателското майсторство на Георги Божинов може много и с възхищение да се говори. Езиковото богатство на романа беше вече отбелязано. Сюжетната постройка на романа е стабилна, сигурна, но ненатрапчива. Тя никъде не се прорязва припряно през плавното, сякаш неинтересуващо се от нея повествувание, в което, както и в живота, не всяко напрегнато очакване води до драматична перипетия и не всяка надежда задължително се сбъдва. Разказът протича с овладяно спокойствие, но не и без вътрешен нерв. Един пулсиращ ритъм оживява цялото и в съчетание с ярката образност доближава романната проза до високата организираност на поезията.

Ако след всичко казано се съгласим, че „Калуня-каля“ е събитие в съвременната литература (а знам, че не съм единствен, който оценява изключителната ѝ стойност), няма как да не възникне въпросът: на какво се дължи отминаването на тази книга с мълчание при първото ѝ отпечатване през 1988 г.? Вярно е, че властта не гледаше с добро око на Георги Божинов след политическия скандал, който той предизвика с публикацията си в сп. „Септември“ през 1975 г. Но до това време бяха минали повече от десет години и макар Божинов да бе оставен без работа, книгите му се публикуваха. А пък вече се и усещаше, че тоталитарната система неспасяемо се разпада – публичното говорене бе станало далеч по-свободно отпреди. И въпреки всичко, дори след срутването на режима в края на 1989 г. никой не се сети за романа. С какво се занимава през последния четвърт век българската литературна критика? Наистина ли нейните критерии през това време са били твърде строги, за да допуснат каквото и да е внимание към тази отмината с пренебрежение творба?

В историята на българската литература има случаи, когато писателите не са чакали благоволението на критиката, а сами са се откривали един друг и са помагали на най-доброто да влезе в обсега на читателското внимание. Като че ли такова нещо отдавна не беше се случвало. А дълг на талантливия писател е не само да се бори за собственото си утвърждаване, но и за съграждането на общия контекст, на средата, в която работи. Това е жизнено важно и за него като творец, защото му осигурява и вярна координатна система за съизмерване, а и здравословна атмосфера за творчество. Важно е и за израстването на цялата културна общност, към която той принадлежи. Затова ми се иска примерът на Деян Енев с откриването и осветяването на „Калуня-каля“, с грижата му за общото ни благо да не остане самотен.

 

Калуня-каля: шедьовърът от кривите улички

thumb Vlado Trendafilov

Проф. Владимир Трендафилов.

 

Мисля, че има някакво обезумяване около този роман. Толкова ли не четат хората внимателно? И тъй като това не е първата нашенска полуда по някоя средна книга, явно шумотевицата около „Калуня-каля“ е пореден пример за това как през последния четвърт век българската литература периодично хуква по първата крива уличка, за да излезе на правия път. Преди беше поне последователна. Стоеше си в махалата на кривите улички и не помисляше да излиза на никакъв прав път. Рекламата обаче е настъпателна.

Това е роман шедьовър за Априлското въстание, сравним директно с Дино Будзати и Джон Кутси, заявява Деян Енев в послеслова към второто издание на книгата. „Сензацията на книжния пазар“, го нарича Димитър Коруджиев и допълва, че в романа „няма евтини писателски трикове, отстъпки на развлекателното“, но пък „се чете на един дъх“. „Плътен, омайващ език“, „необозримо словесно богатство“, „натегнат като пружина словоред“, „завладяваща фабула“, съкровищница на „истините за човека и живота, които са в пространството на универсалното и общочовешкото“. В подобен дух се изказват из периодиката и в Интернет серия писатели, книжни работници, отбрани читатели. Продажбите като че ли потвърждават заключенията им. А и не само това. На много места из интернет-пространството книгата вече е качена в електронен вид и може да се свали безплатно. Човек се пита не ставаме ли най-после свидетели на явление в иначе безхарактерното ни литературно настояще?

Край поредицата художествени достойнства на книгата видно място се оказва, че заемат и политическите. Георги Божинов, авторът, е бил уволнен от редакцията на сп. „Септември“ през 1975 г. заради поместване на „неудобни“ за цензурата текстове. Изкарвал си е после прехраната, както е могъл, обикалял е страната в търсене на свежи теми и автентични знания, написал е няколко сборника с разкази, очерци и пътеписни бележки. „Калуня-каля“, първият му и последен роман, излиза през 1988 г., тъкмо в момент, когато историята бе загубила значение, пометена от политиката на деня, и поради тази причина остава незабелязан, непрочетен, неоценен. С една дума, към литературните съвършенства се добавя романтичен полудисидентски, ако не съвсем дисидентски ореол. Какви по-добри условия за „преоткриване“ могат да се намерят? Явлението се оказва напълно готово, триизмерно, остава само да се възвести.

