Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2017 08 Patr Kiril
Патриарх Кирил, глава на Руската православна църква.
Снимка: Теологическа академия, Санкт Петербург. Източник: Flickr

 

През пролетта на 2015 Тихон – митрополитът на Новосибирск – подаде съдебна жалба срещу мениджъра на Новосибирската опера, Борис Мездрих, и режисьора Тимофей Кулябин. Последният беше поставил продукция на вагнеровия Танхойзер и митрополитът настояваше, че представлението накърнява религиозните чувства на вярващите. След аферата с групата Пуси Райът (2012) в руското наказателно законодателство бяха направени промени и накърняването на религиозните чувства днес се счита за криминално престъпление. Заедно с моя колега от Московския университет Владимир Винокуров аз бях поканен да бъда експертен свидетел по време на съдебната процедура. И двамата специализираме в областта на религиозните изследвания и адвокатският екип желаеше да обясним религиозния символизъм на представлението.

Младият и новаторски настроен режисьор е модернизирал либретото (което е обичайна практика при днешните оперни представления) и прави от вагнеровия минезингер Танхойзер международно известен филмов режисьор. Героят заснема филм за „скритите години“ на Христос, които той прекарва в пещерата на Венера, но след това се измъква от изкусителното пленничество, за да довърши саможертвеното си дело. Филмът се превръща в скандал по време на международен фестивал; Танхойзер се чувства прокълнат и заминава на поклонничество в Рим, където самият папа го опрощава. В този момент обаче реалният митрополит на Новосибирск, за разлика от фиктивния глава на католическата църква, реши да възприеме по-малко милостив подход и обвини режисьора на операта в представяне на Христос по неуместен начин на сцената на новосибирската опера. Аргументите, че въпросният герой е не Христос от Евангелията, а фигура, измислена от Кулябин в много по-различен контекст, не успяха да убедят митрополита. Обвиненията му бяха подкрепени от малка група „истински вярващи“, които не бяха гледали представлението, но бяха чували за неговите „атаки“ срещу православната църква. Едва ли е нужно да се казва, че митрополитът също не беше гледал представлението.

Всички тези обвинения, основаващи се на нещо дочуто, не ме удивиха особено много. Това не е нито първият, нито последният случай на културни войни в днешна Русия. Тези случаи следват един повече или по-малко общ сценарий. Консервативни вярващи искат да монополизират религиозния символизъм и настояват, че използването му от съвременни артисти не е нищо повече от богохулство. Но въпросът, с който се обърна към мен държавният прокурор, когато застанах на свидетелския подиум, наистина ме изненада. Той ме попита дали вярвам в Бог. Адвокатът възрази, че не трябва да ми се задават лични въпроси от този род. Но това не възпря прокурора, който ми обеща всички пламъци на ада, ако съм се осмелял да защитя едно толкова богохулствено оперно представление.

Културни войни днес се водят навсякъде по света, но, доколкото мога да разбера от опита си в новосибирския съд, позицията на руското правителство може би е по-близка до онази на страните от глобалния Юг, отколкото до онази на страните от Запада. Това не е позиция на неутрален арбитър, каквато се предполага тя да бъде в страни с разделение между църквата и държавата. Но според член 14 от руската конституция това разделение е реално. В статията си правя опит да обясня това противоречие.


Small Ad GF 1

Православните вярващи като избирателна база

Новата руска конституция беше приета през 1993. След повече от 70 години на „научен атеизъм“, който беше неразделна част от официална комунистическа идеология, тя обявява както независимостта на църквата от държавата, така и свободата на вероизповеданията. Съживяването на религиозните чувства започна незабавно. Руската православна църква (РПЦ) беше водачът на това съживяване и допитванията до общественото мнение показваха, че броят на православните вярващи се увеличава лавинообразно. През 1990-те това бяха 30-35% от населението, а едно десетилетие по-късно той практически се беше удвоил. Управниците на нова Русия разбираха много добре, че православните вярващи съставляват мощна избирателна база и се опитваха да правят всичко възможно, за да запазят добри отношения с РПЦ. Първо, през 1997 руският президент Борис Елцин направи поправки в конституцията, които обявиха православната вяра (заедно с исляма, будизма и юдаизма) за „традиционни религии“ на Русия. Каквото и друго да означаваше това, то при всички случаи отдаде предпочитание на РПЦ пред католиците и протестантите. Православната църква незабавно започна да се възползва от това. РПЦ започна да лобира за преподаване на „православна култура“ в училищата и въвеждане на свещенически постове в руската армия и наказателни институции. В началото всичко това не се сблъска с особено много съпротива, тъй като доверието в РПЦ беше сравнително голямо. Според допитванията тогава тя разполагаше с доверието на около 40-5-% от населението. Но някои родители все още се тревожеха, че „православната култура“ може да бъде наложена на децата им в училищата и изказваха несъгласието си. Много повече критика последва когато РПЦ се опита да си присвои някои музеи, разположени в манастири и метохи. Музейните експерти възразиха, че новите собственици не притежават необходимата компетентност, за да възстановяват древни сгради и обекти на изкуството. Третирането на стари фрески и икони предизвика особени опасения, а някои от тях със сигурност бяха невъзвратимо повредени.

