За победената в Първата световна война Германия последиците са катастрофални. Войната напълно е изтощила държавата икономически, а Версайският договор от 28 юни 1919 г. й налага изплащане на репарации в размер на от 132 млрд. златни марки (равняващи се на 442 млрд. щатски долара през 2012 г.) – в злато, валута и суровини като въглища, дървен материал и селскостопански продукти. Германската марка става неконвертируема, настъпва хиперинфлация. Към 1923 г. един долар се обменя за 4,200,000,000,000 марки, шири се безработица, икономиката е парализирана, а през януари 1923 г. Франция окупира Рурския индустриален район, поради неплащане на репарации, което нанася тежък удар върху германската икономика. От войната обаче са се обогатили крупните промишлени компании, обслужвали военното производство и доставки, а също банките и спекулантите, което поражда силни антикапиталистически настроения сред германското население и най вече сред работническите маси, които са под влияние на Германската социалдемократическа партия и Германската комунистическа партия. Но те не са единствените партии, които имат влияние сред работниците. Една такава партия – „Германската работническа партия“ е основана непосредствено след войната от мюнхенския шлосер Антон Дрексер и журналиста Карл Харер. Към нея се присъединява и Адолф Хитлер. Партията се обявява срещу едрия капитал, издига например изискване да бъде ограничен годишният доход на всеки германец до 10,000 марки, но отрича марксовата теория за класите, класовата борба и диктатурата на пролетариата. На 24 февруари 1920 г. в мюнхенската бирария Хофбройхаус пред многобройни привърженици на партията Адолф Хитлер произнася пламенна реч и предлага партията да се преименува Националсоциалистическа работническа партия на Германия (National-Sozialistische Deutsche Arbeiterpartei, NSDAP). Съгласно Гьобелс, думата „национал“ поставена пред думата „социализъм“ е целела да се изтъкне националния характер на германския социализъм в противовес на интернационалния социализъм, проповядван от Маркс. На това партийно сборище Хитлер обявява разработената от него и Дрексер програма на новата партия от 25 пункта. В програмата на НСДАП залягат расистки и антиеврейски пунктове, но немалка част от нея има силен социалистически елемент. Предвижда се например конфискация на натрупаните от войната огромни печалби от предприемачи и компании, национализация на монополни тръстове и на вериги от супермаркети, принадлежащи основно на еврейски собственици, участие на работниците в печалбите на предприятията, провеждане на аграрна реформа, премахване на „лихварството“, практикувано от банките, безплатно образование за способни деца от бедни семейства и ред други. Партията обаче не успява на първо време да си осигури сериозна база сред работническите маси, силно влияние сред които продължават да имат комунистите и социалдемократите. В самата партия има противоречия. В нея има силно ляво крило, представяно от Грегор Щрасер, съосновател на партията, и брат му Ото, който издава свой вестник, както и Ернст Рьом, основател на щурмовите военни формирования SA. Те призовават за национализация на тежката индустрия и срещу властта на финансовия капитал. В своя статия през 1927 г. Грегор Щрасер пише: „Ние, националсоциалистите, сме заклет враг на съществуващата капиталистическа система и нейната експлоатация на икономически слабите… и сме твърдо решени да унищожим тази система“. Това не допада на Хитлер, който през април 1928 г. обявява, че точката за експроприация на едрата частна собственост в „25-те пункта“ се отнасяла само за еврейската такава. Хитлер влиза в конфликт с Ото Щрасер, който го критикува за сътрудничество с десни буржоазни партии, на което Хитлер отговаря: „Аз съм социалист и съм започнал като прост работник. Но това, което вие разбирате под социализъм не е нищо друго освен марксизъм“. Когато спорът продължава на другия ден в присъствието и на Грегор Щрасер и Ото настоява за национализация на промишлеността, Хитлер отговаря с раздразнение: „Това ще бъде краят на германската икономика… Капиталистите са се издигнали на върха благодарение на своите способности, доказали са превъзходството си като висша раса по пътя на естествения подбор и заслужават да остават на върха“. Ото Щрасер го пита как ще постъпи със заводите на Круп, когато партията вземе властта и Хитлер отговаря: „Разбира се, че няма да ги пипам. Нима си мислите, че съм толкова безумен, че да разруша германската икономика? Само ако Круп откаже да действа в интересите на нацията, тогава държавата ще се намеси. Но за това не е нужна експроприация, а силна държава“. Не дълго след този разговор Ото Щрасер е изключен от партията.
