Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2020 04 Camus Plague

 

Към края на януари започнах да забелязвам странно съзвучие между работата ми и новините. Мистериозен вирус беше се появил в китайския град Ухан и макар болестта, която той причиняваше, отчасти да приличаше на някои предишни, в нея имаше нещо ново. Но аз не съм лекар, епидемиолог или експерт по обществено здраве; аз съм литературен преводач. Обикновено работата ми се движи по-бавно от събитията на момента, тъй като преводът се върти най-вече около търсене на най-удачните форми на дадено изречение или конотациите на определена дума. Но този път ходът на работата ми и онзи на разпространението на вируса се намираха в зловещ унисон. Това е така, защото превеждам „Чумата“ на Албер Камю.

Една сутрин се занимавах с преработването на сцена, в която младият лекар Рийо, осъзнавайки, че в алжирския град Оран е избухнала чумата, се опитва да убеди бюрократичните си колеги, че трябва да вземат заразата сериозно. Той знае, че ако не го направят, половината град ще умре. Но градският кмет не иска да тревожи хората. Той би предпочел да избягва да нарича тази болест с някакво име. И когато някой изрича думата „чума“, политикът поглежда към вратата, за да се увери, че слухът за тази дума не е избягал по подредените административни коридори. Драматичната ирония е прелестна – сякаш наблюдаваме как героите разискват думата „бомба“, когато тя вече тиктака под масата. Д-р Рийо е нетърпелив. „Гледате на проблема грешно“, казва той. „Това е въпрос не на речник, а на време.“

Докато превеждах това изречение, почувствах как между страницата и света се отваряше пролука, подобно на завеса, повдигната пред двупосочно огледало. Когато погледнах текста, видях света зад него – сирените на линейките в Бергамо, карантината на провинция Хубей, странният дисонанс между пролетните цветя на пазара и корабите-болници в новините. Беше много трудно – и все още е – да се фокусирам, да навигирам между всяко от изреченията и неговото реално съответствие навън, да откривам размитите ръбове, по които тези размисли се пресрещат.

„Чумата“ не се е удала лесно на Камю. Той е написал романа в Оран, по време на Втората световна война, докато живеел в апартамент, нает от сватове, които не обичал, а след това във военновременна Франция, болен от туберкулоза и самотен, разделен от жена си, след като е изпуснал последния кораб обратно към Алжир. За разлика от по-кратките, по-сурови изречения на „Чужденецът“, над които Сартр с удоволствие се е глумил, твърдейки, че те биха могли да бъдат озаглавени „Преведено от мълчанието“, изреченията на „Чумата“ свидетелстват за напрежението и монотонността на болестта и карантината: те се простират протяжно-монотонно, за да отразяват засмукващата сила на тревожно очакване. По времето, когато книгата е публикувана през 1947 г., други писатели също са търсили начини да освидетелстват нацистката окупация на Франция, но „Чумата“ е възприета като романа на окупацията и Съпротивата. За Камю болестта е както отражение на личния му житейски опит, така и метафора за войната, за пълзящото разпространение на фашизма и ужаса от колаборационизма на [окупационния френски режим] Виши при масовите убийства.

Но за разлика от много от съвременниците си, Камю възприема дългосрочна перспектива. Героизмът на Съпротивата е за него по-малко важен, отколкото това как човечността може да бъде възстановена след войната. В речта си „Човешката криза“, изнесена в Колумбийския университет през 1946 г., той настоява за следвоенно завръщане към човешкия мащаб, наричайки омразата и безразличието „симптоми“ на тази криза. Той отказва да освободи страната си от отговорност за ролята ѝ при разпространението на тази болест: „В настоящия момент е прекалено лесно просто да обвиним Хитлер за всичко и да си кажем, ‚змията е унищожена, отровата е изчезнала‘. Защото отлично знаем, че отровата не е изчезнала, че всички ние я носим в собствените си сърца.“


Small Ad GF 1

Макар да знае, че хората все още носят следи от омразата, той се надява тези следи да бъдат обезвредени като културни антитела. В същата реч той призовава към създаване на „общности на мисълта извън партии и правителства, които да започнат диалог през националните граници; членовете на тези общности ще потвърдят чрез живота и думите си, че този свят трябва да престане да бъде свят на полицията, войниците и парите, и да стане свят на мъжете и жените, на ползотворна работа и дълбокомислена игра.“ В отговор на симптомите, оставени от войната, Камю вижда като лечебна сила споделеното съзнание, като се интересува особено от това как хората могат да развият глобална колективност, която да ги предпази от национализъм и фашизъм. Написването на „Чумата“ под формата на историческа „хроника“ е жест на обнадеждаване, предполагащ човешка приемственост, средство за запазване на паметта за войната като имунизация срещу бъдещите въоръжени конфликти.

Това гледище се сблъсква с определени реакции. През 1970 г. Сартр казва в интервю: „Когато се сетя как Камю твърдеше, години по-късно, че германското нашествие било като чумата – то идело без причина, отивало си без причина – quel con, какъв глупак!“

Но докато Камю пише за момента, той пише и за бъдещето. Той прави изкуство от онова, което се случва между антителата и микробите, произвеждайки метафори от молекулното ниво. Въпреки че мнозина правилно тълкуват „Чумата“ като роман за колективния дух на съпротива, тук е налице и една по-задълбочена колективност: нашите споделени антитела, стадният имунитет.

Истината е, че като метафора преводът е неприятно близък до [радио]предаването. Преводачите пренасят през границите думи; ние отваряме врати между един език и следващия. Но има значение какво точно се предава. По цялото протежение на „Чумата“ старият д-р Кастел се опитва да разработи серум, който да съдържа антителата на оцелелите пациенти.

Все още се надявам, че книгите от миналото могат да бъдат един вид серум за бъдещето, както Камю е възнамерявал да бъде романът му. Той е знаел, че книгата му ще бъде нужна отново и отново, далеч след смъртта му, в контекст, който той не би могъл да предвиди или да си представи. Защо иначе би завършил романа си по този начин:

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

„И наистина, докато слушаше радостните викове, които се издигаха над града, Рийо си спомни, че тази радост винаги е била заплашена. Защото той знаеше онова, което тази радостна тълпа не знаеше, и което човек може да прочете в книгите – че зародишът на чумата никога не умира или изчезва, че той може да лежи спящ в продължение на десетилетия в мебели и спално бельо, че търпеливо може да чака в стаи, мазета, сандъци, сред носни кърпи и документи, и че може би отново ще дойде денят, в който за скръб и поучение на хората, чумата ще съживи отново плъховете си и ще ги изпрати да умират в един щастлив град.“

 

Източник

 

Лора Марис е американска поетеса и преводачка, редовна сътрудничка на различни издания като YaleReview, CortlandReview, NorthAmerReview и др.


Pin It

Прочетете още...

Огледалото

Камелия Кучер 29 Юни, 2020 Hits: 4076
Струва ми се, че житейският път се измерва…

За „Жегата“

Administrator 22 Май, 2010 Hits: 12486
Златко Енев живее и работи в Берлин,…