От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Трима души внезапно се озовават в невероятна зависимост един от друг - млад банкер на крачка от многообещаваща кариера в реномирана чикагска банка, амбициозна преводачка в панически бяг от домашния уют с климатизиран шкаф за вино и мелничка за сол с механизъм на „Пежо”, световноизвестен писател в творческа криза и страх от старостта.


Банкерът, в желанието си да помогне на свой колега, се впуска в шеметни спекулации, които довеждат банката до фалит. 


Преводачката, превеждала досега сладникави романчета,  тръгва по следите на писателя в очакване на грандиозния му роман.


Романът обаче не е написан, защото писателят, уморен от светската суета, все още търси своето вдъхновение.


И все пак краят е щастлив, ако погледнеш на живота с чувство за хумор.


Small Ad GF 1

 

Това бе по своему велико, макар и незначително.

ТЕОДОР ДРАЙЗЕР, „Сестра Кери“

Яспер

Кристоф Магнусон, „Не бях аз“
София, „Атлантис-КЛ“, 2012

2013 10 magnuson-ne-biah-az

– Добро утро, сър. Как сте?

– Добре – отвърнах. Което дори отговаряше на истината. Чувствах се добре, макар цяла нощ да бях обикалял с колегите из лондонските барове. Естествено, не го казах на стюардесата. Пък и тя не държеше чак на такива подробности. А всъщност на драго сърце бих споделил с някого онова, което се бе случило през последните дни. На драго сърце бих разказал как съм приключил с обучението си по софтуер и сега напълно владея нашата мениджърска система Equinox. Квалификацията, която при нас бе задължителна за всеки, ако искаше да се издигне в брокерската зала. На драго сърце бих разказал, че вече и за мен е дошло времето да освободя кариерата си от ръчната спирачка.

Курсът по Equinox бе продължил до снощи. Моят пряк шеф ми бе разрешил един ден отпуск, за да мога да пийна нещо с лондонските си колеги или, както се бе изразил, „да обърнете по някой и друг гинес с момчетата“. Навярно защото за близо двете години при него нито веднъж не бях вземал отпуск. Не вярвай на търговеца, който никога не оставя книгите си сами, гласи една поговорка. При това надали бих могъл да сторя нещо непозволено. Като младши брокер бях много надолу в йерархията. Не вземах отпуск, защото на работа времето течеше толкова бързо. Защото забравях да мисля за онова, което ме чакаше вечерта. Или не ме чакаше.

Тъй че „обърнах“ с момчетата някой и друг гинес. Говореха за мобилни телефони, домашно кино и спортни автомобили, на които отреждаха правото да имат сложен характер. За разлика от жените. Аз също се интересувах от мобилни телефони и жени, но не знаех какво да кажа по въпроса. Пък и почти не слушах разговора. Не бях в състояние да мисля за нищо друго, освен за Equinox и ми се искаше час по-скоро да се озова в брокерската зала и да приложа знанията си в практиката.

Вместо това киснех в тая лондонска кръчма и пиех прекалено студена бира. И на всичко отгоре трябваше да им слушам приказките за английския футбол. Попитах останалите как гледат на назначаването на Феликс Магат за треньор на „Шалке“. Всички познаваха само „Байерн“. Известно ми беше, разбира се, че е препоръчително да се изпие по нещо с колеги, за опознаване, завързване на контакти и тъй нататък. Това също бе труд, но не чак толкова рентабилен, че да прахосваш с него цяла нощ. Защо не може човек да пийне две бири, да засегне надве-натри темите за „Тотнъм“ и „Арсенал“, за последните модели „Ауди“ и „Рейндж Роувър“, за колежките – и да се махне?

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Най-сетне кръчмата затвори. Прибрах се в хотела и вече бях натиснал копчето на асансьора, когато Викрам, роденият в Бомбай фен на „Арсенал“, ме сграбчи за ръкава и ме повлече към хотелския бар, където седяха всички. „Пием „Йегермайстер“, ей!“, беше ми казал той, сякаш като германец нямах право да кажа „не“. Така че и аз пих. Предизвиках смутено мълчание, когато казах, че нямам кола. В три след полунощ се направих, че отивам до тоалетната, качих се в стаята си, повърнах, взех душ, изпих два литра вода, глътнах две таблетки магнезий, три таблетки парацетамол и една таблетка пантозол, поръчах такси до летище „Хийтроу“ и в 5:03 часа се качих на този самолет, който трябваше да ме отведе обратно в Чикаго.

