Последните най...


26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 231
26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 231
26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 231

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 10 Satanic Verses

Каменен релеф от Хатра, Ирак, който може да представлява предислямските богини Манат, Аллат и ал-Узза, около 1-300 г. сл. н. е.

 

Сатанински строфи бе публикуван преди повече от тридесет години, но нападението срещу автора на романа Салман Рушди е мрачно напомняне, че скандалът около него е все още жив. Въпреки че прословутата фетва на аятолах Хомейни от 1989 г., с която се разпорежда убийството на Рушди за богохулство, никога не е отменяна, изглежда, че не са били взети никакви специални мерки преди публичната лекция на Рушди в Chautauqua Institution, на чиято сцена той бе намушкан многократно с нож. Твърди се, въпреки животозастрашаващите наранявания, че Рушди е на път да се възстанови. В изявление говорител на иранското външно министерство отрече всякакви връзки с нападателя, но заяви, че „не смятаме за достоен за… упрек и осъждане никой друг освен самия [Рушди] и неговите поддръжници“.

Заглавието на книгата на Рушди се отнася до епизод от живота на пророка Мохамед, записан от първите му биографи, в който се твърди, че Сатаната е интерпретирал стихове в Корана, който повечето благочестиви мюсюлмани смятат за неподправено Божие слово. Стиховете, възхваляващи три женски божества, почитани от езичниците в Мека, не фигурират в канонизирания Коран – но фактът, че те изобщо са могли да бъдат изречени от Пророка, поставя под съмнение божествеността на текста. В романа пророкът Махаунд, в измисления град Джахилия, призовава вярващите да вземат под внимание три езически богини, които „са възвишени птици и тяхното застъпничество е наистина желано“. Макар че Рушди се заиграва с имената, у читателите, запознати с биографията на Пророка, не може да остане съмнение, че Джахилия – терминът, използван от мюсюлманите за времето на невежество преди идването на исляма – е Мека, а Махунд – изписване, възприето от средновековните християни – представлява самият Мохамед.

Сатанински строфи са само малка част от един игрив, дързък роман, който изследва психологическото въздействие на миграцията и противоречивите културни сили, на които са изложени мигрантите. Опирайки се на голямо богатство от литературни препратки – от Мелвил до Гарсия Маркес и Т. С. Елиът, Рушди драматизира сложността на индо-британската мюсюлманска идентичност, смесвайки факти с фикция и история с мит. Един важен раздел от романа сатиризира кодексите за поведение – ислямския шериат – които управляват ежедневието на спазващите законите мюсюлмани:

Сред палмите на оазиса Гибриел се явява на Пророка и започва да излива правила, правила, правила, докато накрая вярващите почти не могат да понасят перспективата за още откровения… правила за всяко проклето нещо, „ако човек пръдне, нека обърне лицето си към вятъра“, правило за това коя ръка да се използва за почистване на собствените задни части. Сякаш нито един аспект от човешкото съществуване не трябва да бъде оставен нерегулиран, свободен. Откровението – рецитацията – казва на вярващите колко да ядат, колко дълбоко да спят и кои сексуални пози са получили божествена санкция, така че те научават, че содомията и мисионерската поза са одобрени от архангела, докато забранените пози включвали всички, при които жената е отгоре.

За някои благочестиви мюсюлмани Рушди изглежда поставя под въпрос не само целостта на Корана, но и сексуалността на Мохамед и целомъдрието на неговите съпруги. Поетът-сатирик Баал, с „най-остър език и най-остроумен ум“, споделя очевидни черти с Рушди. Той е антипророк, почитател на богинята Аллат, който постоянно предизвиква Махаунд. „Работата на поета – казва той в един добре познат пасаж – е да назовава неназовимото, да посочва измамите, да взема страна, да започва спорове, да оформя света и да му пречи да заспи. И ако от раните, които стиховете му нанасят, потекат реки от кръв, те ще го подхранват.“

Защитниците на книгата твърдят, че в нея се използват модернистични литературни конвенции не за да се атакува Пророка или исляма, а за да се критикува начинът, по който религията е била неправилно използвана и изопачена. Но както пише антропологът Пнина Вербнер, символичната сложност на романа „прави положителното му послание недостъпно не само за мюсюлманските читатели, но и за английските“. Това, което Вербнер вижда като опит на Рушди да „възстанови исляма като „етична религия“, освободена от ограниченията на ритуалната чистота, всъщност се превръща в източник на „радикално неразбиране“, което разгневява мюсюлманите в Обединеното кралство и Южна Азия.

