Защо е важна тази книга? Ще започна първо
с една причина, свързана конкретно с начина, по който в България обикновено сме
говорили и говорим за Македония. Призракът на историята тегне толкова много
върху нашето говорене и разбиране за тази република, че малко си даваме сметка
за това, какво представлява днешното, съвременното македонско общество,
днешната, съвременната македонска държава и политическа система. Тази книга
позволява на една по-широка международна публика (защото е публикувана на
български и английски език) да види как трима изследователи, двама от България
и един от Македония, правят изследване на съвременна Македония. Не поредната
книга за историята, изпълнена с претенции, присвоявания, конфликти, войни,
нетърпимост, а книга за днешното македонско общество и политика.
Приветствам излизането на тази книга и
защото тя е начин да излезем от нашия типичен провинциален дух, който ни кара
да се интересуваме или само от онова, което става в България, или от онова,
което става в Брюксел или Вашингтон, т.е. в предполагаемия наш „център на света“.
Нашите съседи винаги са били далече от вниманието на широката публика,
включително и на образованата, с изключение на специалистите по Балканите, сред
които, обаче, интересуващите се специално от съвременната политика се броят на
пръсти. Моите студенти в НБУ, например, знаят много повече кои са политическите
партии във Франция и Германия и какви са политическите дебати в Италия и
Испания, отколкото кои са политическите партии в Македония, в Гърция или в
Румъния. Съседите ни сякаш са много близки до нас, но ние почти нищо не знаем
за тях, освен, разбира се, многобройните примери от историята, когато най-вече
сме били в конфликти с тях, когато сме делили територии и история.
Да се говори за съвременна Македония не е
лесно, защото винаги съществува едно очакване основният патос да е патосът на
историческата носталгия, носталгията по едно изгубено безвъзвратно минало,
което продължава обаче да се привижда на някои крайни националисти като
постижимо тук и сега. Подходът на авторите отхвърля и надхвърля тази очаквана
историческа носталгия. Тази книга е case study: занимава се със съвременна
Македония, но същевременно поставя такива големи въпроси, които се дебатират в
социалните и политическите науки, като например съдбата на модерната национална
държава или на локалните идентичности в днешния свят, който се глобализира
непрекъснато. Книгата ни представя едно противоречиво и живо, но търсещо
общество, каквото е модерното македонско общество. И в това отношение няма
никаква македонска изключителност.
Две са основните теми в книгата:
македонската идентичност (а може би множественото число е по-подходящо) и
съвременните политическите процеси в Македония. Идентичността, за която говорят
авторите на книгата, не е някаква наследена реалност, не е заключена в някакви
окови на историята, не е рамка, от която не може да се излезе. Тя, от друга
страна, не е и просто внушена принадлежност към една или друга общност или към
един или друг исторически опит. Книгата се интересува по-скоро от друго.
Въпросът не е нито какво са съвременните македонци, нито за какво се смятат
съвременните македонци. Въпросът е какви последици има приемането на една или
друга идентичност на индивидуално и на групово равнище за политическото
поведение на индивида и на групата. Какво значение има в това да кажеш „аз съм
от албанците в Македония“ за твоите политически разбирания? Как се проявява
политически заявлението „Аз се смятам за македонски българин“? Какви
политически предпочитания съпътстват самоидентификацията като македонец?
Книгата в това си измерение е отново изследване за това, как се утвърждава
политическото представителство. Какво означава, например, че една партия е
представителна политически? Какво означава твърдението, че политическата
система е представителна за обществото? Какви са трудностите за една обществена
конституция, при която всеки сектор от едно диверсифицирано модерно общество да
намира по някакъв начин себе си в политическата система? Или в по-общ план – как
се съотнасят етническото и политическото? Един голям дебат, който се води в
политическите и социалните науки с последици, които съвсем не са безобидни,
както виждаме от опита на много други страни.
Книгата не пропуска и въпроса за това
какво ще стане с Македония. Това е въпрос, който се обсъжда в самото македонско
общество и излиза непрекъснато в проведените интервюта. Авторите не дават нито
прибързани отговори, нито имат претенцията да имат такива отговори. В разговор
с мои белгийски колеги, започнал отпреди двайсетина години, всички те ми
казваха, че Белгия ще изчезне. И това предвиждане продължават да повтарят вече
двайсет години. И тази вечно изчезваща Белгия продължава по някакъв начин да
намира modus vivendi и белгийците продължават да бъдат белгийци, разделени във
федерална държава на фламандци и валонци. Питам се дали този въпрос за
Македония не е от същия порядък? Питам се също така дали обсъждането на
бъдещето на Македония не е всъщност обсъждане на бъдещето изобщо на модерните
национални държави.
Сега бих искал да се върна към текста на
Чавдар Маринов, който отправя остри критики към книгата и нейните автори.
Основният му патос е против онова, което той открива като националистическа
риторика на книгата. Преди малко повече от месец в НБУ организирахме съвместно
с група историци и антрополози, като Стефан Дечев, Александър Везенков, Николай
Аретов, Росица Генчева, а сред тях и Чавдар Маринов, конференция, чиято тема
беше конструирането на националната идентичност. Обсъждането, на което
участваха различни учени, като Ивайло Дичев, Анна Кръстева, Румен Генов, отдели
особено внимание на темата за „историческите присвоявания“ при създаването на
националната идентичност: с многобройни примери за „типичната“ българска къща,
за „типичната“ българска музика, храна, облекло. Всъщност видяхме нови
аргументи в подкрепа на тезата, че българската нация е въображаема общност
(Андерсън).
