Днес в София можете да се качите на трамвай или тролей и да платите, като просто доближите банковата си карта до терминала. България вече използва еврото, пълноправен член е на Шенген и през последните години постигна безпрецедентна международна културна видимост. И въпреки това мнозина българи продължават да се шегуват, че най-важният административен документ не е личната карта, а принципът „имам човек“.

Именно това противоречие описва съвременна България по-добре от всеки икономически показател. Страната рядко е изглеждала толкова европейска, колкото днес. Пълноправното членство в Шенген, приемането на еврото, международният успех на „Времеубежище“ на Георги Господинов и „Остайница“ на Рене Карабаш, както и наследството, което Пловдив остави след годината си като Европейска столица на културата, сочат в една и съща посока. България извървя голяма част от пътя, започнал с края на комунизма.

Опитът на мнозина български граждани обаче разказва друга история. Страната се приближи до институционалното ядро на Европа много по-бързо, отколкото успя да промени начина, по който функционира собствената ѝ държава в ежедневието. Формалната интеграция напредна бързо, докато общественото доверие в институциите, политическата отчетност и предвидимостта на администрацията се развиваха значително по-бавно.

Това е европейският парадокс на България.

Историята на България не е история на провал. Тя е история на асиметрия. Страната постигна много от целите на посткомунистическата интеграция, докато част от вътрешните реформи, които трябваше да я съпътстват, останаха незавършени. България стана по-европейска в правно и институционално отношение, но не винаги и по-предвидима, по-прозрачна или по-отговорна в ежедневното функциониране на държавата.

Съществува и една културна метафора за тази действителност. Българите често говорят за байганьовщината – понятието, произлизащо от прочутия сатиричен герой на Алеко Константинов. Приспособим, опортюнистичен и циничен, Бай Ганьо оцелява, като се научава да лавира в системата, вместо да я променя. Повече от век след създаването му много българи продължават да се позовават на него, когато говорят за политика, администрация и обществен живот.

Друго популярно понятие изразява същото явление още по-пряко: „имам човек“. Изразът, популяризиран от рапъра и политик Ицо Хазарта (Христо Петров), обозначава неформалните мрежи от познанства, чрез които често се осигурява достъп до възможности, услуги или влияние. Искате документът ви да бъде обработен по-бързо? Препоръка? Услуга? „Имам човек.“ Това е шега, но шега, стъпила върху социална реалност, която повечето българи разпознават мигновено.

Именно тук европейският проект достига своите граници. Присъединяването към Европейския съюз никога не е било замисляно само като геополитическо постижение. То трябваше да промени и отношенията между гражданите и държавата чрез по-силни институции, безпристрастна администрация и върховенство на закона. Макар България да постигна значителен напредък, много граждани продължават да усещат разминаване между формалните правила и ежедневната практика.

Политическата нестабилност само засили тези усещания. От 2021 г. насам България премина през поредица от парламентарни избори, служебни правителства и крехки коалиции. Корупцията остава една от основните призми, през които обществото възприема политическия живот. Дебатите около Делян Пеевски, когото критиците отдавна свързват с олигархично влияние и овладяване на държавата, продължават да определят разговора за властта и политическата отговорност. По-новите скандали, включително политически натовареният случай с кмета на Варна Благомир Коцев, допълнително засилиха обществения скептицизъм към безпристрастността на институциите.

Това недоверие далеч не се ограничава до политиката. То определя начина, по който гражданите възприемат съдилищата, прокуратурата, местната власт, обществените поръчки и разходването на европейските средства. Строят се пътища, обновяват се обществени сгради, стартират се нови програми, но много българи продължават да се питат дали институциите действително действат справедливо и прозрачно.

Натискът върху критичните гласове допълнително задълбочава проблема. България все още има смели журналисти, граждански активисти и независими експерти. Разследващата журналистика обаче често остава уязвима на икономически натиск, сплашване и съдебен тормоз. Когато разкриването на корупция носи личен или професионален риск, демократичната отчетност неизбежно страда.

В същото време България не е страна в застой. Софийският градски транспорт показва една различна реалност. Модернизираните трамваи и тролеи, безконтактното плащане и постоянно разширяващата се градска инфраструктура доказват, че обществените услуги могат да се развиват успешно. Проблемът не е в липсата на капацитет, а в неравномерното разпределение на успехите.