В интензивната реклама винаги има нещо нездраво, което плаче за уравновесен критически поглед, дори ако той само преутвърди заявеното от нея. Уви, у нас толкова се е сринал статусът на критиката, че рекламата в литературното поле е добила отривиста острота, непривична за нея в нормални обстоятелства. Появиха се обаче и две резки изключения от общия хор: Иван Станков и Милена Кирова[1]. Станков е по-есеистичен, Кирова е по-аналитична, но и двамата поддържат конструктивна дистанция към обекта на наблюдението си. При това, ни един не заявява позиция срещу „Калуня-каля“. Според Станков, това е „съвсем прилична книга“, а „езиковата специфика … е една от силните страни на романа“. Кирова пък подчертава, че „Божинов разказва добре и с усет към значимостта на детайлите“, поради което „ще допълни панорамата на българската белетристика от тоталитарното време“. Двамата обаче еднакво категорично аргументират, че е пресилено да говорим за „Калуня-каля“ като за явление, не на последно място защото ѝ личи патината на времето.

Ами, прави са. Просто са прави. Но за какво все пак става дума в романа? Предвид датировката му, той е очевидно замислен от автора си сред прясното ехо от така наречения „възродителен процес“. Събитията текат по времето на Априлското въстание, местодействие са Родопите, ключово поле на брожения и смутове след Освобождението през 1878 г. и непосредствено около насилственото преименуване на турците от 1985 г., а в литературен план – традиционна тематична зона за родния исторически и шпионски роман. Въстанието е само далечно ехо. Героят Калуньо е помак чорбаджия, който постоянно търчи между дома си и близките села по разни неотложни дейности около стопанисването на имота, а междувременно сменя жени една през друга и консумира женски прелести. Но долита слух, че българите в царщината са вдигнали глава, помаците от околността образуват потеря и тя бастисва съседно българско село. Калуньо, който не е делял никога хората си според религиозните им убеждения, подема борба срещу участниците в колективния грях, за да ги принуди да върнат награбения добитък и отвлечените деца, та да може да се възземе някакъв живот от пепелищата. Спечелва си много врагове сред единоверците – бивши приятели, комшии, роднини, – с които повежда безмилостна партизанска война, подпомогнат от преданите си хора. Накрая загива в единоборство с най-смъртния си враг, а къщата, която е градил по времето на събитията, остава като самотен белег за това, което е било.

Звучи, да речем, привлекателно, особено като се вземе предвид и точката на всеобщо съгласие между реклама и критика: хубавият език на написаното. Да, наистина, романът е „хубаво написан“. Не бих спорил. Нека е така. Но какво значи „хубаво написан“? Това е писателски аргумент, но не читателски. Читателят търси емпатия с художествения свят и езикът му е важен, доколкото не му пречи да я постигне. Хубаво ли е написано „Под игото“? В отделни битоописателни пасажи можем да допуснем, че Вазовото слово се доближава до Божиновото по езикова видимост и заслужава подобна оценка, като например в главата „Силистра йолу“: „В тая белочерковска Капуа се бяха разсипали много леки търговци и мираз-ееджии в ерфенета и парси и после отишли на нова печалба в Силистренско…“ Но едва ли някой би се сетил да даде за отличителен белег на „Под игото“ това, че е „хубаво написано“. Толкова по-важни неща може да се кажат за качествата му. Хубаво ли е написан „Спасителят в ръжта“ на Селинджър? Пак със същото се сблъскваме. Романът казва важни неща по интересен начин, а щом езикът не пречи за това, значи явно е бил „хубав“.

Разлика има, и то принципна. „Хубавият“ език в „Калуня-каля“ е всъщност проблем. Романът е буквално желиран в „хубав език“. Същият е особено гъсто концентриран в преките битоописания, във възхитите пред родопските красоти, в пасторалните или сластни съзерцания на главния герой. Ето пример:

Просторите се откриха, когато [Калуньо] навали в дола на Рата. Широка, меко удълбана долина, пълна със зелено. Сиво-зелени ливади, светлозелени ръженици, които се дигаха вече и прошарваха склоновете на иви, като престилка. И тъмнозеленото на чамовите гори, из които бляскаха, изправени като свещи, жълтите стволи на дърветата.

