Pin It

 

2020 06 First Vaccine

 

Английският лекар Томас Димсдейл се чувствал доста нервен.

Датата е 12 октомври 1768 г., вечерта – и Димсдейл подготвя императрицата на Русия Екатерина Велика за нейната процедура. От техническа гледна точка онова, което той планира, е сравнително просто, медицински солидно и минимално инвазивно. Изисква се само да се направят две или три малки порязвания в ръката на Екатерина. Въпреки това Димсдейл има основателни причини за безпокойство си, тъй като в тези разрези той ще намаже странна субстанция, получена от няколко гнойни циреи, гъмжащи от вариола – вируса, който причинява едрата шарка и по онова време води до смъртта на почти една трета от хората, които са се заразили с него. Въпреки че извършва процедурата по лично желание на Екатерина, Димсдейл е толкова загрижен за резултата, че тайно е разпоредил да го чака карета, с която спешно да се измъкне от Санкт Петербург, в случай че процедурата не протече в съгласие с очакванията му.

Онова, което Димсдейл планира, се нарича по онова време вариолация или инокулация, и въпреки че е опасно, представлява върха на тогавашните медицински постижения. При вариолацията лекарят прехвърля [екстракт, приготвен от] циреи на едрата шарка от болен пациент в здрав, тъй като – по причини, които по онова време не разбира още никой – вариолираният пациент обикновено развива само лек случай на едра шарка, в замяна на което получава доживотен имунитет срещу болестта.

Двадесет и осем години по-късно Едуард Дженър подобрява тази прото-ваксинация, когато открива, че може да използва и по-безопасен, сроден на вариолата вирус, наречен кравешка шарка, за да инокулира пациентите си. Но именно първоначалната вариолация – а не ваксината на Дженър – е нещото, което за пръв път установява по безспорен начин ефикасността на лудешката и по онова време нелепо опасна идея, на която разчитат почти всички ваксини: умишленото заразяване на здрав човек с отслабен патоген, който му създава имунитет.

Съвременните имунолози са подобрили тази животоспасяваща концепция до такава степен, че ако намерят ваксина за Covid-19, тя няма да съдържа какъвто и да е риск от широко разпространена инфекция. Днешните ваксинационни препарати водят до производството на антитела, но са неспособни на мащабно възпроизвеждане. Това обаче съвсем не е така по времето, когато те са открити за първи път. В случая с императрица Екатерина процесът просто разчита изцяло на това, че имунната ѝ система ще се справи с инфекцията. Димсдейл знае много добре, че тя ще се разболее.


Small Ad GF 1

В наше време ние сме вече толкова добре запознати с начините, по които ваксините спасяват животи, че е лесно да забравим колко безумни, гениални и неетични трябва да са били тези първи инокулации. Дори Димсдейл, който е извършвал процедурата хиляди пъти, очевидно е бил скептичен по въпроса дали ще успее да избегне бесилката, ако вариолацията на Екатерина приключи зле.

И все пак идеята за умишлено заразяване на пациенти със смъртоносен вирус, който да им помогне, се е появила първоначално в нечия мисъл – и това е може би най-голямата идея в историята на медицината.

Това не е идея на Дженър, нито пък на Димсдейл. Но може би е хрумнала на някой определен човек. Забележително е, че вариолацията най-вероятно не е била открита на много места, независимо едни от други. Най-ранните исторически свидетелства дават основания да се предполага, че тя е започнала да се практикува първо в Китай – вероятно в югозападните провинции Анхуи или Дзянши – преди да се разпространи по целия свят.

Китайските морски търговци въвеждат процедурата в Африка, донасят знанието за нея в Индия и я пренасят по Пътя на коприната до Турция, където европейските посланици от 18-ти век най-накрая научават за тази техника и я съобщават в собствените си страни. Времето и пътищата на въвеждането на вариолацията по света подсказват, че идеята се е разпространявала от едно начално място, в определен исторически момент. И може би тя е гениално хрумване на само един човек.

Според една легенда, разказана в Събрани коментари върху едрата шарка на Ю Тиен-Чи, написани през 1727 г., първият инокулатор е бил „ексцентричен и изключителен човек, който сам я е извел от [работите на] алхимичните учени“.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Кой е бил този „ексцентричен и изключителен човек“, който е измисли имунологията и е достигнал една от най-големите идеи и най-смелите експерименти в историята на медицината?

