От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Лято. Дали ще отговори, ако му позвъни?... А ако се обърка?... Ако отново забрави думите?...


Той знае, че е тъжна.

„Желая те...“ – преминава през съзнанието й.

„Искам да си поиграя с гърдите ти...“ – артикулира долната му устна, докато записва поредната доза текст за деня.

Тя се изхлузва от смачканите чаршафи и се забравя под душа...

Той несъзнателно гони левия си чехъл с десния под масата. И рови в някакво синонимно гнездо. Въздиша, маркира и натиска бутона Delete. От половин час вече знае какво ще напише, но мазохистичното му чувство за дисциплина го кара да довършва и досмачква, обливайки се с ирония. Взира се в нейна снимка, очите й са светлокафяви с лъчи от старо злато, слага дясната си длан срещу посоката на погледа. „Хайде стига... ще те изхвърля през прозореца...“ – отмества я да не му се пречка, успява да се концентрира и изпълва на екс две страници... отдъхва... усеща, че чехлите не са на краката му, пропълзява под масата да ги търси. Остава долу с намерените чехли като в най-комфортна кабина за компютърна възстановка... и съвсем забравя че е професор с блестяща кариера и международен престиж. Отнякъде се чува гласът на дядо му, отваряне на стъклената витрина, изваждане на шумоляща хартия и характерния звук на потапяне на перодръжка в мастилницата. Без паузи и задрасквания, равно, с красиви букви, тънко и плътно, номерирани страници, обут в същите чехли от английско червено кадифе...

Тя излиза от банята, без хавлия, плъзва се по гладките като в балетна зала дъски и спира срещу огледалото. Танцува грациозно и безсюжетно с цел изтичане на водички по пода. После гадае по мокрите следи. Рязко сяда и излива наведнъж няколко куплета. Бавно пали цигара. Не пуши, но сега дори си представя как ще умре от никотиновата атака. Защото изпитва така всеобхватна любов, след която няма смисъл повече да живее...

Пролет. Тя седи в приемната, разтворила миниатюрен Moleskine. Секретарката уведомява, че го чакат. В слушалката се чува рязко „Знам!“... Вратата се отваря, той с готовност я поглежда, унесена в извивките на детелинката, тя не го вижда... после се намират, влиза, следва извинение, което я разсмива, а това е повод плавно да се обърне и да се прегърнат като че ли това е най-естественото положение на телата им. Той е много мъжествен, целува я уж формално, най-после слага ръка на лявата ú гръд. Говорят за лекции (скъса я на изпит, тя получи хипогликемичен срив, сега я беше извикал точно за това – да я разсмее)... Тя забелязва, че професорът за пръв път сяда с кръстосани крака, а дясната му обувка е насочена към куп списания... Отвреме-навреме, докато слуша топлия му глас, тя тайно поглежда обувката – да не би случайно да е променила посоката, но не е... пита се дали на тънките восъчни връзки ще стигне едно рязко дръпване и как ли би изглеждал бос...

Зима. Тя се записа в неговите курсове защото го разпозна. Видя снимката му в академичния сайт и чу вътрешния си глас: „Това е бъдещият ти мъж“... Тръгна към него през хиляди пеперудени крилца... Той я разпозна по същия начин, но призна, че не е сам. Имаше връзка с професорска внучка с гърлен глас. Фамилията й беше оценила възможностите и послушанието му, беше удобно – неговите родители бяха безпартийни. А и внучката, откровено посредствена и лишена от амбиции, готвеше добре. С нея беше свикнал така, както с чехлите на дядо си. Конфузното признание не стъписа поетесата, въпреки, че не беше състезател. Затвори се за всички по време на Новогодишните празници и, обсебена, се справи с екзерсизите. Но на устния изпит не произнесе и звук – не издържа проницателния му поглед, който я разголваше до пулсираща жена. Въпреки, че той ценеше писането повече от говоренето, присъствието на двама асистенти го задължи да й завърти една красива двойка. И обогати интригата – беше професионалист дори в разполагането на чувствата си в пространството.

