Клубът Метрополитан, на Пето авеню и 60-та улица, е палацо в мощния манхатънски стил. По дяволите цената. Така казал Дж. П. Морган когато наел Станфорд Уайт, най-брилянтния архитект в града, да му построи частен клуб за джентълмени през 1894. В този понеделник в януари, по червените, украсени с монограми килими, се разхождат само няколко членове – все още е рано, малко след седем вечерта. Но точно това е времето, по което Мерилин вос Саван обича да се появява.
Саван, която има най-високият регистриран в света коефициент на интелигентност (КИ), обича да танцува. Тя започнала да се занимава сериозно с това преди няколко години, заедно със съпруга си Робърт Джарвик, изобретателят на изкуственото сърце Джарвик, и сега те ходят в клуба около веднъж месечно. Ако пристигнат достатъчно рано, те могат да разполагат с дансинга. Така и става в този понеделник. Залата е почти празна, оркестърът свири AnythingGoes, Саван и Джарвик могат да танцуват където си поискат. Елегантни, преуспяващи на около шестдесет години, те се движат с лекота: тя с проста прецизност, той старомодно потраквайки с токове, с известна стремителност. Малко по-късно обаче, когато дансингът се запълва от перфектно облечени, внимателно движещи се двойки, те се връщат обратно на масата. „Това е социална сцена“, казва с усмивка Саван, която е на 62, „но това не е нашата социална сцена. Нека все пак го кажа.“ Няколко минути по-късно, когато един много сериозно изглеждащ господин прави леко непохватно движение непосредствено пред тях, те се поглеждат в очите и не могат да се сдържат да не прихнат. Не след дълго те вземат такси за вкъщи, към апартамента им в среден Манхатън. „Обикновено танцуваме повече, много повече“, казва Саван. Днес е едва 8:30 вечерта.
Саван[1] – името е истинско, това е моминското име на майка й – е изключително известна от 80-те години насам, по уникална причина. Едва тогава, почти 30 години след като е преминала първия си тест за интелигентност като ученичка в Сейнт Луис, Мисури, нейният КИ става известен. През 1985 книгата на Гинес приема, че тя е отговорила правилно на всички въпроси от стандартния Станфорд-Бине тест за възрастни още на 10-годишна възраст – един резултат, който тогава й дава съответстваща умствена възраст от 22 години и 11 месеца, както и неземен КИ от 228.
Последвалата публичност променя живота на Саван. Тя започва да се появява по телевизията и в пресата, включително и на корицата на едно списание, което случайно попада в ръцете на Джарвик. Той решава да я потърси и да я покани на разговор. Това води и до ролята, с която тя е най-известна в Америка, като автор на рубрика за въпроси и отговори, наречена „Попитай Мерилин“, в списанието Парейд – неделно издание, излизащо като притурка към повече от 400 регионални вестници. В течение на последните 22 години тя е отговаряла на безкрайно много въпроси – „Колко щастливи са всъщност чучулигите?“, „Жена ми си суши косите със сешоар всеки ден. Възможно ли е слухът й да пострада от шума?“ – като в резултат на това е получила статус, който е едновременно и пророчески, и булевардно-сензационен. За феновете й, както и за останалите членове на света на високия КИ, Саван е един удивителен, необикновен талант, който изпитва огромно удоволствие от решаването на проблеми. За хулителите тя е или тривиална – човек, който е похабил дарбата си – или доказателство, ако се нуждаят от такова, че високият резултат от тестовете за интелигентност не е доказателство за нищо. Каквато и да е формата обаче, тя си остава в главите на хората. Показателен за отпечатъка, който Саван е оставила върху националното съзнание, е фактът, че тя е представена в една от сериите TheSimpsons през 1999. Там тя е член на спрингфийлдското Менза[2]-общество, заедно с Джийна Дейвис, холивудската актриса и някогашна звезда.
