Почти навсякъде появата на Uber ражда скандали и противоречия. Във Франция например, дейността на фирмата предизвика масови протести на таксиметрови шофьори, които настояваха услугата на Uber да бъде прекратена. В България обаче, граждански протести имаше в защита на приложението – след като Комисията за защита на конкуренцията (КЗК) глоби, а след това и нареди спирането на дейността на Uber в страната. Само за три дни инициираната от фирмата уеб петиция събра над 20 000 подписа срещу решението на КЗК. Във Facebook се появиха безброй постове в защита на приложението, а също и журналистически статии, критикуващи атаката срещу „правото на избор“. Същевременно забраната на Uber предизвика недоволство не само сред разтревожените потребители, но и сред самите таксиметрови компании. Причината за това не е тяхната безрезервна вяра в ползата от конкурентните и дерегулирани пазари. Новото законодателство, произлязло от забраната на Uber, всъщност атакува директно и начина, по който днес е организиран таксиметровият транспорт.
В този смисъл, целта на този текст е двояка – да се фокусира върху важността на вкуса в т.нар. икономика на „информацията“ и „споделянето“, но и да покаже променящите се форми на експлоатация в пост-индустриалното общество. Тези теми са наглед несвързани, но се надявам, че ще успея да докажа, че вкусът започва да има все по-голямо значение в нашия контекст, в който „правото на избор“ е все повече сведено до правото да избираш между идентични възможности.
За да поясня, ще се върна към решението на КЗК да забрани Uber. То се случи, след като сигнали към комисията бяха подадени от „ОК такси“, една от най-големите софийски таксиметрови компании, и от Столична община. Обвиненията им към Uber за нелоялна конкуренция бяха свързани с това, че шофьорите не минават през обстойните процедури на лиценз и регулация, както в традиционните таксиметрови компании. Uber естествено отрече подобна отговорност, твърдейки (с право), че всъщност въобще не предоставя таксиметрова услуга, а е просто уеб приложение, свързващо хората с автомобили с тези, които нямат.
Но когато впоследствие Върховният административен съд потвърди решението на КЗК и парламентът въведе нови регулации, таксиметровите компании отново не останаха доволни. Причината за това е, че едно от обвиненията, по които Uber бяха осъдени е, че нямат трудови договори с шофьорите си. В стремежа си да наложи „лоялна конкуренция“, парламентът разпореди, че подобно на останалите фирми, и таксиметровите компании трябва да имат трудови договори със служителите си, да им плащат здравни и социални осигуровки и т.н. С други думи се оказва, че до момента много малко шофьори са имали подобни договори. Излиза, че таксиметровите компании вече са станали като Uber дори преди появата му в България, противно на самовъзхваляващата се реторика на компанията (и подобни на нея като Airbnb) за важността на новите технологии при доставката на услуги.
Средностатистическият шофьор на такси няма трудов договор, а трябва да регистрира собствена фирма. Трябва и да закупи колата си, често на лизинг, тъй като не може да си позволи цялата сума. Обикновено фирмата, от която купува колата е същата, за която работи като шофьор. В този смисъл таксиметровите компании са по-скоро търговци на автомобили и квази-кредитни институции, които обаче имат патент върху логото си и го отдават на шофьорите срещу такса. С други думи – франчайз. Шофьорите трябва сами да си купят таксиметров апарат, GPS, таблет и каквито други устройства се смятат за нужни за едно такси, също така сами си плащат застраховка, поддръжка на колата, сами си търсят клиенти и т.н.
Подобна ситуация не е необичайна. Бизнес практиките на франчайзинга и аутсорсването са отдавнашни методи за прехвърляне на рисковете от мултинационалните компании към техните подизпълнители. Така се усложняват „традиционните“ производствени отношения, при които притежателите на капитал експлоатират безимотните, продаващи труда си. Днес експлоатацията се случва чрез (дългово финансирана) собственост върху средствата за производство: било то колата на таксиджията или лаптопа на „креативната класа“.
Така шофьорът на такси става предприемач, който поема рисковете и загубите, ако нещо се случи с капитала му (колата). Като „предприемачи“, шофьорите имат свободата сами да определят работното си време, тъй като няма трудов договор, който да го регулира. Труд и капитал на пръв поглед споделят все повече предпоставки – както постоянната повеля, че трябва да се възприемаме като предприемачи и всички наши решения са „инвестиция“, например „инвестиция в образованието“. Това обаче не отменя фактическата реалност на експлоатацията. Колкото и идеологии от типа „бъди си сам шеф“ да се опитват да прикрият този факт, експлоатацията е дори утежнена от прехвърлянето на риска от предприемача-шеф към работника-предприемач.