Най-малко шестдесет души са били убити по време на вълненията, последвали публикуването на книгата през 1988 г. Сред тях са японският преводач на романа Хитоши Игараши, деветнадесет души в Индия и Пакистан, двама в Белгия и тридесет и седем в Сивас, Турция, при подпалването от ислямисти на хотела, в който сa sе събралi турският преводач на книгата, писателят Азиз Несин и други писатели (Несин успява да избяга). В Индия, където Рушди е вече известна личност, министър-председателят Раджив Ганди забранява вноса на книгата две седмици след публикуването ѝ в Обединеното кралство – решение, което се повтаря в повече от четиридесет държави с мюсюлманско мнозинство, като например Кения, Сингапур, Южна Африка, Тайланд и Венецуела.

Съдбата на самия Рушди също изглежда предрешена в романа. След като Баал е открит в публичен дом, напомнящ „Le Balcon“ на Жан Жене, където секс работничките приемат имената на съпругите на Мохамед, Махаунд издава фетва, с която нарежда обезглавяването му. На 16 февруари 1989 г., близо пет месеца след публикуването на книгата, Рушди и тогавашната му съпруга Мариан Уигинс са принудени да преминат в нелегалност, когато Хомейни призовава „всички ревностни мюсюлмани да ги екзекутират бързо, когато ги намерят, за да не смее никой да оскърби онова, което мюсюлманите смятат за свещено“.

Фетвата е становище в отговор на въпрос, зададен на правен орган. Хомейни издава решението в качеството си на муджтахид – квалифициран тълкувател на ислямското право, но то би трябвало да засяга само шиитите, които признават духовния авторитет на аятолаха, и дори тогава те биха били свободни да се консултират с решението на друг такъв авторитет. Вместо това фетвата беше гол политически акт: като нареждаше на „всички ревностни мюсюлмани“ да екзекутират Рушди, Хомейни се опитваше да утвърди религиозния си авторитет и да разшири политическата си власт отвъд границите на шиитския Иран.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Непосредствено след произнасянето на решението фондация „Пети юни“, един от многото ислямски благотворителни фондове, създадени след революцията през 1979 г., предложи награда от 20 милиона тумани на всеки иранец, който „накаже наемника за неговата арогантност“, като през годините тази награда нарастна до сегашната си стойност от 3,3 милиона долара. Всъщност това е една от причините за отказа на съдията да пусне под гаранция двадесет и четири годишния мъж, нападнал Рушди, Хади Матар, американец от ливански произход, роден в Калифорния. Майката на Матар разказва пред „Дейли мейл“, че той се е радикализирал, след като посетил баща си в Южен Ливан. Когато New York Post попита Матар дали е чел „Сатанински строфи“, той призна, че е прочел само „няколко страници“. Познанията му за писателя идват главно от видеоклипове, които е гледал в YouTube. „Виждал съм много лекции“, казва той. „Не харесвам хора, които са неискрени по този начин.“

* * *

През десетилетията след издаването на фетвата Шахаб Ахмед, пакистанско-американски изследовател на исляма, провежда щателни изследвания, за да разбули митовете, които стоят зад спора. Като човек, който говори много езици, Ахмед е живял в Сингапур, Пакистан, Англия, Малайзия и Египет, преди да завърши магистратура в Принстън и да започне да преподава в Харвард. Увлечението му по ислямската формация и яростта около романа на Рушди го отвеждат до най-ранните ислямски източници, фрагменти от ръкописи и писмени материали, съхранявани в библиотеки по целия свят.

Ахмед установява, че през първите два века на исляма, от около 600 до 800 г. от н.е., историята за сатанинските стихове е почти универсално приета от мюсюлманските учени. Едва през периода от около 800 до 1100 г. започва редовно да се появява литература, отхвърляща случката, която в крайна сметка се превръща в доминираща позиция, а учените обвиняват онези, които приемат историята, в „неверие, равносилно на ерес“. През 2017 г. той публикува тези открития в книгата Before Orthodoxy: The Satanic Verses in Early Islam (Преди правоерността: Сатанинските строфи в ранния ислям).

При изследването на източниците Ахмед прави важно разграничение между биографичните материали, известни като сира – епични разкази, съставени от устни предания и фрагменти от ръкописи, които изкристализират в канонизираните биографии на Мохамед – и по-късния корпус на суната, съобщените обичаи и постановления на Пророка, залегнали в шериата, които изискват от него да бъде безгрешна и непогрешима личност. Суната е изградена върху материали, известни като хадиси, доклади или „традиции“, които установяват норми на ислямската религиозна практика въз основа на вериги на предаване, при които се предполага, че всяко изказване или действие на Пророка е било доказано от надеждни органи.

