От автора: Настоящият съкратен текст беше предназначен за представяне на тазгодишните Frankfurter Römerberggespräche на тема „Политическа култура – днес?“. По неизвестни причини поканата не беше изпълнена. Смятаме, че тези разсъждения не бива да бъдат изключени от дискусията.
С „миналото, което не иска да отмине“, може да се има предвид само националсоциалистическото минало на германците или Германия. Темата съдържа тезата, че по принцип всяко минало отминава и че в този случай неотминаването е нещо изключително. От друга страна, нормалното отминаване на миналото не означава изчезване. Епохата на Наполеон I например непрекъснато се припомня в историческите трудове, също както и августовият класицизъм. Но тези минали епохи очевидно са загубили натрапчивостта, която са имали за съвременниците. Именно затова те могат да бъдат оставени на историците.
Националсоциалистическото минало, напротив, както наскоро подчерта Херман Любе[1], явно не подлежи на този процес на забрава и отслабване, а сякаш става все по-живо и мощно – но не като образец, а като плашещ образ, като минало, което се е утвърдило като настояще или което виси над настоящето като дамоклев меч.
Черно-бели образи
За това има основателни причини. Колкото по-ясно Федерална република Германия – и изобщо западното общество – се развива като „общество на благоденствието“, толкова по-шокиращ става образът на Третия райх с неговата идеология на жертвоготовност за войната, с максимата „оръжия вместо масло“, с цитатите от Едикта, скандирани на училищните тържества в Третия райх– като „нашата смърт ще бъде празник“. Днес всички са пацифисти по убеждение, но въпреки това не могат да гледат от безопасна дистанция на милитаризма на националсоциалистите, защото знаят, че двете суперсили харчат годишно много повече за въоръжаване, отколкото Хитлер е изразходвал от 1933 до 1939 г. Така остава дълбока несигурност, която предпочита да обвинява врага в нещо ясно, отколкото да се изправи пред объркването на настоящето.
Същото важи и за феминизма: при националсоциализма „манията за мъжественост“ все още е била изпълнена с предизвикателно самочувствие, докато в настоящето тя има тенденция да се отрича и прикрива – така националсоциализмът е настоящият враг в последното си все още съвсем безпогрешно проявление. Претенциите на Хитлер за „световно господство“ изглеждат толкова по-чудовищни, колкото по-ясно става, че Федералната република може да играе най-много ролята на държава със средно влияние в световната политика. Въпреки това, тя не е възприемана като „безобидна“ – страхът, че може да се превърне, ако не в причина, то поне в отправна точка за Трета световна война, продължава да съществува.
Повече от всичко друго обаче именно споменът за „окончателното решение“ допринася за това миналото да не отмине. Защото колкото по-ясно се очертава, че Федералната република, чрез своето законодателство, все повече се присъединява към най-хуманитарните държави, толкова по-неразбираемо става фабричното унищожение на милиони хора. Но дори и тук остават съмнения – много чужденци, както и много германци, не вярват напълно в идентичността между „законната страна“ (pays légal) и „реалната страна“ (pays réel).
Но дали причината наистина е само в упоритостта на „реалната страна“, онази на разговорите в кръчмите, която иска да бъде теглена „последна черта“, за да не се отличава повече германското минало от другите?
Не съдържат ли много от тези аргументи и въпроси зрънце истина, което издига стена срещу желанието за непрекъсната „разправа“ с националсоциализма? Ще изброя някои от тези аргументи и въпроси, за да формулирам понятието за онази „провинност“, която според мен е решаваща, и да очертая онази „разправа“, която е също толкова далеч от „последната черта“, колкото и от многократно изтъкваното „преодоляване“.[2]
Точно тези, които говорят най-много и с най-негативен акцент за „интереси“, не допускат въпроса дали в това неотминаване на миналото също играят роля определени интереси. Например интересите на новото поколение в стария конфликт срещу „бащите“ или интересите на преследваните и техните потомци в поддържането на постоянен статус на изключителност и привилегированост.
Говоренето за „вината на германците“ твърде старателно пренебрегва приликата с „вината на евреите“, която е основен аргумент на националсоциалистите. Всички обвинения срещу „германците“, изказвани от германци, са неискрени, тъй като обвинителите не включват себе си или групата, която представляват, и по същество просто искат да нанесат решителен удар на старите си противници.
Фокусът върху „окончателното решение“ отклонява вниманието от важни факти от националсоциалистическата епоха, като убийствата на „недостойните за живот“ [хората с увреждания] и отношението към руските военнопленници, но най-вече от решаващи въпроси на настоящето – като въпроса за същността на „неродения живот“ [битката около легалните аборти] или определението за „геноцид“, вчера във Виетнам и днес в Афганистан.