В разговора Саван стриктно се въздържа от остроумни забележки. Тя е изключително нормална. „Хората очакват от мен да бъда ходеща енциклопедия или някакъв човешки калкулатор“, казва тя. „Или пък да имам някакви много необичайни, много езотерични, много мистериозни дарби – а аз изобщо не съм такава.” Вместо това тя говори с изпитаната яснота на своите статии, с педантизма на човек, който се страхува да не бъда разбран криво. В един момент от разговора например тя описва къщата, в която е живяла в Сейнт Луис. „Там човек действително можеше да види звезди“, казва тя, „за разлика от Ню Йорк, където може да се види единствено Венера“. И след кратка пауза: „О, извинете, Венера не е звезда.“ Когато Саван, която е авторка на няколко пиеси и половин дузина книги за самообразование, все пак направи някакво позоваване от културен характер, тя много внимава да не звучи снобски. Тя предпочитала Пруст пред Джойс, казва ми по някое време, макар и да признава, че „Джойс има някои много добри места в Одисей.“
Тази любезност маскира редкостта на нейния ум. Защото, каквото и да е, Саван в никакъв случай не е мошеничка. Нейният КИ е бил измерван повече от многократно. Когато я моля да ми опише начина, по който подхожда към някой проблем, тя казва: „Първата ми мисъл, може би не мисъл, а по-скоро усещане, е обзор … Това е почти като военновременно решение. Мисля за всички фронтове, кое води до кое, къде са най-важните точки …“ Джарвик, неин съпруг през последните 21 години, казва, че дарбата на Саван се състои в способността й да подхожда към проблемите безпристрастно, без нашите обикновени страхове от нещо или надежди за практически отговор. Уолтър Андерсън, главният редактор на Парейд, който е приятел със Саван от 1986 г., в която я наема да работи за списанието, вярва, че тя е гений и, както и при другите гении, способностите й според него са необясними. „Мерилин просто се справя“, казва той. „Отговорите й са толкова бързи. Ако светлината или електричеството се движат с 300.000 километра в секунда, то можете ли да си представите колко бързи са тези синапси? Тя знае отговора на въпроса ви. Тя знае отговора преди още да сте довършили въпроса.“
При което всичко това само кара хората да се питат защо Саван не е намерила някакво по-високо приложение на интелекта си. През 1995 този въпрос започва толкова силно да дразни Хърб Уайнър, софтуерен инженер от Портланд, Орегон, че той създава Интернет-сайт със заглавие „Мерилин греши!“ Уайнър казва, че се стреми да разкрива грешките в нейната рубрика и да направи всичко възможно огромният й КИ да не бъде приеман само на доверие. Но онова, което изглежда го дразни истински, е фактът, че тя изобщо води тази рубрика. „Погледнете Барак Обама, погледнете как той прилага интелигентността си“, казва ми той. „Просто ми се струва странно, че вместо да се занимава с по-сложни проблеми, голяма част от онова, което тя върши, е просто да разгадава гатанки или да намира отговори на неща, които всеки би могъл да открие с едно отиване до местната библиотека.“
По един странен начин, оплакванията на Уайнър всъщност са изпълнени с почит. Както пише на сайта му: „Мерилин е по-интелигентна от мен, според измеренията на стандартните тестове за интелигентност.“ Но за много хора историята на Саван и „Попитай Мерилин“ са само още две доказателства в хода на един по-голям, воден в течение на десетилетия спор относно точността или обективността на тестовете за интелигентност. Дори Гинес се поддава на това. През 1990, две години след като включи Саван в своята Зала на Славата, издателят, по собствените му думи, „постави в покой“ цялата категория КИ, твърдейки, че вече не е уверен, че тестовете за интелигентност са достатъчно уеднаквени или заслужаващи доверие, за да може да бъде излъчен един-единствен шампион. В зависимост от собствената гледна точка, Саван или никога няма да бъде победена, или пък никога не си е струвало да бъде победена, още от самото начало.