Стюардесата взе сакото ми и го сложи на една закачалка, на която закрепи моята бордна карта като един вид гардеробен номер. После ми донесе чаша шампанско. Трябваше да положа усилия, за да не забележи никой колко голяма е радостта ми, че летя в бизнес-класа. В края на краищата този полет не бе подарък от „Ръдърфорд & Голд“, а свойствен разход. Вече ме смятаха за важна фигура и трябваше да ме глезят. Нали можех по всяко време да им избягам я в някоя германска, я в някоя швейцарска банка. Да, така беше. Това широко кресло бе наградата за петнайсетчасовите ми работни дни. Тази ултрамодерна възглавница, която имаше свойството да запомня формата на главата ми, очевидно представляваше пазарната ми стойност. Шампанско не ми се пиеше. От самия му аромат ми прилоша. Отместих чашата си встрани и погледнах през прозореца. Беше още тъмно. Мигащи светлини, мъже с наушници, които сновяха сред мокрия сняг. Лицето ми се отразяваше в стъклото на прозореца. Аз. В бизнес-класата. После все пак отпих една глътка.

Отсега нататък в чикагската банка щяха да ме възприемат на сериозно. Вече не бях новакът, когото колегите пращат да им донесе кафе, макар изобщо да не им се пие. Курсът, който бях изкарал, доказваше, че „Ръдърфорд & Голд“ ми вярват. Сега всичко изглеждаше по-добре. В професионално отношение. Сигурно беше време и за личен живот. Жена. Дете. По-късно. Бях едва на трийсет и една. Между трийстата и четирийстата си година човек трябва да гори.

Спах доста дълго, после помолих стюардесата да ми донесе една конзола за електронни игри и я включих в монитора пред себе си. Макар да съдържаше всички най-нови развлекателни програми, избрах „Тетрис“. Както тогава, на петнайсет години, в каменната ера на компютрите. В мазето ни в Бохум, където играех с приятелите си толкова дълго, че на заспиване виждах пред очите си падащи блокове. Тогава имах приятели. Сега кариерата е с предимство. Човек не може да е вечно млад. А когато след съвсем кратко време постигна първите си успехи, положително ще пия и с колегите си в Чикаго по някоя бира след края на работния ден. Ще бъда част от тях.

Внезапно усетих натиск в ушите. Да не би да се снижавахме? Тъкмо бях достигнал ниво 15. Искаше ми се да стигна ниво 18. Блоковете се спускаха все по-бързо, аз ги отмествах встрани, завъртах ги. Всички заемаха мястото,        което им бях определил. Ниво 16. Пръстите ми се бяха впили в ръчката за управление, надясно, завъртане, завъртане, наляво, завъртане, трябваше да действам по-бързо, още по-бързо, но ето че мониторът внезапно посиня. Небе с няколко облака. Появи се логото на Америкън Еърлайнс, после една стюардеса заизрежда обичайните преди кацане съобщения. Блъсках по всички копчета на ръчката, за да включа играта отново, но на монитора бе изписано само надписът: Следете информацията на кабинния персонал.

Под мен – предградията на Чикаго. Големи постройки, парцели, които с наближаването на града ставаха все по-малки. Пред някакъв търговски център личаха очертаните като рибена кост места за паркиране. Всички потребители още спяха. Европа отново бе изостанала с шест часови зони, там, където й беше мястото: в миналото.

На екрана пред мен едно самолетче мигаше върху картата на Северна Америка, време до кацането: 0:11 минути. Според моя часовник обаче трябваше да бъдат четиринайсет. Следващите три минути екранът все така показваше, че остават единайсет минути. Но какво от това, бях се върнал в Чикаго цял ден по-рано. Всъщност чак утре трябваше да съм на работа, в централата на „Ръдърфорд & Голд“ на Лазал Стрийт, в брокерската зала, сектор 3, „Фючърси и опции“, на мястото си в ред 29-и с четирите монитора, два долу, два горе и бялата табелка над тях: Яспер Людеман, на най-обикновена хартия. Пъхната в плексиглас и заменяема по всяко време.

