Pin It

През 1968 живеех добрия живот с първата жена и първото си бебе в първата ни къща, работейки над първата си пиеса – и приятелите започваха да ме забелязват като човек, който е политически съмнителен.

Това беше няколко години преди един добре известен ляв режисьор, помолен да определи типичната „кралска дворцова пиеса“ да отговори, че това е пиеса, която не е писана от Том Стопард, но в себе си аз вече осъзнавах едно усещане, което ме разделяше от господстващия дух на бунт, когато блаженство бе в оназ зора да бъдеш жив, но да си млад бе да присъстваш[1].

Усещането, за което говоря, беше смущение. Бях смутен от лозунгите и позите на бунт в едно общество, което – в Лондон както и в Париж – се беше развивало откак Уърдсуърт беше млад и което за мен изглеждаше като най-малко лошата от световните системи, в които човек би могъл да се роди – отворената либерална демокрация чиято същност се състоеше в толерирането на несъгласие.

Аз не бях роден в нея. Не е необходимо да бъдете квалифициран психолог, за да разберете, че в Англия през 1968, 22 години след като бях пристигнал, аз бях много по-склонен да подкрепям своята приемна страна, отколкото да я осъждам. Доколкото знаех, ако баща ми беше преживял войната (той беше убит в далечния Изток), той сигурно щеше да вземе семейството си обратно в родната ми Чехословакия през 1946 и аз щях да израсна под комунистическата диктатура, която последва две години по-късно.

Беше ми също толкова ясно, колкото и на повечето хора, че не всичко в градините на Запада е красиво и разбира се ние не знаехме – човек никога не знае такива неща – даже и половината за тях. Но когато през 1968 армиите на Варшавския Договор нахлуха и окупираха Чехословакия, един акт, който просто означаваше продължаващата окупация на Източна Европа, подчертана отново, моето смущение от „революцията“ на нашите агитпроп актьори се превърна в отвращение.


Small Ad GF 1

Онова, което ме отблъскваше, беше скритото объркване на два категорично различни случая. „Свободният Запад“, Бог знае, беше твърде често обезобразяван от корупция и несправедливост, но злоупотребите представляваха – и бяха признати като представляващи – едно изкривяване на модела. На Изток, напротив, злоупотребите представляваха модела в неговия пълен работен ред.

Един дребен инцидент, който трябва да е подкрепил най-лошите подозрения на хората относно мен, се случи когато бях помолен да подпиша протест срещу „цензурата“, след като един от вестниците отказа да публикува нечий манифест. „Но това не е цензура“, казах аз. „Това е редактиране. В Русия вие отивате в затвора за притежаване на екземпляр от Фермата на животните. Това е цензура.“

„Нормалността“ на комунизма се опираше на изкривяването на езика и моят нов герой, Джордж Оруел, вече отдавна беше диагностицирал болестта в своето собствено общество, така че аз вземах това много присърце.

А през 1968 имаше и Париж. През август пушекът от май вече се беше разсеял в Париж. Имаше прекъснати битки между хиляди студенти и жандармерията, последвани от петдневна окупация на Сорбоната и всеобща стачка. Това бяха гигантски събития, не особено много смалявани – поне от моя гледна точка, откъм една къща със сламен покрив недалеч от магистралата М4 – от присъединяването към тях на известни философи, актьори и други светила на една щедра държавна култура.

Дори от 40-годишна дистанция les événements от 1968 все още придават, по асоциация, на нашата по-сдържана английска версия един резонанс за хората, които нямат определено мнение за това какво точно и защо се е случило в Прага. Но аз гледам на нашата „революция“ – окупацията на Лондонския Институт по Икономика, колежа по изкуствата Хорнси и всички вълнения на онези дни – като на нещо, само малко различаващо се от една сатурналия.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Именно това беше едно от нещата, които обичах в Англия. Английската версия на континенталните изригвания говореше за национален характер, който е способен да се контролира. Във Франция, Германия, Италия и Испания политическият активизъм в своите крайности включваше убийства, отвличания и бомби. Моят италиански издател, един от най-изтънчените, шармантни и харизматични хора, които някога съм срещал, по-късно беше убит от собствените си експлозиви, докато се опитвал да взриви електрически стълб недалеч от Милано.

На няколко мили оттук, отвъд канала, сблъсъците между протестиращите и жандармерията бяха неща, включващи изгаряне на коли, преобърнати автобуси и разрушени сгради. Нашият собствен street-fighting man беше само рокендрол.

Имаше нещо осъзнато в тукашния бунт. Демонстрациите бяха от карнавален вид. Нашите митинги – и аз посетих няколко – бяха сериозни събрания на обитатели на бордеи и това, което по-късно щеше да се нарича „типове от медиите“, планиращи да прекатурят обществото чрез основаването на списание и обсъждане на въпроса как да накарат „работниците“ да ги последват. Увлекателната пиеса на Тревор Грифитс Партито, поставена през 1968 и представена в Националния Театър с Лорънс Оливие като активист от работническата класа, който е поканен на събрание в една къща в SW7[2] с ранен Хокни[3] на стената, е за мен перфектната капсула на времето за наконтения край на 68-ма.

Разбира се, не всичко беше просто поза. „Сцената“, както я наричахме ние, беше съсредоточена в една променлива поредица от нелегални културни събития – изложби, концерти, хепънинги, поетически четения – в тъмни места около Ковънт Гардън и другаде. Тук думата „революция“ получаваше някаква субстанция, струва ми се. Това не беше социална революция, но усещането за културна революция беше основно за този момент.