В края на 20-те години едва започналата да се съвзема Германия става жертва на депресията обхванала капиталистическия свят. Световната търговия е в упадък, цените падат, а Германия разчита на износ, за да изплаща репарациите и заемите към чуждите банки. Към 1929 безработните в Германия достигат 3 млн. души а към 1931-1932 – над 6 млн. души. Създава се благоприятна среда за разрастване влиянието на националсоциалистите не само заради привлекателната им икономическа и социална платформа, но и в политически план. На шестия конгрес на Коминтерна през 1928 под диктата на Сталин, социалдемократите са обявени за социалфашисти и в Германия настъпва ожесточена идеологическа и политическа битка между тези две партии. Това е умело използвано от Хитлер, който успява да убеди масите, че за разлика от тези партии, неговата е партия не на една или друга класа, а народна партия на всички германци, която цели да превърне Германия в социална държава, която ще защищава еднакво интересите на всички: работници и селяни, занаятчии и служещи, предприемачи и промишленици, от които той ще иска да работят преди всичко за интересите на нацията.
Хитлер идва на власт на 30 януари 1933 г. и първата му задача е да ликвидира парламентарната демокрация. На 27 февруари1933 г. националсоциалистите организират подпалването на Райхстага[1] и веднага обвиняват за това местните комунисти и представителите на Коминтерна в лицето на Георги Димитров. НСДАП е обявена за единствената партия на Германия, всички други партии са забранени.
Един от първите закони, които прокарва правителството на Хитлер (посрещнат с одобрение от населението), е законът „За ликвидиране на бедственото положение на народа и държавата“. През май 1933 се приема закон, предвиждаш създаването на семейни селскостопански ферми в размер от 73 до 97 декара. Законът не позволява да бъде отнета фермата при просрочени задължения, да бъде залагана или разделяна между наследници. Спекулативната търговия със земя става невъзможна, защото държавата си запазва правото на пръв купувач при продажба. През септември 1933 г. се създава „Държавен продоволствен фонд“, чрез който държавата установява контрол върху производството на селскостопански продукти, върху цените им и търговията с тях, както и върху вноса на селскостопански продукти. Дават се икономически поощрения за желаещите да станат фермери. 1 октомври е обявен за ден на германския селянин и става официален празник, като земеделците са обявени за „живата основа на немската нация“.
По отношение на трудещите се, както е по това време и в СССР, НСДАП издига труда в култ. 1 май е обявен за Ден на труда и започва да се празнува официално. Докато в Съветския съюз държавата подчинява отрасловите профсъюзи, превръщайки ги в казионни, нацистката власт просто ги ликвидира и създава като на тяхно място т. н. „Трудов фронт“, в чието разпореждане преминават конфискуваните от профсъюзите имущества, като в него внасят вноски като трудещите се, така и работодателите. „Трудовият фронт“ се грижи за правата на трудещите се и за техния отдих. Субсидиран от държавата, „Трудовият фронт“ се занимава и с инвестиционна дейност, превръща се в корпорация, която владее банки и застрахователни компании, жилищно-строителни кооперативи, туристически агенции и други.