В Чикаго отново включих блекберито си и на екрана му се появи напомнянето: Днес: Годишнина от смъртта на татко. Изтрих го. Сега не можех да си позволя сантименталности. Изпратих багажа си по куриер до вкъщи и взех синята линия на надземната железница в посока центъра. Как ли ще се облещят: довчера обучение в Лондон, цяла нощ пиене с цел заздравяване на връзките, спане в бизнес-класа, а на другата сутрин – отново на старт. С което доказвах веднъж завинаги: не беше грешка, че преди две години ме бяха извадили от контролния офис и ме бяха сложили в брокерската зала. Отпред. На фронта.

Носех служебния си пропуск в нарочно купен за целта найлонов плик. Беше 9:33, когато го положих върху сензора и първите врати се отвориха. В асансьора не го прибрах, за да ми е под ръка. Горе го положих върху втория сензор на входа към въртящата се врата. Зелената лампичка замига, стъпих върху очертаните на пода пети и зачаках онова половин завъртане, с което въртящата се врата ме пропусна в брокерската зала. 40 редици, организъм от 600 човека, 1200 телефона и хиляди монитори. Скоро видях „Фиксирани приходи“, зад тях се намираше нашият сектор, в който се бях втренчил до такава степен, че почти се сблъсках с някаква жена. Понечих да й се извиня, но тя вече бе изчезнала при японските държавни облигации. Бях прекалено бавен! А си мислех, че вече съм се отучил от ленивата походка, с която свикваш отзад, в контролния офис.

Моят пряк шеф Алекс стоеше до стажанта ни, срамежливия Джеф, и наместваше очилата си с една от своите огромни ръце. Говореше много бързо, при което като че ли се движеше само устата му, останалата част от неговото лице изглеждаше както винаги някак си странно парализирана. Познах мястото си по флагчето на „Шалке“, което бях закрепил между двата горни монитора, между монитора за Ройтерс и монитора за Блумбърг. После забелязах, че Алекс стои не до Джеф, а тъкмо на моето място. Гледаше през рамото на някого. Който пък седеше пред компютъра ми. Да не би пък да не беше моето място? Дали не бях сбъркал редицата? Не, синьото флагче на „Шалке“ си беше на мястото. Отправих се натам, като си наумих да кажа „Добро утро“ спокойно, но все пак учудено. Но ето че оня, дето седеше пред компютъра ми, се извърна. Съвсем бавно, сякаш бе открил нещо на един от мониторите ми. Досега бях гледал единствено тила му, сега обаче видях носа, очилата, брадичката, която повдигна, за да се втренчи в Алекс, моя пряк шеф, същият, който бе настоял да си взема отпуск този ден. Когато забелязах, че въпросният тип е с вратовръзка, стомахът ми се присви и през ума ми мина една-единствена дума: уволнение. Никой в брокерската зала не носеше вратовръзка. Това бе някой от големите началници. Някой от онези, които ни контролираха. Бях уволнен. Не знаех причината, но беше недвусмислено. Мъжът с вратовръзката пренастройваше компютъра за наследника ми. Сочеше към един от мониторите. Клатеше глава.

Сега аз бях този, който закрачи по-бързо от всички останали. По посока на въртящата се врата. По посока навън.

Майке

Сега оставаше само да свикна, че тук е наистина хубаво. Трябваше да свикна, че тази входна врата е моята и че зад нея няма коридор, вмирисан на почистващи препарати, няма детски колички, няма пластмасово кошче, преливащо от захвърлени там рекламни проспекти, а че сините ми обувки са единственото нещо върху кафявия теракотен под на антрето. Вече бях в новия си живот.

Окачих якето си да съхне на дръжката на вратата и влязох в своя нов хол, през чиито прозорци ми се разкри гледка, която местната туристическа компания еуфорично наричаше „уникален климат“: дъжд, подгонен от силен вятър, който валеше върху цялата зелена ливада. Завчера на същото място все още пасяха овце.

