Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2023 01 Putin Gerassimov

Възможно е вътрешната политика да е повлияла на издигането на Валерий Герасимов; според анализатора Роб Лий генералът представлява фракция, с която предшественикът му не е бил свързан.
Снимка: Алексей Николски /Спутник /AFP /Getty

 

Миналата седмица Русия обяви, че заменя генерал Сергей Суровикин – който само три месеца по-рано бе поставен начело на войната в Украйна – с друг генерал, Валерий Герасимов. Промяната изненада много наблюдатели. Смяташе се, че Суровикин е подобрил руските военни усилия, а Герасимов беше поне частично отговорен за планирането на катастрофалната първоначална инвазия. Но Герасимов е близък до Кремъл и сега ще получи още един шанс. „Те взеха човек, който е компетентен, и го замениха с друг, който е некомпетентен, но е там от дълго време и е показал, че е лоялен“, казва пред „Таймс“ Дара Масико, старша изследователка в корпорацията „Ранд“.

За да поговорим за разместванията по върховете на руското командване и за сегашното състояние на войната, разговарях по телефона с Роб Лий, старши сътрудник в Института за външнополитически изследвания и експерт по руската армия. По време на разговора обсъдихме различни теми: възможните причини за последните сътресения, къде руските военни усилия са се подобрили и къде не, странната роля на наемниците от „Вагнер груп“ и какво най-много е изненадало Лий през последните единадесет месеца на сраженията.

 

На Суровикин, генерала, който току-що беше понижен в длъжност, се приписва заслугата, че през последните три месеца е обърнал малко нещата. Какво се промени и какво не се промени през този период?

Ключовото нещо през последните няколко месеца беше, че в края на септември Русия започна мобилизация. Това беше след като загубиха по-голямата част от Харков и след като започнаха настъплението си при Херсон, когато за Русия и за всички останали стана ясно, че не разполагат с достатъчно жива сила, за да задържат фронтовата линия. Трябваше да направят нещо.


Small Ad GF 1

Путин се беше възпротивил срещу обявяването на мобилизация. Хората си мислеха, че той може да направи това в Деня на победата, който е през май, или през лятото. Но той все предпочиташе да отлага. Едно от нещата, които характеризират руската стратегия е отлагането, при което Путин не взема определени трудни решения и изчаква, докато нещата започнат да се забавят или да се объркат, преди да вземе решение.

Преди Суровикин да бъде назначен начело, New York Times съобщи, че неназовани руски генерали са искали да се оттеглят от Херсон и че Путин е отказал. Аз изтълкувах това като опит на Суровикин да се изтегли през река Днепър и че по същество не му е било позволено. Беше напълно логично да го направи, защото Днепър е голяма река, голяма преграда и това беше лесен начин за Русия да укрепи линиите си и да задържи фронтовата си линия на друго място. А когато Суровикин беше издигнат, Путин вероятно пасивно прие, че ситуацията на място се е променила и той трябва да отстъпи повече.

Откакто Суровикин е начело, ситуацията се подобри за Русия до голяма степен. Те се оттеглиха от десния или западния бряг на Херсон. Вероятно това решение е трябвало да бъде взето независимо от това, въпреки че той служи като полезен човек, на когото може да се хвърли вината, вместо на по-висшестоящите ръководители.

Но като цяло войната се разви по-добре за Русия. Очевидно има някои основни проблеми, за които трябваше да се намерят решения, но важното нещо е, че Русия започна да нанася масирани удари по гражданската инфраструктура. Това беше проблем за Украйна. И в крайна сметка, фронтът в по-голямата си част се стабилизира, след като те се изтеглиха от десния бряг на Херсон. Наскоро те постигнаха известни успехи в Соледар. И остава открит въпросът кой е в по-добра позиция да води тази настъпателна борба – тази част не е напълно ясна. Сега Русия е мобилизирана, а Групата „Вагнер“ хвърля в битката осъдени.

