Защо идеологията на дълголетието е просто възрастова дискриминация с лабораторна престилка

Андреа е доктор по литература и работи за неправителствена организация в Далас. Тя е в края на четирийсетте си години и ми разказва, че натискът да останеш млад в нейния град е почти осезаем. Почти непреодолим.

„Нямаш представа как стоят нещата тук – казва тя. – Всеки, който може да си го позволи, си прави фейслифт, а почти няма човек без някаква козметична интервенция. Аз съм феминистка до мозъка на костите си, но ако имах парите, веднага бих си направила дълбок лифтинг на лицето. В момента събирам пари, за да си оправя шията.“

Не виждам никаква причина Андреа да се тревожи за шията си. Изглежда здрава, жизнена и щастлива. Но подобно на Нора Ефрон преди нея – както и на милиони други жени на средна възраст – тя все пак се тревожи. Макар прекрасно да осъзнава как култът към вечната младост поражда тези страхове относно външността ѝ, Андреа се чувства почти безсилна да устои на желанието да „забави“ стареенето.

Всъщност тя помоли да не споменавам фамилията ѝ, защото донякъде се срамува, че изпитва подобни чувства – въпреки че отношението ѝ към собственото остаряващо тяло съвсем не е необичайно. Ние, представителите на поколението на бейби бума, поколението X и по-възрастните милениали, израснахме – а сега и остаряваме – под постоянния културен натиск да бъдем възможно най-млади и „съвършени“ възможно най-дълго.

Антроположката Сара Ламб от университета „Брандайс“ превръща именно този натиск в една от основните теми на своите етнографски изследвания повече от десетилетие. Нейните проучвания са посветени на начина, по който хората днес възприемат стареенето и се приспособяват към него. Участниците в изследванията ѝ в Бостън са убедени последователи на този нов квазинаучен култ към вечната младост. Те въплъщават идеята за „постоянната личност“ (permanent personhood) – антропологичен термин, описващ склонността ни да „замразяваме“ представата за самите себе си някъде около 35–40-годишна възраст и след това да очакваме тя никога повече да не се променя.

Тези хора правят всичко по силите си, за да „останат млади“. И все пак Ламб установява, че все повече от тях изпитват разочарование от идеята за „успешното стареене“ – концепция, която разделя старостта на „добра“ и „лоша“. Така стареенето вече се превръща в нещо, в което човек може... да се провали.

Като жена на около петдесет години и медицински антрополог, която изследва историята и културата на култа към вечната младост, напълно разбирам както дилемата на Андреа, така и участниците в изследванията на Ламб. Една от основните разлики между нас и хората, сблъсквали се с възрастовата дискриминация преди век, е, че стремителният научен напредък ни е дал повече средства от всякога да създаваме убедителната илюзия, че можем да спрем времето. Когато видя козметичен продукт, който рекламира „най-новите научни открития“ зад своята формула – AHA и BHA киселини за ексфолиране или церамиди за укрепване на кожната бариера – ми се иска да повярвам, че тези почти магически съставки наистина могат да „подмладят“ стареещата ми кожа и да я върнат към вида, който е имала, когато съм била на двайсет и няколко години.

И точно тук се крие проблемът: зад всички тези свръхмодерни обещания прозира същата стара възрастова дискриминация.

Невинаги е било така. През XVII и XVIII век, когато хората над 65 години представляват едва два процента от населението, възрастните са се ползвали с голямо уважение, както показва книгата Aging in America (2023) на социоложката и специалистка по стареенето Дебора Кар. Представителите на висшето общество дори нерядко си добавяли години и твърдели, че са по-възрастни, защото това носело престиж.

След Американската революция обаче, с настъпването на индустриализацията, когато нуждата от „ефективност“ нараства, а броят на възрастните хора постепенно се увеличава, нещата започват да се променят. Социалният статус на по-възрастните американци рязко спада, докато се заражда култът към младостта.

Към средата на XIX век пренебрежителни изрази като old coot („дърт чешит“, „стар дъртак“) вече са навлезли в ежедневния език. Неотдавнашно лингвистично изследване показва, че „в продължение на двеста години стереотипите, свързани с възрастта, последователно стават все по-негативни. Около 1880 година те окончателно преминават от положителни към отрицателни.“ Тази постепенна промяна съвпада с процеси като възхода на микробиологията и, в по-ново време, бума на научните изследвания върху биологичното стареене.