На минаване покрай стереоуредбата натиснах бутона му за включване, без да го поглеждам, понеже знаех наизуст къде се намира; в кухнята включих електрическата термокана, без да я повдигам от стойката й. Знаех, че в нея още от сутринта е останала достатъчно вода за чаша кафе – така е, когато човек внезапно заживява сам. Отворих кутията, чийто капак вече неведнъж ми бе изпочупвал ноктите, и сипах в чашата две лъжици нескафе с връх. Компактдисковете в уредбата изщракаха при превключването си, термоканата се присъедини към тях със звуковия си сигнал, налях горещата вода в чашата, разбърках, извадих кутията мляко от хладилника и здравата я разклатих, докато накрая останалото в нея съдържание не се превърна в пяна, в млечна пяна, която изсипах в чашата с кафе. Все едно бях в кафене, така изглеждаше. В Хамбург, в предишния ми живот. Само че бях предпочела да съм тук.

Поставих чашата и пепелника върху неразопакования кашон с книги, който ми служеше за холна маса, изтичах до уредбата, натиснах бутона за възпроизвеждане и седнах на дивана в същия миг, в който с леко хремав тембър се обадиха духовите инструменти от Вагнеровия „Танхойзер“. После се загледах навън и си помислих колко механично бях започнала да действам, макар да живеех тук едва от четири дни.

Лека-полека багрите на залеза проникнаха през облачната сивота. Оранжево, тъмносиньо и червено. Наистина беше хубаво. Диван, кафе и вечерна светлина – де да можеха да ме видят сега приятелите ми от Хамбург, наблъскани в задушните, претъпкани вагони на метрото на път към жилищата си с техните тесни кухнички, където единственото залезно зарево идваше от тостера. Де да можеше да ме види сега Артур.

Тъкмо исках да си запаля цигара, и се сетих за кахлената печка. От часове не й бях слагала дърва, но в никакъв случай не биваше да допусна да загасне, тъй като не бях внимавала, когато предишният собственик ми обясняваше как се пали наново. Отидох до нея, отворих чугунения капак и замижах, когато облак от дим избълва насреща ми. После посегнах към панера до печката и установих, че нацепените на тънко подпалки, които бях получила заедно с къщата, са окончателно изразходвани. Имаше още доста дърва, но на голяма купчина зад къщата, под един брезент за камион, върху който плющеше дъждът.

Разбира се, в къщата ми имаше и истинска отоплителна инсталация, дори съвсем модерна: с подово отопление, захранвано от собствен подземен източник, което предишният собственик сам си бе монтирал. По едно време обаче внезапно беше напуснал, изоставяйки не само отоплителната инсталация, която кой знае защо никога не бе работила, но и три чисто нови изолиращи прозорци с неуплътнени фуги и един хол, с боядисани донякъде стени в бледожълт цвят. Не ми каза защо се изнася, макар инак доста да говореше. Предположих, че жена му го е напуснала, понеже не е издържала на дилетантското му майсторене.

Така че ми оставаше само кахлената печка, която бе надживяла последния ремонт на къщата единствено от стилови съображения, но не топлеше кой знае колко. „Естествено, кахлена печка като тази отдава много по-добра топлина“, беше казал моят предшественик като една от поредните си тъпи приказки, понеже топлината не е нищо друго, освен лъчение с определена енергия и беше напълно безразлично дали във въпросната кахлена печка ще е монтиран реотан, или ще гори – или, както в момента, няма да гори – дърва.

Взех брадвата, подпряна на стената в коридора, облякох наново мокрото си яке, излязох навън, надзърнах набързо – и то не за пръв път през този ден – в пощенската кутия и отидох зад къщата. Когато докоснах брезентовото покривало, за да измъкна една от големите букови цепеници, ми хрумна, че почти всичките ми хамбургски приятели носеха чанти тъкмо от този материал, Артур имаше дори две. Вдигнах брезента предпазливо, за да може водата да се оттече встрани, и си дадох закъснялото новогодишно обещание, отсега нататък да цепя дърва предварително и само при хубаво време. Защото поне това бях запомнила от съветите на предишния собственик: Не е хубаво да се цепят дърва, когато вали. Какво ли още бе казал? Вече не помнех, ето защо наместих една от цепениците върху дръвника и замахнах.

