От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

2012_08_VidalКогато отидох да видя Гор Видал за пръв път, през 2005, той работеше на пишещата си машина, прегърбен, сред бароковите сенки на италианската си вила. Тук в Равело, в легендарната си къща, La Rondinaia (Лястовичето гнездо), построена високо на една от скалите в Costiera Amalfitana, той е написал Палимпсест, първия том от мемоарите си. Тук е написал и Златният век, както и, преди да се върне обратно в Hollywood Hills, Краят на свободата.

Гор Видал е добре известен заради иконокластките си политически позиции и недвусмислената си хомосексуалност. През 1948, романът му Градът и колоната, с откритата си хомоеротична тема, е прикован на позорния стълб от Ню Йорк Таймс. За да свърже двата края, Видал започва да пише за телевизията, театъра и киното. Става изключително успешен и скоро се завръща към челното място на литературната сцена с романа си Юлиан, както и с безброй много културни и политически есета. След 11 септември започва да пише Имперска Америка: Размишления върху Съединените щати на Амнезията. Той е един от първите писатели, които рязко се противопоставят на войната в Ирак, която възприема като симптом на тоталитарно изкушение. Ненавиждан от американската десница, но пък считан за многословен вестител на крайната левица, Видал продължава да изобличава високомерието на Империята и бавния упадък на гражданските свободи.

Като човек той обича да излага на показ пламенността си, остротата на мисълта и язвителния си, сух хумор. До последните си години той продължава да работи всяка сутрин, и да чете Милтън и Монтен в следобедите. Мизантроп, обожаван от Холивуд, последен титан на едно отмиращо поколение, Видал може би е имал един от най-изключителните животи във великия американски век.

Лила Азам Зангане

Интервюираща: Кога за пръв път дойдохте в Равело?

Гор Видал: За пръв път дойдох тук през 1948, в един джип, заедно с Тенеси Уилямс. Бяхме пристигнали от Рим, с решение да останем тук за един ден, а след това аз открих тази вълшебна скала. Разбира се, нямах представа, че двадесет и пет години по-късно ще си купя къща тук…


Small Ad GF 1

Пò у дома си ли се чувствате в Европа?

Не. Напротив, прекарвам по-голямата част от времето си в Калифорния. Чувствам се изпълнен от ярост, а и от политическия климат там. Изпълнен съм от гняв през по-голямата част от времето, в което съм там, което може и да е непоносимо за някой друг, но за мен това е гориво за писането ми.

Дълго време сте били политически ангажиран – кандидатирахте се за Конгреса през 1960, и отново през 1982. Това е нещо доста рядко за американски писател. В Европа имахме Малро и, от противоположната страна на спектъра, Дрийо ла Рошел[1]. Освен това го има и Марио Варгас Льоса в Перу. Мейлър се кандидатира за кмет. И все пак, обикновено в САЩ…

Един писател представя освен всичко друго и семейната си история. Дядо ми беше сенатор, а баща ми служеше в администрацията на Рузвелт. С други думи, израснал съм в политиката. Ето защо ми се струваше напълно естествено да взема участие в битките на моето време, да участвам в писането на историята на страната ми. Посветих години на всичко това, а също и седем романа, както и безброй много есета. Знам, че мнозина от съвременниците ми се интересуват повече от неща като семейство, опека над децата, изкуство или най-добрия начин да бъдеш учител. Пленително, нали? Не.

Какво въздействие има глас като вашия върху формирането на общественото мнение в Америка?

Тези малки книжки, които пиша, като например Краят на свободата, за политическия климат след 11 септември в САЩ, се продават в стотици хиляди екземпляри. Докато, така поне чувам, романите за семейството не се продават. Това може и да не е присъдата на Бог, но то със сигурност е присъдата на историята.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Важен ли е успехът за вас? 