Съчетаването на тези две линии на аргументация, от които едната е на преден план, но въпреки това не успява напълно да се наложи, доведе до ситуация, която може да бъде наречена парадоксална или дори гротескна.
Едно прибързано изказване на депутат от Бундестага по повод някои искания на представители на еврейски организации или изпадането в недобър вкус от страна на местен политик се раздуват до симптоми на „антисемитизъм“, сякаш всякакъв спомен за истинския, и съвсем не само националсоциалистически, антисемитизъм от времето на Ваймарската република е изчезнал. И в същото време по телевизията се излъчва емоционално въздействащият документален филм Шоа на еврейски режисьор [става дума за осемчасовата документална поредица на Клод Ланцман], който в някои моменти прави вероятно това, че дори есесовците от лагерите на смъртта са могли по свой начин да бъдат жертви, и че сред полските жертви на националсоциализма е имало силно изразен антисемитизъм.
Посещението на американския президент на войнишкото гробище в Битбург[3] предизвика силно емоционална дискусия, но страхът от обвинението в „приравняване“ и от сравнения изобщо не позволи да се зададе простият въпрос какво би означавало, ако тогавашният федерален канцлер през 1953 г. беше отказал да посети гробището в Арлингтън с аргумента, че там са погребани и мъже, участвали в терористични удари срещу германското цивилно население.
За историка именно това е най-жалката последица от „неотминаването“ на миналото: че изглежда са отменени най-основните правила, които важат за всяко минало – а именно, че всяко минало трябва да става все по-разбираемо в своята сложност, в хода на времето; че връзките, в които то е било вплетено, трябва да стават все по-ясни; че черно-белите образи на съвременниците, преживели събитията, трябва да бъдат коригирани; че по-ранните представяния трябва да бъдат подложени на ревизия.
Но именно това правило, приложено към Третия райх, изглежда „опасно от педагогическа гледна точка“: Не би ли могло да доведе до оправдание на Хитлер или поне до „снемане на вината от германците“? Не би ли означавало това, че германците отново ще се идентифицират с Третия райх, както са го направили в голямата си част поне между 1935 и 1939 г., и че няма да научат урока, който историята им е възложила?
На това може да се отговори кратко и категорично: Никой германец не може да иска да оправдае Хитлер, дори и само заради заповедите му за унищожение срещу германския народ от март 1945 г.[4] Това дали германците ще си извадят уроци от историята, не се гарантира от историци и публицисти, а от пълната промяна на силовите отношения и от осезаемите последици от двете големи поражения. Разбира се, те все още могат да си направят погрешни изводи, но това ще стане по нов начин, който във всеки случай ще бъде „антифашистки“.
Вероятно е вярно, че не са липсвали опити да се излезе извън полемиката и да се представи по-обективна картина на Третия райх и неговия лидер – достатъчно е да се споменат имената на Йоахим Фест и Себастиан Хафнер[5]. Но и двамата се фокусират главно върху „вътрешногерманския аспект“.
В следващото изложение ще се опитам, чрез няколко въпроса и ключови понятия, да посоча перспективата, в която това минало трябва да бъде разглеждано, ако искаме то да получи онази „равнопоставеност“, която е основно изискване на философията и историческата наука – и която води не до приравняване, а именно до подчертаване на разликите.
Ключови думи за осветяване
Макс Ервин фон Шойбнер-Рихтер, който по-късно става един от най-близките сътрудници на Хитлер и през ноември 1923 г. е смъртоносно прострелян по време на марша към Фелдхернхале, е бил през 1915 г. германски консул в Ерзерум [Турция]. Там той става пряк свидетел на депортациите на арменското население, които поставят началото на първия голям геноцид на 20-ти век. Той не пести усилия да се противопостави на турските власти, а неговият биограф завършва описанието на тези събития през 1938 г. със следните думи:
Но какво бяха тези няколко души срещу волята за унищожение на турската Порта, която дори не се вслуша в най-директните предупреждения от страна на Берлин? Срещу вълчата жестокост на разпуснатите кюрди? Срещу катастрофата, разиграла се с невероятна бързина, в която един азиатски народ се разправи с друг по азиатски начин, далеч от европейската цивилизация?
Никой не знае какво би направил или не би направил Шойбнер-Рихтер, ако беше назначен за министър на окупираните източни територии на мястото на Алфред Розенберг. Но има много малко основания да се предполага, че между него и Розенберг, Химлер, дори между него и самия Хитлер, е имало някаква съществена разлика.