Тежината на брадвата ме изненада и дръпна ръцете ми доста по-назад, отколкото бях очаквала, вследствие на което качулката се смъкна от главата ми и дъждът рукна по тила ми. Леденият душ ме накара да се разбързам, ето защо насочих брадвата напред, когато се сетих – само че твърде късно – какво още ми беше казал моят предшественик: да стоя широко разкрачена, за да не би брадвата да ми разцепи крака, ако не улуча дръвника. Подхлъзнах се с петите си върху калната почва и същевременно се опитах да задържа падането на брадвата. Твърде късно. Брадвата изсвистя надолу, помъчих се безпомощно да се извъртя настрани, брадвата не улучи цепеницата, петите ми се хлъзгаха, хлъзгаха, паднах, затворих очи и зачаках някаква болка. Когато отново се ококорих, лежах в калта, а брадвата се беше забила в дръвника. Инстинктивно се озърнах – дали някой не бе забелязал какви ги върша? Но нямаше никого, разбира се. Дори къщата на някой съсед. Само поляни и уникален климат.

Поне в банята можеше да стане приятно топло, само трябваше да се къпя четвърт час с гореща вода, по възможност и по-дълго. Сутринта след неуспешния ми опит да нацепя дърва това беше още по-важно, понеже през нощта печката окончателно бе угаснала.

Пощенската кутия беше празна. Че и кой можеше да е пуснал нещо от снощи, когато отново надзърнах в нея, преди да си легна? Проверих дали визитната ми картичка още е на кутията – залепила я бях там, понеже не си бях поръчала табелка за вратата: Майке Урбански, преводач, а отдолу – старият ми хамбургски адрес, който бях задраскала.

Пощенската кутия бе от ония американски модели, които приличат на свръхголям бял хляб. Това прилягаше на предишния собственик на къщата ми, който си бе представял как ще води независим живот в прериите на Северна Фризия, със собствен подземен източник на отопление. Положително бе събирал присмеха на жена си, коя жена не би се присмивала на такова нещо, на тая пощенска кутия от най-близкия супермаркет за строителни материали, която искаше да каже само едно: Тук е Америка, страната на себеосъществяването, страната на свободата, олицетворена чрез мръснобяла тръба с червено тенекиено знаме, което раздавачът можеше да издигне, след като е оставил нещо вътре; и което, откакто се бях нанесла, сочеше все надолу.

Трябваше да си нацепя дърва. Дървата означаваха топлина, а без топлина изобщо нямаше смисъл да започвам новия си живот. Огледах се в хола. Бледожълтата боя на стените, която моят предшественик бе размазвал с гъба, привидно придаваше на помещението топлотата и уюта на матка, но това изобщо не подхождаше в случая, понеже от студ вече можех да видя дъха си.

Понеже не исках да слушам още веднъж „Танхойзер“, потърсих кашона с компактдисковете и след като не го намерих отведнъж, набързо се сетих къде е: в коридора на нашето хамбургско жилище, под проточния нагревател, вдясно от обущата на Артур, на мястото, където бяха стояли моите обувки. Класическо събитие, когато човек сменя жилището си! Всичко бе минало безпогрешно, само дето бях забравила най-важното, така че сега музикалният ми избор се ограничаваше с трите гнезда на компактдисковото устройство: два пъти „Танхойзер“ и веднъж Ръфъс Уейнрайт, който можеше да пее думите „хомосексуален алкохолик“ така красиво, че на човек му се приискваше да е и едното, и другото.

