„Лельо, ти си ни се паднала от тотото все едно!“, възкликва преди време едно от децата на софийския интернат „Ран Босилек“ (по-късно „П.Р. Славейков“) в малкия апартамент, където кипи мирен труд. Всички готвят, шият или просто се забавляват. „Лелята“ се казва Малина Петрова и е причината те, 40 момичета и момчета, да започнат да излизат от дома, да обикалят изложби, да ходят на театър, да учат полезни неща и да откриват света. Формалното й представяне би минало през подробности, които тя искрено предпочита да прескача. Например: член на Обществения комитет за екологична защита на Русе, учредител на фондация „Утре“, която въвежда в социален живот деца, лишени от родителска грижа, първи носител на Наградата за гражданска доблест „Паница“ (2006 г.)

Едва ли ще срещнете нещо писано за Малина, в което да не присъстват думите достойнство, почтеност, скромност, морал. И кино, разбира се. Малина Петрова е режисьор с 12 документални и 2 игрални филма зад гърба си. Би трябвало да сте чували поне за „Приключено по давност“ – нейното двегодишно разследване на пожара в партийния дом в нощта на 26 срещу 27 август 1990 г. Образуваното следствено дело 15 години не влиза в съдебната зала и накрая е прекратено по давност. В този филм тя доказва кой, защо и как е запалил бастиона на бившата БКП. „Когато някой не казва истината, аз правя филм.“ За Малина Петрова този пожар е едно от най-печалните събития в новата история на България, защото легитимира версията за „липсващите“ документи. В пламъците изчезват свидетелствата за съдбовни действия и решения на комунистическата партия.

Самата Малина Петрова влиза в партийния дом в нощта на пожара, за да спасява документи от архива, свързани с процеса на Трайчо Костов, върху който тя работи по онова време (резултатът е не по-малко разтърсващият „Сърцето умира последно“, 1991).

„Пожарът стана в първата седмица, когато аз най-после започнах да чета в същата сграда документите от процеса Трайчо Костов, за да направя филм за него. Бяха огромни усилия да получа достъп до този архив и не можех да си представя да изгорят. Документите са огромни масиви в мазето на сградата и казваха, че до тях са имали достъп само Тодор Живков и Милко Балев. Само няколко папки-дело от следствието на Трайчо Костов бяха в хранилището до читалнята, но в тях имаше ужасяващи документи и аз исках да ги спася. На другия ден бе разпространено, че всички архиви по Трайчо-Костовите процеси са изгорели. Тогава аз поисках да дам показания, за да кажа, че това е блъф.“

Официалната премиера на „Приключено по давност“ беше на 18 април 2009 г. Оттогава насам той е прожектиран около 15 пъти в Дома на киното и в различни киносалони, на които авторката се опитва да покани лично възможно най-много хора. Някои от прожекциите са организирани от зрителите. До момента не е излъчен по нито една телевизия.

Кой запали партийния дом?

Отговорът ще намерите във филма. Ще кажа само, че със сигурност не са лумпените – една от много удобните версии. Пожарът е един от най-крупните скандали в новата ни история. Защото, както казва Мишо Иванов, той даде на комунистите възможност да прекъснат връзката с миналото. Всички документи, следи, изчезнаха. Ти им искаш информация за работата на политбюро, какво са заседавали, какви са ония прочути решения, които са толкова тайнствени, в които става дума за чудовищни инвестиции, трансфери, и те казват: документите ги няма, вие нали ги изгорихте. Колко удобно!

Знаем какъв е опитът на тази древна партия. Аз през филма за Трайчо Костов съм ги изучила добре, още от 8 септември, от първия момент.
Като се връщаш назад, виждаш как методично са завзимали властта, как методично са започнали да манипулират, как методично са започнали да фалшифицират историята.

„Приключено по давност“ е филм за манипулацията, независимо от това кой я прави. Пожарът на партийния дом е ключово събитие. Мафията, разбойниците, бизнесмени някакви, те водят своето начало оттам. Оттам започват всичките машинации с огромните (дори не можем да си представим какви) суми и кражби. То даже думата много малка, като си помисли човек, „кражба“.

Какво очаквахте да се случи след излъчването на филма? Вътре има разкрития, доказателства, които не би трябвало да останат без последствия?