Руският учен Иля Мечников, смятан за „баща“ на имунологията, въвежда термина геронтология и дава първия сериозен тласък на науката за удължаването на живота още в началото на ХХ век.

„Убеден съм, че в бъдеще ще стане възможно човешкият живот да бъде удължен отвъд границите, които достига днес“, казва Мечников в интервю от 1904 година. „В библейски времена човек е живял много по-дълго, отколкото сега, и усилията на науката трябва да бъдат насочени към това да направят подобно нещо възможно и в наши дни.“

Но култът към вечната младост в съвременния му вид започва да се оформя едва в средата на миналия век, когато напредъкът на медицината позволява на безпрецедентно голям брой хора да достигат дълбока старост. В първия брой на списание The Gerontologist през 1961 година химикът Робърт Хавигърст въвежда понятието „успешно стареене“ – концепцията, която впоследствие ще се превърне в една от основните движещи сили на нововъзникващата наука за стареенето.

Стареенето вече не изглеждало като естествен процес, а като въпрос на личен избор – можеш да го направиш „успешно“, но можеш и да се провалиш. Макар остаряването никога да не е било посрещано с особен възторг, от този момент нататък то официално се превръща в нещо „лошо“. Започваме да казваме, че хората, при които възрастта личи, „са се занемарили“, а книжарниците се изпълват със заглавия като How to Live Longer and Feel Better („Как да живеем по-дълго и по-добре“, 1986) или Stay Young, Stay Fit („Остани млад, остани във форма“, 2010).

Култът към дълголетието е най-новото превъплъщение на тази идея. Лабораторията „Синклер“ към Харвардския университет – ръководена от един от най-видните застъпници на дълголетието, генетика д-р Дейвид Синклер – е посветена на идеята клетките да бъдат „препрограмирани“, така че отново да станат млади и по този начин стареенето да бъде „обърнато“. Един от водещите изследователски центрове в тази област – USC-Buck Nathan Shock Center of Excellence in the Biology of Aging – си поставя за цел да удължи човешкия период на здрав живот (healthspan), като изследва биологичните механизми на стареенето.

На пръв поглед в идеята за дълголетието няма нищо лошо. Напълно естествено е човек да иска да живее възможно най-дълго и най-добре. Понякога обаче съвременните му проповедници говорят така, сякаш смъртта вече е въпрос на избор. Гурутата на вечната младост са се превърнали в съвременни алхимици, търсещи научния еликсир на вечната младост. Миналата година Владимир Путин и Си Дзинпин бяха уловени от включен микрофон да говорят за безсмъртието така, сякаш то е неизбежно. Главният футуролог на Google Рей Кързуил също неведнъж е заявявал, че със сигурност ще успеем да „победим болестите и стареенето“.

Но надеждата, че съвременната наука ще успее да спре стареенето, не е нищо друго освен възрастова дискриминация с лабораторна престилка.

Културната критичка и колумнистка на Guardian Джесика ДеФино също гледа с подозрение на този начин на мислене.

„Дълголетието е просто най-новото име, което даваме на стария култ към вечната младост“, казва тя.

ДеФино проследява тази езикова промяна до решението на списание Allure през 2017 година повече да не използва израза „анти-ейджинг“. Главната редакторка Мишел Лий тогава обяснява, че самото използване на този термин „неусетно внушава, че стареенето е нещо, срещу което трябва да се борим“.

Решението на Allure бързо предизвиква вълна от реакции в многомилиардната индустрия, изградена около култа към вечната младост. Индустрията обаче не се срива. Просто сменя езика си. Според ДеФино компаниите започват трескаво да променят етикетите си, за да не изглеждат привърженици на възрастовата дискриминация. Вместо това започват да подчертават „научната основа“ на своите продукти. Днес пазарът на продукти срещу стареенето се оценява на 78 милиарда долара и продължава да расте.

„Сега компаниите говорят за pro-ageing, non-ageing или preventative ageing“, казва ДеФино. „Дори идеята за достойно остаряване се превърна в маркетингов инструмент.“

„Всички тези изрази звучат по-положително, по-научно“, добавя тя. „Но ако погледнете какво всъщност представляват продуктите и за какво служат, ще видите, че всичко отново се свежда до борба със старостта.“

Крайната цел както на култа към вечната младост, така и на култа към дълголетието е да спре нормалните биологични процеси. Затова всеки признак на остаряване – побелялата коса, бръчките, отпуснатата кожа – започва да изглежда като личен провал. Но според ДеФино именно този провал е най-големият успех на цялата индустрия. Стареенето няма край, освен смъртта. Винаги има още един продукт за купуване, още една процедура, още една хранителна добавка.