За този вид полемични есета, да, важно е да се достигне възможно най-големия брой читатели. Отвъд това, наистина, никога не съм бил особено впечатлен от егоцентричните размишльотини на колегите-писатели. Фройд е нанесъл сериозна вреда на американската литература – много писатели се подложиха на психотерапия през 1940-те, след което всички те станаха ужасно егоцентрични. Сол Белоу написа много смешен текст по този повод, издаването на който аз подпомогнах, Последният анализ. Това е малък шедьовър върху присъщата на американския егоизъм плачливост.

Има ли писатели от вашето поколение, които сте чели и на които сте се възхищавали?

Чета много есеистика, история, но почти никакви романи. От времена време намирам по някое добро есе в New York Review of Books. Но авторите им винаги изчезват начаса. Писателят, на когото съм се възхищавал през целия си дълъг живот е Итало Калвино. Представих го на Америка, което не беше лесно, защото той не беше „обичаен“. Американците харесват само неща, на които могат да поставят етикети, дори и ако това ги унищожава. Искам да кажа, помислете за онези бедни латиноамерикански  писатели. Някои от тях са много добри. Но етикетът „магически реализъм“ ги руинира напълно. Критиците са като туристи, които се завръщат от пътуване, казвайки, че са се „минали“ Мачу Пикчу: „Окей, минахме магическия реализъм“, сега вече можем да го изхвърлим.

Ако би трябвало да ви сравня с някой френски автор, той вероятно би бил Андре Жид. Жид от „Пътешествия в Конго“ и „Нова земна храна“, патронът-светец на политическата хомосексуалност.

Харесва ми това сравнение, всъщност познавах Жид лично. Rue Vaneau, 1 – това беше адресът му в Париж, на втория етаж. Имаше огромен офис с хиляди книги, един ден ме покани на закуска там. Предложи да ми подари една от книгите си. Избрах Коридон, а той отговори, „Никога не бих подарил тази книга, тя е толкова остаряла, толкова глупава“. А аз му казах, „Точно затова я искам“. Все още я имам, той я подписа за мен. И не е чак толкова лоша, колкото мислеше той.

Какво мислите за религията днес в Америка?

Това е дело на дявола. Може би не съществува добър Бог. Но със сигурност има дявол, а най-важната му страст е религията на онези протестантски фундаменталисти. Струва ми се, че страната ми започва да прилича на теокрация. Използвайки телевизията, евангелистите събират ужасяващи количества пари, които след това използват за избирането на умствено изостанали обскурантисти.

Тъй като няма реална система за публично обучение, мнозинството от съгражданите ми е ужасяващо невежо. Нямат представа къде се намира Ирак. Приемат като евангелие всичко, което им каже правителството. За Бога, всяка друга нормална страна би била против войната в Ирак! Но ние живеем в ненормална страна, управлявана от експерти по измамническа реклама.

А демократическата партия?

О, ако сте в състояние да я намерите, бих я разгледал. Но тя не съществува.

Страната още никога не е била толкова разделена. 

Да, между империалисти и анти-империалисти. Това е ситуацията. Най-мощната страна в света е на път обратно към каменната ера. Те казват, „Избрани сме от боговете да управляваме планетата“. Но истината е, че онова, около което се въртят нещата, е получаване на контрол над последните петролни резерви. Вместо да открием алтернативни източници на енергия, ние се опитваме да подчиним цели световни региони. Хората не разбират, че, вършейки това, страната се отправя към абсолютна катастрофа.

Вярвате ли, че свободата на словото се намира в опасност в Съединените щати?

Разбира се, че да. Страната принадлежи на шепа хора, които контролират и медиите. Погледнете към General Electric. Те правят атомни оръжия за Пентагона, а освен това притежават кабелния канал NBC News, което е един много изтънчен апарат за цензура, вътрешно присъща на системата. Гениално е. Това е като електронна клетка около нацията, която не позволява на информацията да проникне вътре.

Казвали сте от време на време, че американската демокрация умира.

Демокрацията е нещо, което Америка никога не е практикувала. Защото отците-основатели са мразели две неща: монархията и демокрацията. Те са искали република, копие на римската или венецианска република. Не са харесвали дори етимологията на думата „демокрация“.

А мястото на литературата сред всичко това?