Това е на много места. Езикът на Божинов има различни нива, но е равно видим навсякъде из романа. Не отричам потребностите на жанра от регионален и исторически колорит. Но за постигането на такъв колорит са достатъчни отделни знаци – тук старинна думичка, там регионална или битова, колкото да държат читателя в контекста на разказа, да го „отчуждават“ здравословно, без да му затрудняват четенето. В случая обаче този тип език е веществото на романа, тестото, от което е замесен. Той не само изпълва описанията, но населява и сюжетния разказ, който, освен че съдържа изразни маниеризми от рода на „Погледна часовника – беше се презпладнило“, „И все пак нещо му беше лихо“ или „Тръповен чакаше тя първа да се обади“, съвсем ненужно е изпъстрен открай докрай с думички като „тряба“ вместо „трябва“ и „свет“ вместо „свят“. А прониква дори в диалозите:

„Айдук човек, аслъ с айдушка жилка отунутре.“ „Тя знае – някое по-сугарно агне, не голямо и не тлъсто. После ще се премени и ще излезе да се повиди с приятели, да погледа и гюрешите. Да не беше това с ръката му – и той би обул киспетите и би плеснал с ръце.“

„На думата ми мож да стъпиш като на ездитен камък.“

Резултатът е един общ декоративен реторичен поток, който, освен че придава на повествованието книжна напевност, го разводнява, забавя и насича с чисто изобразителни мотиви, нямащи друга функция, освен да създават сладост и да внушават възпитателни мантри от рода на „ето българското“, „ето автентичното“, „ето корените ни“ – неща, които би следвало да се подразбират от самия избор на темата, а и не са достатъчни в днешно време като автоматични заместители на литературна ценност. Този поток пречи на съвременния читател да „влезе“ в сюжета, кара го да рови старателно и често пъти безполезно в речниците, а специално във и около интимните сцени оставя усещане за нещо вехто, вкиснато, недодялано и по селски полулакомо-полусрамливо, което би могло да съблазни въображението само на ценител, изживял младостта си в регион и епоха, аналогични на изобразените в романа:

„И хапнал-нехапнал, още неумит, неразсъблечен – се хвърля жадно на нея, събаря я на козяците. И дълго, настървено мачка и премята снагата ѝ, тя се огъва и вие в неговите ръце. Докато мъжката му сила изтлее докрай и угасне в отмала и сън.“

„Чръноовчарката беше коленичила до него и го гледаше тихо. Беше гореща и още потна, или сочна, чуваше диханието ѝ. Ухаеше на хляб. Самата тя беше хляб. Калуньо се надигна да свали тънкия месал на тоя хляб, тя му помогна да го свали — и благоговейно го взе в ръце. Беше точно като хляб за гладен, беше проста като хляб, топла и задъхана, дъхаща като хляб. Беше незабележима и ненужна – беше единственото нещо, от което един гладен се нуждае. И Калуньо я взе като хляб в гладните си ръце…“

Защо ни е това през 2015 г.? Ако аргументът е „заради автентизма“, тогава стигаме до сърцевината на въпроса какъв смятаме, че трябва да е съвременният ни исторически и въобще роман. Медия или музей? Рупор на актуални ценности, независимо от тематичната призма, или сбирка етнографски реликви? Мисля, че българската литература е дълбоко разделена по този въпрос и това е един от най-отявлените симптоми на кризата ѝ. Точно по тази причина тя се влачи към Европа като котка с пречупен гръбнак, предните два крака не знаят какво правят задните. Затова и „Калуня-каля“ се оказва написан хем натруфено с псевдофолклорен естетизъм, хем професионално, т. е. „хубаво“.

Разбира се, това преизобилие на езикова „хубост“ би могло да се прости, ако беше организирано около някакъв ярък, завладяващ център. Идея. Герой. Такова нещо можем да кажем примерно за „Мехмед Синап“ (1937) на Людмил Стоянов, повест, от която Божинов е заимствал не само схемата на езика и сюжета, но и жената на главния герой (Гюла). Но, в сравнение със самотния деспот-закрилник на Людмил Стоянов, Божиновият Калуньо е, меко казано, размит като образ. И тук стигаме до главния дефект в „Калуня-каля“, пред който и езиковите излишества бледнеят – композицията.