Националсоциалистите предприемат важни мерки и в областта на икономиката. Хитлер привлича на своя страна банкерите, като декларира готовност да провежда консервативна фискална политика и преодолява недоверието на индустриалците, като ликвидира профсъюзите, а оттам и стачките, и отменя системата на колективни договори. Подобно на провежданата по това време в САЩ от Рузвелт кейнсианска линия за съживяване на икономиката, той започва масирано жилищно и пътно строителство, което намалява безработицата. С цел контролиране на инфлацията, нацисткото правителство замразява цените и работните заплати – практика прилагана в Съветския съюз и по-късно в социалистическите страни. Германската марка се стабилизира. Икономиката се съживява допълнително от мащабните поръчки, които се възлагат на военната индустрия. С цел да се осигури задоволяване на потребностите от стоки и от ценна валута, цялата външна търговия и валутните постъпления се поставят под държавен контрол. Едновременно се разработва програма за замяна на вноса, чрез разширяване на вътрешното производство. Недостигът на масло се компенсира, чрез производство на маргарин. На учените и индустриалците е поставена и успешно решена задачата за добиване на синтетичен петрол от въглища.
Ефектът от тези мерки в областта на икономиката е изключителен. Само за две години, от 1933 до 1935г. се създават 5 млн. нови работни места, броят на безработните спада от 6 на 1.8 млн, души а към 1936 г. започва да се чувства недостиг на работна ръка. Работната заплата наистина се е повишавала незначително през тези години, но не са се повишавали и цените. „Тежко му на този, който надува цените – заявява Хитлер – аз имам за това SA. За всеки случай той предприема мерки и срещу организационните структури на едрия капитал, като принуждава главната им организация, Имперския съюз на германската промишленост да се саморазпусне.
Истина е обаче, че след като взима властта, много от антикапиталистическите пунктове на програмата на НСДАП не са изпълнени, крупните корпорации и банки не са национализирани, не са закрити крупните универсални магазини. Това не е изненадващо, лидерите на националсоциалистическата партия са включили антикапиталистически елементи в програмата си, но те никога не са възнамерявали да ликвидират капитализма като икономически модел за възраждане на икономиката на Германия. В същото време, те вярват в намесата на държавата в икономиката, в това едрия капитал да не бъде оставен да трупа произволно печалби и в отрасли, където те са най-високи и за сметка на експлоатация на наемния работник, и чрез това да го принудят да инвестира и осъществява производство в интересите на цялостната икономика на държавата и в интересите на нацията. Въвежда се прогресивна данъчна система с данък общ доход надхвърлящ 40%, лихвите от акции се ограничават до 6%, като печалбите над тази граница на практика се конфискуват в полза на държавата.
Хитлер и неговата партия внимателно наблюдават процесите в Съветския съюз и може да се каже, че копират, това, което считат за полезно за собствените им цели. Специално внимание се обръща на децата и младежка, за които се осигуряват летни и зимни лагери и условия за спортуване. Ако в Съветския съюз децата се приемат в пионерски организации, а младежите в комсомола, в Германия те за обхванати в „Хитлерюгенд“ – Съюз на германската младеж, като членството в съюза е задължително за всички на възраст от 10 до 18 г. На бедните се отпуска „зимна помощ“. Дават се съпружески заеми и детски надбавки, създава се Строително-икономическа банка, която отпуска безлихвени жилищни кредити, с цел осъществяване на партийния лозунг „жилище за всеки германец“. „ Работа и хляб за всички“ е друг популярен националсоциалистически лозунг. В рамките на „Трудовия фронт“ се осъществява програмата „Сила чрез радост“, която организира спонсорирани от държавата туристически пътувания на германците из страната и в чужбина. Друга програма, създадена от „Трудовия фронт“ през януари 1934 г. е „Красота на труда“, по линия на която се организират фестивали, тържества по предприятията, празненства с народни танци. На германския остров Рюген в Балтийско море започва изграждането на гигантски почивен комплекс с десет хиляди стаи за летен отдих на работниците. Културната област също е под контрола на партията.