Никой вече не чете романи. И не виждам ситуацията да се подобрява. Хората предпочитат видео игри, риалити-телевизия и филми. Има толкова много причини да не се четат романи…

Тогава какви са причините вие да ги пишете?

Фактът, че романите, които пиша, не са били написани преди това, предполагам.

Това е всичко?

И защото съм роден романист, което не се случва чак толкова често. Има хора, които се опитват да пишат за известно време, а след това стават министри на културата при дьо Гол и започват да изживяват собствените си фикции… Измежду Малро, Балзак и Монтен, аз избирам Монтен. Той ще надживее всички останали, защото есето, тоест директната комуникация между писателя и неговия читател, ще надживее романа с поне хиляда години.

Това ли е причината да пишете най-вече памфлети и есета?

Да, а също и защото есето е най-директния начин за атакуване на политиките на моята страна. Честно казано, бих предпочел да го правя по телевизията, която е дори още по-фронтална.

Но вие се интересувате и от историческия роман.

Да, така е. Защото писането на история е нашият единствен евристичен принцип. Германците имат специална дума за това, einfühlen. Това е способността да се изживее и възпроизведе миналото в настоящето. В книгите си винаги съм се опитвал да го възпроизведа по възможно най-естествения начин: историята трябва да бъде включвана в разказа без тежестта на предупреждението.

А какво ще кажете за апокалиптичния си роман „Калки“? Къде са неговите източници?

В интереса ми към есхатологията.[2] Светът стигна толкова близо до саморазрушение в собствения ми живот. Служех в американската армия, в Тихия океан, по времето когато бомбардираха Хирошима, а след това и Нагасаки. Там получих нещо като предусещане за края на света. Години по-късно реших, че би било интересно да се измисли герой, чиято мисия е да унищожи човечеството – с изключение на самия себе си и още неколцина – така че само неговите наследници да населят света отново.

Освен това току-що завършихте втория том от мемоарите си, чийто първи том „Палимпсест“, излезе преди десет години.

Трудно беше. Не намирам живота си особено интересен, знаете ли. А понякога си мисля, че вече съм казал всичко в първия том, който завърши когато ставах на тридесет и девет. Живях над четиридесет години повече от това, така че си мислех, че имам повече за писане. Колко скучно. Предполагам, че може да съм изплагиатствал Монтен.

Писахте в предговора към „Палимпсест“, че книгата не е автобиография, а по-скоро един вид „спомням си“: тоест първичността на сантименталната истина над предполагаемата проницателност на паметта?

Паметта е нещо странно. От научна гледна точка тя не е механично средство за възпроизвеждане на нещо. Мога да си мисля хиляди пъти за това как си счупих крака когато бях на десет години, но пред очите ми никога не възниква едно и също нещо. Споменът ми за тази случка всъщност никога не е бил нещо друго освен спомена за последния ми спомен за нея. Това беше и причината, поради която използвах образа на палимпсеста – тоест нещо, написано върху нещо друго, което е било отчасти изтрито. Това е, което паметта е за мен. Не е филм, който прожектирате отново и отново по един и същи начин. По-скоро тя е като театър, с образи, които се появяват от време на време.

А какво ще кажете за втората част от мемоарите си?

Нарекох втория том Навигация от точка до точка (Директна навигация) – което е именно нещото, което правехме по време на войната, на Алеутските острови, защото времето беше толкова лошо, че не можехме да положим маршрута си предварително. Този втори том покрива последните четиридесет и нещо години от живота ми. Да пишете когато вече сте много възрастен означава, че сте преживели окончанията на толкова много неща, че това ви позволява да осъзнаете по-добре формата, която приема живота. Започвате да опознавате смъртта, близо сте до нея. Но младостта почти не може да си представи края на това пътуване.

От всичките си книги, коя харесвате най-много?

Има една, която бих желал да прочетат всички, защото може да се окаже полезна: Сътворението. Всички са вътре в нея: Сократ, Платон, Зороастър, Конфуций. И въпросът (идещ от Монтен), който зададох на всеки от тях: Що е Сътворение? Как е бил създаден света? Бил ли е създаден? Имайте пред вид, че аз вярвам в полезността на книгите. Не се интересувам особено много от изкуство заради самото изкуство.