Как е композиран сюжетът на „Калуна-каля“? Как е композиран героят? Да започнем със сюжета, изваждайки го от езиковия налеп. Божинов е преплел три повествователни линии. Първата е „Калуньо гради къща“, втората – „Калуньо защитава бедните и озлочестените, без оглед на вероизповеданието им“, а третата – „Калуньо неустоимият любовник“. И трите страдат от сериозни сривове и противоречия. Първата би следвало да е сюжетният похлупак на романа, тъй като дава заглавието („каля“ е „кале“). Но тя се появява само на две места, ако не броим заключението, където заглавието бива обяснено. А и там, където присъства, тази линия не убеждава, че е нужна. Самият Калуньо не влага душа в градежа, той му е нещо съвсем странично. Почти през цялото художествено време на романа душата му е обсебена от чаровната каракачанка Костанда („Какво е стока, имот, защо е тоя бейски сарай, за какво е всичко това без нея – едничката, единствената?“) и макар той да дава механични заръки на майсторите и техния ръководител какво да правят, това става само когато някой поиска такава заръка. Междувременно героят се налива с ракия и бленува по изгората си. Къщата е крайно маргинален обект в сюжетната композиция, страничен фактор, който не присъства в мотивационния апарат на главния герой и не виждам защо е сложена посредством заглавието за водещ символ на Калуньовата „история“.

Минавам към любовната сюжетна линия. Тя е основната, макар и необявено. Още в стартовото изречение на романа героят зарязва първата си жена, а в следващите няколко страници се жени за втората (споменатата Гюла) и я изоставя емоционално, сексуално и присъствено заради Костанда. Именно Костанда е душевният и мотивационен център на Калуньовия свят. За него тя притежава еротично-магнетичен чар, който му пие силите, любопитството към другите страни на живота и волята за действие. В резултат, през огромната част от романа Калуньо дрейфува из родните Родопи, мъкне се до някое село да спазари овни или до съседното, за да види дали е там сестриният му син, но пътьом почти неминуемо се отбива при Костанда и след секса продължава по пътя си. За герой той е изключително пасивен, играчка на съдбата и страстите си. Едва след като конфликтът му със „своите“ – вследствие на отказа му да се присъедини към тях при погрома над българското село – набира ход и довежда до отлъчване, омрази и война, той се активизира в действие, но голямата част от романа вече е отминала и взискателният читател е набрал достатъчно основания да захвърли книгата. Пък и дори тогава героят не съвсем функционално започва да се захласва по най-новата си кандидат-изгора, малолетната Ленка, мъкне я навсякъде със себе си, тупа я „бащински“ по задничето и макар че удържа на чара ѝ от притеснение заради разликата в годините, никак не ни убеждава, че не би ѝ посегнал в някакъв бъдещ момент, зарязвайки голямата кауза на личната си война, ако в самия финал на повествованието момичето не умира, обесено от враговете му, и не го отървава по този начин от мъките на похотта. Впрочем, извън всичко това, заключителната част на романа е сравнително най-динамичната и интересна за четене. Но краят не компенсира изпуснатото дотогава.

Стигаме до епицентъра на противоречията в образа на главния герой. Защо все пак той зарязва „своите“ мюсюлмани и става не „българоубиец“ като тях, а „българозащитник“. В смисъл, извън обстоятелството, че тук е България и в полето на родния си роман можем да правим каквото си искаме. Божинов явно е усещал празнотите в сюжетната си логика и се е постарал да ги запълни с мотивационна обосновка. Тя обаче е съшита зле, механично, при това на база на – съвсем буквално – социалистически клишета. В началото на романа Калуньо, при все, че е добра душа, е типичен чорбаджия мюсюлманин, раздава заповеди, влачи се по фусти, деребейства. В един момент, около погрома над българското село, той внезапно и изотникъде се изпълва с любов към селския труд, показва неподозирано умение да върти коса сред горска поляна и даже развива разсъждения в духа на разночинския етап от еволюцията на социалистическите идеи в Русия:

„Той съблече ризата, полепнала за гърба му, върза кърпа на главата си и измъкна косата, забучена в топлата шупнала пръст. И усети как гърдите му се издуват от сила, в ръцете му напира сила, в цялата му снага трепти радостна сила, която не знае къде да се дене и какво да прави със себе си; тиха радост, просмукана у него от тая зелена земя, която Бог създал за труд и услада на човека. За всички има от тая земя, за всички. Всички са братя и тряба да живеят като братя…“