Тогава обаче трябва да се запитаме: Какво може да е накарало мъже, които са възприемали геноцид, с който са били пряко запознати, като „азиатски“, сами да инициират геноцид от още по-ужасяващо естество? Съществуват ключови думи, които могат да бъдат използвани. Една от тях е следната:
На 1 февруари 1943 г., когато Хитлер получава новината за капитулацията на 6-та армия в Сталинград, той веднага предвижда, че някои от пленените офицери ще започнат да работят активно в съветската пропаганда:
„Представете си го (такъв офицер), как отива в Москва. И сега си представете ‘клетката за плъхове’. Там подписва всичко. Ще направи самопризнания, ще отправя призиви…“
Коментаторите обясняват, че с „клетка за плъхове“ се има предвид Лубянка. Аз обаче смятам това за грешка.
В романа на Джордж Оруел 1984 е описано как главният герой Уинстън Смит, след дълги изтезания от страна на тайната полиция на „Големия брат“, накрая е принуден да се отрече от своята годеница и така да се откаже от човешкото си достойнство. Пред лицето му е поставена клетка, в която има плъх, полудял от глад. Разпитващият заплашва да отвори капака, и в този момент Уинстън Смит се пречупва.
Тази история не е измислена от Оруел – тя се среща на много места в антиболшевишката литература за Руската гражданска война, включително при социалиста Мелгунов, който се смята за достоверен източник. Тя се приписва на „китайската ЧК“.
Архипелагът ГУЛАГ и Аушвиц
Един от поразителните недостатъци на литературата за националсоциализма е, че тя или не знае, или не иска да приеме факта, че всичко, което националсоциалистите по-късно направиха – с единственото изключение на техническия процес на газовите камери – вече е било подробно описано в обширната литература от началото на 20-те години: масови депортации и разстрели, изтезания, лагери на смъртта, унищожение на цели групи по чисто обективни критерии, публични призиви за изтребление на милиони невинни, но възприемани като „вражески“ хора.
Вероятно много от тези съобщения са били преувеличени. Сигурно е, че „белият терор“ също е извършвал ужасни деяния, макар че в неговите рамки не би могло да се говори за аналогия с постулираното „изтребление на буржоазията“. Въпреки това следният въпрос трябва да изглежда допустим, дори неизбежен: Дали националсоциалистите, дали Хитлер, може би са извършили „азиатско“ деяние само защото са смятали себе си и себеподобните си за потенциални или действителни жертви на „азиатско“ деяние? Не е ли бил „Архипелагът ГУЛаг“ по-първичен от Аушвиц?
Не е ли било „класовото избиване“, извършено от болшевиките, логичен и фактически прецедент на „расовото убийство“ на националсоциалистите? Не се ли обясняват най-секретните действия на Хитлер именно с това, че той не е забравил „клетката за плъхове“? Не произлиза ли Аушвиц в своите корени от едно минало, което също не е искало да отмине?
Не е необходимо да сте прочели изгубената книжка на Мелгунов, за да си зададете такива въпроси. Но хората се страхуват да ги поставят, а и аз дълго време се страхувах да ги задам. Смятат ги за антикомунистически бойни тези или за продукти на Студената война. Освен това те не се вписват в специализираната наука, която трябва да избира все по-тесни въпроси. Но те се основават на прости истини. Умишленото премълчаване на истини може да има морални основания, но то нарушава етиката на науката.
Такива опасения биха били основателни само ако се спирахме дотук и не поставяхме тези факти и въпроси в по-широк контекст – а именно в контекста на онези качествени разломи в европейската история, които започват с индустриалната революция и всеки път предизвикват трескаво търсене на „виновниците“ или поне на „инициаторите“ на дадено развитие, което се възприема като фатално.
Едва в тази рамка ще стане напълно ясно, че въпреки всички аналогии, биологическите унищожителни акции на националсоциализма се различават качествено от социалното унищожение, което извършва болшевизмът.
Но точно както един масов убиец не може да бъде „оправдан“ чрез друг масов убиец, така и мисленето, което вижда само едно от тези масови убийства и отказва да признае другото, макар че вероятно между тях съществува причинно-следствена връзка, е напълно подвеждащо.
Всеки, който разглежда тази история не като митология, а в нейните съществени връзки, ще бъде доведен до едно централно заключение:
Ако тази история – в цялата си мрачност и ужас, но също така и в объркващата си новост, която трябва да бъде призната като смекчаващо обстоятелство за участниците – има някакъв смисъл за следващите поколения, то той трябва да се състои в освобождаването от тиранията на колективистичното мислене.