Неговото или нейното име е не само отдавна изгубено, но вероятно никога не е било записано. Въпреки това, легендите и древните китайски медицински трактати позволяват да се изгради правдоподобна биография на човека, когото просто ще нарека „изключителния човек“, според легендата на Тиен-Чих, или за кратко „Х“.

X може да е бил лечител, пътешественик или просто човек, който е вярвал в практики, намиращи се извън тогавашния китайски медицински мейнстрийм, според историка Джоузеф Нийдъм. По времето, когато „той“ е практикувал (ако приемем легендата на Тиен-Чи буквално) китайската медицина се е основавала на солидна мрежа от аптеки, физическа терапия и рационални техники. Но X е работел някъде по границите на тази практика, смесвайки солидните медицински методи с магия.

Той може би е бил човек от сорта, който по онова време е бил наричан фенши, пише Чиа-Фън Чанг в „Аспекти на едрата шарка и значението ѝ в китайската история“. Но фенши е дума, която почти не се поддава на превод, защото съответните английски думи като заклинател или гадател довеждат до асоциации с по-злокобни индивиди, отколкото той вероятно е бил. Най-вероятно е бил пътуващ лечител, който, макар и със сигурност вярващ в магии, е проповядвал практически медицински идеали като хигиена и здравословна диета.

Малко вероятно е X да е получил официално медицинско обучение. Вместо това той е научил своите тайни и практики от роднини или господари. Вероятно е бил (почти) неграмотен и по тази причина се е учел и е преподавал техниките си изцяло чрез устната традиция. Това отчасти обяснява защо името му никога не е било записано – но дори и да е могъл да документира своите открития, той едва ли би го направил. По традиция, фенши като X са държали практиките и методите си в тайна от всички, освен избран кръг от няколко ученици. Вариолацията може би е била нещо от рода, наречен чин фан – или „забранено предписание“, пише Нийдъм в книгата си Наука и цивилизация в Китай. Чин фан са били „поверителни лечителски практики, предавани от майстор на ученик, понякога запечатани с кръв“.

В известен смисъл X не се е отличавал от онова, което на запад се нарича „магьосник“. Тайните са били основата на препитанието му. Разкриването им е едва ли е могло да разруши магията, но със сигурност би навредило на бъдещия бизнес.

Фенши-традицията на секретност – заедно с многобройните легенди около инокулацията – предизвикват интензивни научни дебати по въпроса кога точно тя е започнала да се практикува.

Най-ранните писмени доказателства за инокулация се откриват в документи, идещи от средата на 16 век. Медицинският трактат, написан през 1549 г., озаглавен от лекаря Уан Чуен За [болестите] морбили и едра шарка, описва „пренасяне на едра шарка“ върху здрави пациенти. Но инокулацията вероятно е започнала поне няколко поколения преди трактата на Чуен, защото той отбелязва, че практиката може да доведе до менструация. Познаването на този доста специфичен страничен ефект предполага, че лечителите са практикували тази процедура вече достатъчно дълго време.

Но точно колко по-рано е въпрос на дебат. Ако се приемат на сериозно легендите около вариолацията, то практиката е започнала още през 11 век. В един от най-популярните разкази, документиран в Златното огледало на медицинската практика, написан през 1749 г., един отшелник, който е живеел на свещена планина в китайската провинция Сечуан, е изобретил вариолацията някъде към края на първото хилядолетие. Според тази легенда лечителят взел под внимание молбите на министъра Ван Тан и се спуснал в низината, за да спаси семейството на министъра от едра шарка.

И все пак много учени са подозрителни към тази и подобни приказки. Защо не съществуват други разкази за толкова забележително събитие като инокулацията на този премиер? И защо няма доказателства за такава революционна и ефективна практика в хода на повече от 500 години, когато са налице много, много по-стари писмени документи, отнасящи се до самото лечение на едра шарка?

Тежестта на доказателствата и внезапния изблик на различни документирани случаи дава основания да се предполага, че практиката е възникнала за първи път в края на 15 или началото на 16 век, малко преди появата ѝ в медицинските текстове. По всяка вероятност X е ваксинирал първия си пациент приблизително по същото време, когато Христофор Колумб е пристигнал в Новия свят.