За един помашки деспот от ХІХ век това последното е доста напредничаво обобщение. Разночинството е все пак интелигентско движение, пък и с идеология, доста вкоренена в източноправославното християнство. Но това не е сепнало Божинов дотолкова, че да отстрани пасажа. Накарало го е само да добави втори мотивационен план: Калуньо всъщност е попил идеите на баща си, който бил ходил по Близкия Изток и донесъл оттам „чудновати истории“, като му разправял също така, че „всички живи твари имат душа, даже дърветата и тревите“, и че „всичките хора по тая земя са братя и тряба да живеят като братя“. Едничкото общо нещо, което тази смес от източен мистицизъм и ранен социализъм би могла да има с родопско-мюсюлманската направа на Калуньовия манталитет, е, че покрай „братята“, тук не става ни дума и за „сестри“. На „сестрите“ в семейната идеология явно е отредена само почетната функция да служат телесно на „братята“. Което се доказва и на дело.

Втори идеологически парадокс. Калуньо пази семейна тайна и я разкрива само пред Костанда. В рода му от памтивека се предава по женска линия малка икона на Богородица, която го облъчва с магическо очарование. Фактът, че решава да я покаже на Костанда, зарежда ситуацията със символиката на мистично обручение пред Бога, „истинския“ Бог. Нищо по-малко.

Какво имаме тук? Калуньо е помак, мюсюлманин, но в паметта си държи генеалогична връзка с християнските си корени. В традиционната ни култура помаците са натоварени с двойствено значение. От една страна, те са полубългари, самоотлъчени овце от лоното на Църквата, родоотстъпници, преминали в лагера на поробителя. От друга страна, те са „автентични българи“, които, точно защото са се отделили от българското племе, са съхранили езика, нравите и обичаите ни в древната им чистота. Намекът е прозрачен и е деликатна реплика, адресирана към властта от периода на „възродителния процес“, съвсем в унисон с пропагандата ѝ. Божинов все едно казва: „Родопските мюсюлмани – помаци, турци, няма значение – са наши хора, българи, забравили корените си. Но корените им са живи нейде вдън душите им, правилно постъпвате, че ги преименувате, те ще се върнат в лоното на рода и ще стане хубаво.“

Не искам да кажа, че авторът на „Калуна-каля“ се подмазва на властта. Макар че го прави. Романът е плод и на искрено родолюбие, и на искрена амбиция от страна на Божинов за самореинтегриране в официалното писателско общество след злополуката с „антисоциалистическите“ публикации. Времето е било сложно, чувствал се е беден, несигурен, отстранен, нелюбим. Заиграването с конюнктурата по споменатата тънка линия не е било за него кой знае колко драматичен компромис. Други са правили по-големи дивотии.

Проблемът е със сегашните употреби на този роман. Той е среден, противоречив. В него има и качества, и бутафория. Но да обявиш бутафорията за класика, да обявиш за шедьовър роман без каквото и да било актуално послание – това в най-благородния си и достоверен вариант на интерпретация е глад да се случи най-после нещо в българската литература, нещо, което да върже мая и да обедини литературата около пакет „автентични“ ценности. „Глад за голямо“ го нарече Иван Станков. Не. Глад за реставриране на изгубеното родно писателско самоуважение. Уви, избраният в случая път е утъпкан и сбъркан.

Текстът на Владимир Трендафилов е публикуван във в. „Култура“

(Първоначалната публикация на този текст в сегашния му вид е в елелктронното списание „Факел“)

Източник

 


[1] Иван Станков, „Глад за голямо.“ Литературен вестник, 4, 2015; Милена Кирова, „Завръщането на един свръхгерой.“ Култура, 5, 2015.

Владимир Трендафилов е роден във Варна през 1955 г. Завършва английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, където преподава до 2001 г. Работи като редактор в „Народна култура“ (1981-1983) и главен редактор в „Български текст“ ЕООД след 2001. От 2011 г. е професор по английска литература в ЮЗУ „Н. Рилски“, Благоевград. 

Автор на забележителни литературоведски изследвания и стихосбирките „Четирите фокуса“ (1997) и „Смъртният танц на фокусника и други стихотворения“ (1999), преводач на избрана поезия на Уилям Б. Йейтс, излязла на български под заглавието „Кръвта и луната“ (1990). Владимир Трендафилов почина след тежко боледуване на 8 май 2019 г.


Pin It

Прочетете още...