Това прехвърляне влияе и върху държавния бюджет: фирмите не плащат данък, защото не отчитат печалба от таксиметрова дейност (тъй като точно както Uber, официално не предоставят такава услуга). Съответно не са длъжни да следят дали шофьорите плащат осигуровките си или не. Не плащат и здравни вноски, защото на хартия не наемат никого на работа. Резултат е милиони левове загуба за държавата.
Щом като Uber не е пионерът в подобен тип икономически отношения, как тогава да си обясним огромната обществена подкрепа, която компанията има в сравнение с традиционните таксита?
Моето обяснение е, че определящият фактор е чисто естетически. Или ако перифразирам Маркс, при равни неща решава силата на вкуса. Или както един от участниците в протеста в защита на Uber обясни разликата между обикновените таксита и Uber: „В Uber няма чалга или маанета“.
Ясно е, че за културния елит чалгата е синоним на всичко низко, непристойно и отвратително в обществото. Нейната популярност като музикален жанр е достатъчен аргумент да убеди интелектуалците, че българите са неспособни да управляват собствената си държава и като гласоподаватели са неграмотни пленници на неевропейския си манталитет, който проваля усилията на страната да изгради работеща демокрация. Същият манталитет се възприема и като основния виновник за незадоволителните резултати от прехода към пазарна икономика. По думите на популярен джаз изпълнител, „чалгата е съвременният комунизъм“[1]. Логично, че при това положение всеки уважаващ себе си представител на „креативната класа“ презира жанра.
Освен че слушат чалга, шофьорите на таксита стават обект на презрение от страна на Uber-потребителите и по редица други причини: че били сърдити, че нямали възпитание, че пушели в колите си, че въпросните коли били мръсни, че очаквали бакшиши. Обратно, сделките с Uber се възприемат като изрядни и безконтактни, тъй като не включват даване на пари на ръка. Uber също така задължава шофьорите да карат сравнително нови коли. За разлика от стандартните таксита, Uber колите не са боядисани в задължителното жълто. Това задоволява нуждата на потребителя да се чувства сякаш е в нечия лична кола (макар че технически погледнато стандартното такси също е лична кола на шофьора, но заради жълтата боя и маркировките се възприема като неавтентична и стандартизирана). Така Uber се включва в новите нишови пазари, набавящи „автентичност“.
Да вземем друг пример – Airbnb. Чрез сайта туристите задоволяват желанието си за безтуристов туризъм. Те не са туристи, а „гости“. Хотелското им настаняване не е типичен хотел, а нечий „дом“. В „икономиката на споделянето“ вече не си турист, а „гост“ в „дома“ на „домакините“. Чрез Uber „споделяш“ пътуването като липсата на физическа размяна на пари подсилва усещането за извънпазарни отношения. Същевременно е много по-забавно да използваш мобилния си телефон, за да поръчаш такси, вместо да се обаждаш на диспечер и да се налага да дообясняваш дестинацията си.
Не е случайно, че Реформаторският блок, заявяващ се като представител на „креативната класа“, се включи най-пламенно в защита на Uber, макар че до момента не беше взимал отношение по въпроси от транспортното законодателство. От партията обещаха, че ще направят работна група, която да намери правни начини, по които Uber да може да продължи да функционира в България. Затвърждавайки реномето си на отявлена про-бизнес партия, от Реформаторския блок също така заявиха, че съдът не е трябвало да забранява Uber, а да накаже само шофьорите, ползващи приложението.
Правната главоблъсканица очаква своето разрешение. Държавата забрани Uber, тъй като беше подтикната от опасяващите се от нелоялна конкуренция таксиметрови компании. Но тръгвайки по този път, държавата иска да прокара законодателство, което ще накара въпросните компании да престанат да използват подизпълнители и да започнат да наемат шофьорите си на трудови договори. Таксиметровите фирми открито са против тези регулации и експлицитно заявяват, че не смятат да ги спазват. Същевременно заплашват с протести, които могат в крайна сметка да се окажат в полза на омразния им конкурент Uber. Всичко това показва ограниченията, които чисто естетическите присъди имат що се отнася до регулациите върху бизнеса. Щом досега е било възможно да имаме „грозни чалга“ версии на Uber, държавата най-вероятно ще намери начини да легализира „красивия“ Uber и да предложи равни условия за всички играчи на пазара. Имайки предвид историята на стремглавото неолиберално спускане към дъното обаче, най-малкото общо кратно между двете вероятно ще е по-ниският стандарт. С други думи, трудовите договори напълно ще отпаднат, а практиките на превръщането на работника в „предприемач“ ще стават все по-доминиращи.
Този текст е публикуван първо на хърватски в Bilten,
а след това в списание dVersia, откъдето го препубликуваме.
[1] в. Седем, V, 37 (10 – 16 септ. 2008), с. 13