Но вместо да обяснява произхода на вариолацията, съществуването на легендите може само по себе си да е вече доказателство. Ако първите практикуващи лечители биха действали изцяло извън руслото на утвърдените медицински практики, пациентите им сигурно биха били дълбоко подозрителни към една толкова радикална техника. Те оправдано биха отказали умишлено да заразят себе си или децата си с вариола. И така, като всеки добър пътуващ лечител, първите практици са измисляли истории, за да добавят допълнителна тежест към достоверността на процедурата. Това са „легенди, които имат за цел да оправдават произхода и функцията [на вариолацията]“, пише Чанг. Както знае всеки добър продавач, човек не предлага своя чудодеен еликсир с аргумента, че сам е измислил рецептата. „Вариолацията е отнела много усилия и време, за да спечели достатъчно доверие и подкрепа, така че да стане популярна“, пише Чанг. Част от тези усилия за спечелване на доверие са включвали и митовете за изобретяването на процедурата. Ако пациентът вярва, че мистериозното лекарство произлиза от ексцентричен лечител, живял на свещена планина преди много векове, то е по-вероятно да се съгласи да опита. Това не е задължително измама, а просто добър бизнес.

Но дори ако легендите са верни и X е живял стотици години по-рано, отколкото учените смятат, той все пак е трябвало да измисли вариолацията. За съжаление как точно го е направил е също толкова неизвестно, колкото и името му.

„Какво би могло да ги накара да изпробват нещо толкова странно като вариолацията? За съжаление, ние нямаме кокетна история за произхода на процедурата, като например онази за Дженър“, пише Хилари Смит, автор на Забравена болест: болести, трансформирани в китайската медицина.

Но ние познаваме много от традиционните китайски лекарства, които един лечител като X би използвал, така че сме в състояние да правим информирани предположения относно това какво би могло да го доведе до забележителното му заключение.

Едрата шарка влиза за пръв път в Китай след кампаниите на генерал Ма Юан за завладяване на сегашния Виетнам през 42 г. пр.н.е., според философа от третия век Ко Хунг. През 340 г. Хунг пише, че войници от армията на Юан са хванали болестта, докато са атакували „мародерите“, а след това са я донесли у дома – поради което китайците наричат ​​едрата шарка „шарката на мародерите“. (Почти на всеки език първоначалният термин за едра шарка често е някаква форма на „болестта на чужденеца.“)

Последвалата епидемия разтърсва цял Китай. Едрата шарка толкова цялостно убива или имунизира населението, че с течение на вековете средната възраст на заразения човек започва да спада. Към 1000 г. едрата шарка вече е толкова обичайна в страната, че единствено децата притежават имунна система, която е достатъчно „наивна“, за да може да бъде атакувана от вируса. Всички останали са или мъртви, или имунизирани.

Заболяването става толкова вездесъщо, че китайските лекари разглеждат прихващането му като неизбежност. Те вярват, че болестта е фаза на развитието, през която трябва да преминат всички деца и наричат ​​едрата шарка „порта за хора или призраци“. Със смъртност от поне 30 процента, избухванията на заболяването водят до трагични резултати. През едно пекинско лято на 1763 г. вариолата е убила повече от 17 000 деца.

Неизбежността на едрата шарка, в съчетание с нейната склонност да заразява предимно деца, кара мнозина да смятат, че болестта е вид първороден грях. Към края на първото хилядолетие лекарите са убедени, че едрата шарка се причинява от някакъв вид „зародишен токсин“, който, подобно на пубертета, с неизбежност избухва в някакъв неопределим момент в ранните години на детето. В опитите си да премахнат този токсин, лекарите са извършвали обширно „почистване на устата“ на новородените.

В същото време лечители като X изглежда са разбирали, че болестта може да се предава от човек на човек и не може да бъде хваната два пъти. Онези, които още не са хванали болестта („сурови тела“, както са ги наричали манджурите), избягвали надалеч при появата на огнища, а хората, които са оцелели („варени тела“), са се грижели за болните. Още през 320 г. от н. е. Хунг пише за едрата шарка: „Онзи, който я познава [болестта], може да премине безопасно през най-тежките епидемии и дори да споделя легло с болен човек, без сам да бъде заразен.“

Разбирането на тези две концепции е основополагащо за принципите на инокулацията, но те не са уникални за Китай. Ето защо може да се предполага, че изобретението на X е било подпомогнато от вярвания, характерни за традиционната китайска медицина.

Една от древните китайски медицински техники, която X може да е практикувал, се нарича юи ту кунг ту или „борба с отровата“. В продължение на векове лечителите в Китай са приготвяли отвари от известни отрови като [алкалоида] камптотецин или морски охлюви, за борба с рака, така че идеята за използване на смъртоносно вещество като лекарство може би не е била толкова чужда за X, колкото би била в други култури.