Ситуацията започна да се променя драстично когато патриарх Алексей II почина през 2008, а на следващата година беше избран нов патриарх, Кирил. Той беше млад (дор. 1946) и много енергичен администратор. Лобистките усилия на църквата се удвоиха под умелото му ръководство и много скоро РПЦ стана единствената институция в страната, която си осигури реституционни права. Това означаваше, че пред-революционните собствености трябваше да ѝ бъдат възвърнати. Едва ли е нужно да се казва, че конфликтите между църквата и не само музеите, но и множество други настоящи собственици достигнаха ново равнище на интензивност.

При новия патриарх РПЦ започна да се намесва усилено в социалния и културен живот на страната. Тя зае консервативни позиции по въпроси на обществения морал (против абортите и LGBT-правата), съвременното изкуство (обвинявайки артисти в накърняване на религиозни чувства), науката (против еволюционната теория и генетичното инженерство) и проблеми на семейството (против права на децата и изкуствено оплождане), плюс някои други. Тази дейност на РПЦ засегна практическите интереси на много социални групи, преди всичко тя нямаше как да не предизвика отрицателна реакция сред образованото, градско население. Съвременни артисти се оплакваха, че се ограничава творческата им свобода. „Истинските вярващи“, както сами предпочитат да се наричат, нападаха изложби на съвременно изкуство, обвиняваха артистите в простащина и богохулство, качваха се на сцената, за да осуетяват представления, които според тях са кощунствени. Учените се оплакваха, че различни обскуранти се опитват да се намесват в  работата им. Истински скандал се разрази когато към Националната университет за атомни изследвания в Москва беше учредена катедра по теология.

Но от консервативния активизъм на църквата бяха засегнати и много по-широки обществени слоеве. Жените се почувстваха застрашени, че ще бъдат лишени от свобода на избора. Действително, патриархът подписа колективно писмо, в което се изисква абортите да бъдат забранени. Нещо повече, РПЦ започна да лобира за нови закони, целящи премахването на разходите по аборти от държавния пакет за здравни осигуровки. Правата за изкуствено оплодяване също бяха атакувани.

Културните войни станаха неизбежни в Русия.

Идеологията на „традиционните ценности“

Очевидно е, че всички тези успешни социални и културни инициативи на РПЦ не биха били възможни без силната подкрепа на държавата. Разбираемо е, че руските власти продължават да култивират властовата си база от православни вярващи. Но защо би трябвало да го правят право в лицето на нарастващата обществена съпротива, поне срещу някои от църковните инициативи? Отговорът на този въпрос се крие в промяната на политиката, която режимът на Путин предприе както у дома, така и в чужбина. Тя представлява рязък завой към увеличен консерватизъм и този политически маньовър се нуждаеше от нова, собствена идеология. Естественият консерватизъм на РПЦ се превърна в неразделна част от тази идеология на завръщане към „традиционни ценности“, обвързани със славното минало на велика Русия.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Именно по този начин между държавата и църквата беше сключен неформален конкордат [споразумение между църквата и държавата]. Наричам го „неформален“, защото клаузата за разделение между църквата и държавата си остава непроменена в конституцията. Но в действителност властите направиха всичко възможно, за да поддържат инициативите на РПЦ и православието започна да функционира като важен източник на новата държавна идеология. Разбира се, някои от православните митологеми бяха секуларизирани в хода на този процес. Например идеята за „руския свят“, формулирана първоначално от патриарх Кирил, се основава на историческия факт, че киевският княз Владимир е покръстил древните славяни през 988.  Патриархът използва това, за да покаже първоначалното единство на трите славянски народа, основаващо се на общата им вяра, а заедно с това да докаже правото на Московската патриаршия да функционира в Русия, Беларус и Украйна. Но Кремъл използва това, за да оправдае присъединяването на Крим през 2014. Друг пример за секуларно използване на православното учение от страна на правителството беше неговата позиция против абортите. За църквата това е морален въпрос, но за властите това беше начин да се реши демографската криза. Но РПЦ нямаше нищо против секуларизацията на учението ѝ, докато това помагаше да се усилят изгодните ѝ връзки с държавата. Освен това РПС винаги можеше да разчита на властите, ако се почувстваше застрашена. И наистина, след „пънкарската молитва“, извършена от групата Пуси райът в църквата „Христос спасителят“ в Москва, член 148 беше променен по такъв начин, че накърняването на религиозните чувства се превърна в криминално престъпление.