Тя сънува, че са в най-затънтеното обезлюдено българско селце без електричество. Каменна къща – огромна черупка, от която милиони дъждовни актове са измили въздишките, биохимията на хората, миризмите и звуците – сега е тяхна лаборатория. Тя избърсва праха с внимателен поглед, той укрепва строителните конструкции с бърза мисъл. После обхождат огромната градина боси. Тя открива дива круша с малки лъскави тъмнозелени листа, събира плодове и ги подрежда в калайдисана тава. Той се връща под чардака, разтваря лаптопа – „няма захар“ – прочита притеснението й, и, преди да седне пред клавишите, я обладава върху току-що напалената стара пещ. „Изискано ме измъчваш – ще стане сладко... страстно ме обичаш – ще пишеш леко...“.

Той сънува черната сянка на универсалния Юнгов баща, който излиза ядосан от ковчега и го сритва в глезена, хвърляйки срещу лицето му парцалена кукла. Събужда се с тирадата „Сега целия ден ще бъда в стрес!... Имам ангажименти!... Работя!... Махай се!... Край с тази безсмислена поезия!... Нито дума повече!“... Става, ободрен от изсънувания адреналин, душ, Gillette, блестяща от белота риза, неописуемо усещане за свобода от всякакви умопомрачения... Вива лекция!... Вива заседание на консултативен съвет!... Вива програмна таблица!... Вива ред и дисциплина!... Вива йерархия!... Вива стек, приготвен от научната издънка!... С гарнитура!... Вива!...

Преображение, вали... Професорът излиза... Зад него някой говори по телефона: „...а, тя вече не живее тук... а, отишла си е – ние даже не сме разбрали... а, като нищо е гушнала босилека, нали си нямаше никого... а, тъжна беше, стихоплетка...“ Заслушалият се цопва в локва, изкривява глезена си, а чадърът му се заплита в клоните на кварталната круша... Той го захвърля и отведнъж хуква към спирката... Ругае мръсния претъпкан автобус, забравил всякакво възпитание и дресура... Едва дочаква асансьора, сърцето му ще се пръсне от тревога... Пред вратата на поетесата решава да позвъни предварително – сети се, че винаги й правеше забележки, когато тя хлапашки го въвличаше в неуговорени срещи. Дава свободно, той кресва „Искам да те видя!!!... Веднага!!!“... И блъсва – като че ли е бункер... Несъпротивата го втурва в малко антре под закачалка с цветни копринени шалове – както винаги, тя е забравила да се заключи... Стаята е спокойна, празна и тиха... „Къде си!!!“ – намира я в банята под душа, с размекната като на бебе кожа, скърцаща от чистота, лицето й е покрито с глина – поразителна прилика с Юнговата парцалена кукла... Тя успява да види само развързаната восъчна връзка на дясната му обувка... Професорът я грабва в прегръдките си и мушва двама им в леглото... След любовта той тихо моли с омазани от глинената маска устни „кажи ми стихотворение“ и заспива веднага... С носле в гърдите му, слисана, тя промълвя като пакостник, хванат в беля „ами... като вече не знам?... помня само как се прави сладко от круши...“

28 юли 2008, София 

 

Мая Кисьова (1964 г.) е професионална актриса на свободна практика в България.

Pin It

Прочетете още...

Мамо, отвори!

Мюмюн Тахир 24 Окт, 2013 Hits: 6145
Сенките на струпаните по склона дъбове са…

Нино и Финч

Вергил Немчев 22 Дек, 2016 Hits: 7818
Мъжът зад витрината помаха за сбогом, излезе…

На тъмно – част 3

Златко Енев 13 Окт, 2021 Hits: 2432
Мехмед Аслан, лидерът на Движението за…