Очевидно е, че Суровикин е влязъл в труден момент – има най-различни проблеми, но през цялата тази война Путин изискваше от командирите си неща, които не бяха възможни. Те не разполагаха с възможности да правят определени неща и той продължаваше да казва на хората, на офицерите, че не могат да се оттеглят от дадени райони, след като конкретната ситуация всъщност изискваше да се оттеглят. Има по-широки проблеми, които според мен Путин наложи на своите командири. Мисля, че Суровикин постигна относително голям успех в стабилизирането на фронта. Сега, когато се извърши мобилизация, те могат да обучат тези части, да ги оборудват и в крайна сметка Русия може да има предимство в живата сила, след като те бъдат разгърнати. Мисля, че краткосрочната стратегия беше основно такава: „Да предотвратим срива на нашите линии. Да успеем да задържим това, което имаме, и да изчакаме мобилизацията. Тогава ще можем да постигнем по-голям успех или евентуално дори да се върнем в настъпление“.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Герасимов е известен най-вече с това, че е осъществил първоначалния план за инвазия. Точно ли е това?

Не съм сигурен какво точно е правил. Искам да кажа, че очевидно е играл ключова роля като началник на генералния щаб. Преди войната си мислех, че вероятно ще има ескалация, но предполагах, че ако ще го правят, Путин щеше да предостави политически цели, основно, на Министерството на отбраната, а генералният щаб щеше да премине през процеса на планиране и да подготвя военната операция. Мисля, че това, което се случи в действителност, беше, че концепцията за операцията беше разработена главно от ФСБ [основният наследник на КГБ] и Путин, заедно с няколко много ключови висши служители в Кремъл. Изглежда че планът е бил наложен на руските военни, защото в крайна сметка те изпълниха кампания, която се отклоняваше от тяхната доктрина – начина, по който се обучаваха, начина, по който се сражаваха, и т.н.

Герасимов несъмнено е изиграл ключова роля. Той е най-високопоставеният офицер в руската армия. Но дали можем да кажем, че това е бил негов план – в това не съм толкова сигурен.

Точно така. Изглежда че е твърде елементарно да се каже, че човекът, който първоначално се е объркал, отново е начело.

Да. Част от проблема е, че в настоящия момент Русия вече премина през толкова много висши офицери. От петимата, които изглеждаха като висши командири в началото на войната – командирите на четирите основни военни окръга и командирът на руските въздушнодесантни сили – всичките бяха уволнени. Двамата ръководители на киевската кампания бяха освободени още през април.

Мисля, че зад това, че са поставили Герасимов начело, може да стоят две неща. Официалната линия на руските военни е, че конфликтът е станал по-важен и затова са решили да издигнат старшия командир. И това потенциално би могло да е вярно, ако решат да направят още едно нахлуване, от Беларус. Другото обяснение е, че има вътрешна динамика. Съществуват различни съобщения за различни фракции в руското министерство на отбраната, а украинското разузнаване предполага, че Суровикин и Евгений Пригожин, ръководителят на „Вагнер“, са в добри отношения – и че Герасимов има друга фракция.

Това е интересно от гледна точка на друга история, за която исках да ви попитам. Миналата седмица „Таймс“ съобщи, че руски говорители противоречат на твърденията на групата „Вагнер“ за завземането на Соледар, градче със солници в Донецк.

Да, отношенията между „Вагнер“ и Министерството на отбраната са интересни от години насам. Още в Сирия „Вагнер“ работеше с ГРУ [руското военно-разузнавателно управление]. Мисля, че отношенията се развиха. Има един ветеран от „Вагнер“, който е написал книга и който се е сражавал в Сирия. По принцип той казва, че руското министерство на отбраната се е разстроило, че „Вагнер“ е получил всички тези заслуги за многото успехи на бойното поле в Сирия. И тогава [хората от министерството] започнали да предоставят по-лошо оборудване или да не ги подкрепят толкова много.

Винаги съществува този проблем, когато започнете да разчитате на организация извън армията. Има ли проблем с командването? Властта в Русия работи по принцип на базата на това каква е връзката ти с Путин. Очевидно е, че Пригожин [шефът на групата „Вагнер“] има добра връзка с Путин. Когато в началото на войната руските военни претърпяха много загуби, те започнаха да се опитват да набират допълнителни войници. Проблемът е, че руските военни нямат добра резервна система, докато „Вагнер“ има история, още от Сирия, с набирането на хора от различни градове. И така, когато през април Русия се нуждаеше от жива сила, за да поддържа тази война в битката за Донбас, „Вагнер“ започна да става важен, защото имаше съществуваща инфраструктура за бързо привличане и набиране на хора.

Напоследък те привличат затворници и всякакви други видове хора. Размерът им нарасна значително. Това беше много важно за Русия – да има този огромен прилив на жива сила. „Вагнер“ очевидно играе много ключова роля в Бахмут и Соледар, които са най-горещите части на фронта през последните няколко месеца. Един от проблемите е, че Пригожин умишлено се представя като публично лице на тази война. Той ходи на фронтовата линия, облича екипировка, посещава бойци в окопите. Посещава и ранени бойци, награждава хора.