Преди Мечников и развитието на клетъчната биология изследванията върху безсмъртието и забавянето на стареенето са били възприемани като чудачество или псевдонаука. Днес те са напълно навлезли в научния мейнстрийм. Стотици биотехнологични компании работят върху дълголетието и забавянето на стареенето, а безброй влиятелни личности в социалните мрежи вече печелят от тази прохождаща наука.

Самото количество квазинаучни продукти, продавани днес като средства срещу стареенето – много от които се позовават на откритията на геронауката – прави обещанието за дълголетие по-достъпно и по-убедително от всякога.

Лекарството срещу диабет метформин, за което първоначално е установено, че удължава здравия и общия живот на лабораторни мъжки мишки, днес често се използва извън официалните му показания с надеждата да стимулира възстановителните процеси в клетките и да потисне един от основните механизми на клетъчното стареене – въпреки че все още няма убедителни клинични доказателства, че има подобен ефект при хората. Популярни експерти и предприемачи като д-р Питър Атия и Брайън Джонсън (чиято биография в X гласи: „Побеждаването на смъртта ще бъде най-голямото постижение на човечеството“) също признават, че приемат имунопотискащото средство рапамицин извън официалните му показания с надеждата да забавят стареенето, въпреки липсата на сериозни дългосрочни научни доказателства за подобен ефект.

Когато антропологът и преподавател в New School д-р Абу Фарман започва етнографските си изследвания върху науката за безсмъртието, учените, занимаващи се с тази тема, често са били осмивани и дори са криели интереса си към нея. Днес, с нарастващия интерес и потока от средства от Силициевата долина, това вече не е така.

„Изследователите започнаха да си казват: концентрирайте се върху малките неща“, разказва Фарман. „Не говорете за вечен живот. Говорете за това как коленете ни ще живеят вечно. Това е част от утопията на култа към вечната младост.“

Като социален учен Фарман вижда зад тази мощна вълна на обещания нещо по-дълбоко.

„Не можем да пренебрегнем факта, че възходът на идеите за дълголетие и безсмъртие съвпада с време, в което страхът от края на света е станал почти повсеместен“, казва той. „Желанието и тревогата са неразривно преплетени.“

Подобно на Фарман, психологът д-р Ашли Лайтъл смята, че днешната ни обсебеност от култа към вечната младост е свързана с начина, по който се опитваме – или не успяваме – да се справим с хаоса на нашето време. Може да не сме в състояние да спрем климатичните промени или международните конфликти, но поне можем да направим нещо срещу собственото си стареене.

„Когато светът изглежда непосилен и човек усеща, че няма никакъв контрол над него“, казва Лайтъл, „се вкопчва още по-силно във всичко това.“

Лайтъл, която изследва възрастовата дискриминация, е и моя колежка в Stevens Institute of Technology. През последното десетилетие и двете забелязваме как това вътрешно приемане на предразсъдъците към старостта започва да се проявява все по-рано. Млади жени и дори деца в предпубертетна възраст вече купуват кремове против бръчки. Хора на малко над двайсет години обясняват болките в гърба или коленете си със „старостта“ и се шегуват, че страдат от „деменция“, ако забравят нещо.

„Днес сме обсебени от идеята, че всяка следа от старостта е нещо, което трябва да отлагаме или избягваме колкото се може по-дълго – а защо не и завинаги“, казва Лайтъл. В края на краищата кой иска да умре?

Този начин на мислене все по-често се насочва към все по-млади поколения. „Хората в рекламите обикновено са млади – казва Лайтъл. – Понякога дори използват доста войнствен език, например: „Присъединете се към мен в битката срещу старостта.“ Сякаш става дума за война, а не за естествена част от човешкото съществуване.“

Поколенията Z и Alpha живеят в съвсем различна културна среда. Голяма част от ежедневието им преминава в Instagram, TikTok и Snapchat. Според ДеФино интернетът е изграден върху идеала за вечната младост. Така традиционните представи за красота, основани на възрастовата дискриминация, днес се преобличат в нова, уж научна терминология и се продават като „грижа за себе си“.