Търсейки гениалността, Галтън не успява да разработи функциониращ тест за интелигентност. Това се удава на френския психолог Алфред Бине и неговия ученик Виктор Анри. Бине бива нает да изследва големия брой деца в градските приюти и да открие дали те са умствено изостанали или просто им се преподава зле. Тестът, който той създава в резултат на това през 1904, включващ 30 индикатора – от способността на окото да следва запалена кибритена клечка до въпроси, касаещи паметта и словесния запас – заляга в основата на модерните тестове за интелигентност. През 1916 Луис Търман, професор по психология в Станфордския университет, преработва и разширява оригинала, създавайки теста за интелигентност Станфорд-Бине, който се използва и до днес. Макар и по-умерен от мнозина от съвременниците си, Търман се придържа към социалдарвинизма на времето си – през 1924 година 24 щати имат закони за стерилизация – и храни надежди за социалния потенциал на работата си. „Това“, пише той през 1919, „в края на краищата ще доведе до намаляване репродукцията на слабоумието.“
Измерването на интелигентността си остава оспорвано оттогава насам. В САЩ, където повече от девет милиона души биват подложени на различни форми на тестове за интелигентност и способности по време на Втората световна война, ентусиазмът за тестване може да се сравнява единствено с яростта на споровете относно какво точно доказват те. КИ тестове за деца, тестът SAT за кандидат-студенти, както и психометричните измервания, провеждани от различни фирми, може би са създавани с цел да се определи индивидуалния талант, но много често най-сериозното последствие от тях е било да се изтъкнат различия, които и без това са присъщи на обществото. Разликите между половете и етническите групи често са водили до яростни спорове относно пристрастност, неравенство и власт: кой има правото да определя интелигентността? Кой съставя тестовете? В различните си форми дебатът около измерването на интелигентността в САЩ обикновено се върти около постоянната, макар и намаляваща, разлика между резултатите на бялото и чернокожо население.
Последният път когато дебатът се разгоря с пълна сила беше през 1994 г., след публикуването на TheBellCurve от психолога Ричард Хърнстийн и консервативния политолог Чарлз Мъри. Те твърдят, че резултатите от тестовете за интелигентност са добър индикатор за нашия социален успех и че те биват силно определяни от нашите гени. Заключенията, следващи от това – че едно общество на неравенството е неизбежно и справедливо, и че черната градска „познавателна долна класа“ има прекалено много деца – направиха изследването да изглежда така, сякаш евгениката никога не си е отивала. „Господин Мъри може да протестира колкото си иска“, писа Боб Хърбърт, колумнист за Ню Йорк Таймс, „но неговата книга е просто учтив начин някой да бъде наречен чернилка“.
Под разгорещената политика – нещо, което прави споровете още по-трудни за разрешаване – се намира една недостатъчна наука. След полемиката около TheBellCurve, Американската Асоциация на Психолозите събра специален екип, който стигна до заключението, че резултатите от детските тестове за интелигентност могат да предскажат около 25 процента от вариациите в бъдещите образователни постижения. С други думи, на тях може да се гледа като на долу-горе достоверни, по-добре от нищо, но и нищо повече.