Във важната област на икономиката обаче, за разлика от Съветския съюз, Хитлер на допуска вмешателство на партията. Докато в Съветския съюз партия и държава се сливат, като партията фактически управлява държавата и икономиката, Хитлер ограничава прякото вмешателство на партията в управлението на държавата – към 1937 г. от 12 министерства, само пет от министрите са членове, при това не висши, на националсоциалистическата партия. Но подобно на Сталин, Хитлер не търпи някой, който да оспорва политическата и идеологическата линия или едноличната му власт. Както Сталин се справя с „левите“ и „десните“ течения в партията и унищожава видни партийни лидери и деятели, така и Хитлер са разправя с Рьом, който заявява открито, че националсоциалистическата революция срещу буржоазията все още не е приключила и предлага замяна на редовната армия с „народна“ , което възбужда остро недоволство сред върховното командване на армията. Хитлер не може да търпи двувластие, в резултат на което Рьом и привържениците му са ликвидирани, SА е разпусната , като се укрепва ролята на личната гвардия на Хитлер (SS) и на новосъздадената политическа полиция Гестапо. През „нощта на дългите ножове“, когато са ликвидирани Рьом и приближените му, намира смъртта си и Грегор Щрасер, вторият човек в партията след Хитлер, а брат му Ото забягва зад граница.
Независимо от мерките в областта на икономиката, към средата на 30-те години в страната се чувства недостиг от хранителни стоки и суровини. Хитлер не може да остави този проблем нерешен, поради отрицателното въздействие което той може да има върху германското население. По това време в Съветския съюз успешно се изпълнява за четири години петилетен план за развитие на икономиката, от което Хитлер е впечатлен. За да реши проблемите с недостиг на стоки и суровини, през 1936 г. по негова идея се създава „четиригодишен план“ за икономическо развитие на Германия, начело на който той поставя Херман Гьоринг. Гьоринг придобива изключителни права, по-големи от тези на министъра на икономиката и президент на Националната банка Шахт, в областта на финансирането на крупни проекти и в контрола върху и използването на валутните постъпления. Шахт подава оставка, предричайки провал на Гьоринг, който не е икономист. Гьоринг обаче не се оказва толкова некадърен. Той привлича като експерт на работа в „четиригодишния план“ талантливия промишленик Карл Краух от химическия гигант „И. Г. Фарбен“ и му възлага задачата да организира производството и самозадоволяването на райха с около 30 жизнено важни за икономиката продукти, между които петрол, фосфати, каучук, фураж, фосфати и мазнини.
Националсоциалистическият експеримент в икономиката силно наподобява социалистическия експеримент в Съветския съюз. Производството престава да се подчинява на законите на търсенето и предлагането, „Планът“ има правото и започва да нарежда на компаниите какво и колко да произвеждат, къде да се строят нови мощности, какви заплати да плащат и на какви цени да продават – като естествено се планира и тяхната печалба. Докато чистият капиталист Шахт открито прокламира, че „държавата не трябва да се занимава с управлението на индустрията“ – кардинален постулат на защитниците на пазарната икономика – Гьоринг заявява, че националните интереси при развитие на индустрията имат предимство пред частните. Въпреки протестите им, той налага на производителите на въглища в Рур да участват в програмата за добив на синтетичен петрол и заплашва производителите на желязна руда с национализация и даже арест като саботьори, в случай, че откажат да добиват руда с ниско желязно съдържание. Не случайно крупният германски индустриалец Фриц Тисен възнегодува през 1940 г. като казва, че „скоро Германия ще стане като болшевишка Русия; шефовете на предприятията, които не изпълняват наредбите на „Плана“ ще бъдат обвинявани в предателство и разстреляни“[2].
През 1937 г. Хитлер одобрява и създаването на „Reichswerke Hermann Göring“ или „Държавни предприятия Херман Гьоринг“, държавна корпорация за добив и преработка на ниско сортова желязна руда. Още следващата година „Райсверке“ разширява дейността си, капиталът й се увеличава от 5 на 400 милиона марки, а под неин контрол и владение попадат конфискувани еврейски предприятия, каменовъглени мини, военни заводи, голяма част от предприятията на присъединената Австрия и окупираната Чехословакия. В следващите три години „Райхсверке“ се превръща в най-големия промишлен комплекс в Германия. На практика, подобно на Съветския съюз, тук е осъществена национализация, но само на ключови отрасли в икономиката и държавата, като независимо от предсказанията на Шахт, държавата се оказва успешен стопанин[3]. Само за осем години, откакто нацистката партия заема властта, Германия постига самозадоволяване с основни продукти[4] и развива високоефективна индустрия военна промишленост, което й позволява да предприеме военни действия и окупира Франция и редица други европейски страни, и да води война в продължение на пет години, отначало главно срещу Съветския съюз, а след това и на втори фронт срещу САЩ и Великобритания.