Разбира се, има съществена разлика между отровните чайове, предписвани на болни пациенти, и прилагането на смъртоносен патоген върху изцяло здрав човек. И въпреки това една подобна практика също съвпада с методите на традиционната китайска медицина, която се фокусира силно върху превантивната грижа, за разлика от акцента на тогавашните западни лекари, които се фокусират предимно върху реактивното [след поява на симптоми] лечение.

Едва ли някога ще узнаем какво точно е мотивирало или вдъхновявало първите инокулатори, но ако Х е бил наясно с механизма на предаването на болестта от човек на човек, плюс такива факти: че човек може да се зарази само веднъж, , че едно дете почти неизбежно ще се зарази по естествен път, ако е вярвал в ефикасността на силно отровни лекарства и е имал силно предпочитание към превантивните грижи, то при определена доза внимателно наблюдение вече може да се разбере как би могъл да достигне подобна идея.

Може би той е наблюдавал случаи, при които братя и сестри са минавали през особено мек случай на едра шарка и е предложил на други отчаяно загрижени родители, че вместо да бягат от неизбежното, ще бъде по-добре да се борят с отрова срещу отровата, и да насочат детето си през „портата на хора и призраци“, чрез тази наглед по-мека форма.

Или, най-малкото, X е можел да мисли по такъв начин. Но като всеки добър пътуващ гадател и този лечител сигурно е разкрасявал историята си, за да убеди евентуалните родители, които със сигурност са били повече от скептични. Според Нийдъм най-ранната техника за вариолация е била просто да се носят използваните дрехи на болен от едра шарка. Но X едва ли е връчвал на пациентите си просто кат стари дрехи. Вместо това ранните лечители сигурно са извършвали драматични инокулации на предварително определени, благоприятни дати. Те са палили тамян, изгаряли са пари, произнасяли са заклинания и са призовавали боговете и богините, отговорни за едрата шарка, да защитят детето. После са връчвали на родителите дрехите – и са изчаквали.

Ако можем да говорим за „типичната инокулация“ от времената на Х, то към петия ден детето е развивало треска и кожата му се е покривала с гнойни циреи. Но вместо кората от черни циреи, които обикновено водят да смъртоносен случай, пациентът на Х е развивал по-слаба форма на едрата шарка, с по-малки и по-светли на цвят циреи. Щом лечителите са забелязвали тези окуражителни признаци, те вече са разбирали, че детето ще премине през лек случай на болестта. И са знаели, че по някакъв забележителен (а всъщност изумителен) начин, безразсъдният експеримент е проработил.

Очевидният въпрос тук, разбира се, е „но защо, всъщност?“ Защо детето е преживявало лек, вместо смъртоносен случай на болестта? Защо вариолацията е по-безопасно средство за заразяване с едра шарка? X със сигурност е имал някакво собствено обяснение, но е малко вероятно то да е било правилното.

Действителният отговор е:

благодарение на нещо, което епидемиолозите наричат
​​„кривата на взаимодействие между доза и ефект“.

С израза „Крива на взаимодействие между доза и ефект“ в научната терминология се обозначава връзката между тежестта на заболяването и количеството на първоначалната доза [патогенен материал]. Това е нещо различно от „минималната инфекциозна доза“, чрез която се обозначава най-малкото количество вирусни частици, които можете да получите, преди да е вероятно да се заразите. При вариола минималната инфекциозна доза е някъде около 50 вирусни частици – наричани още вириони – което може би звучи като много, но трябва да се има предвид, че 3 милиона такива частици спокойно могат да се поберат на главата на топлийка. Според Рейчъл Джоунс, професорка по здравеопазване в Университета на Юта, теоретично би могъл да ви зарази дори и един единствен вирион, но това е малко вероятно. Според нея инфекциозната доза от вариола малко прилича на игра на руска рулетка: Повече вириони се равняват на повече куршуми.

Но при еднакви начални условия, повече вириони означават по-голяма опасност. Именно това е връзката, която кривата на взаимодействие между доза и ефект се опитва да онагледи.

За съжаление, точното съотношение между доза и ефект е невероятно трудно за установяване извън клинични условия. Почти невъзможно е да се създаде повторно дозата, която човек получава по естествен начин, така че количественото определяне на дозата изисква умишлено заразяване на група пациенти с измерено количество от даден патоген. Но това е нещо силно проблематично, особено при опасни инфекциозни заболявания като вариолата.

Очевидно е, че не можете да заразявате хора с все по-нарастващи количества вариола и да измерите реакциите им, но проучвания, извършени върху мишки, показват, че има вероятност да е налице определена зависимост между инфекциозната доза и тежестта на последващото заболяване. Малки количества вариола, инжектирани в мишки, ги правят леко болни или дори безсимптомни, докато най-големите дози са винаги фатални.