Нямах илюзии, че ще започнат демонстрации. Единственото, което си казвах, е дано това, че сме в абсолютна безпътица и всичко се е объркало и всякакви ценности са изгубени, да не заглуши желанието да научим истината.

Хората са инертни, не са любознателни и лесно се объркват. Вече 7 или 8 месеца едно и също повтарям – моля ви, единственото, което се иска от вас, е да излезете от инерцията, да направите едно минимално усилие – да отидете да гледате този филм. Може да има много кусури, но със сигурност нещата ще ви станат по-ясни, ще разберете какво е важно и няма да могат да ви манипулират като общество. (Това, което се случи тук, не можеше да се случи в Чехия или в Унгария.) Моля ви, имайте търпение. Какво са 167 минути в сравнение с времето, което сте изгубили в глупости, в лъжи, в измислици. Посветете 167 минути. Сигурна съм, че като излезете, толкова неща ще ви се подредят. Защото ние сме оплетени в лъжи.

Искам повече хора да видят филма не заради мен. „Приключено по давност“ ми струваше две години денонощна работа, две години не съм напускала София, такъв обем от информация е минал през главата ми. Понякога се питам откъде ми дойдоха силите да довърша започнатото. Но сега съм спокойна, че съм си отговорила на въпроса и съм си изпълнила задачата.

Всеки факт вътре е доказан, проверен, няма нищо, което да е подхвърлено просто така. Примерно няколко източника ми казаха, че разни хора, които в нощта на палежа са били много активни, след това са получили магазини на „Витошка“ „Графа“ и „Раковска“. Правих опит да намеря потвърждение, но за мен беше непосилно да го докажа. Целият ми екип е 4 души. За такова разследване трябва солиден ресурс. Нека някакъв голям екип като този на Слави Трифонов да се захване.

Според мен много от фактите, които се появяват на бял свят като книги и филми, трябва да ни шокират и да предизвикват реакция.

Каква беше съдбата на филма за процеса срещу Трайчо Костов?

Филмът за Трайчо Костов беше готов 1990 г. Забавих се малко, защото взимах участие в първата предизборна кампания на СДС. Филмът излезе през 1991 г. Направихме прожекцията във Военния клуб, където се е водило делото на Трайчо Костов. И там поканени всички, целият елит. И си викам: ето сега, истината излиза. Ама излиза съвсем недвусмислено: във филма има страхотни неща, включително тези, които са водили следствието, признават какво е било фалшифицирано, какво е било направено. По един и същ модел е делото на Трайчо Костов и на Никола Петков.

И аз, горда, че най-после съм завършила този епохален труд, си казах: ей сега хората ще прогледнат. Всяка вечер плачех, като излизах от архива. Четях потресаващи неща. Те пък и много педантично съхранявани –всяка бележчица се пази в папките. Смайваща, абсурдна работа. И аз плачех. Когато цял ден четеш такива зловещи неща, психиката ти се променя. Започнах да виждам само онзи другия свят, отдолу. Ние сега си говорим, много мило всичко и се разделяме и аз отивам и пиша донос срещу вас. Такава паяжина е това, което съм видяла.

И така, аз, направила филма, с големи надежди, отивам на премиерата. Ами те ме нападнаха и от двете страни, и сини и червени! Защото времето беше такова, на митингите. Чакаха филм, който да размахат като лозунг. Няколко прожекции и край. След седем години го излъчиха по телевизията в 12 и половина през нощта.

Кое е най-пагубното, което се случи във времето на социализма?

Това, че свикнахме на двойнственост. Деца на мои приятели, комсомолци, пишат доклади, пишат глупости. И аз викам: „Абе, какви са тия глупости, какво е това?“ И те отговарят: кой ти вярва в това, важното е, че от нас се очаква да го направим. И си събрал някакви книги и преписваш. И това ти става модел на живот. Това е нормалното. Това се оказа СПИН-ът в психиката на нашата нация, това е най-вредното, което ни се случи, това е отровата. Това обществено лицемерие. Аз дълбоко не вярвам, че социализмът ще победи, обаче ще изляза на пленума и ще говоря пламенно в негова защита.

Има обикновени неща. Има честност, има достойнство, има истина, има справедливост, има закони. Обикновени неща. Ние всичките като общество, ако не се върнем към това – тежко ни.