Това би трябвало едновременно да означава и решителна привързаност към всички правила на един свободен ред – ред, който допуска и насърчава критиката, стига тя да се отнася до действия, мисловни модели и традиции, включително към правителства и организации от всякакъв вид.
Но този ред трябва да поставя извън допустимото критиката към цели групи, от които индивидите не могат да се отделят или могат само с огромни усилия – като например критиката към евреите, руснаците, германците или дребните буржоа.
Ако именно дискусията за националсоциализма е все още белязана от такова колективистично мислене, то тогава е време да се сложи черта. Не може да се отрече, че това би могло да доведе до безсмислие и самодоволство. Но това не е задължително, и истината в никакъв случай не бива да зависи от нейната полезност.
Една по-задълбочена дискусия, която трябва да се състои преди всичко в размисъл върху историята на последните два века, би довела това минало, за което се говори в темата, до неговото „отминаване“ – както отминава всяко минало.
Но именно по този начин то би станало част от самите нас.
[1] Концепцията на Херман Любе за „комуникативното премълчаване“ твърди, че следвоенна Западна Германия първоначално избягва откритото конфронтиране с нацисткото минало, за да осигури социална стабилност и да се фокусира върху възстановяването. Той смята, че едва с израстването на ново поколение, което не е пряко замесено в събитията, става възможен открит исторически дебат.
Нолте надгражда тази теза, но в противоречива посока, като твърди, че нацисткото минало не избледнява естествено, както други исторически събития, а напротив – активно се поддържа живо и дори се засилва – не като урок, а като политически и идеологически инструмент.
Според Нолте продължаващият акцент върху нацистките престъпления не е само въпрос на историческа памет, но и на съвременни политически интереси. Тази теза, която е в основата на т. нар. Historikerstreit (спора на историците), е подложена на остра критика по времето на появяването си, защото релативира престъпленията на нацизма, представяйки тяхното припомняне не просто като морална необходимост, а като потенциално стратегическо средство.
[2] Високо иронична забележка. Нолте използва израза „ebenso weit entfernt ist wie von der immer wieder beschworenen ‚Bewältigung’„(„също толкова далеч … колкото и от многократно изтъкваното „преодоляване“„), за да разкритикува идеята, че миналото може изобщо да бъде „преработено“ или „овладяно“ и поставя под въпрос моралната и интелектуалната легитимност на този процес.
Към средата на 80-те години терминът Bewältigung (преодоляване) вече е изместен от Verarbeitung (преработване), особено в академичните и интелектуалните среди. Тази промяна отразява по-широкия консенсус, че ангажирането на Германия с нейното минало не може никога да се смята за „завършено“ и че това е непрекъснат процес на осмисляне, а не задача, която може просто да бъде „изпълнена“ и оставена в миналото. Бел. пр.
[3] През 1985 г. посещението на Роналд Рейгън и Хелмут Кол на военното гробище в Битбург предизвиква огромен скандал, тъй като там са погребани и офицери от SS. Целта е да се демонстрира германо-американско помирение, но случаят предизвиква остра реакция от страна на еврейски организации и оцелели от Холокоста. Критиците осъждат жеста като приравняване на нацистките извършители с жертвите. Ситуацията се влошава, когато Рейгън заявява, че войниците от SS са били „жертви също толкова, колкото и лагерниците“. Скандалът засилва дебатите около историческата памет и моралната отговорност на Германия.
[4] През март 1945 г. Хитлер издава т. нар. „Декрет на Нерон“ (Verbrannte Erde-Befehl), разпореждайки унищожаването на германската инфраструктура, за да не попадне в ръцете на съюзниците. Фабрики, мостове, електроцентрали и транспортни линии трябва да бъдат разрушени. Хитлер разпорежда отчаяни последни битки, което води до безсмислено кръвопролитие. Той отказва евакуация на цивилното население, демонстрирайки пълно пренебрежение към живота на германците. Вярвайки, че Германия го е предала, той иска тя да бъде унищожена заедно с него. Заповедта е до голяма степен игнорирана, но разкрива пълния му нихилизъм.
[5] Нолте посочва Йоахим Фест и Себастиан Хафнер като историци, които представят обективен, но вътрешногермански анализ на Третия райх.
Фест (Hitler: A Biography) се фокусира върху личността и лидерството на Хитлер, без да разглежда външни влияния като болшевизма.
Хафнер (Anmerkungen zu Hitler) предлага критичен психологически портрет, но остава в рамките на германската политика.
Нолте твърди, че този подход изолира нацизма от световния контекст, игнорирайки възможната връзка между болшевишкото насилие и нацистките политики.