Той остро критикува редица руски генерали, включително Александър Лапин, който беше един от висшите офицери, отговарящи за войната, както и намеква, че висшето ръководство на Министерството на отбраната е излязло от строя. И така той по принцип се поставя в позиция, в която, ако не знаете по-добре и сте руски гражданин [тоест не разполагате с алтернативна информация], може да си помислите, че Пригожин е най-важната фигура, която води войната.

Споменахте, че Русия е постигнала известен успех, бомбардирайки гражданската инфраструктура в Украйна. Какви са дългосрочните цели на тази дейност? Дали целта е да се направи качеството на живот на украинците достатъчно мизерно, че да се предизвика промяна в отношението към войната? Или смятате, че има някаква друга пряка военна цел, която руснаците се надяват да постигнат?

Мисля, че това е опит да се направи войната по-скъпа: по-скъпа за украинците, потенциално по-скъпа и за западните държави, които подкрепят Украйна. Очевидно е, че за Украйна икономиката все още е много важна. И доколкото е възможно, за украинските градове е важно да се върнат към нормален живот. Все още се води война, но ако искате бизнесът да се върне към това, което трябва да прави, трябва да има някакво усещане за нормалност в тези градове. Като разрушавате електроцентралите, вие затруднявате това и увеличавате вероятността икономиката на Украйна да не може да се възстанови бързо. Възможно е да има и елемент на принуда – да се опитаме да накараме Украйна да направи други отстъпки или да направим тази война по-скъпа за чуждите държави. Да им дадем сигнал: „Трябва да спрете да подкрепяте Украйна. Вие просто не можете да спечелите тази война.“

Ясно в случая е, че руснаците често се фокусират върху това, което се случва този месец, без да мислят какъв ще бъде резултатът след два, три, четири месеца. Този вид бомбардировъчни кампании обикновено не принуждават другата страна да отстъпи. Не мисля, че има причина да се смята, че украинците ще се предадат въз основа на това, но със сигурност това прави войната по-скъпа.

Сега Западът ще започне да изпраща танкове в Украйна, въпреки че западните държави заемат различни позиции по този въпрос. Доколко танковете могат да имат значение?

Всичко е въпрос на комбинирани оръжия и на това как те работят заедно. Един компонент сам по себе си обикновено не е достатъчен, за да промени войната, но може да помогне за промяна на нещата. Украйна вече разполага с много танкове. Много от тях са заловени от Русия. Има дебат за това от какво Украйна се нуждае най-много. Танковете са полезни. Но част от въпроса е каква пределна полза предлагат западните танкове в сравнение с онези, които Украйна експлоатира в момента. Те определено са по-добри, но има и други видове оръжия, които Украйна иска, като например системи за атака и безпилотни самолети. Би било по-голямо качествено предимство, ако получат такива.

В крайна сметка, ако искате да провеждате настъпателни операции и то срещу окопан противник, трябва да разполагате с много неща, с много различни оръжия, които да работят заедно. Част от това е наличието на достатъчно артилерийски боеприпаси. Друга част са бойни машини за пехотата, които могат да я ескортират близо до окопите, така че тя да може да слезе и все пак да има някаква защита, преди да достигне линията на окопите. В много отношения много от тези неща не се различават от Втората световна война. Има нови технологии, но доста много от същите неща все още са важни.

Другият проблем е, че Украйна продължава да получава тези различни системи от множество държави от НАТО, на малки партиди. Всички тези машини имат различна логистика, резервни части, обучение. И това се превръща в голям логистичен проблем; в един идеален свят Украйна би получавала само една система, всички членове на НАТО биха предоставяли един и същ тип танк и т.н. А причината, поради която говорим много за Германия по отношение на танковете, е заради техния „Леопард“. Това е танк, произвеждан в Германия, и е силно разпространен в армиите на НАТО, което означава, че много от членовете на НАТО биха могли да предоставят определен брой „Леопарди“.

Измина почти една година от първоначалното нахлуване. Какво ви изненада най-много от военна гледна точка за начина, по който премина последната година?