Трудно е да се установят окончателно кривите на доза-ефект, но данните показват, че колкото по-голяма е инфекциозната доза на вариолата, толкова по-тежка е и прогнозата на пациента. Марк Никас, емеритиран професор от Университета Бъркли, който изследва изложеността [ни] на патогени и оценката на последващия риск, казва, че връзката между размера на първоначалната доза и тежестта на резултата вероятно е налице при всички патогени.

Кривата на доза-ефект при вариолата вероятно обяснява защо пациентите на Х са преживявали по-леки случаи на болестта и защо вариолацията функционира. Избирайки дрехите на пациент, който е прекарал по-леко болестта, X несъзнателно се е възползвал от два основни принципа на начина, по който се развива вариолата: Първо, пациентите с по-леки случаи отделят в своите циреи по-малко вириони; второ, тъй като дрехите са престоявали известно време, то много от тези вириони вече са загинали. В резултат на това пациентът на X би бил първоначално заразен с по-малка доза, отколкото вероятно би се заразил по естествен път. Дозата е била достатъчна, за да предизвика инфекция и да доведе до производство на антитела, но и достатъчно ниска, за да намали значително риска от смърт.

Вариолацията е акт, който изисква изключително точен баланс: дайте на пациента твърде силна доза патогени – и той или тя ще развие опасен случай на болестта; дайте обаче твърде малко – и няма да се стигне до производство на антитела. В хода на натрупването на практически опит, първите инокулатори със сигурност постепенно са усъвършенствали процедурата, но дори и в най-ранните съобщения за инокулации се съобщава за смъртност в границите на 2 до 3 процента, в сравнение с естествената норма от 30 процента. Най-старите инструкции за вариолация предписват избиране на циреи само от най-меките случаи на едра шарка и описват подробно правилния метод за съхранение и състаряване на заразния материал. Използвайки тези прости процеси, инокулаторите несъзнателно са извършвали най-ранните процеси на вирусни отслабвания. Към момента, в който процедурата е била практикувана вече и от западни лекари като Димсдейл, по-малко от 1 на 600 пациенти са умирали от прилагането на ваксината.

В крайна сметка страховете на Димсдейл се оказали напразни. Екатерина развила само лека форма на болестта и приготвената за бягство карета си останала неизползвана. Всъщност процедурата се оказала толкова успешна, че, както по-късно самият Димсдейл разказва, е трябвало да използва микроскоп, за да види микро-циреите, които се образували около нейния разрез. В писмо до Волтер Екатерина пише, че „планината е родила мишка“ и че анти-ваксърите от собствената ѝ епоха били „истински глупаци, невежи или просто злонамерени“.

Три десетилетия след инокулацията на Екатерина, Дженър открива и популяризира циреите от кравешка шарка като заместители на онези от едрата шарка. Процедурата му довежда до още по-безопасни инокулации и нарича метода си „ваксинация“. Дори когато Луи Пастьор открива, че е възможно да се отслабят и инокулират други патогени, като онези на антракса и беса, името на Дженър си остава свързано с първоначалната употреба на термина.

И макар че имунолозите непрестанно развиват техниките си, принципът, който стои зад ваксините, си остава до голяма степен същият, какъвто е бил и по времето, когато за първи път го е открил вярващият в магии X.

Изглежда изненадващо, че едно от най-гениалните вдъхновения в областта на медицината е възникнало сред хора, чиито убежденията са били доста встрани от онова, което днес ние разбираме като „научно базирана медицина“. Както отбелязва Нийдъм, „Парадоксално е, че инокулацията е възникнала сред хора, занимаващи се с прогонване на духове.“

Но може би идеята за умишлено заразяване на човек с някоя от най-смъртоносните инфекциозни болести е толкова страшна и опасна, че вариолацията е могла да бъде замислена и популяризирана единствено от хора, работещи извън основното медицинско русло. Както и изпробвана единствено от наблюдателен човек, вярващ в магии и способен да разкаже една страхотна история.

 

Източник

 

Коди Касиди е млад американски автор и журналист, специализиращ в областта на научно-популярния жанр. Той е съавтор на научно-популярната книга „А след това просто си мъртъв“, преведена на повече от десет езика. Живее в Сан Франциско.

Pin It

Прочетете още...

Период и екология

Александър Кьосев 20 Авг, 2016 Hits: 10662
Понякога литературоведът има навика да мисли…