И по какъв начин е полезно „Сътворението“ във вашия смисъл?

Това е добър ускорен курс по история на религиите. Ако само бих могъл да накарам тъпите християни да я прочетат… Един пример: ученик пита Конфуций: „Майсторе, ако би имало едно-единствено предписание, което би направлявало живота ви, кое би било то?“ Конфуций отговаря: „отнасяй се към другите по начина, по който би желал те да се отнасят към теб“. Нямате представа каква истерия се развихри в Америка около това изречение, изказано петстотин години преди Исус Христос! [говори с помпозен акцент] „Но това не е възможно. Сигурно е фабрикация. Само нашият бог би могъл да каже това!“

Атеист ли сте?

О, да, чист атеист. Атеист, роден отново[3]

И провокатор, разбира се. Наистина ли смятате, че Съединените щати са се превърнали в тоталитарната страна, която описвате вие?

Да, повече или по-малко. Ние се намираме в състояние на почти постоянна война от миналия век насам. И това с нищо не подпомага нашите институции. Конгресът вече не представлява хората. Съдилищата вече не практикуват справедливост. Армиите никога не престават да бъдат полицаи на света и на петрола.

Така че битката е изгубена. Как тогава намирате куража да пишете?

Американците са умни. Те дълбоко разбират нещата, които имат нещо общо с пари, война, смърт, болести. А освен това в тази страна има истинска традиция на скептицизъм.

След сто години, какво бихте предпочели хората да четат: романите или есетата ви?

Азбуката! Всичко, което искам е те все още да са в състояние да четат азбуката. Не съм много амбициозен.

Кое ви доставя радост?

[Дълго мълчание] Нямам много основания да се радвам.

Но все трябва да има нещо.

[Още едно дълго мълчание] Ами, предполагам, че се радвам на това, че животът ми отива към края си… Като си помисля, че той би могъл д продължи още петстотин години – е, това вече би било ужасно, в моя случай.

Живели сте пълноценен и, по всякакви стандарти, изключителен живот.

Да, живях го. И няма нужда да го преживявам отново. Веднъж е достатъчно. Знаете ли какво каза Джаки Кенеди по този повод? Беше по времето, когато всички казваха, че трябвало да напише мемоарите си. „Знам“, каза тя, „Знам… но, преди всичко друго, секретарката ми в Белия дом по погрешка изхвърли всичките ми бележки. А какво можете да направите, когато сте забравили всичко?“ Джаки смяташе, че със сигурност е добра идея да се напишат мемоарите й, но това би означавало да ги преживее отново. А аз мисля, че това, за нея, би било нещо ужасно.

Но вие написахте мемоарите си.

Е, аз никога не съм бил в Далас.

Какви са спомените ви за най-щастливите ви години в Италия?

Те са доста мрачни напоследък. Смъртта на Хауард, моя спътник, беше бавна и ужасна, и тя помрачи всичко около мен.

Възможно ли е да се обобщи един живот?

Това е упражнение по припомняне. А упражнението става още по-трудно защото паметта е нещо несъвършено, тя никога не е достатъчно прецизна. Тя не говори, но е тук. Можете да напипате следата й, дя я призовете, но никога не можете да говорите директно с нея. Ние я слушаме и внезапно сме в състояние да я запишем, да се подложим на нейните интензивности, страдания, пречупвания.

А бъдещето?

Вие сте заедно с един от последните американски интелектуалци, и той е избрал да завърши дните си скрит в Холивуд Хилс.

 

Източник



[1] Френски писател и интелектуалец, един от по-известните колаборационисти с фашисткия режим. Самоубива се през 1945 г. Бел. пр.

[2] Част от теологията, занимаваща се с въпросите з края на света. Бел. пр.а

[3] Пародия на християнското понятие за „роден отново“. Бел. пр.

Гор Видал (род. 1925) е американски романист, сценарист, драматург, есеист и политик.

Pin It

Прочетете още...