„Успяхме да изперем идеологията на култа към вечната младост чрез езика на овластяването – казва ДеФино. – Стигнахме дотам, че в общественото съзнание двете вече почти се припокриват, макар на практика да нямат почти нищо общо.“

И проблемът не се ограничава само до младите. Според изследвания на психоложката по развитието Патриша Калбо – преподавателка в Southern Connecticut State University, която изучава въздействието на вътрешно приетата възрастова дискриминация върху различните възрастови групи – негативните стереотипи за старостта в социалните мрежи засилват желанието на хора от всички поколения да се дистанцират от собствената си възраст.

В малко изследване сред близо четиристотин души на възраст между 19 и 77 години участниците, изпитващи по-силна тревога от стареенето – особено по отношение на външния си вид и евентуалната загуба на обществено положение – много по-често заявяват, че най-добрият период от живота им вече е останал в миналото, след като разгледат меми, внушаващи пренебрежително отношение към старостта. Представата за „най-доброто аз“ обозначава периода – в миналото, настоящето или бъдещето – когато човек се чувства или очаква да се чувства най-пълноценен и най-високо ценен.

Според Калбо поколенията на бейби бума и X навлизат в по-късните етапи на живота си с много по-силен интерес към понятия като healthspan – продължителността на живота в добро здраве – и дълголетието.

За разлика от предишните поколения, които възприемаха пенсионирането, спокойствието и почивката като заслужена награда след цял живот труд, те не гледат на старостта като на време на бездействие. Искат да останат активни, да работят и да се наслаждават на живота чак до осемдесетте и деветдесетте си години. Според Калбо този културен модел може да доведе до отричане на старостта и до все по-силно желание човек да изглежда и да се чувства млад.

Всичко останало сякаш вече се е огънало пред колективната воля на това поколение – защо тогава да не се огъне и старостта? Аз самата принадлежа към поколението X и както от личния си опит, така и от първите наблюдения в собственото си изследване върху културните нагласи към стареенето, оставам с впечатлението, че почти всички сме убедени, че сме много „по-млади“ от всяко друго поколение на средна възраст преди нас. Ако съществува такова нещо като „колективно отрицание“, ние живеем именно в него.

„Трябва да се борим с възрастовата дискриминация – казва ДеФино. – Трябва да си дадем сметка защо по-младият външен вид носи по-висок обществен статус и отваря повече възможности – политически, социални и икономически.“

Ламб е съгласна. Според нея най-голямата ни грешка е да се преструваме, че можем да спрем процеса на стареене. Когато въпреки всички „научни“ съвети остареем, това често води до разочарование, шок или чувство за срам.

Трудно е човек да се освободи от реториката на култа към вечната младост. Ако видимите признаци на старостта означават по-малки шансове за работа, по-нисък обществен престиж и по-слаб социален статус, напълно разбираемо е мнозина да предпочетат операция на шията пред обществените последици от остаряването. А когато към това се добавят и обичайните страхове – загубата на независимост, подвижност или памет – тревогата става почти неизбежна.

„Това, което всъщност се опитваме да съхраним чрез всички тези идеи за вечна младост и здравословно стареене, е усещането за собственото ни ядро“, обяснява Ламб. През последното десетилетие тя наблюдава как все повече възрастни хора следят научните изследвания върху стареенето с надеждата да запазят здравето и жизнеността на средната си възраст. Те искат съвети за хранене и движение, но не непременно да живеят вечно.

„Те по-скоро биха предпочели да умрат, отколкото да остареят – казва Ламб. – Не искат прекомерни медицински интервенции, не искат да бъдат поддържани от машини. Не искат да бъдат в тежест. Не искат да страдат.“

Според Ламб имаме нужда от култура, която приема поне част от естествените загуби на старостта като нещо смислено. Бихме могли да гледаме на бръчките и побелелите коси като на белези на преживян живот, а на забавянето на темпото – като на възможност най-сетне да си отдъхнем и да бъдем повече с хората, които обичаме.

Колежката ми Ашли Лайтъл отговаря още по-прямо, когато я питам каква е алтернативата на култа към вечната младост.

„В нашата област често използваме една проста фраза – казва тя. – Култът към вечната младост е култ срещу живота. Стареенето започва в мига, в който се родим – просто тогава го наричаме развитие. То е част от самия живот. Не можем да се отървем от него. А и не мисля, че трябва да се опитваме.“

Източник

Тереза Макфейл е научна авторка, медицинска антроположка и доцент по „Наука, технологии и общество“ в Технологичния институт „Стивънс“