И в тази връзка възниква интересен въпрос: как биха изглеждали Германия, Европа и светът днес, ако Хитлер и неговата партия не бяха възприели и приложили на практика идеята за расовото превъзходство на арийската раса и за това тази раса да установи чрез военна сила господство в Европа и завладее жизнено пространство на Изток, а се бяха задоволили с изграждането на Германия само чрез изпълнение на икономическата и социалната платформи в програмата на Националсоциалистическата партия?[5]
[1] Силно спорна теза. Според множество експерти по история на Третия Райх (Ричард Еванс например) подпалването на Райхстага е самостоятелна акция на Маринус ван дер Любе, която е умело използвана от нацистите за смазване на политическите им опоненти. Бел. ред.
[2] По-късно Тисен забягва от Германия (тук става дума за един от най-големите немски индустриалци от онова време!), но след окупацията на Франция, където по случайност се намира по това време (след посещение на майка си в Белгия), е заловен от Гестапо и хвърлен в концентрационния лагер Заксенхаузен. Все пак там той е сравнително добре третиран и през 1945 г. е прехвърлен в Тирол (след кратък престой в Дахау), където е освободен от американците. След войната е един от обвиняемите в процесите срещу нацистките престъпници, не отрича съучастието си в широката подкрепа от страна на индустрията за нацисткия режим (но, лично в неговия случай, само до 1938 г.), заплаща обезщетение на хората, които са пострадали от неговите действия (в размер на 500,000 марки), след което е освободен от по-нататъшни обвинения. През 1950 емигрира заедно със съпругата си в Буенос Айрес (която, между другото, го е придружавала доброволно във всичките му изпитания в концентрационните лагери), където умира на следващата година. Един наистина забележителен житейски път. Бел. ред.
[3] Но само за краткото време, до избухването на войната, след което немската икономика напуска пътя на нормалното развитие и започва да се развива най-вече на основата на плячкосването на всевъзможни ресурси от окупираните страни. Повечето авторитетни изследователи на Третия Райх са на мнение, че в по-дългосрочен план, и без военновременната, ненормална икономическа ситуация, анти-икономическите политики на Райха рано или късно са щели да го доведат до резултати, най-вероятно сравними с ония на „реално съществуващия социализъм“ от по-късните етапи на развитието му. Бел. ред.
[4] Но само на цената на значително ограничаване на вътрешното потребление, което в много отношения придобива измерения, познати на повечето от нас от годините на „реално съществуващия социализъм“. Хитлер непрекъснато призовава нацията към жертви и обещава, че всичко ще бъде върнато обратно когато Германия завладее Източна Европа, но ежедневието си остава доста сиво през всичките години на управлението му, ако и несравнимо по-добро в сравнение с годините на хиперинфлация от Ваймарската република. Само един детайл: бял хляб може да се купи само по лекарско предписание! и само със специални купони. Бел. ред.
[5] Един (доста убедителен, ако и фантастичен, разбира се) опит за отговор се дава в известния алтернативно-исторически роман на Робърт Харис „Фатерланд“ В него се представя едно бъдеще, в което Германия е спечелила войната (тоест не точно същия сценарий, който се предлага тук, но при всички случаи достатъчно интересен, за да може да служи като основа за по-нататъшни спекулации и сравнения между двата тоталитарни режима). Разпространеното мнение сред експертите обаче е, че разликите между тях все пак си остават ключови, както поради принципно различното отношение към частната собственост, така и поради значително по-ниската степен, до която правовата държава е отменена в хитлеристка Германия, отколкото това е направено в сталинистка Русия. Хитлер, разбира се, също е диктатор, но за разлика от Сталин той никога не се превръща в онова подобие на античен сатрап, което източният му колега довежда до логическия му край. Бел. ред.