Тази неравномерност ясно личи и в икономиката. Интеграцията на България в европейските пазари донесе инвестиции, икономически растеж и по-голям избор за потребителите. В същото време много отрасли остават силно зависими от чуждестранния капитал и от решения, вземани извън страната. За мнозина Европа се преживява не само чрез нейните институции, а и чрез чуждестранните банки, веригите супермаркети, работодателите и пазара на труда.

Регионалната свързаност е друг пример за неизползван потенциал. Географското положение на България би трябвало да бъде едно от най-големите ѝ предимства. Разположена между Европейския съюз, Западните Балкани, Турция и Черно море, страната има всички предпоставки да се превърне в естествен мост между тези региони. Инфраструктурата обаче често не отговаря на това стратегическо положение.

Пътищата, железопътните линии, въздушните връзки и граничните пунктове не са просто технически въпроси. Те определят икономическите възможности, културния обмен и политическите отношения. Проекти като железопътния Коридор VIII са важни не само защото улесняват търговията, а защото ще покажат дали България е способна да превърне географското си положение в политическо и икономическо влияние.

Русия добавя още едно измерение към тази сложна картина. За разлика от Полша или балтийските държави, отношението на българите към Русия не може да бъде обяснено единствено чрез съвременната геополитика. Руско-турската война от 1877–1878 г. продължава да заема централно място в българската национална памет. Боевете при Шипка и Плевен, както и паметниците на руските войници и личности като генерал Скобелев, все още заемат важно място в обществения живот.

Тази историческа признателност не означава непременно подкрепа за Кремъл. Но тя помага да се разбере защо дебатите за Русия в България са емоционално и политически по-сложни, отколкото в останалите държави по източния фланг на НАТО. Отношението към Русия се определя не само от днешните съображения за сигурност, но и от историческата памет.

Демографското развитие на страната представлява друго сериозно предизвикателство. Населението на България намаля от близо девет милиона души в края на комунистическия период до приблизително 6,4 милиона днес. Ниската раждаемост, застаряването на населението и мащабната емиграция промениха из основи социалния облик на страната.

За много семейства европейската интеграция беше преживяна най-напред като заминаване. Студенти поеха към университети в чужбина. Специалисти изградиха професионалния си път другаде. Сезонни работници се включиха в познатите „бригади“ из Западна Европа и Съединените щати, печелейки там онова, което трудно можеха да изкарат у дома. Тези процеси разшириха възможностите пред милиони хора, но постепенно превърнаха отсъствието в нещо почти нормално.

Корените на тази миграция се крият отчасти в бурния преход през 90-те години. Хиперинфлацията, банковите кризи и буквалното изпаряване на личните спестявания за една нощ оставиха дълбок отпечатък в общественото съзнание. За много българи недоверието към институциите не е просто политическо – то е историческо и дълбоко лично.

Днес правителството осъзнава демографското предизвикателство и стартира програми, насочени към насърчаване на завръщането на българите от чужбина. Но привличането им изисква много повече от финансови стимули. Мнозина напуснаха не само заради по-високите доходи, а защото търсеха предвидимост, меритокрация и доверие в публичните институции. Големият въпрос е дали България е в състояние да им предложи тези условия днес.

Нищо от казаното не бива да засенчва постиженията на страната. България е по-богата, по-отворена и по-сигурна, отколкото беше преди присъединяването си към Европейския съюз. Градовете ѝ се променят. Международното ѝ културно присъствие нараства. Гражданското общество остава активно. Демократичната история на България все още не е завършена, но далеч не е безнадеждна.

За Европейския съюз България предлага важен урок. Интеграцията може да закрепи геополитическата ориентация на една държава, но сама по себе си не може да създаде доверие. Членството, европейското финансиране и формалното изпълнение на критериите са важни, но не изграждат автоматично институции, в които гражданите действително вярват.

Пред българските политически лидери стои друго предизвикателство. Страната вече няма нужда да доказва, че принадлежи към Европа. Този въпрос до голяма степен е решен. Истинската задача сега е европейската интеграция да придобие реално съдържание в ежедневния живот чрез по-силни институции, по-предвидимо управление и по-високо обществено доверие.

Бъдещето на България ще зависи по-малко от границите, които вече е пресякла, и много повече от държавата, която все още се опитва да изгради.

Източник

Матийо Льомоан е специалист по държавно управление, върховенство на закона и изборни процеси. Работил е в Източна Европа, на Балканите, в Южен Кавказ и Централна Азия за международни организации, сред които ОССЕ, USAID и Програмата на ООН за развитие (ПРООН).