Да се деконструира националната
идентичност през последните двадесет години е вид интелектуална мода. В Европа
особено това има своите сериозни основания – множество кървави конфликти са се
основавали на националистически претенции, множество престъпления срещу
човечеството са се оправдавали с тези като „жизнено пространство“ или „национално
обединение“. Но както обикновено, случващото се в човешките общества е
противоречиво, трудно е да се подведе под една обща схема. В началото на XX век
мнозина българи с потекло от Македония са били убедени, че трябва да воюват за
нейното освобождение и са се записвали (както впрочем прадядо ми по майчина
линия) като доброволци през Балканската война (където наред с другото той е и
загинал). Неговият случай не е единствен, но това не значи, че днес имам
правото с интелектуална надменност да го съдя за това, че е бил воден от „национални
чувства“. Изобщо, когато говорим за националната идентичност, разбирайки я като
социална конструкция, не бива да мислим, че „защото е въображаема“ или
измислена, тя не съществува. Няма нищо по-реално от въобразеното, защото хората
винаги действат съгласно своите представи и предположения (Томас), а не
съгласно предписанията, които интелектуалците им дават.
Позволено ли е, обаче, да говорим за
македонската национална идентичност така, както говорим за българската национална
идентичност – именно като резултат от процес на социално конструиране? Или,
защото го правим от позицията на българи (дали пък да не го сложа тогава в
кавички, че да избегна упреците в национализъм?), това не е допустимо, някак си
е политически некоректно? Поставям въпроса: може ли българи да говорят за
съвременна Македония едновременно критично към днешните македонски национални
страсти и същевременно да имат същата критична дистанция към българските
национални страсти, т.е. да не смятат, че „Македония е българска“? Моят отговор
е положителен и добър пример за това е книгата „Македония на кръстопът“.
Затова смятам, че патосът на Чавдар
Маринов този път се прицелва погрешно – нелепо е да обвиняваш в национализъм
изследователи, които отдавна за доказали, че стоят на противоположна етическа
позиция. В текста му много често се приписват като убеждения на тримата
изследователи мнения и разбирания, които се цитират или перифразират от
проведените интервюта, т.е. на авторите се приписват мненията на техните респонденти.
Същото е и по отношение на коментираните възможни сценарии за бъдещето на
Македония. Дори не е важно как точно авторите на книгата си ги представят, а е
важно, че тези сценарии се обсъждат в самото македонско общество: албанизация,
македонизация, сърбизация, (ре)българизация, гърцизация. Не виждам нищо
националистическо при обсъждането на тези сценарии, всеки от които може да се
реализира, стига зад него да застанат влиятелни и добре организирани социални и
политически актьори в македонското общество. Но сред тези сценарии особен
интерес предизвиква частицата „ре“ при сценария за българизацията. Сякаш
употребата му внушава, че става дума за „завръщане към корените“ на
македонците, които, според Чавдар Маринов, авторите смятат за „криптобългари“.
Последното е очевидно несправедливо и невярно обвинение към авторския екип
(нека пак посоча, че той е смесен, двама българи и един македонец). Тук се
сещам за една моя приятелка, работеща в централно държавно ведомство, родена в
Благоевград. Тя има двама чичовци (братя на баща й), които живеят в Република
Македония: единият от тях се смята за македонец, другият – за българин. Хората
са свободни да избират своите идентичности, включително и да ги променят, което
не винаги минава без някоя лична драма. Е, книгата дава примери и за такива „(ре)българизации“
на лично равнище. Може би става дума за много малка част от съвременното
македонско общество, може би дори става дума за единични случаи – техниката на
дълбочинното интервю няма за цел (а и не може) да даде количествени данни, а
само качествени, като това, че в днешното македонско общество има и такива
разбирания (наред с другите).
По-важен, обаче, е друг въпрос, зададен от
авторите на книгата: ще оцелее ли проектът за мултиетническа Македония? Чавдар
Маринов, коментирайки това, дава примери с добре оцеляващи „сегрерирани“
държави в Европа като Белгия или кантонизирани като Швейцария. Лично аз бих
желал днешна Македония да оцелява като тях, но пред очите ми е примерът на
Босна и Херцеговина, която от мултиетническа се превърна в кантонизирана и
сегрегирана държава, съставена от моноетнически кантони. Последното е напълно
възможен вариант и обсъждането му не носи никакъв националистически патос,
напротив, патосът е, че противно на общото говорене за мултикултурни и
мултиентически общества, политическата практика, включително на правителства,
които споделят мултикултурността, поне в югоизточна Европа, води до обратното.
Колкото до примера с Белгия, само ще кажа, че през лятото на 2008 г. пребивавах
месец там и се наслушах на радио и телевизионни предавания, където, за голямо
мое учудване, най-сериозно се дебатираше разделянето на страната на две
суверенни държави. Разбрах, че онова, което засега сдържа най-вече фламандските
националисти, е статутът на град Брюксел. Колкото до Швейцария, там всеки
кантон има самосъзнанието на „свободна република“, както прочетох на антетката
на официално писмо, изпратено ми от една депутатка в кантоналния съвет на Вале.
Македония не е в този смисъл нито Белгия, нито Швейцария, а е много по-близка до Босна и Херцеговина. И ако авторите на книгата изразяват безпокойство, то е защото в Македония има реален риск от „разпадане на държавността“ (както в Сомалия и другаде), от изчезване на онази институция, която да гарантира правовия ред и преди всичко – правата на човека. Безпокойство също така, че етно-националният принцип е на път да измести изцяло проекта за гражданска нация, поне в югоизточна Европа. Което би ни вкарало директно в един чудовищен „сблъсък на цивилизациите“.