Като двойка Артур и аз винаги се бяхме погаждали. Водехме онзи вид живот, който дава материал за телевизионни сериали, имахме достатъчно пари, интересни приятели, интересна работа. Бяха изминали цели десет години от деня, в който се бяхме запознали в отделението за домакински уреди на търговския център „Карщат“. Артур ме бе попитал дали бих предпочела пералня с горно зареждане пред нормална пералня с отвор отпред, „класически тип“, както се изразяваше продавачът, който се намеси в разговора ни и естествено ни сметна за любовна или семейна двойка. Е, добре, рекох си, след като един продавач в „Карщат“ го мисли… С това първата стъпка беше направена. Последва стъпка номер две: общи приятелски двойки, стъпка номер три: заживяване в обща квартира, и стъпка номер четири: размисли по въпроса за създаване на поколение. Тогава предприех стъпка номер пет и се изнесох.

Понеже не исках да търся помощ от общите ни приятелски двойки, се изнесох напълно самостоятелно, скришом и в четири часа сутринта. Това бе времето, когато със стопроцентова сигурност нямаше да срещна на улицата когото и да било, понеже за Йоста и Регине, за Сабине и Ларс периодът на дългите нощи из кръчмите бе отминал. Имах чувството, че когато съм си купувала мебелите, нарочно съм гледала да не са особено тежки и неудобни за пренасяне: креватът беше на Артур, но аз разполагах с разтегателен диван, дизайнерска изработка от пресован стиропор, който бе под двайсет и пет килограма и без усилие можеше да се свали по стълбището. Краката на бюрото си бях развинтила още предишната вечер, а всичко останало намери място в кашони. След по-малко от час всичко бе качено на пикапа „Рено Рапид“, който си бях купила пред няколко седмици. Дори ми остана време да разместя мебелите на Артур и да прередя книгите по етажерките, тъй че да не забележи веднага отсъствието ми, когато се прибере от откриването на изложбата си в Мюнхен.

Нямаше и шест часът, когато окончателно затворих вратите към товарната част на моя пикап. Когато завивах от Белалиансщрасе към безжизнената Фрухталее, не дадох мигач и почти не намалих скоростта. А когато малко по-късно излязох на аутобана А 23 и дадох газ в посока Хузум/Хайде, бях сигурна, че никога вече няма да видя този град.

Бях живяла тук десет години, дошла бях по класическия път – да следвам, – а после бях преживяла как всичко лека-полека става по-чисто, по-успокоено, иначе казано: по-еснафско; макар през първите години никой да не смееше да го нарече така, по едно време всички започнаха да използват тъкмо тази дума, сякаш за да докажат сами на себе си, че в това няма нищо лошо.

След като думата „еснафско“ беше реабилитирана, домакинствата започнаха да се увеличават. Една от сприятелените с нас двойки, Йоста и Регине, беше започнала още преди години с куче, на което сега викаха Леандър, на което Ларс и Сабине отговориха с дете, което нарекоха Фридрих. Когато после на Ларс и Сабине се роди второ дете, чието име така и не можах да запомня – Софи-Мари или Мари-Софи, – на Йоста и Регине не оставаше нищо друго, освен да изравнят резултата или поне да намалят разликата чрез невръстния Максимилиан.

Успоредно с децата, кучето и предприеманите заедно с тях разходки до селата в околността се появи и въодушевлението за продукти местно производство. Например от поречието на Елба, откъдето се връщахме с ябълки и череши, които бяха по-вкусни заради самия факт, че човек можеше да види и пипне това поречие, както и да си представи, че тия неща растат по дърветата оттатък самолетостроителния завод. И все пак никога не пожелахме да имаме куче. Страх ме беше от кучета, а Артур се страхуваше за картините си, които наричаше „работи“. От няколко години Артур рисуваше вече само монохромно.