Междувременно в руското общество започна да се оформя силна секуларна фракция, като реакция срещу този идеологически съюз. Нейните членове принадлежат най-вече към средите на образованото градско население, но напоследък враждебното отношение към РПЦ започва да се разпространява сред по-широки слоеве от руското общество. И докато първоначалното ядро се обявяваше срещу очевидното нарушение на конституцията, водещо до онова, което те наричат „клерикализация на обществото“, една втора група е силно разгневена от огромните финансови възнаграждения, които РПЦ получава от правителството. В техните очи това е чиста корупция. Историите за много скъпите часовници, които патриарх Кирил понякога носи, както и за млади свещеници, каращи луксозни коли, са много популярни в руския Интернет.

Този гняв към увеличаващата се консервативна намеса на РПЦ в социалния и културен живот на обществото, при това подпомагана от руското правителство, засилва „антиклерикалния фронт“. Но неговите врагове в културните войни са по-многобройни. Те изцяло подкрепят „традиционните ценности“, обявени от Кремъл и църквата. В резултат на това ксенофобията, национализмът и хомофобията, подхранвани от новата идеология, се засилват все повече. Това прави културните войни все пò и по-ожесточени. Какво може да се очаква в близко бъдеще?

Бъдещето на културните войни

Режимът на Путин не е толкова сигурен в себе си, колкото това изглежда отстрани. Огромното „патриотично“ мнозинство, което се оформи като негова подкрепяща база след присъединяването на Крим, изглежда напоследък започва да еродира поради влошаващите се икономически условия. През 2019 Путин ще се изправи пред нови избори (досега той все още не е обявил намеренията си официално, но на практика никой не се съмнява в това). В тази ситуация са възможни два сценария. Първият е нова мобилизация на путинското мнозинство. Това би означавало увеличаващ се натиск срещу „несъгласното“ малцинство, което ще бъде превърнато, заедно със западните му покровители, в изкупителна жертва, чрез която да се обяснят руските проблеми. Това ще доведе до още по-голямо засилване на идеологията на „традиционните ценности“ и правителствена подкрепа за фракцията на „истински вярващите“ на полето на културните войни. Вторият сценарий е напълно противоположен. Кремъл може и да не се опита да разклати лодката и поляризира обществото. В този случай той ще се дистанцира от културните войни, оставяйки ги да се развиват по собствен път.

Напоследък има поне два примера за прилагане на именно тази политика. Губернаторът на Санкт Петербург, Георгий Полтавченко – бивш офицер от КГБ и ревностно вярващ православен (той често прави поклонничества до Атон в Гърция), обяви в началото на 2017, че ще даде на РПЦ прочутата катедрала „Свети Исак“ [Исаакиевский собор] (в момента тя е музей). Разгневената общественост, ръководена от секуларната фракция, започна ожесточено да протестира срещу това решение. Оформи се цяло движение и „аферата Свети Исак“ стигна до националните новини. След няколко седмици на усилващи се дебати Кремъл обяви, че няма участие в това решение и че това е инициатива на губернатора Полтавченко. Какво ще се случи в края на краищата не е съвсем ясно, но сигналът от Кремъл определено означава, че там се предпочита неутралната позиция.

Вторият пример за сравнителната сдържаност на Кремъл е случаят на Руслан Соколовски в Екатеринбург. Младият блогър е играл Покемон Го в една от градските църкви и е направил видеоклип, който е публикувал в блога си, заедно с някои антиклерикални коментари. Местните църковни власти подадоха срещу блогъра жалба в съда, поради накърняване на религиозните чувства. Соколовски беше арестуван и прокурорът изиска присъда от 3,5 години. Последва обаче масово публично възмущение и дори губернаторът на Екатеринбург, Евгений Ройзман, заяви, че присъдата е може би прекалено строга. В края на краищата съдът постанови условна присъда. И тъй като съдебната система в Русия е всичко друго, но не и независима, обществеността прие това като знак, че Кремъл не желае да клати лодката преди президентските избори.

Който и от двата сценария Кремъл да предпочете в края на краищата, никой от тях няма да означава фундаментална промяна в политиката на „традиционните ценности“ и неформалния конкордат между РПЦ и държавата. Режимът на Путин е обвързал прекалено тясно политическата си съдба с всичко това. Промяна на курса може да се получи само след неговото сваляне. А дотогава руската държава ще си остава обвързана страна в културните войни.

Whichever of these two scenarios the Kremlin finally prefers, neither means that the policy of ‘traditional values’ and informal concordat with the ORC will fundamentally change. Putin’s regime has tied its political destiny too tightly to it. A change of course might happen only after its demise. Until then, the Russian state will remain an engaged party in the culture wars.

Източник

Борис Фаликов е руски историк и публицист, специалист в областта на новите религиозни движения. Кандидат на историческите науки, доцент в Центъра за изучаване на религиите към Руския държавен хуманитарен университет.

Pin It

Прочетете още...