Грешката, в края на краищата, лежи и от двете страни: първо при нас, доверчивите пациенти, които виждат прекалено много в собствените си резултати, но също и при докторите, които теоретизират и екстрполират ужасно много. „Тестовете за КИ никога не са се отнасяли до нашата способност да решаваме проблеми“, казва Ръст. „Винаги е съществувала идеята, че хората с висок КИ всъщност са по-напреднали, по-развити, по-близки до човешката съдба, или, ако вярвате в подобни неща, по-близо до Бога. Но всъщност всичко, което имате тук са отговори на въпроси.“
Светът на обществата на високия КИ при всички случаи не говори за съществуването на някаква по-висока еволюционна степен. Макар че най-известното от тях, Менза, е било основано през 1946 с утопични цели – неговият създател, Роланд Берил, е виждал в него един вид група от избрани брилянтни умове, които ще подобрят обществото – такива групи често се оказват един вид убежище за такива, които не успяват да се утвърдят на други места. „Високата познавателна способност много често е нееднозначна благословия“, казва Патрик Ошиа, президент на едно такова общество, Международното Общество за Философски Изследвания (ISPE). Едно прекалено голямо отклонение от средния КИ от 100 носи със себе си специфична изолация. „Ако имате КИ от 160 или повече“, обяснява Ошиа, „вие вероятно сте в състояние да влезете във връзка с по-малко от един процент от населението“. Сред около 600-те членове на ISPE, чийто среден КИ е около 150 или по-високо, Ошиа описва „едно всеобщо преживяване на социална маргинализация“, както и трудности при намирането на подходящо приложение за способностите им. „Добре е човек да е умен, добре е да е напред, но от едно определено равнище нататък вече липсва доверие: вие сте чудак, вие сте особняк“, казва той. „Понякога вие изпитвате огромен социален дефицит.“
Ние бавно се връщаме в апартамента на Хьофлин – той е почти сляп поради няколкократно отлепяне на ретината – и аз го питам с какво му е помогнал неговият КИ и тестовете за интелигентност. Хьофлин, който е автор на серия от доста уважавани тестове от 1980-те години, казва, че това му е дало една самоувереност и признание, които са му били отказани от традиционната образователна система, където той винаги е бил аутсайдер. Хьофлин вярва, че обективността на КИ-тестовете ги прави по-надеждни от субективните оценки на учителите и професорите. „Не искам да ме мачка някакъв безогледен гадняр“, казва той.
Фен на психометричните тестове изобщо, Хьофлин ми показва резултатите от един тест на личността, който е направил някога. Редици от хиксове маршируват по страницата, представяйки степента на различните му личностни черти, от „бодър“ до „бавен“. В една от колонките, под „драматичен“, няма никакви хиксове. „Ето защо не пиша романи – понеже на драматично ниво съм нула“. Когато възразявам, твърдейки, че нашите индивидуалности са прекалено комплексни, прекалено космически, за да бъдат уловени в един въпросник, Хьофлин учтиво намеква, че аз съм нелюбопитен, че може би се страхувам от нещо, а може би и двете. „Защо мислите, че една индивидуалност не може да бъде измерена?“, пита ме той. „Това, че тя е нещо сложно, не означава, че не трябва да се опитваме да я разберем. Става дума за мотиви. Дори и нашите индивидуалности са само мотиви, не е ли така? Като вълни в океана. Можете да се образовате в областта на хидродинамиката и да разберете как вълните се надигат и разпадат. Същото се отнася и до хората.“ В едно съобщение по електронната поща няколко дни по-късно, Хьофлин обяснява интереса си към психометрията по друг начин: „Когато човек е толкова срамежлив, той започва да се пита какво се случва наоколо.“
Знаейки всичко това, човек започва да гледа с по-различни очи на историята на Мерилин вос Саван. Дали нейният КИ е бил също толкова бреме, колкото и благословия? Според Джон Ръст от Кеймбридж, за да достигне изключителен резултат в тест по интелигентност, един ум трябва да притежава две необичайни способности. Първата е „механичната способност“ – полезна, но понякога и вредна в крайните си прояви, откъдето идва и изобилието на хора със синдром на Аспергер[3] и висок КИ. Но освен това човек трябва да умее да се справя с множество различни задачи. Тестовете по интелигентност измерват най-разнообразни умствени способности, докато повечето хора много естествено – и напълно щастливо – се концентрират само върху няколко такива. Ненормално високите КИ-резултати, по самата си природа, често говорят за ум, който е прекалено общ, прекалено неспециализиран, за да бъде от някаква особена полза. „По същество“, казва Ръст, „в такъв случай вие се справяте с прекалено много неща.“