Защо живях цели десет години тук, а после тайно си плюх на петите, може и да е трудно да се обясни, но в никакъв случай не е необичайно. Много хора вършат подобни неща. Всеки ден. Онова, което ме караше да се замисля, бе по-скоро въпросът защо се случи тъкмо сега, и една от причините положително беше Бъдни вечер, която последната година прекарахме у Регине и Йоста заедно със Сабине и Ларс. Откакто Регине и Йоста се бяха сдобили с малкия Максимилиан, интересът им към традициите силно бе нараснал. Избутаха ни от хола и ни пуснаха там чак когато Йоста запали истинските свещички на елхата и дрънна с едно звънче. Всъщност жилището им бе прекалено малко за подобно ограничаване на възможностите за движение из него, тъй че ние заедно с все по-нервничещия Фридрих, Максимилиан и Мари-Софи се наблъскахме в кухнята и задъвкахме сладкишите, които на вкус бяха като другите сладкиши, но бяха приготвени по някаква специална бабешка рецепта. Песът Леандър лежеше дотолкова апатично под кухненската маса, че се запитах дали не са му сипали успокоително в храната – и ми се прииска същото. Теснотията бе още по-голяма заради обстоятелството, че Йоста си беше купил специален хладилник за вина с осигурени против удар рафтове и пет климатични зони, които можеха да се регулират индивидуално. Тъкмо когато се канех да попитам дали поне мен няма да пуснат в коледната стая, и то само да мина през нея, за да изпуша на балкона една цигара, звънчето дрънна. Йоста зачете коледната приказка, като очевидно не знаеше къде трябва да спре, та чете прекалено дълго, обърка се и прекъсна на мястото, където старият благочестив Симеон поема младенеца Исус в храма в Ерусалим, докато аз се взирах в балконската врата. После се раздадоха подаръци, Йоста също получи нещо от Регине.

– О, мелничка за сол, да не би да е…

– … с механизъм на „Пежо“, от благородна стомана. Всички други пет пари не струват – каза Регине.

Словосъчетанието „механизъм на Пежо“ предизвика у Сабине и Ларс усърдно кимане, докато аз се чудех колко малка е тази мелничка за сол, след като през последните години всеки път, когато беше готвил за нас, Йоста бе млял върху чиниите на гостите си черен пипер от мелница с големината на фигура за градински шах. Помислих си дали сега няма да обхожда два пъти вечерната компания, веднъж с черен пипер, веднъж със сол, и вероятно съм направила впечатление с разсеяността си, понеже Регине се опита да ме приобщи към разговора, като каза:

– Йоста може да си я пълни с хималайска сол.

– Хималайска сол?

– Солта не е една и съща, има съществени различия. Нашата нормална сол например е страшно замърсена от индустрията.

– А хималайската?

– Това е първична сол. Идва направо от природата.

– А в природата всичко ли е чисто?

– В Хималаите няма отрови. Затова тази сол не причинява алергии. При децата. А е и по-добра на вкус, тъй че се изразходва по-бавно.

– Солта се състои до 98 % от натриев хлорид, все едно дали идва от Хималаите, или от солниците в Бад Райхенхал. И вкусът й е един и същ – казах аз, понеже го знаех, беше ми трябвало за един от последните мои преводи.

– Е, въпрос на личен вкус – изсмя се Регина, и то така, сякаш знаеше, че не можех да й отговоря. С вкуса, на всичко отгоре личен, тъй да се каже предполагаем, никой не е излязъл на глава.

– Какво е Хималаи? – попита Фридрих и не можеше да предположи колко съм му благодарна, задето върна този разговор към мисловния хоризонт на тригодишно дете. Регине му заобяснява с енергично кимане, че били планини, Хи-ма-ла-я, мнооого далеч и страаашно високи, хм, а аз излязох на балкона и изпуших две цигари една след друга.

Изненадах се, когато Ларс, който се появи на балкона, за да вземе още една бутилка шампанско, поиска да си дръпне от цигарата ми.

– Защо Йоста не си държи шампанското в хладилника за вино? – полюбопитства яз.

– Доколкото знам, пълен е – отвърна Ларс.

– Всичките пет климатични зони?

– Всичките пет индивидуално регулируеми климатични зони – натърти той и още веднъж си дръпна. – Казва се впрочем „климатизиран шкаф“, а не „хладилник“, в края на краищата не всяко вино трябва да се охлажда. – После дръпна за трети път от цигарата ми и се върна в жилището още преди да разбера в полумрака дали се ухили при последното изречение, или не.

Когато и аз влязох, Регине тъкмо подхващаше редовната си тема:

– Обичам зимата, понеже през лятото тия улични кафенета ти препречват пътя навсякъде.