За нещастие аз бях смутен и от това. Обичах музиката и начина, по който хората се обличаха, но не можех да приема диалога: опростено арго, състоящо се от другарски жаргон и престорена мъдрост, извлечена от криворазбрани източни религии.

Последната фраза заимствах от един герой от собствената ми пиеса, Рокендрол, която започва през 1968. Иронично, човекът, който говори вместо мен по темата на тази революция е марксист, един комунист от Кеймбридж на име Макс, който гледа назад през 1990, когато е приблизително на същата възраст, на която аз съм сега.

Начинът, по който той си спомня това е, че 50-те години са били последното време, в което свободата се е отваряла пред вас само когато сте оставяли младостта зад себе си. В средата а 60-те години младите хора започваха с толкова свобода, че не знаеха какво да правят с нея, но я объркаха със сексуалното освобождение и свободата да се дрогират, така че всичко беше разпиляно – разпиляно във формата на една културна, а не социална революция. „Уличен театър“ е името, с което Макс я нарича.

От промяната на психиката се очакваше да промени и социалната структура, но като марксист Макс знае, че нещата всъщност функционират в обратната посока: промяната на социалната структура е единственият начин да се промени психиката. Идеята, че „правете любов, а не война“ е по-практически лозунг от „пролетарии от всички страни, обединявайте се“ е също толкова дрън-дрън, колкото и Ай Чинг[4].

Иска ми се да бях познавал този човек през 1968. Бихме могли да се чувстваме смутени заедно, наблюдавайки спектакъла. Той беше се борил срещу фашизма в бордеите и в Испания и когато отбеляза саркастично, че неговата хипи-дъщеря „мисли, че фашистът е конен полицай на площад Гросвенър“, аз бих могъл да кажа: „Да, така е!“ или „Точно моето мнение.“

От друга страна, той би могъл да промени възгледите ми относно някои неща, като се започне с обществото, на което бях благодарен, и продължавам да бъда благодарен, че съм се присъединил към него. Но какво да кажем за ония злоупотреби? Въпиющи ли са те или са неразделна част от системата? И къде редакторската работа преминава в цензура?

Не бих си задавал сам тези въпроси през 1968, събитията от която се разглеждат тази вечер по ITV1 в Революцията 68, едно издание на The South Bank Show[5]. Но аз не съм единственият, който се е променил. Обществото също се е променило.

През 2005 интервюирах един кинотворец в Беларус, който беше бит от органите на сигурността по обичайните причини и той каза няколко неща, които звучаха извънредно точно като речта, която току-що бях написал за един чешки англофил в Рокендрол.

Онова, което кинотворецът от Минск ми каза, беше следното: „Фактът, че вие можете да наречете своя премиер-министър лъжец и престъпник не е [атака срещу] неговото достойнство, това е ваше достойнство.“ По-късно написах статия за Беларус, която беше публикувана почти в същия ден, в който Уолтър Волфганг, един 82-годишен член на лейбъристката партия, беше насилствено изхвърлен от партийната конференция за това, че е апострофирал външния министър. Получих ликуваща пощенска картичка от Харолд Пинтър.

Идеята за автономията на индивида е отразена, както разбирам, навсякъде в моите писания. В Брегът на Утопия използвах собствените думи на руския философ от 19-ти век Александър Херцен относно англичаните: „Те дават убежище не поради уважение към хората, търсещи убежище, а поради уважение към самите себе си. Те изобретиха личната свобода без да са имали каквито и да е теории за нея. Те ценят свободата, защото тя е свобода.“

Ако само бях знаел през 1968 какво ще разпилеем, дълго преди да сме имали извинението на 11 септември, аз бих могъл да се присъединя към веселбата с по-малко смущение, с по-малко неща за губене. Но по онова време всичко, което се случваше, ми изглеждаше лекомислено в сравнение със свободите, които бяхме изобретили – да кажа ли по-скоро свободите, които вие бяхте изобретили?

Бях на 31, в продължение на четиринайсет години бях печелил прехраната си, бях прекалено стар, прекалено самоуверен, прекалено моногамен, прекалено уплашен от наркотиците, прекалено влюбен в Англия и прекалено стегнат, за да позволя всичко това да увисне.

Източник
 



[1] Перифраза на известната поема на Уърдсуърт „Френската революция“. Оригиналният текст гласи: блаженство бе в оназ зора да бъдеш жив, но да си млад бе да си в рая. (Бел. пр.)

[2] SW7: Пощенският код на южен Кенсингтън, един от богатите квартали в Лондон. (Бел. пр.)

[3] Дейвид Хокни (род. 1937): влиятелен британски художник, живял дълго време в Калифорния (Бел. пр.)

[4] Ай Чинг: старинна китайска книга, използвана за предсказания. (Бел. пр.)

[5] The South Bank Show: известно британско културно предаване, излъчвано по телевизионния канал ITV. (Бел. пр.)

Сър Том Стопард (род. 1937 в Чехословакия като Томаш Щрауслер) е британски драматург и сценарист, многократен носител на наградата Тони. Сред най-известните му пиеси са Розенкранц и Гилденщерн са мъртви, Аркадия, Брегът на Утопия, Рокендрол. Стопард е съавтор на сценариите на филмите Бразил и Влюбеният Шекспир.

Pin It

Прочетете още...

Тъпи ли са младите?

Любослава Русева 26 Май, 2018 Hits: 7318
Впрочем тезата „Младите не четат“ е също…