Очаквах руските военни да се бият по начина, по който са се обучавали, по който са се биели преди, по който пишат за нещата. А начинът, по който воюваха в тази война, поне в началото, се отклоняваше от всичко това. Мислех, че шаблонът, който Русия ще приложи, ще бъде малко подобен на войната с Грузия през 2008 г., но в по-амбициозен, по-голям мащаб, предполагайки, че ще получат значителна съпротива.

Вместо това изглежда, че Русия приложи шаблона от 1968 г., когато се намеси в Чехословакия, или от 1979 г., когато се намеси в Афганистан. И при двете операции те не предполагаха толкова голяма съпротива. В тези случаи имаше условия, които накараха Съветския съюз да повярва: О.К., не е задължително да унищожим военните в тези страни, за да постигнем успех. Условията в Украйна не бяха толкова благоприятни за Русия, но въпреки това те продължиха да изпълняват плана, сякаш условията бяха същите. Тази част беше много изненадваща.

Как бихте характеризирали елементите на плана в Украйна на практика?

При операцията в Украйна двата приоритета бяха бързина и изненада. Големите военни сили се нуждаят от ранно предупреждение [че ще участват в реални военни действия]. Когато САЩ нахлуха в Ирак, имаше месеци и месеци подготовка. Това не се случи в тази война, тоест частите просто не знаеха, че ще воюват. Мисля, че повечето войници разбраха за това по-малко от двадесет и четири часа преди нахлуването.

Едно от нещата, които наблюдавахме през първите няколко дни на войната, беше, че танковете се развалят. Непрекъснато виждахме превозни средства да се развалят поради проблеми с поддръжката, защото нямаха достатъчно гориво, както и всякакви други видове грешки. И това е най-вече, защото не им е било казано, че отиват на война. Не са имали време да се подготвят. И тъй като, отново, изненадата беше приоритет, това означаваше, че на военните не се даваше достатъчно време да се подготвят.

Тези военни не функционират по този начин. Те няма да бъдат ефективни. На руските сухопътни части беше казано: „Карайте към градовете и се движете колкото се може по-бързо“. Налагаше се батальоните да карат извън обсега на артилерийската поддръжка. Те се движеха извън обсега на комбинираната оръжейна поддръжка. Караха далеч пред танковете и влизаха в боеве, за които не бяха подготвени.

Част от това се дължеше на основни слабости в руската армия, като онова, което вече бяхме видели в Сирия. Но там се сражаваше много малка част от руската армия. В Украйна по-голямата част от руските военни части се биеха едновременно. И очевидно има доста големи разлики в качеството на руските части. Но част от това е и просто… Трудно е човек да си представи как изобщо една армия може да бъде организирана повече за провал на политическо ниво от начина, по който Кремъл организира руската армия, поне в този случай.

Заключението е, че операцията е била от типа „операция на ФСБ“ [тоест на руското разузнаване]. Планът е бил за смяна на режима в Киев. Във ФСБ очевидно са смятали, че имат достатъчно сътрудници и че могат да го направят доста бързо. Очаквали са руската армия да окупира градовете, преди те да успеят да реагират. Общо взето – нещо като онова, което се случи в Чехословакия през 1968 г. Но, разбира се, в този случай, с Украйна, то не стана. И руските военни не бяха готови да се справят с тази съпротива.

Накрая, руските военни не са много добри в адаптирането, защото имат по-централизирано вземане на решения от военните на НАТО. Те се нуждаеха от по-ранни предупреждения, отколкото бихме се нуждаели ние, за да тръгнат на война [подготвени].

Изненада ли ви нещо конкретно от украинска страна?

Украинците се представиха добре. Навсякъде беше много впечатляващо да се види как те се обединяваха, през цялото време. Направиха много креативни неща. Беше много ясно, че не искат да бъдат контролирани. Едно от нещата, които винаги са ме впечатлявали, е, че ги има всички тези хора, които на 24 февруари бяха невоенни украинци, които се присъединиха след това, а сега са опитни военни, които са много ангажирани да си върнат цялата украинска територия, независимо от цената.

 

Източник

 

Айзък Чотинер е щатен автор в The New Yorker, където е основният автор на Q. & A. – поредица от интервюта с публични личности в областта на политиката, медиите, книгите, бизнеса, технологиите и др. Преди да се присъедини към „Ню Йоркър“, Чотинер е бил щатен писател в „Слейт“ и водещ на подкаста „I Have to Ask“. Писал е за The New Yorker, The Times, The Atlantic, Times Literary Supplement, Washington Post и Wall Street Journal.

Pin It

Прочетете още...