Спомних си, че последното лято бях гледала в кафене „Унтер ден линден“ как Регине разблъсква със спортната детска количка на три колелета цели редици от маси и столове и се врязва в тях като фараонска колесница във вражески войски. Казах, че обичам зимата, понеже мога да спя до девет, без да се будя от светлината, а Регине рече:

– И на мен ми се иска да се поизлежавам както по-рано, но няма как с тоя малък сладур.

– Че аз сама си определям кога да работя, какво лошо има в това? – възразих аз, понеже съжалителният тон в гласа й ме подразни.

– Не, друго имах предвид. Напротив, понякога дори си мечтая да съм луда по литературата като теб.

– Е, чак толкова луда не съм.

– Нямах предвид това, нали току-що ти казах – отвърна Регине. – Възхищавам ти се.

В тази коледна вечер за пръв път изпитах чувството, че тези хора не просто ме нервират. Изпитах носталгия, макар да живеех тук вече десет години, носталгия по място, за което не знаех къде се намира.

Разбира се, нашите приятелски двойки отдавна бяха разсъждавали по въпроса да се преселят в провинцията. Особено след раждането на Софи-Мари Регина непрекъснато говореше как й се иска да купят някой селски имот, подхвана тази тема и сега. Докато третата бутилка червено вино бълбукаше в декантера до получаването на стайна температура, всички многословно я подкрепиха, включително Артур:

– Да, къща на село.

Тъкмо там се намирах сега: на село, на място, откъдето идваха продуктите „местно производство“. При това поне за мен чак такава затънтеност не беше нужна. Един супермаркет и една гара, до които да стигам пеш, биха били нещо хубаво – по-особена самота, спокойна и все пак не на гъза на географията. Обаче не можех да си го позволя; в края на краищата не аз пиша бестселърите, само ги превеждам. А в момента дори това не правех, понеже чаках новия ръкопис на моя автор: Хенри Ламарк. Трябваше да е дошъл още преди седмици, сега обаче наистина щял да пристигне всеки ден, както ме бе уверил немският му редактор Торстен Фрике.

Пак отидох до пощенската кутия, знамето сочеше надолу, но въпреки това надзърнах в нея и си представих какво ли биха си рекли Артур и останалите, ако можеха да видят всичкото тук: пътя, за който не знаех накъде води, оттатък пътя – старата дига, отсам – моята къща, градена през четирийсетте години като пристройка на селския чифлик, който по-късно бе изгорял. Пощенската кутия, вратата, прозореца на спалнята и решетката на калкана, която предишният собственик беше монтирал, за да може по нея да се катери бръшлян, вероятно с надеждата да промени облика на къщата от запуснат в прокълнат.

Обиколих къщата, минах покрай ненацепените дърва и туристическия автобус с надпис Модерният човек пътува с автобус, който предшественикът ми беше искал да преустрои в подслон за гости, но в края на краищата го беше наблъскал с почти празни кутии от боя, празни саксии, остатъци от гипскартон и керемиди.

Навярно приятелите ми трябваше да видят всичко това, след като свикнех с него, след като подредях покъщнината си и започнех превода на новия роман на Хенри Ламарк. Артур. Йоста и Регине, Сабине и Ларс. Тогава обаче биха установили с изненада, че съм осъществила именно тяхната мечта, мечтата да живеят на село, зад някоя дига. Е, моята дига вследствие на програмата за отвоюване на суша от водата вече от векове не се намираше край морето, чийто бряг отстоеше на поне два километра, зад истинска дига, но все пак: добре направих, че дойдох тук. Пък и беше красиво. Някак си.

Кристоф Магнусон е исландско-немски романист и драматург. Роден е през 1976 г. в Хамбург. След курс по църковно пеене и доброволен труд в приют за бездомници в Ню Йорк завършва успешно Литературния институт в Лайпциг. „Не бях аз” е неговият дебютен роман.

Pin It

Прочетете още...

Кой би се осмелил?

Роберто Боланьо 07 Апр, 2011 Hits: 19148
Книгите, които си спомням най-добре, са…

Дебют в Будапеща

Светла Кьосева 29 Апр, 2010 Hits: 10260
В книгите на европейските дебютанти – на…