Западните учени отдавна са скептично настроени към автентичността на хадисите, които имат тенденцията да „растат назад“, тъй като нормите, установени в по-късни времена, се проследяват до Мохамед и неговите съвременници. Ахмед показа, че различните литературни жанрове – биографиите на сира и това, което в крайна сметка се превръща в суна или „обичай“, приписван на Пророка – са възприети от съперничещи си групи учени, използващи различни методи. Ахмед отбелязва, че ако хадис-хората, както са известни специалистите по право и ритуали, бяха приложили своя взискателен метод към биографията на Пророка, „на практика нямаше да съществува никаква повествователна история на живота на Пророка“.

Ахмед пише, че сирата, която описва „историята на Мохамед, изпълнена с опасности, страдания, твърдост, упоритост, вяра, смелост и триумф“, предоставя на ранната ислямска общност „репертоар от героични и драматични мотиви“, чрез които се формира нейната нова идентичност. Във всеки епос „драмата възниква там, където има вероятност нещата да се объркат, да се стигне до поражение, до провал, когато събитията трябва да бъдат надхитрени и неуспехите преодолени“.

След като преглежда около петдесет от най-ранните разкази, Ахмед стига до заключението, че епизодът със сатанинските стихове е бил приет от ранната мюсюлманска общност като историческо събитие, породено от целесъобразност. Разказите се различават по много детайли, но общата идея е ясна. По времето, когато Мохамед и неговите спътници са били подложени на преследване в Мека от страна на водачите на Курайш – племето, към което е принадлежал Мохамед, той се е надявал, че преследването може да бъде смекчено чрез божествено откровение, и именно това желание (както се казва в един от разказите) е „позволило на Сатаната да изрече на езика си стихове в прослава на богините“, които да успокоят враговете му. Ахмед обобщава:

Сатаната успява да накара Пророка да направи единствената отстъпка, която племето му иска от него: да признае техните богове…С тази отстъпка пред лъжата съдбата и спасението на общността, която под Божието ръководство ще започне да управлява…, висят на косъм. Всичко – и този, и онзи свят – може да бъде загубено. Но Бог не допуска това и изпраща напътствие на Пророка, който на свой ред притежава не само честността да приеме грешката си, но и смелостта да се изправи пред тежките последици от нейното отричане.

След като Мохамед се отказва от грешката си, преследването, с което се сблъсква младата мюсюлманска общност, се засилва. Останалата част от историята е добре позната. През 622 г., първата година от мюсюлманския календар, Пророкът и неговите спътници имигрират в Медина, където водят битки с курайшите, които в крайна сметка носят победа на мюсюлманите.

Според Ахмед епизодът със сатанинските стихове, който представлява съществена част от този епос, заложен в ранните разкази за сира, впоследствие е бил потулен, тъй като е влизал в противоречие с по-късните опити на събирачите на хадиси да изградят норми за религиозна практика, изискващи от Пророка да бъде безгрешен. Ахмед, който умира от левкемия през 2015 г. на четиридесет и осем години, не доживява да завърши втория и третия том на книгата си, чиято цел е да покаже как хадис-хората са стигнали до проследяването на формите на ритуална и поведенческа ортодоксалност до непорочния Пророк (въпреки че голяма част от работата по деконструирането на хадис-материалите вече е свършена от съвременните учени). Публикуваният от него том обаче едновременно поставя основите на преоценката на Мохамед като историческа фигура, освободена от инкрустациите на благочестието, и насочва към една десакрализирана, етична визия за исляма. Освен това той ни помага да разпознаем прозрението на Рушди за напрежението между историческия пророк, герой, обединил Арабия след преодоляването на племенните разделения, осветени от езичеството, и безгрешната фигура, диктуваща „правила, правила, правила“, която в по-късните векове започва да се възприема като неопровержим източник на божествения закон.

Въпреки очевидните разлики между сатиричния роман, роден от плодотворно въображение, и щателния научен труд, в тяхното изследване на, по думите на Ахмед, „историята на критериите, по които се конституира истината“, има много общи черти. Макар че романът може да продължи да буди възмущение у консервативните или ортодоксалните вярващи, блестящото изследване на Ахмед би трябвало да помогне за обезвреждането на литературната мина, която Рушди заложи през 1988 г., показвайки колко далеч от първоначалния дух на исляма са стигнали правилата, въведени от моралната полиция в страни като Иран, Афганистан и Саудитска Арабия.

 

Източник

 

 

Мализ Рутвен (род. 1944) е шотландски историк и писател, чиито главни теми са религията, фундаментализмът и особено ислямските проблеми.

Pin It

Прочетете още...