Широчината обаче е нещото, за което Саван копнее. „Четейки за всички тези неща“, казва тя за работата си, „аз ставам удивително информирана в една много повърхностна степен“. Един следобед ние се срещаме в нейния офис, на 50-ия етаж сред мъгливите, покрити със сняг манхатънски кули. Тя ми показва работната си маса. Три компютърни екрана и една стара пишеща машина гледат навън, на северозапад, над хиляди покриви към Хъдзън Ривър. От този наблюдателен пункт тя отговаря на 200 до 300 Е-мейла дневно, идващи по повод рубриката й в Парейд. Въпроси по всевъзможни теми, от лични до алгебрични, които занимават хората там долу. „Тук се обаждат всички, казвам ви. Такъв огромен обхват“, казва тя. „А аз наистина се наслаждавам на тази гледка. Трудно е да се обясни. Сякаш се намирам в някакъв наблюдателен пункт. Имам чувството, че придобивам страшно много разбиране за хората, а това ми носи определено удоволствие.“
Но достигането дотук й е отнело дълго време. Саван е родена като Мерилин Мах в южен централен Сейнт Луис през 1946. Родителите й, Джоузеф Мах и Марина вос Саван, са имигранти, съответно от Германия и Италия. Те поддържат бар и грил в една работническа част от града. Саван описва детството си, всъщност първата половина от живота си, с лека иронична дистанция. Тя се смее когато си спомня как родителите й са се опитвали да възпитат децата си – нея и двамата й по-възрастни братя – като американци. „Всичко, което можеше да се чуе в тази къща беше този начупен, неспособен, неграмотен английски език, не знам колко дълго време. Беше смешно, наистина много смешно. Но това беше най-доброто, което те можеха да направят.“ Тя внимателно ме предупреждава да не правя прекалено много заключения от миналото й. „Смешно, колко много означават за хората всички тия неща с произхода. За самата мен това изглежда малко странно, тъй като то ми се струва като мрачните времена на някакво друго време, като друга личност, която предполагам, съм била самата аз.“
В училище тя бързо е била разпозната като надарена, получавайки максимални резултати в тестове по интелигентност на седем, осем и деветгодишна възраст. А когато на десетгодишна възраст получава стопроцентов резултат по теста за възрастни, един психолог от местния училищен съвет казва, че никога не е виждал нещо подобно. Самата тя не си спомня да се е учудила много.
На 16-годишна възраст преждевременното й развитие обаче стига до края си. Тя се омъжва, както и майка й преди нея, и започва да работи в семейния бизнес, който по това време е верига от магазини за химическо чистене. Освен няколко лекции в местния университет, формалното й образование приключва в късните тийнейджърски години, когато тя ражда две деца. Тя се развежда, жени се отново, работейки през цялото време заедно с баща си и двамата си братя, разширявайки бизнеса до около 40 магазина.
Едва след края на втория й брак, на 35 години, Саван започва да мисли за напускане на Сейнт Луис. Тя решава да стане драматург, започва да прекарва все повече време в Ню Йорк. Когато баща й почива, тя се премества завинаги.
Има само един въпрос, чието задаване изглежда неподходящо, когато става дума за Саван – и това е какво все пак е трябвало да направи от живота си, от блестящия си ум. Но да се пита това означава да не се разбират нещата. Аз й казвам, по време на първата ни среща, че винаги съм гледал на интелигентността като на инструмент. В този мъглив следобед, преди да се разделим, тя ме коригира. „Предполагам, че тя може и трябва да бъде нещо такова“, казва тя. „Но интелигентността изглежда и просто като атрибут или качество, или може би аспект на нечия индивидуалност, за която не е непременно необходимо да бъде използвана за постигането на нещо, което желаем … Тя просто може да бъде част от нас. И аз мисля, че това също е нормално.“